Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (36)

36.

В шест и половина Кърби вече бе станал и правеше сутрешната си гимнастика. След коремните преси и няколкото вдигания на тежести той си сипа малко кафе, очаквайки Бас всеки момент да се появи от спалнята, облечена във всекидневните си дрехи, и да започне с нейните упражнения. Изяде купа попара и един банан, гледайки „Добро утро, Америка“ и прехвърляйки наум речта, която й бе подготвил.

Когато стана осем и тя още не се бе появила, Кърби стана, отиде до вратата на спалнята й и почука. Не получил отговор, той я открехна и подвикна. Тъй като пак не получи отговор, надникна вътре и веднага забеляза, че в леглото не е спано. Нахлу стремително и след като провери празната баня, със сигурност разбра какво е станало.

Бързо се върна в кухнята и се свърза по домофона с рецепцията, където портиерът извика единия детектив от фоайето, който го информира, че Бас не е там и нито нощната смяна на портиерите, нито тази на детективите я е виждала. Обаждането до Разузнавателна секция, която на свой ред го прехвърли към колите, спрени от двете страни на улицата, даде резултат при втория разговор. Единият от детективите в колата, паркирана от източната страна на блока, си спомни, че около три и четиридесет и пет видял висока блондинка да върви по посока на Трето Авеню.

След като заби ритник на шкафчето и едно кроше на стената, от което две от кокалчетата му се подуха, Кърби се успокои и се върна в хола да докладва на Тони Ризо, хващайки го тъкмо да влиза в офиса си.

Първокласния билет за полета на „Америкън Еърлайнс“ от нюйоркското летище „Кенеди“ до карибския остров Сейнт Мартин Бас плати в брой. Самолетът излиташе в девет часа сутринта и кацаше на острова в два следобед. Поканата на Питър Бечъл да му гостува на яхтата й бе дала идеята за крайната й спирка — място, от което имаше приятни спомени, съвсем близо до Сейнт Мартин.

Преди да влезе в летището, тя премести пистолета в голямата чанта, набута го в несесера с гримовете и го пусна на багаж. Компютъра взе със себе си. Чувстваше се уязвима и безпомощна без оръжието си, но не можеше да разчита само на късмета да попадне на невнимателен служител на рентгеновия апарат, за да мине благополучно през проверката. Уличаването й в опит за незаконно внасяне на оръжие на борда щеше да доведе до незабавното й арестуване и тогава щяха да я върнат отново на изходна позиция, и то с много повече проблеми, отколкото преди. Минаването през митницата на мястото на пристигане с пистолет в чантата също бе проблем, но тя се бе справяла с него и при други обстоятелства и смяташе, че ще се оправи сега, като му дойде времето.

Тъй като до излитането на самолета оставаха четиридесет минути, Никол се разходи из летището, внимателно търсейки из тълпата лица, които да е виждала и преди, хлътвайки в това или онова магазинче и променяйки внезапно посоките. Спря се пред един вестникарски щанд, за да си купи снощния брой на Ню Йорк Дейли Нюз и видя тлъстото черно заглавие със снимка на трупове, изнасяни от „Златното какаду“.

Когато се убеди, че никой не я следи, Бас се отправи директно към тоалетните, разположени съвсем близо до изхода към нейния терминал. Заключи се в една кабинка и седна да прочете вестника. Вниманието й бе привлечено от статията на втора страница, където бе описано продължение по случая за ареста на Винсънт Дженеро — „ТАЙНСТВЕНА СВИДЕТЕЛКА ПО СЛУЧАЯ ДЖЕНЕРО“. Нямаше поместена нейна снимка и ако знаеха името й, не го казваха — просто споменаваха, че е високоплатена компаньонка, която била свидетелка на убийството и в момента се намирала под полицейска закрила.

Никол седя в тоалетната, докато не чу да обявяват полета й, после изтича навън, мина през ръкава и се качи в самолета. Огромният лайнер с рев се засили по пистата, излетя и стремглаво започна да набира височина, поемайки на юг. Бас помоли стюардесата да не я безпокои, после наклони седалката си назад и затвори очи. Помисли си за Кърби — вероятно вече бе открил, че е изчезнала. Бе се питала дали да му остави бележка, но нямаше какво толкова да му казва. Внезапното й тръгване бе затворило тази страница от живота й — за добро или лошо.

