Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (22)

22.

Никол бе твърде напрегната и разтревожена, за да кисне дълго във ваната. Вместо това взе горещ душ, оставяйки силните струи да масажират гърба и врата й, успокоявайки обтегнатите й нерви. Последните тласъци адреналин бавно напускаха кръвоносната й система. Увила с кърпа глава и с хавлия, тя седна на бюрото и отвори преносимия си компютър.

Пъхна дискетата, намерена в куфарчето на Онорати, и я отвори. В нея имаше само един файл — ACCOUNTS.MO^[1]. После даде команда на компютъра да прехвърли файла в текстовия й редактор на твърдия диск, отвори го и изпълни екрана със съдържанието му.

Бас впери поглед в петте реда, подредени в три колонки. В първата колонка под всеки ред имаше цяла редица цифри, разделени от тирета, и тя разбра, че това са чуждестранни телефонни номера, предшествани от кода за съответната страна. Два от тях бяха кодовете на Холандските Антили (599) и на Лихтенщайн (41). Сред многобройните курсове, които бе посещавала, Никол бе минала курс по компютри и един по управление на парите и международни финанси. С помощ и съвет от Питър Бечъл — заможен банкер по инвестиции, с когото се бе запознала чрез агенцията за компаньонки, тя бе внесла всичките си пари в две чуждестранни банки. Едната бе в Лихтенщайн, а другата — в Холандските Антили, измъквайки по този начин огромните за обяснение суми, които печелеше, извън обсега на данъчните служби, като в същото време ги инвестираше в неособено рискови инвестиции с умерен прираст.

В компютъра си имаше програма — нещо като указател, — която съдържаше телефонните кодове на всички страни по света. Тя я отвори и видя, че един от кодовете на екрана, използван на две места, е на Каймановите острови, а последният — на Бахамите. Веднага й стана ясно, че цифрите след кодовете са вероятно телефонни номера на офшорни банки, но номерата за Лихтенщайн и Холандските Антили не съвпадаха с телефонните номера на нейните банки в тези страни.

Разсъждавайки, че системата на нейните банки се придържа стриктно към принципа „тук въпроси не се задават“ при откриване на кодирани сметки, тя предположи, че тези телефонни номера няма да отговорят на гласов сигнал, а само на електронно повикване от модем, и служат единствено за достъп до главния банков компютър. А ако не се лъжеше, вторият набор от цифри в колонките бяха кодове за извършване на банкови преводи, които се въвеждаха веднага след установяване на връзката. Третият набор от цифри, продължи да разсъждава тя, сигурно са кодове за достъп до тайните кодирани сметки.

Бас затвори очи и се помъчи да си спомни откъслеците от разговора, който бе дочула между Дженеро и Онорати, особено онази част от него, когато Майкъл бе включил компютъра си. Бе чула само отделни фрази и думички: „Щях да ги върна.“ „Обираш каймака пет години.“ „Петнайсет до осемнайсет милиона.“ „Всичко е тук.“ „Мога да ги върна още сутринта.“

Да, но нали видя Онорати да дава дискетата, която извади от компютъра, на Дженеро. Абсолютно сигурна бе в това. Ами ако не я е върнал? И това в ръцете й е единственият начин за достъп до кодираните сметки? Може би бе намерила начин за излизане от този кошмар. Нещо, което може да предложи в замяна. Добре, но дали Дженеро няма да я убие въпреки това? Защото тя все още бе единственият свидетел на убийството на Онорати и щеше да си остане заплаха за него, докато е жива. Е, ако види, че тя играе с него точно и му връща милионите… Може пък да се увери, че е искрена, ако му каже, че никога няма да свидетелства срещу него.

Дори още по-добре — щеше да му каже, че тя всъщност не е видяла абсолютно нищо. Забелязала е само, че Майкъл лежи мъртъв, докато е бягала от апартамента. И че няма представа кой го е убил и защо. Струваше си да опита — не че имаше кой знае какъв друг избор, освен ако, разбира се, не искаше да прекара остатъка от живота си в постоянно бягство и озъртане.

