Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (24)

24.

Питър Бечъл — висок, елегантно облечен в скъп костюм „Търнбул и Ашър“, с ръчно направено английско куфарче в ръка — бе олицетворение на аристократичен банкер, застанал на входа към тихия и меко осветен бар в хотел „Карлайл“. Той забеляза Никол Бас в ъгъла и с усмивка прекоси залата, наведе се да я целуне по бузата и седна срещу нея.

— Много се радвам да те видя, Ники.

— Аз също се радвам да те видя, Питър. И пак ме извини, че те притеснявам по такъв начин.

— Не ме притесняваш. — Той се пресегна и я стисна окуражително по ръката. — Прозвуча ми малко разстроена по телефона. Нищо лошо не е станало, нали?

— Нищо, с което да не мога да се справя.

— Каквото и да е то, знай, че съм готов да ти помогна.

До тях се приближи сервитьор и Бечъл си поръча същото, което пиеше Бас — чаша сухо бяло вино. Когато сервитьорът се оттегли, Никол извади хотелската бланка от малката чанта, разгъна я, подаде я на Бечъл и му каза какви според нея са тези цифри.

— Има ли начин да провериш дали цифрите след кодовете са за компютри в банки в тези страни?

— Разбира се.

Бечъл отвори куфарчето, извади оттам телефон и набра офиса си. Продиктува националните телефонни кодове и номерата на секретарката си и й каза да му се обади веднага щом събере информацията.

Известно време гледа списъка, после го върна на Бас.

— Ако трябва да отгатвам, бих казал, че другите цифри представляват кодове за достъп и сметки.

— И аз така си помислих.

Преди четиринадесет месеца, когато Бас научи за първи път за офшорното банково дело и поверителните кодирани сметки, бе очарована от лупингите и сложните машинации на процеса. Бе чувала за кинозвезди и супер модели, които укриваха голяма част от богатството си от данъчните служби, но преди Питър Бечъл да я научи на предимствата и недостатъците в потайния свят на международната финансова система, тя никога не би могла да си представи, че ще върши нещата, които сега вече смяташе за даденост.

Под негово ръководство и с негова помощ, в Лихтенщайн тя бе създала корпорация и поверителна кодирана сметка, а след това друга подобна сметка в тръстова компания в Холандските Антили. Веднъж в месеца Никол летеше до Торонто и внасяше парите си в един от канадските клонове на лихтенщайнската банка. А след това вече контролираше новосъздадената корпорация чрез тръстовата компания в Холандските Антили, като самоличността й се пазеше от непробиваемите закони на банковата тайна. После карибският клон на лихтенщайнската банка й отпускаше „заем“ от нейните собствени пари и ако някой някога й зададеше въпрос за източника на нейните доходи, тя невъзмутимо би посочила заема от уважавана международна банка. Тъй като банките й нямаха клонове в Съединените щати, данъчните закони на Щатите не ги засягаха и по този начин Бас успешно отрязваше пътя на всепроникващите данъчни служби към финансите и.

Банките малко или почти никак не се интересуваха от източника на доходите й и тези на останалите си клиенти, стигайки дотам да приемат пари от незаконни източници, които бяха крещящо очевидни и мръсни до такава степен, че ако се разкриеха и станеха публично достояние, това щеше да е краят на банката. Милиардите наркодолари, движещи се из финансовия свят, бяха нещо повече от добре дошли, ако, разбира се, преди да стигнат до банката, са били надлежно изпрани. Всичко това бе ново и посвоему очарователно за Бас и за него трябваше да благодари на неоценимата помощ на Питър Бечъл.

Сервитьорът се върна с питието на Бечъл. Той отпи, после погледна Бас в очите, свил загрижено вежди, и попита:

— Чии са тези сметки, Ники?

— Не съм сигурна — опита да се измъкне тя. — Искам само да знам дали мога да вляза в тях и да видя балансите им.

Бечъл се поколеба.

— Ако сметките не са твои, тук става въпрос за нещо незаконно. Не искам да бъда съдник на хората, но не мога да ти дам правилен съвет, докато не знам с какво точно работя.

Бас му се усмихна насърчително.

— Не съм сторила нищо незаконно.

Телефонът на Бечъл изчурулика мелодично и той го вдигна. После взе бележник и химикалка и бързо записа дадената му информация.

— Права си — каза той, след като затвори. — Цифрите са за компютри в две банки на Каймановите острови, по една в Лихтенщайн, Бахамите и Холандските Антили. — Даде й имената. — Всички са специализирани в същия вид сметки, които ти препоръчах миналата година.

