Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (4)

4.

В единадесет и двадесет черният мерцедес бавно зави по тясната трилентова улица и безшумно спря до тротоара пред Бийкман Плейс №1. Големия Поли веднага изгаси двигателя и фаровете. Огледалните стъкла на колата не позволяваха да се види как Винсънт Дженеро седи безмълвен и неподвижен на задната седалка и се взира във входа на сградата. Гневният изблик бе отминал и бе отстъпил място на ледено спокойствие, каквото винаги проявяваше, след като бе решил какви действия да предприеме.

— Дай си желязото — каза най-накрая той на Джони Чорапа, телохранителя му.

Огромният мъж на предната седалка веднага извади 9-милиметровия полуавтоматичен пистолет от раменния си кобур, нави заглушителя и го подаде на Дженеро.

— В цевта има патрон, шефе, и е на предпазител. Пълнителят е пълен догоре. Дванайсет патрона.

— И двамата ще дойдете с мен — късо отряза Дженеро, хвърляйки последен поглед към двойните стъклени врати на входа към сградата.

Уверил се, че фоайето е празно, с изключение на двамата портиери, той излезе от колата, преди шофьорът му да скочи и да отвори вратата.

Дженеро мушна пистолета под колана на панталоните си и застанал в сянката на дървото пред входа, внимателно огледа улицата. И двата тротоара бяха пусти, като се изключеше портиерът от сградата на следващата пресечка, който стоеше отпред с гръб към тях и бързо дърпаше от цигарата си. Дженеро си сложи тънки кожени ръкавици, а Големия Поли и Джони Чорапа последваха примера му.

— Свидетели не искам — каза Дженеро на хората си, докато прекосяваха тротоара и отваряха вратата на входа.

Тримата влязоха с енергични крачки във фоайето, но веднага бяха спрени от единия портиер, който ги изгледа подозрително.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господа?

— Дошъл съм да се видя с Майкъл Онорати. Петнайсет А, нали? — Дженеро продължи към асансьорите, но портиерът го изпревари и застана пред него.

— Той очаква ли ви?

— Искам да го изненадам.

— Съжалявам, сър, но трябва да му позвъня, за да ми разреши да ви пусна.

— Така ли?

— Да, сър.

Дженеро само погледна към Джони Чорапа. Огромният телохранител сграбчи изотзад портиера за главата и рязко я извъртя с всичка сила. Късият и тих вик бе прекъснат от отвратително изпукване.

Големия Поли се приближи към рецепцията, където вторият портиер бе вдигнал телефона, за да позвъни на полицията.

— Не искаш да го направиш, нали?

Обезумелият портиер с ужас гледаше как безжизненото тяло на колегата му се свлича от ръцете на огромния мъж, който му бе счупил врата. После очите му се преместиха към пистолета в ръката на Големия Поли, чиято цев бе насочена към него, и той бавно остави слушалката.

Джони Чорапа остана да наблюдава входа, докато Дженеро се приближи към рецепцията.

— Защо просто не ми дадеш резервните ключове на апартамента и да ни спестиш маса неприятности?

Портиерът бе обезумял от ужас и не помръдна. По десния крачол на униформения му панталон тръгна тъмно петно и около обувката му се събра малка локвичка. Дженеро се усмихна и кимна на Големия Поли.

— Отвори си устата — изръмжа Големия Поли, после стисна лицето на портиера в огромната си длан, докато долната му челюст увисна надолу. Напъха заглушителя в устата му докрай и запъна ударника. — Давай шибаните ключове веднага! Или умираш на място.

С трепереща ръка портиерът посочи към складчето зад рецепцията.

Големия Поли не помръдна, тикнал пистолета в устата на нещастника, а Дженеро отвори вратата към подобната на килер стаичка. На дясната й стена имаше табло с кукички, на които бяха окачени резервните ключове за апартаментите в сградата. Дженеро видя името на Онорати над 15-А и откачи ключовете от кукичката. Излизайки от стаята, той кимна на Големия Поли.