Остров Райкърс, познат на затворниците там под името Скалата, е 1660-декарово парче земя посред Ийст Ривър, само на няколкостотин метра от Астория и на тридесетина метра от края на писта 22 на летище „Ла Гуардия“. Достъпен само през двулентовия мост, той не е голям и компактен затвор — по-скоро е комплекс от десет отделни затвора, които заедно образуват най-големия изправителен градски център в света. Затворническото население, превишаващо цифрата шестнадесет хиляди, е настанено в смесица от старомодни килии, модерни панелни сгради, един шлеп с осемстотин легла, два преустроени ферибота, закотвени в северния край на острова, и шест съоръжения от алуминий и стъкло, напомнящи похлупаци. Двете категории затворници са разпределени отделно и правилата, съобразно с които живеят, са различни: задържани, които още не са осъдени и не могат да платят или им е било отказано пускане под гаранция, и затворници, осъдени до една година. Затворниците с по-големи присъди се изпращаха в щатските затвори.

Винсънт Дженеро бе настанен в трети пояс — затвор с повишени мерки за сигурност, предназначен за видни задържани, а в едно отделно крило — за затворници със СПИН. Килията, заемана само от него, бе един и осемдесет на два и седемдесет метра и в нея имаше легло, тоалетна и мивка. Шумът в килийното отделение бе постоянен и през деня, и през нощта — коридорите ехтяха от безсмислени разговори, фалшиво пеене, телевизори с увеличен почти докрай звук и към всичко това се прибавяше непрестанният грохот на излитащите от „Ла Гуардия“ самолети.

В девет и петнадесет сутринта в деня, когато Бас изчезна, вратата към килията на Дженеро се отвори с гръмко дрънчене и появилият се пазач махна на обитателя й да го придружи до стаята за свиждане. Като задържан, за разлика от осъдените вече затворници, Дженеро имаше право да носи цивилни дрехи, но преди да се озове в стаята за свиждане, трябваше да се съблече и да облече сив затворнически гащеризон — мярка, предвидена от охраната, за да могат пазачите да различават от пръв поглед посетителите от задържаните.

Дженеро влезе в стаята за свиждане — голяма зала, пълна с маси и пластмасови столове — и видя Кармине Молино да се изправя до една от масите. Двамата мъже се прегърнаха, седнаха един срещу друг в средата на залата, далеч от слуха на охраната.

Молино веднага забеляза промяната у Дженеро, независимо че бяха минали само три дни от задържането му. Бе нервен, погледът му непрекъснато сновеше наляво-надясно, задържайки се на едно място за не повече от секунда. Лицето му бе изпито, а кръговете под очите — тъмни и големи. Молино си спомни предния път, когато го бяха задържали за няколко дни, преди адвокатите му да го измъкнат под гаранция. Ужасно мразеше да стои затворен, при каквито и да е обстоятелства, страхуваше се от това и независимо от краткостта на престоя, вгорчаваше живота на подчинените си.

— За какво ми цъфна толкова рано?

— Имаме проблем, Вини. Но не чак толкова голям, колкото може да ти се стори на пръв поглед. Може да се обърне в наша полза, ако нещата се развият както трябва. Всъщност направо може да се каже…

— Майната ти, Кармине, какво ми дрънкаш като развалена латерна? Карай направо на шибания въпрос!

— Снощи Кубинеца се опита да свърши оная работа.

— Опита се?!

— Нещата са излезли извън контрол. Не улучил обекта, застрелял друг по погрешка, хората се паникьосали и един-двама били стъпкани от тълпата.

— Говориш за оная работа, за която чух по новините тази сутрин? За оня нощен клуб в Сохо?

— Да. Същата.

— Чакай да видя сега дали съм разбрал правилно. Оня дрисльо, дето си го цанил за половин милион долара и който бил супер професионалист, подгонва курвата, застрелва, без да иска, някакъв друг тъпанар и предизвиква масова паника в нощен клуб. Налучках ли горе-долу?

— Всичко е наред, Вини. Той ще оправи нещата. Тоя тип никога не се отказва, докато не си свърши работата.

— Тоя тип с четвърт милион мои пари в джоба хубавичко да си помисли как да я свърши!

Молино поседя известно време с поглед, забит в ръцете си, чудейки се как да предаде положителен нюанс на следващото, което се канеше да съобщи.

Очите на Дженеро се свиха.

— Още нещо ли има?

Молино се подготви за реакцията, която неминуемо щеше да последва, успокоявайки се, че при толкова пазачи наоколо Дженеро вероятно няма да посмее да избухне и да се нахвърли отгоре му.

— Женската се чупила.