— А знаеш ли дали работят на същия принцип като моите банки?

— В какъв смисъл?

— Ако с помощта на моя компютър получа достъп до банковия компютър, ще мога ли да дам инструкции за преводи в други сметки? И в други банки?

— Да. Почти всички офшорни кодирани сметки работят по същия начин. Банките изобщо не се интересуват. За тях законен собственик на сметката е онзи, който има кодовете за достъп към нея. И това става по същия начин, по който аз ти препоръчах.

— Значи като използвам кодовете на тези сметки тук, аз мога да получа достъп до тях и да правя каквото си искам, така ли?

— Само с една малка уговорка. Ако в сметките е включена някаква допълнителна парола — може да е някаква дума, — тя трябва да се въведе след кода и непосредствено преди компютърът да даде разрешение за достъп до сметката.

— Значи ако случаят е такъв и аз се опитам да проникна в сметката без паролата, какво ще стане?

— Точно на този етап компютърът ще блокира достъпа ти до него. При повечето охранителни системи имаш право на три последователни опита. Ако и на третия път не успееш да въведеш кодовете и паролата, достъпът ти до компютъра отново ще бъде блокиран и банковият компютър ще уведоми охраната, че някой, различен от оторизираната личност, се опитва да проникне в сметките. И нещо, което не бива да забравяш: всички банки от този списък имат охранителни системи, които са достатъчно мощни и напреднали, за да проследят откъде идва обаждането.

— Но ако предположим, че кодовете и паролите се въведат правилно и аз наредя на банковия компютър да прехвърли балансите в други сметки, тези сделки ще оставят ли някаква следа, която би могла да се проследи от някой друг, освен от банката?

— Ники, насоката на разговора ни започва да не ми харесва.

— Моля те, Питър! Имам нужда от тази информация.

— Трябва да разбереш, че ако сметките не са твои и ти по някакъв начин си се сдобила с нечии чужди кодове, това, за което става въпрос в момента, е абсолютно незаконно и нарушава поне шест международни закона, които мога да ти изброя, без да се замисля. А да не споменаваме законите на страната, в която са банките.

— Без да навлизам в подробности, които едва ли би желал да научиш, мога да те уверя, че никой няма да хукне да уведомява властите за опита ми да проникна в тези сметки. И ти давам дума да не те замесвам по никакъв начин. Изобщо не сме разговаряли с теб за това.

— Не вземай загрижеността ми за укор, Ники. Безпокоя се единствено за теб.

— Знам, Питър. И ти благодаря за загрижеността. Но, моля те, кажи ми дали някой друг може да проследи операцията, освен банката.

— Не. Поверителността, която банката гарантира за сметките, важи и за всички сделки, извършени с тези сметки. Цялата информация за дейността на сметката се дава само на клиента и на никой друг. Ако поради някаква причина този клиент си е загубил кодовете, той или тя трябва да се представи лично, показвайки съответните документи за самоличност на някой от банковите служители.

— И си сигурен, че щом притежаваш кодовете, банките от този списък те смятат за законен собственик, така ли?

— Да. Много добре съм запознат с дейността им. Работя с тях всяка седмица. И също както банките, които аз ти препоръчах, те строго предупреждават клиентите си да пазят кодовете на сигурно място, защото притежанието им е ключов признак за собственост за тези банки. Това е единственият риск, който поемаш, щом искаш поверителност и достъп до електронни банкови операции.

— Благодаря ти, Питър. Много ми помогна.

— Обещай ми, че ще внимаваш какво правиш.

— Обещавам!

Бечъл се облегна назад и отново отпи от виното. Гледаше Бас с открито обожание. Беше хубав мъж с аристократични черти, с леко посребрена коса и тъмносини очи с приятни, дружелюбни бръчици в ъгълчетата им. Двадесет години по-възрастен от нея, поддържащ се в отлична физическа форма, той намаляваше възрастовата разлика помежду им наполовина. Любезен и внимателен човек, с онази самоувереност и оптимистични възгледи, които само огромното богатство можеше да осигури, Бас го намираше за приятен събеседник, с когото бе удоволствие да се работи. Без уговорки, бе любимият й клиент.

— Истинско съвпадение бе, че се обади. Тъкмо се канех да позвъня на Каролин и да си уредя среща с теб. Имам чудесна идея. Седем дни с яхтата ми из Карибите. В петък вземаме частния самолет на корпорацията и летим до Сейнт Мартин. Капитанът ми ще ни посрещне там, отиваме на Сейнт Бартс с яхтата или пък до Антигуа и изобщо докъдето си избереш.