Тя отново се вгледа в цифрите на екрана и си помисли дали да не се опита да проникне в тях чрез модема на компютъра си и да провери балансите, за да е сигурна, че има какво да предложи на Дженеро, че има с какво да се пазари. Но се отказа и реши първо да поговори с Питър Бечъл, за да се увери дали и при тези банкови сметки се прилага същата процедура, както при нейните. И най-малката грешка, и най-малкото отклонение от установената процедура можеше да задейства някаква защитна система, която да блокира компютъра и да алармира банката, че защитата на сметките е пробита. Тогава достъпът до сметките щеше да бъде блокиран, докато банката не се увери, че този, който се е опитал да влезе в тях, наистина има право да го стори. Тъкмо към такава процедура се придържаха нейните банки, както я бяха уверили.

Отново извика телефонния указател и намери номера на Бечъл. Завари го в офиса му.

— Каква приятна изненада! Значи има такива неща като телепатията, защото тъкмо си мислех за теб.

— Трябва да те видя, Питър. Имам нужда от съвет.

— Винаги съм на твое разположение, Ники. Знаеш това.

Наистина го знаеше. Бечъл, разведен с втората си жена, беше я молил да се омъжи за него поне четири пъти за четиринадесетте месеца, откакто се познаваха.

— Можем ли всъщност да се видим веднага? Извини ме, че те притеснявам така, но няма да те бавя.

Бечъл дори не си даде труда да погледне графика си. Секретарката му сигурно щеше да отложи всичко, само и само да се види с Бас, независимо колко кратка щеше да бъде срещата.

— Къде и кога?

— В бар „Бемелман“ на хотел „Карлайл“. За колкото време успееш да стигнеш.

Бечъл усети напрегнатата нотка в гласа й.

— Добре ли си?

— Добре съм, Питър. Просто имам нужда от съвет.

Бечъл погледна часовника си. Беше три и десет.

— Мога да бъда там след двадесет минути.

— Страхотен си! Ще се видим след двадесет минути.

Бас затвори и дълго и усилено мисли, преди да пристъпи към следващата фаза на току-що оформилия се в главата й план. Спомни си статията за убийството на Майкъл Онорати — в нея се казваше, че Дженеро живеел на Лонг Айлънд, близо до Остър Бей. Тя се обади на „Справки“ и помоли да й дадат номера му, абсолютно сигурна, че не е включен в телефонния указател. За нейна изненада обаче той беше включен и тя го набра. Отговори й груб, безцеремонен мъжки глас. Никол едва не изгуби присъствие на духа.

— Да? — каза само гласът.

— Може ли да говоря с господин Дженеро, моля?

— Кой го търси?

— Никол Бас.

Кратка тишина, последвана от:

— Добре, не затваряйте. Сега ще го викна. Веднага.

Големия Пол остави стенния телефон в кухнята отворен и хукна по коридора към другия край на къщата. Рязко спря пред отворената врата към облицования с тъмна ламперия кабинет и почука по касата. Дженеро, седнал зад масивното си, красиво инкрустирано бюро, вдигна поглед над очилата, кацнали в края на носа му. Тъкмо преглеждаше финансовия отчет от лихварската дейност на един от екипите. Махна на шофьора си да влезе.

— Няма да ми повярваш, шефе, но ако някой не си прави тъпи майтапи, оная женска те търси по телефона.

— Коя женска?

— Ами оная, Бас. Сещаш ли се?

Дженеро вторачи в него смаян поглед.

— Бъзикаш ме!

— Не, шефе. Вика, че е тя.

Дженеро махна на Големия Поли да излезе, после погледна към светещата червена лампичка на линията, включена в телефонния указател. Вдигна слушалката и натисна копчето.

— Говорите с Винсънт Дженеро. Какво мога да направя за вас?

Въпреки че бе сигурен, че двете му телефонни линии не се подслушват, той не рискуваше: този от другата страна можеше да му готви клопка.

— Знаете ли коя съм, господин Дженеро?

— Да. Казахте, че името ви е Никол Бас.

— Да. Но знаете ли коя съм?

— Чувал съм за вас. Какво искате?

— Бих искала да се срещнем. Мисля, че имам нещо важно за вас.

— Така ли? И какво е то?

— Не мисля, че ще ви е приятно да го чуете по телефона, но ако настоявате, ще го направя.

— Не. Няма нужда. Става въпрос за бизнес, нали?