Без никакво колебание, все едно че се почесва машинално, без да мисли, Големия Поли дръпна спусъка два пъти. Пистолетът издаде звук, не по-силен от изпукване на пръсти, последван от металическото изщракване на затвора, върнал се назад, за да поеме следващия патрон и да го вкара в цевта. Портиерът се отметна назад, блъсна се в стената и бавно се свлече в седяща поза на пода, опрял брадичка в гърдите си с вперени в пода невиждащи очи.

— Пренесете ги там — каза Дженеро, кимайки към стаичката.

Джони Чорапа и Големия Поли завлякоха труповете вътре, затвориха вратата и прекосявайки полирания мраморен под на фоайето, побързаха да настигнат Дженеро, който тъкмо влизаше в асансьора.

Никол Бас седеше на един от витите столове на терасата, любувайки се на начупения от небостъргачите в Манхатън хоризонт. Хвърли поглед през рамо и видя, че Онорати все още продължава да говори по телефона. Бе решила, че тази нощ няма да правят любов и нямаше търпение да си тръгне, но чувстваше, че все пак му дължи сбогуване като хората.

Онорати вдигна поглед към нея и видя, че тя го гледа. Сви извинително рамене, после посочи часовника си и вдигна пет пръста. Бас кимна, изправи се и заобиколи ъгъла, за да погледа отново реката. Питието й свърши и тя реши да влезе и да си налее второ.

Точно тогава видя тримата мъже да влизат в хола. Двама от тях държаха в ръцете си пистолети. Човекът, който вървеше напред и бе по-нисък от другите, но също с яко телосложение, й бе смътно познат отнякъде, но не можа да се сети откъде. Вероятно бе някой, когото Онорати й бе представял на вечеря навън: той обичаше да се показва с нея пред приятели. Само че тия явно не бяха приятели.

Те не гледаха към нея и внимавайки да не привлече вниманието им с някое рязко движение, Никол бавно се промъкна до ъгъла на терасата и се скри зад огромна делва с дърво, откъдето кабинетът се виждаше много добре. Онорати, все още седнал зад бюрото, току-що бе затворил. Нямаше представа, че по-ниският в момента стои точно зад него в рамката на отворената врата.

Бас хвърли поглед към стола, на който бе седяла допреди малко — чантата й, с пистолета вътре, висеше на облегалката му и всеки, който си направеше труда да вдигне поглед откъм кабинета, щеше веднага да я види. Тя прилепи гръб о стената и се опита да се промъкне по-близо до чантата, но скоро разбра, че няма начин да стигне до нея, без да бъде забелязана отвътре.

Дженеро стоеше, без да помръдне, а Онорати се извъртя на стола, за да вземе някакви документи от края на бюрото. Чак тогава периферното му зрение улови тъмното петно до вратата и присъствието на човека, когото най-малко бе искал да види, го стресна здраво.

— Как е, Майк? — каза Дженеро, облегнат небрежно на касата на вратата. — Да не би да прекъснах нещо важно, а?

— Вини! Не. Не — отвърна Онорати, възвръщайки самообладанието си. — Тъкмо приключих с телефона. Влизай. Сядай.

Сметна, че докато е говорел по телефона, не е могъл да чуе звънеца на вратата и Ники му е отворила. Тази мисъл се задържа само докато не видя Големия Поли и Джони Чорапа да се появяват от хола и да изправят грамадните си туловища зад шефа си. Изненадата по лицето на Онорати отстъпи място на пълно поражение, което подсказа на Дженеро, че Майкъл прекрасно се досеща защо е тук.

С рязко движение на главата Дженеро отпрати шофьора и телохранителя си обратно в хола. Двамата изчезнаха, без да кажат дума.

— Защо го направи, Майк? — Гласът на Дженеро бе нисък и безстрастен.

Първата мисъл на Онорати бе да отрича всичко, но знаеше, че ще е напразно.

— Щях да ти ги върна, Вини. Кълна се!

— И кога щеше да ми ги върнеш?

