Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

15.

Джанет Морис, цивилната служителка в архивите, не намери нищо във файловете на Разузнавателна секция, което би помогнало на Кърби да намали списъка с елитните агенции за компаньонки. Междувременно Джак се свърза с четиринадесет от осемнадесетте агенции, дадени му от „Общество и морал“. Питаше всяка от тях дали могат да му осигурят жена, с която да отиде на благотворителен бал и която да не се стряска от смокинги и вечерни рокли. Нежни, сексапилни гласове го уверяваха, че ще му изпратят жена, която да удовлетворява всичките му изисквания. Когато обаче ги питаше дали някои от дамите, работещи за тях, случайно не обслужват и видни адвокати, политици или богати бизнесмени, гласовете ставаха подозрителни и веднага затваряха. Знаеше, че това не може да бъде сериозен подход, но като нямаше от какво да започне, и то бе по-добро начало, отколкото нищо.

Знаеше, освен това, че губи ценно време в състезанието с дебелите вратове, които работеха без ограниченията, с които той трябваше да се съобразява. Тъй като не му оставаше какво друго да прави. Джак се накани да се обади на поредната агенция, когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Майкъл Джейкъбс, детектив от 19 участък. Кърби вече го бе питал за агенциите за компаньонки в неговия район.

— Хей Джак. Навярно е нищо, но може и да се окаже свързано с онова, за което ме пита.

Кърби се изправи рязко.

— Казвай.

— Двамата с партньора ми току-що разпитахме жена на име Каролин Чеймбърс. Жертва на обир или поне така казва. Двама мъже влезли в офиса й, завързали я, после я измъчвали и накрая й откраднали няколкостотин долара в брой.

— Е, и какво? Компаньонка ли е?

— Твърди, че е консултант по обществени отношения. Така пише и на вратата и, но аз съм чувал името й и преди.

— И?

— Стой малко мирен и чакай първо да довърша предисторията.

— Защо мислиш, че не е грабеж?

— Разправя, че ония откраднали само няколкостотин долара. И въпреки това „Пиаже“-то на ръката й струва вероятно петнайсет бона, а златната огърлица на врата й сигурно още два-три. Ония не са ги пипнали.

— Тогава?

— Като вземем предвид, че веднага след това се е обаждала по телефона, а аз ще разбера на кого само след минута, залагам си пенсията, че ония са търсили от нея информация, а не пари. Жестоко са обгорили бедрата и циците й с нещо, което тя казва, че било миниатюрна горелка.

Кърби си спомни за един доклад, който бе чел преди няколко години. В него се говореше, че един от копоите на Дженеро използвал такова нещо, но не си спомни кой, затова премълча и остави Джейкъбс да продължи.

— Щяла е да умре, ако някакъв неин приятел от офисите под нея не дошъл случайно да я види. Тези, дето са я обработвали, са имали намерение да я убият. Оставили са я с пристегната около главата найлонова торбичка. Вече била посиняла, когато приятелят й скъсал торбичката. След това ни се обади по телефона и докато униформените отидат дотам, тя се пооправила и веднага награбила телефона. Обадила се на някакъв тип на име Ники. Униформените не могли да чуят всичко, но все пак схванали достатъчно, за да разберат, че тя предупреждава тоя тип да внимава, защото го търсят. През цялото време плачела и се извинявала, че го предала. На ченгетата им се сторило, че говори на телефонен секретар… Както и да е, аз поех случая и когато двамата с партньора ми отидохме, тя вече си бе възвърнала самообладанието. Каза, че не видяла лицата на извършителите, защото били със ски маски. Като я попитахме за разговора, тя каза, че ченгетата сигурно нещо са се объркали и продължи да държи на версията грабеж. Да виждаш нещо във всичко това?

— Ако ръководи агенция за компаньонки — да.

— Добре, но това, което ще ти кажа, не си го чул от мен, ясно?

— Ясно.

— Предполага се, че Чеймбърс е организирала верига от изискани курви, специализирани в супер тежка категория, тоест политици… Даже се говори, че един от клиентите й бил сенатор. Изобщо известни личности — с влияние, с добри връзки и много пари, които спокойно могат да вдигнат телефона и да се свържат с кмета или началника на полицията за нула време. Чуваш ли ме, Джак?

— Силно и ясно.

— Около година и половина преди това отдел „Общество и морал“ се канели да я разпердушинят, но някъде от много високо им казали да вървят на майната си. Така че внимавай как ръчкаш, приятелю.

— Ще внимавам.

— Можеш ли да ми кажеш върху какво работиш сега?

— В момента не. Но ако разплета нещо, ще го научиш от вестниците.

— Просто не споменавай името ми в доклада си. Моето място си го харесвам. И до пенсия ми остават още седем години. Не ми се ще да ги прекарам някъде в Северен Бруклин, да обирам куршумите и да газя до глезените в кръв и счупени ампули. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Няма проблеми. Имаш ли адреса на тази Чеймбърс?

