Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

27.

Администраторът в хотел „Карлайл“ подаде на Джак Кърби информацията, за която го бе помолил — разпечатка от телефонните обаждания от стаята на Бас. Кърби позна номера на домашния телефон на Дженеро и тъкмо се чудеше какви са тия пет международни разговора, когато пейджърът му изчурулика. Погледна екранчето му, но не можа да познае номера. Мислейки, че може да е Томи Фалконети, той веднага излезе от фоайето, за да се обади.

Никол Бас стоеше пред обществените телефони до дамската тоалетна на един от големите магазини по Медисън Авеню. Беше силно разтърсена — след шоковия ефект от убийството на Дамяно и измъкването на косъм два пъти този ден оказваше влиянието си. Треперенето бе започнало от ръцете, после се разпространи по цялото й тяло — зъбите й затракаха като кастанети, раменете се разтресоха. Кожата й бе студена на пипане, а челото й бе мокро от пот.

Знаеше, че това е резултат от стреса. Не можеше да продължава да бяга без никакъв план и да чака следващия кризисен момент, за да решава какво да предприеме по-нататък. Съмняваше се дали би оцеляла от още една такава конфронтация. Трябваше й време. Да си почине от непрекъснатото оглеждане назад, да прецени нещата както трябва и да се раздели поне за известно време с постоянното напрежение.

В желанието си да се махне по възможно най-бързия начин от апартамента тя бе оставила много неща — неща от миналото, от които щеше да има нужда, ако искаше да се махне, без да остави зад себе си никаква следа. Не желаейки да рискува и да се върне за тях, почти сигурна, че апартаментът й е под наблюдение, Никол с неохота прие, че полицията е единственият й шанс да оцелее — поне докато не измислеше някакъв план за бъдещето. Съвместните действия с полицията за момента бяха доста добро решение. Щеше да ги използва, както други като тях бяха използвали нея. И да им го върне — това според нея бе честна игра, а пък и бездруго засега само те можеха да осигурят почивката и сигурността, от които толкова се нуждаеше.

Бас дръпна телефонната слушалка още при първото иззвъняване. Опита да се успокои и да прозвучи като човек, все още пазещ самообладание, но не се получи много убедително.

— Джак Кърби?

— Да. Кой се обажда?

— Никол Бас. Ти ли си детективът, който ми позвъни тази сутрин и остави съобщение на телефонния ми секретар?

— Да, аз съм.

— Имам нужда от помощ. Едни хора се опитват да ме убият.

— Е, аз ти казах, че това рано или късно ще стане. Добре ли си?

— Била съм и по-добре.

Кърби се накани да я попита дали Томи е с нея, после обаче се сети, че щом Фалконети не й се е представил, да споменава името му пред нея означаваше да направи сериозна грешка, в случай че хората на Дженеро се доберат до нея преди него.

— Къде си? Идвам и те вземам веднага.

Бас се поколеба. Гласът му звучеше дружелюбно и самоуверено. Окуражаващо. Но не искаше да рискува.

— Не. Засега ти за мен си само име и глас по телефона. Може да си техен човек, откъде да знам! Ще се срещнем някъде.

— Добре. Ти налагаш правилата. Само ми кажи къде и кога.

Тя помисли малко.

— Знаеш ли къде е алеята за разходки на Бруклин Хайт?

— Да, познавам мястото. — Намираше се на три пресечки от щаба на Разузнавателната секция. Кърби се качваше понякога дотам, за да си изяде сандвича на спокойствие и да се полюбува на прекрасния изглед към Манхатън от другата страна на реката. Но не каза това на Бас, за да не я накара да се откаже от идеята и да развали прекрасната възможност да покрие мястото за нула време. — Искаш да се срещнем там ли?

— Да. Близо до парка на Пиърпонт Плейс.

— Кога?

— Мога да бъда там след четиридесет и пет минути.

— Аз също. И ако се притесняваш относно това кой съм, обади се на Разузнавателна секция към ОНОП. Помоли да те свържат с Тони Ризо. Той ми е шеф и знае всичко по случая. Става ли?

— Може и да го направя.

Никол бе имала намерение да го направи веднага щом затвори, но след като Кърби сам настоя за това, стори й се, че не е необходимо. Помисли дали да не промени мястото на срещата и да го накара просто да дойде да я вземе от „Барнис“, но не знаеше как изглежда и предпочиташе, преди да се видят, да го понаблюдава отстрани.

— Няма нужда да ти казвам колко настойчиви са хората, които те преследват, така че не ме бъзикай. Бъди там.

— Ще бъда.

 

 

Пуснал сирената, Кърби подкара колата през Ъпър Ийст Сайд към „Рузвелт“ с включени светлини, промъквайки се с труд през пиковото движение. Вдигна клетъчния си телефон и се свърза с Тони Ризо.