— Скоро. Просто ги използвах да си докарам някой и друг долар повече. След няколко месеца смятах да ти ги прехвърля обратно по сметките.

— Така ли?

— Разбира се. Просто ги бях взел назаем за малко.

— Защо, Майк? Не ти плащам достатъчно ли? Петстотин хиляди годишно плюс премии? Или не можеш да живееш с толкова?

Гласът му отново бе започнал да издава напиращия отвътре гняв, докато се взираше в лицето на стария си приятел, който го бе предал.

— Увлякох се. Разбираш ли, изтървах контрола, започнах да харча повече, отколкото трябваше. Исках да те помоля за помощ, но ми беше неудобно.

Поведението на Дженеро рязко се промени. Той се отблъсна от касата на вратата и се приближи към бюрото. Очите му се впиха в лицето на Онорати.

— Престани да обиждаш интелигентността ми, Майк! Обираш каймака вече цели пет шибани години! Счетоводителят каза — петнайсет до осемнайсет милиона.

— Съжалявам, Вини. Знам, че те подведох, но…

Дженеро вече не говореше, а ръмжеше:

— Подвел си ме? Лайно мръсно! Та ти ме направи на глупак пред очите на всички!

— Те все още са у мен — каза Онорати и отвори едно чекмедже.

Дженеро моментално го сграбчи за китката.

— Не криеш пистолет там, нали, Майк? Не, не криеш. Забравих с кого разговарям. Дори и да имаше, за употребата му се иска дупе, а ти го нямаш.

Той отпусна хватката си, но продължи да го наблюдава внимателно.

От чекмеджето Онорати извади компютърна дискета.

— Всичко е тук. Номерата на сметките, кодовете за достъп.

Той включи компютъра, изчака го да се зареди, после пъхна дискетата в него. След няколко потраквания по клавиатурата екранът се изпълни с таблица от пет реда с три колони. Това бяха различни офшорни банки, телефонни номера за директен достъп към компютрите им, кодове за извършване на преводи по електронен път, както и номерата на тайните кодирани сметки. Дженеро впери поглед в екрана, за да се увери, че това, което му казва Онорати, е вярно.

— Видя ли? Всичко е тук. Първата ми работа сутринта ще бъде да ги върна по сметките ти. Мога да го направя чрез компютъра, да се идентифицирам и да му пратя инструкции за превода.

— Просто така, а?

— Просто така. Ако имаш номерата на сметките и кодовете за достъп, друга идентификация не ти трябва.

Онорати изключи компютъра, извади дискетата и я пусна в протегнатата длан на Винсънт.

Дженеро я пъхна в джоба на сакото си и отстъпи назад, отдалечавайки се от бюрото. После се обърна към хола, където Големия Поли и Джони Чорапа си бяха сипали по едно питие и в момента седяха зад бара. Когато отново извърна глава към Онорати, нещо привлече вниманието на Дженеро. Приближи се по-близо към вратата на спалнята и видя трите куфара на леглото.

— Ще ходиш ли някъде, Майк?

— Малка ваканция. Само няколко дни.

— Така ли?

— Да. Честна дума, Вини! — Погледът му се спря на двата самолетни билета на бюрото и той добави: — Едно кратко пътуване до Лондон.

— Ти си лъжлив лайнар, Майк! — Дженеро изтегли пистолета от колана си и го отпусна надолу.

— Вини, не!

— Аз ти вярвах. Уредих те. Дадох ти работа, за каквато хората убиват майките си… Държах се с теб като с брат. А ти ме прецака!

— Не, Вини! Просто се опитвах да си докарам още малко пари и да се измъкна от ямата, в която бях паднал.

— Тук вече се изрази много точно. Набутал си се в яма, дълбока точно два метра.

— Вини! Хайде, моля те! Хей! Ще се оправя! Обещавам ти. Чакай малко! Преживели сме толкова неща заедно.

Дженеро отново си бе възвърнал леденото спокойствие.