Дженеро стисна юмруци и се надвеси над масата с внезапно почервеняло като домат лице, но успя да запази самообладание.

— Чупила? Какво означава чупила? Ченгетата са я преместили и не можете да я намерите, така ли?

— Изчезнала е. И ченгетата не знаят къде е. И те я търсят. Но това е добре, Вини. Намерят ли я, и ние ще я намерим. Никакъв проблем. Информаторът ми е стабилен. Обаче ако ченгетата не я открият, тогава става още по-добре. След два дни е предварителното гледане и ако нея я няма, за да свидетелства срещу теб, ще трябва да ти отвържат каишката, нали така? Стане ли това, отново ще можеш да дишаш на свобода и тогава вече ще имаме време да се доберем до нея.

Дженеро кимна, окончателно превъзмогнал гнева и отчаянието си. Единственото, което искаше, бе да се махне оттук, независимо как щеше да стане това. Той подръпна широкия гащеризон отпред, придаващ му вид на женско кенгуру.

— Това шибано място е пълно с тъпи и откачени животни. Някакъв брикет отдолу цял ден ми надува главата с рап и ме подлудява. Викам му като на човек да престане и да не пречи на другите. А шибаният патладжан ми вика да го духам. Представяш ли си?

— Ще гледам да пратя някого да поговори с него.

— Кажи на тоя, дето ще го пращаш, да го смачка на пюре.

— Получи ли нещата, които ти изпратих? Колбасите, кашкавала и хляба?

— Да. Един от пазачите ми ги сурна снощи. Каза ми още, че ако искаш да ми пратиш нещо истинско, като вечеря например, той можел да ми я притопли. Така че погрижи се за него добре и ми донеси малко телешко с пипер от Розели. Още тази вечер. И повече италиански хляб. — Очите на Дженеро пак обиколиха залата трескаво и гневът му отново се надигна. — Знаеш ли, че тук има боклуци със СПИН? Представяш ли си? Та тия лайна могат да минат през вентилацията или кой знае през къде, по дяволите!

— Още един-два дни, Вини, не повече. Това е.

— Колкото по-дълго оная курва се разкарва на свобода, толкова по-дълго ще съм вътре, Кармине. Разчитам на теб да се погрижиш да не се появи на предварителното гледане. Появи ли се, първата ти работа ще бъде да пречукаш Кубинеца. А след това ще видим.

Малко след десет часа сутринта Кърби влезе в офиса на Тони Ризо. Лейтенантът говореше по телефона, кимайки от време на време и пускайки по едно: „Да, сър“, след което другата страна рязко затвори.

— Това беше нашето приятелче, районният помощник-прокурор Кендъл Тейлър. Можеш да си представиш какво ни надума по повод изчезването на Бас. Разбра ли нещо?

— Не. Накарах Джанет Морис да провери всички авиокомпании за резервации, направени от Никол Бас, Марта Джонсън или Катрин Адамс — името, под което се бе записала в „Карлайл“. Разпратили сме хора да наблюдават автогарите, гарите, да проверят отново хотелите, агенциите за даване на коли под наем, но преднината, която има, ми подсказва, че вече е извън града, ако не и извън страната.

— Има ли валиден паспорт?

— Да. Проверих.

— А ОБН?

— Какво ОБН?

— Има ли някаква фалшива самоличност, дадена й от тях, когато е била техен човек?

— Не знам. Мога да питам Чарли Кастанза.

— Питай го.

Кърби се върна на бюрото си да проведе разговора. Кастанза му каза, че ще провери при груповия си началник — Клиф Махеънс, човека, работил по операцията, в която е била включена Бас, и ще му се обади веднага. Телефонът иззвъня след петнадесет минути.

— Махеънс казва, че ЦРУ са й дали паспорт под друго име, в случай че я разкрият в Боливия и се наложи веднага да се омита.

— Валиден ли е още?

— Ами чакай да видим. Получила го е… кога? Преди три години и половина. Значи важи за още шест години и половина.

— Знаеш ли кое име е вписано в паспорта?

— Нанси Магуайър.

— Благодаря ти, Чарли. Следващата бира е от мен.

— Следващата бира, ама друг път! Следващите две вечери.

— Няма проблеми.

— Я ми кажи нещо, Джак. Говори се, че онази каша в Сохо снощи е била операция по закрила на свидетел. Да не би твоите хора и Бас случайно да са замесени?

— Да. Но не си го чул от мен.

— Изобщо не съм го чул.