— Да. Нещо, което е принадлежало на ваш бивш служител. Мисля, че работата между нас може да се уреди. Давам ви каквото имам и след това се махам. Повече никога няма да ви дам причина да се безпокоите за мен, нито пък аз да се безпокоя за вас. Това възможно ли е, господин Дженеро?

— Всичко е възможно. Но по принцип сте права. Трябва да се срещнем. Ще изпратя някой да ви вземе и да ви доведе у дома, където можем да приказваме насаме. Къде се намирате?

— Моля ви, господин Дженеро. Не съм глупава и ако продължавате да обиждате интелигентността ми, ще затворя.

— Няма проблеми. Какво имате предвид?

Никол се поколеба, вперила поглед навън от десетия етаж на ъгловата стая. На една пресечка по-нататък се виждаше кръстовището между Седемдесет и шеста улица и Пето Авеню, както и простиращият се зад него Сентръл Парк. Главното ядро на шествието по случай Деня на Колумб вече бе стигнало Ъпър Ийст Сайд и до ушите й стигнаха приглушените звуци на веселата музика. От едната страна на кръстовището, по Седемдесет и шеста, имаше нещо като трибуна и тротоарът от двете страни бе затрупан от зяпачи, а полицията спираше колите, отклонявайки ги по заобиколен маршрут. Бас искаше да се види с него някъде на открито, пред погледите на всички, и паркът бе идеалното място за целта: докато той дойдеше, шествието щеше да е поотминало и хората щяха да се пръснат из парка, а полицията бе съвсем наблизо — ако извикаше, щяха да я чуят.

— Ще се срещнем в Сентръл Парк. На Консървътъри Уотър.

— Къде е това?

— Между Източна седемдесет и трета и Седемдесет и пета улица. Езерото, в което пускат модели на кораби.

— А, да. Веднъж водих сина си там. В колко часа?

Бас помисли малко. Срещата й с Бечъл сигурно нямаше да й отнеме повече от половин час.

— След един час.

— Ще бъда там.

— Очаквам с нетърпение разговора ни, господин Дженеро.

Винсънт затвори и се замисли. После леко се усмихна. „Значи дискетата наистина е у тая женска. Ще й дам един разговор аз. Ще ми се прави на умница. Няма изобщо да се доближавам до нея. Може да е клопка. Ченгетата може вече да са я пипнали. И ако се срещна с нея, само ще увелича тежестта на онова, което вече сигурно им е казала. Имам си хора за такива работи. За какво им плащам.“ Той вдигна телефона и повика Кармине Молино.

 

 

Бас гледаше от прозореца с невиждащи очи, питайки се дали това, което се канеше да направи, има някакъв шанс за успех. Вече знаеше, че дискетата наистина е ценна за Дженеро — той разбра прекрасно за какво става въпрос. Но колко ценна? Ще провери сметките, след като говори с Питър.

Погледна часовника си. Три и петнадесет. Вдигна слушалката и се обади на рецепцията да попита в колко часа ще свърши шествието. Администраторът й каза, че по разписание трябвало да свърши в пет, но докато минат последните, докато тълпата се разпръсне и движението се възстанови, вероятно щяло да стане пет и половина. Което означаваше, че по време на срещата й с Дженеро тълпите и полицията щяха да бъдат още там.

От куфарчето на компютъра тя взе празна дискета, извади дискетата на Онорати от компютъра и мушна на нейно място празната. После взе хотелска бланка и записа всички цифри така, както ги виждаше на екрана, затвори файла, записа цялото му съдържание на празната дискета и го изтри от твърдия диск на компютъра. След това пъхна оригиналната дискета в чантата си заедно с хотелската бланка със записаните на ръка числа, а откопираната дискета тикна в едно странично джобче на голямата пътническа чанта.

Решила, че перуката повече няма да й трябва, тя я хвърли в пътническата чанта, изсуши косата си със сешоара и я среса. Бе облечена със същите дрехи, които носеше сутринта, и преди да излезе от стаята, се сети да вземе резервния пълнител от малката чанта и да замени с него полупразния. Отново имаше на разположение седем патрона.

На излизане се спря пред огледалото в коридора. Въпреки борбата вътре в нея, изглеждаше спокойна и самоуверена.

— Дано да знаеш какво правиш — каза тя на отражението си, после тикна пистолета в колана на дънките, закопча блейзера, за да го скрие, и излезе.