— Ако не те очистя, другите фамилии ще помислят, че съм слаб. Помислят ли, че съм слаб, ще имам проблеми.

— Вини, моля те! Какво да направя? Кажи. Готов съм на всичко…

— Можеш да умреш като мъж, Майк. Ще го направя бързо… защото двамата сме преживели толкова неща заедно. Ако не беше така, смъртта ти щеше да бъде много бавна.

Дженеро вдигна пистолета, допря го до главата на Онорати и очите му изведнъж станаха равнодушни и безчувствени.

— Моля те, Вини! Моля те! Ще направя всичко! Господи! Не!

Онорати се изхлузи от стола и коленичи, плачейки и хленчейки, в краката на Дженеро.

Дженеро смръщи вежди от отвращение и бързо дръпна спусъка два пъти един след друг. Както бе коленичил, Онорати се отметна назад, но не падна по гръб, а се изви встрани и се стовари на пода. От задната част на главата му липсваше значително парче, а долният край на пердетата — на два метра от него — бе напръскан с кръв и мозък. Дженеро втренчи поглед в трупа и остана така дълго време, без да помръдне, после въздъхна и се върна в хола.

 

 

Никол бе видяла всичко. В опита си да се промъкне колкото е възможно по-близо до чантата си, тя се бе приближила още повече до отворената врата на кабинета, криейки се зад грамадната делва на някакво вечнозелено растение. Бе проверила къде са другите двама, надничайки предпазливо над перваза на прозореца, и ги бе видяла на бара да пият питиетата си. Тъкмо се бе наканила да прекрачи бързо няколкото стъпки, отделящи я от чантата й, когато мъжът при Онорати се придвижи към бюрото и оттам спокойно можеше да я види, провесена на стола. Бас чуваше само откъслеци от разговора им — недостатъчно, за да разбере за какво става въпрос. Но много ясно бе видяла как екранът на компютъра светва, после потъмнява, как Онорати пада на колене и се моли за живота си. Изпаднала в ужас и отвратена, бе видяла заглушителя да се опира в челото му, бе видяла спокойния, безмилостен израз в очите на мъжа, дърпащ спусъка.

С усилие се пребори с парализиращия страх, сковал движенията й, когато видя Онорати да се катурва мъртъв настрани, и си наложи да запази самообладание въпреки втурналия се като порой адреналин в кръвта й. Единствената й грижа в момента бе да се скрие, докато тримата си отидат, после да се измъкне от апартамента и да се отдалечи колкото е възможно повече, преди да са открили тялото.

Но веднага след това думите на по-ниския я накараха да се откаже от този план и да измисли нещо друго. Трябваше да изчезва оттук моментално.

— Проверете целия апартамент и терасата — каза Дженеро на Големия Поли и Джони Чорапа. — Вижте дали няма някой друг. Аз ще огледам спалнята, а вие вижте в кухнята. Там май някъде имаше и стая за прислугата или нещо подобно.

Дженеро се върна в кабинета и оттам влезе в спалнята. Бас отново надникна през прозореца и видя, че двамата мъже излизат от хола. Този с пистолета се отправи към другия край на апартамента, а другият тръгна към отворената врата на терасата — трябваше само да излезе и да завие зад ъгъла, за да види клекналата зад делвата жена. Видяла единствения си шанс да се измъкне оттук жива, тя бързо изскочи иззад дървото, грабна чантата от стола и се вмъкна в кабинета.

За миг се забави, за да прескочи трупа на Онорати, и с крайчеца на окото си забеляза подаващото се изпод бюрото куфарче от щраусова кожа. Спомнила си за съдържанието му, бързо се наведе, грабна го и се приближи към вратата на хола. Там се спря, увери се, че нито един от двамата още не се е върнал от огледа, после извади пистолета от чантата, влезе в хола и тихо тръгна към изхода. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато вик откъм терасата я накара да замръзне на място от страх.

— Ей, ти! — викна й Джони Чорапа от вратата на терасата и се втурна в хола. — Шефе! Поли! — развика се той. — Тук има една женска! Тъкмо излиза!