— Къде си?

— На път за Бруклин. Бас ми се обади. Уредихме си среща на алеята за разходки.

— За кога?

— За след… — Кърби погледна часовника на таблото. — … тридесет и пет минути. В момента и тя вероятно пътува натам. Сигурно с такси.

— Ще пратя хора да подсигурят района.

— И аз така си помислих, че ще направиш. Кажи им да се маскират много добре. Тя не е сигурна в мен, така че всичко би могло да я изплаши.

— Няма проблеми.

— Тя обади ли ти се да ме провери?

— Не. Фалконети не е ли с нея?

— Не попитах, но не вярвам. Щеше да ми се обади.

— Веднага щом поставим свидетелката под закрила, ще пратя няколко души да го измъкнат от там.

— Казах му, че ще го изтеглим, като свърши това. Така, че той го очаква.

— Браво, Джак! А сега дай да приберем госпожица Бас на топло и да бутнем оня кучи син зад решетките, докато му окапят зъбите.

— От твоите уста в божиите уши — отвърна Кърби, поемайки по отбивката за „Рузвелт“.

В слушалката чу как Ризо се обърна към някого, току-що влязъл в офиса му.

— Джак?

— Да, Лу?

— Току-що ни се обадиха от Деветнадесети участък. Някой е пречукал Тони Дамяно. Намерили го да лежи в някакъв вход на Седемдесет и трета улица. Половината му глава я няма.

Кърби помисли малко, после каза:

— Може да е Томи, докато е помагал на Бас да се измъкне. Ще научим, като я приберем.

— Да. Но оня детектив нали ти каза, че им дала да разберат на Нино Тотани и Джони Чорапа в престрелката? Може тя да е пречукала Дамяно.

— Може.

— Внимавай с нея, Джак. Искам да кажа, освен че е курва от висока класа и ОБН са я прецакали, какво друго знаем за нея? Нищо. И освен това доказа, че не се колебае да използва оръжие.

— Добре. Ще го имам предвид.

В същия момент огледалото за обратно виждане на Кърби се изпълни с масивната муцуна на черния кадилак, който Джак бе забелязал преди малко да прескача от лента в лента, докато застане зад него.

Шофьорът, не разбрал, че Кърби отбива в бавната лента, защото говори по телефона, а мислейки, че го прави, за да се отклони от „Рузвелт“, се залепи зад него. Разбрал грешката си, той се опита да я прикрие и веднага изостана, но не и преди Кърби да разпознае двамата пътници на предната седалка — бяха от копоите на Тотани.

— Хей, Лу. Ще трябва май да позаобиколя.

— Защо, какво има?

— Тотани ми е пратил опашка. Не ми се ще да ги водя до Бруклин. Слизам от „Рузвелт“ на Петдесет и трета. Някъде на Второ Авеню ще отбия до тротоара. Обади се на централата и кажи да изпратят някоя кола от Седемнадесети да спре тия типове и да ги махне от задника ми.

— Опиши ги.

— Черен кадилак севиля, модел деветдесет и шеста. Шофьорът е Тути Томисело, пътник — Джои Арина.

— Ще се погрижа. Не затваряй.

 

 

Томисело паркира до тротоара на Петдесет и трета улица, само на стотина метра от мястото, където Кърби бе спрял на Второ Авеню. Свали стъклото и проточи шия през него да види дали Кърби слиза от колата. Видя го със слушалка, долепена до ухото, и се облегна да го изчака, докато тръгне.

Три минути след това пред тях, малко под ъгъл, спря синьо-бяла полицейска кола и препречи пътя на кадилака. Томисело изпсува, разбирайки, че са му скроили номер. В същия момент Кърби тръгна, поемайки на юг по Второ Авеню, а двамата униформени полицаи излязоха от колата и махнаха на Томисело и Арина да слязат от кадилака.

 

 

Томи Фалконети седеше на една маса в предната стая на клуба в Бенсън Хърст, пиеше еспресо и прелистваше стари списания. На два пъти вече бе измислял причини да излезе, за да се обади на Кърби и да го информира какво е станало с Бас, но Джони Чорапа му бе казал да стои тук. Нино Тотани искал да говори с него. Вратата към задната стая се отвори — той вдигна глава и видя Джони Чорапа да го вика с пръст.

— Хей, Томи. Нино иска веднага да те види.

Фалконети стана и влезе в стаята, която Тотани използваше като офис. Джони Чорапа затвори вратата и Томи се запъти към очуканото бюро, зад което седеше Тотани, подпрял брадичката на свитите си в юмрук ръце, чиито лакти почиваха на страничните облегалки на стола.

— Да, какво има?

— Просто исках да изясня някои неща.