— Да. Двамата с партньора ми я откарахме до дома й, след като твърдо отказа да я заведем в болницата, за да се погрижат за изгореното. Рече, че щяла да си повика лекар вкъщи. Както вече ти казах, името й е Каролин Чеймбърс. Живее в къща от кафяв камък, струваща не по-малко от милион и половина, на Източна седемдесет и четвърта, номер четиридесет и осем. Това е между Медисън и Парк.

— Преди колко време я оставихте у дома й?

— Преди петнадесетина минути.

— Страшно съм ти задължен, Майк.

— А ти ме знаеш, обичам да си събирам дълговете.

— Когато кажеш.

 

 

Нино Тотани затвори телефона в колата, след като докладва на Кармине Молино какво е научил. После се извърна към Джони Чорапа, който се бе отпуснал на дясната седалка, вперил, поглед в дъговидната алея пред високия, блок на Източна 69-а, номер 150, между Лексингтън и Трето Авеню. Колата бе спряна от другата страна на улицата, но така, че входът да се вижда добре.

— Дай да влизаме, да я очистим и да приключваме с тая работа — каза Джони Чорапа.

Беше гладен и навъсен, защото Тотани бе отказал да спре преди малко и да го изчака да си вземе пица.

— Блокът се охранява. Не можеш да минеш покрай портиерите, докато не се обадят горе и получат разрешение от наемателя.

— Майната им! Ще направим, както сторихме снощи с Големия Поли. Ще очистим и тях.

— Такива усложнения не ни трябват — обясни му Тотани търпеливо. — Първо трябва да видим дали е у дома. След това ще я изчакаме, докато излезе, ще я очистим на улицата и изчезваме. Чиста работа.

Тотани набра номера, който Чеймбърс му бе дала тъкмо когато вече се канеше да обработи и лицето й с горелката. Превключи звука през говорителя на радиото и чу телефона да иззвънява три пъти, след което се задейства телефонният секретар:

„Здрасти. Обажда се Ники. Съжалявам, че в момента не мога да говоря с вас, но ако оставите името, номера си и кратко съобщение, ще ви се обадя при първа възможност.“

Тотани затвори.

— Пичката не си е вкъщи — изръмжа Чорапа. — К’во ще правим сега?

— Ще я чакаме да се прибере.

— И я пречукваме на влизане?

— Ако успеем да я видим навреме, преди да се е приближила много до входа. В противен случай ще я изчакаме да излезе и ще я проследим. Така ще можем да си изберем и удобно място.

— Мислех, че се казва Никол. А тая женска вика, че е Ники.

Тотани завъртя очи към тавана на колата.

— Същото е. Нещо като прякор.

Той измъкна снимката на Бас изпод сенника над главата си и се взря в лицето й.

— Страхотна женска, а? — забеляза Джони Чорапа. — Бих си платил да я шибам.

Тотани се усмихна.

— Ти винаги си плащаш, за да чукаш, Джони.

— Е, и к’во? Така е по-гот. Правят к’вото им кажеш, неща, дето нормалните женски никога не правят, и на т’ва отгоре няма нужда да си приказвате, като свършите.

Тотани тихичко се засмя и отново отправи поглед към тротоара и входа на сградата отсреща.

Джони Чорапа внезапно скочи и се наведе напред така, че носът му едва не опря в предното стъкло. Центърът на вниманието му бе жена, която тъкмо завиваше иззад ъгъла откъм Лексингтън Авеню.

Тотани също я видя. Огледа я внимателно, после хвърли поглед на снимката, а след това отново на жената, която вече приближаваше дъговидната алея пред блока.

— Т’ва е тя — каза Джони Чорапа. — Поне така си мисля.

— Какво означава мисля! Снощи си я видял, нали?

— Аха. Ама най-много гледах към цевта на пистолета, дето го бе насочила към мене.

Тотани отново хвърли поглед към снимката. Жената на нея бе с вдигната коса, а на тази пред него бе пусната свободно по раменете й и тя приличаше повече на студентка, отколкото на компаньонка. Освен това косата на жената от снимката бе тъмна, почти черна, докато на жената от другата страна на улицата бе светлокестенява. Снимката е правена в студио, сети се Тотани — от силните прожектори там косата й сигурно е изглеждала по-тъмна. И лицето й би изглеждало различно, обрамчено от свободно спусната коса.

Джони Чорапа напрегнато я гледаше как върви по алеята и се насочва към входа на блока.

— О, да! Мамка му, тя е! Същото страхотно дупе, дето, го видях да излиза от апартамента снощи. Искаш ли да я пречукам ей сега?

— Не. Наоколо има много хора. Докато стигнеш до нея, тя вече ще е пред входа и ще те видят.

— И к’во от т’ва? В тоя град всеки знай, че трябва да каже, че нищо не е видял.

Тотани се облегна на шофьорската седалка.

— Спокойно, Джони. Вече знаем къде е. Ще я гепим на излизане.