Миналата зима Бас бе гостувала на двадесет и пет метровата му луксозна яхта и много й хареса. Нямаше обаче намерение да го дърпа в ямата на проблемите, в която бе затънала.

— Звучи ми прекрасно, Питър, но точно сега не мога. Може ли да си запазя правото за другия месец?

— Разбира се.

— И това пътешествие няма да бъде чрез агенцията. Ще приема поканата ти като приятел.

— Много мило от твоя страна, Ники, но не е необходимо.

— Необходимо е. Бил си винаги добър с мен и аз високо го ценя.

— Тогава ще чакам с нетърпение. Всъщност ще броя и минутите.

Бас се изправи и Бечъл последва примера й. Тя го прегърна и го целуна по бузата.

— Благодаря ти много, Питър. Ще ти се обадя.

— Ако мога да направя още нещо за теб…

— Знам — прекъсна го Никол. — Трябва само да ти звънна.

Бечъл сниши глас и продължи:

— Ако някой иска да проникне в тези сметки незаконно, не бива да го прави от телефон, който би довел Интерпол или ФБР до прага му.

Бас се усмихна и стисна ръката му, след което я пусна и тръгна. Възхитеният поглед на Бечъл я проследи чак докато излезе от бара и сви към фоайето на хотела.

 

 

Никол се върна в стаята, веднага включи компютъра и пъхна дискетата на Майкъл Онорати в него. После включи модема му към жака на стената зад бюрото и отвори комуникационната програма. Тъй като бе регистрирана под фалшиво име в хотела, тя не се безпокоеше, че може да проследят разговора до стаята.

Въведе номера за външна линия, кода на първата страна и телефонния номер, после щракна с мишката върху DIAL^[1]. Петнадесет секунди след това компютърът в банката на Бахамските острови отговори, отправяйки заповед за въвеждане на кода. Бас натрака кода и зачака. Тъмносиният екран се изпразни, с изключение на червеното кръгче, пулсиращо в средата му.

Пет секунди по-късно тя вече бе минала първия етап на предохранителните мерки и компютърът я попита какво да прави. Никол написа кода на сметката и затаи дъх. Ако имаше парола или нещо друго от този род, точно тук щеше да се натъкне на проблем. Минаха още пет секунди и тя си отдъхна с облекчение. Беше вътре. Екранът изписа менюто и два от изборите бяха „Покажи текущия баланс“ и „Преведи фондове“.

Бас избра първото и то веднага се показа в малка иконка в дъното на екрана. Тя преписа цифрата на лист хартия и прекъсна връзката с банковия компютър. След това повтори процедурата и с останалите три банки и четири сметки, записвайки на листа баланса на всяка от тях. Когато свърши, безмълвно се взря в общата сума от петте сметки, надраскана на листа пред нея — 18 586 000 долара.

Вече не изпитваше никакво съмнение защо Винсънт Дженеро толкова много иска да сложи ръка на тези кодове. Тя определено разполагаше с нещо, с което да се пазари.

Върна дискетата обратно в малката чанта и погледна часовника си. Беше четири и десет. Имаше на разположение двадесет минути, за да стигне до Консървътъри Уотър в Сентръл Парк, а то се намираше само на десет минути спокойно ходене от хотела.

 

 

Бас излезе от хотела през изхода на Медисън Авеню и прекоси късото разстояние до Седемдесет и шеста улица, където се спря на оживеното кръстовище и зачака зелена светлина. Погледнала на запад към Пето Авеню по цялото източно протежение на Сентръл Парк, тя видя тълпите, събрали се по тротоарите, и шествието, шумно напредващо на север. Стомахът й се стегна на възел, като се сети за предстоящата среща с Дженеро. Веселият латиноамерикански ритъм на музиката не допринасяше с нищо за отслабване на напрежението в опънатите й до крайност нерви.

Светна зелено и докато пресичаше кръстовището, Никол не можа да види необозначената полицейска кола, която свърна от Медисън по Седемдесет и шеста и се вмъкна в паркинга пред главния вход на хотел „Карлайл“. Джак Кърби също не я забеляза от по-малко от двадесетте метра разстояние, където показа картата си на портиера, тъкмо наканил се да му каже да си махне колата оттам, бутна въртящата се врата и влезе във фоайето.