— Какви например?

— Ами например това. Сами ми каза, че си спирал пред магазина на стария Ауджели да си купиш цигари, но като си се върнал, не си носил никакви цигари.

— Е, та? Забравих ги.

— Така ли? Забравил си ги, а това е било единственото нещо, за което си влязъл в магазина, нали?

— Точно така. Бързах да се върна в колата. Ти ни чакаше.

— Това е доста странно, защото питах стария Ауджели. Очилата му може да са като лупи, но не пропуска нищо, знаеш ли?

Фалконети се размърда небрежно на стола и с крайчеца на окото си видя, че Джони Чорапа е застанал между него и вратата.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че старецът ми каза как си отишъл към задната страна на магазина, обадил си се по телефона и веднага си затворил. Минута по-късно някой те е потърсил. С кого говори?

Фалконети мислеше бързо, надявайки се страхът, свил стомаха му на топка, да не личи.

— Ами… след като искаш толкова да знаеш, Нино, обадих се на приятелката ми. Трябваше следобед да излизаме с нея, но ти каза, че имаме работа в града. Затова й се обадих. Да й кажа, че няма да мога да отида. В момента говореше с някого, затова ме помоли да затворя. Щяла веднага да ми се обади.

— Така ли? Ето на кого значи си се обаждал. На Анджела.

— Да, на Анджи. За всичко ли трябва да ти докладвам?

— Къде й позвъни? У тях ли?

— Да, у тях.

Изразът на лицето на Тотани подсказа на Фалконети, че е направил ужасна грешка. Нино знаеше, че той лъже. Беше му скроил перфектен капан. Тотани се усмихна и кимна:

— Ти си един лъжлив скапаняк, Томи. Днес следобед Анджела е била на работа в козметичния салон. И каза, че не си й се обаждал. Сетих се, че може да отговориш или така, или да кажеш, че си звъннал на Пит от банката да му кажеш да ти заложи на някой кон, затова проверих и на двете места.

— Хей, Нино. Я ми обясни какво става тук?

Но вече знаеше какво ще последва и изражението на Тотани му подсказа, че никакви номера няма да минат.

— Става това, че си тропач, Томи. Изтропа онази сладка работа с крадените коли на ченгетата. А днес се опита да прецакаш срещата с оная женска. Обаче този път оплеска нещата.

Фалконети не видя движението на Джони Чорапа зад него. Но чу запъването на ударника и усети хладния допир на цевта в тила си.

Тотани се надигна иззад бюрото, отметна пешовете на якето на Фалконети и измъкна пистолета му от раменния кобур. Тъй като умът на Нино бе затворен за всякакви възможности за измъкване и жалване, Фалконети не виждаше смисъл да отрича повече.

— Имаш обаче проблем, Нино.

— Не, Томи, ти си единственият човек с проблем тук.

— Аз съм ченге. Или това още не ви беше хрумвало?

— Да, хрумна ни. Е, и какво от това?

— Какво от това ли? Ще убиеш ченге?

— Хей, Томи. Ти ме познаваш добре. Знаеш, че бих убил всекиго. Особено пък миризливо ченге като теб.

Фалконети видя как Тотани кимна кратко на Джони Чорапа, който все още бе зад него и притискаше заглушителя на пистолета в тила му. Затвори очи в очакване на изстрела, който знаеше, че няма нито да чуе, нито да усети.

— Отвори си очите, Томи. Още не е свършило. Мислеше си, че ще накарам Джони да ти направи дупка в главата, нали?

Фалконети отвори очи, готов да повярва, че в последната секунда смъртната присъда ще бъде отменена.

— Сбъркал си. Много леко искаш да минеш. Чак толкова не те обичам.

Пред очите на Фалконети проблесна тънка жица и рязко се впи в шията му. Джони Чорапа бе хванал двата края на гаротата и дърпаше с всичката сила на огромното си тяло.

Фалконети задраска с нокти по гърлото си, отчаяно мъчейки се да промуши пръсти под гаротата, но тя вече се бе впила дълбоко в кожата му. Джони Чорапа го ритна в сгъвката зад коляното и го събори, използвайки тежестта на падащото тяло, за да затегне примката още повече и да изцеди и последната глътка живот от Фалконети.

Очите на Томи изхвръкнаха от орбитите. Лицето му почервеня. Краката му отчаяно заритаха във въздуха, мъчейки се да върнат равновесието му. Но Джони Чорапа бе много силен и на това отгоре специалист в тази работа. Всичко свърши с ужасяващо гърлено клокочене и Фалконети се отпусна. Джони охлаби хватката си и остави безжизненото тяло да падне на земята.

— Изхвърли тази полицейска мърша в реката — каза Тотани, прекрачвайки трупа, и излезе от стаята.