Джони Чорапа бе само на няколко крачки от нея, когато Бас рязко се извърна и насочи пистолета към него.

— Има желязо! — подвикна отново той, спрял като закован на пет метра от нея.

— Назад! — каза му Никол, запъвайки ударника и прицелвайки се в главата му.

Джони Чорапа отстъпи няколко крачки назад. Бас напипа дръжката, отвори вратата, изхвръкна навън и моментално я тресна зад себе си.

Излязла във фоайето, инстинктивно отхвърли асансьора като средство за придвижване, но мислеше достатъчно трезво, за да реши да го използва за заблуда. Щеше да й осигури няколко ценни секунди преднина. Асансьорът все още бе отворен и тя плесна бутона за фоайето долу. Той започна да се затваря, а тя се затича към изхода за стълбището. Отвори вратата и се спусна надолу по стълбите.

 

 

Големия Поли излезе на площадката на 15-А и бързо я огледа с насочен пред себе си пистолет. Вратите на асансьора тъкмо се затваряха и той се хвърли към стесняващия се отвор, пъхайки ръка в него. Вратите веднага започнаха да се отварят. Един поглед го увери, че асансьорът е празен. В този момент Дженеро и Джони Чорапа излязоха на площадката.

— Къде е? — викна Дженеро.

— Сигурно е хукнала надолу по стълбите — отвърна Големия Поли.

— Защо, по дяволите, не я застреля още като я видя бе? — озъби се Дженеро на Джони Чорапа.

— Пистолетът ми е в теб, шефе.

— Мамка му!

Дженеро поведе двамата към стълбището. Спря се в началото му и всички ясно чуха трополенето надолу, което внезапно спря.

Никол бе застанала неподвижно на площадката на дванадесетия етаж. Само след секунда чу тежките стъпки, бързо слизащи към нея. Тя отново се спусна да бяга и след като мина още два етажа, разбра, че ония отзад я настигат. Моментално взе решение, спусна се още един етаж надолу, после тихичко отвори и затвори вратата към площадка, обслужваща четири апартамента. Спряла се по средата, панически се огледа къде може да се скрие. Обширното фоайе предлагаше само едно място: висока до кръста поставка за цветя, прилепена към едната стена.

Бас се скри зад поставката, сложи куфарчето до себе си и умело хванала пистолета с две ръце, го насочи към вратата на площадката. Успокои дишането, взе бравата на равна мушка и се заслуша в бесните удари на сърцето си. В съзнанието й проблеснаха картини от неща, случили се преди това. Неща, които бе мислела за забравени, надявала се бе да са вече далеч зад гърба й. Тя тихичко изруга и отново съсредоточи вниманието си в бравата, дебнейки да улови и най-малкото движение.

Дженеро и хората му се бяха спрели точно пред вратата на площадката на деветия етаж и се ослушваха. Откъм стълбището не се чуваше нито звук.

— Спокойно може да се е скрила, на който етаж си иска — каза Дженеро. — А може и да живее тук. Трябва да се омитаме, преди да е извикала ченгетата или някой да открие труповете на портиерите.

— Но тя ни видя, шефе — осмели се да се обади Джони Чорапа.

— Знам. А ти добре ли я огледа?

— И още как! Много добре. Хубаво тяло. Страхотно дупе.

— Тъпанар шибан такъв! Виждал ли си я друг път?

— Не. Ама знаеш ли, мисля, че носи он’ва куфарче, дето го подари на Онорати миналата Коледа. Или пък може да е друго, приличащо на него.

— Какво, какво?

— Онова кафявото, дето струваше към четири бона.

Замислен, Дженеро втренчи поглед в него.

— Онова от щраусова кожа?

— А! Същото. Прати ме до Гучи да го взема. И ми нареди да ги накарам да го опаковат хубаво. Помниш ли?

— Помня — отвърна Дженеро. — Хайде. Ще слезем по стълбите, за да не се сблъскаме с някой в асансьора.

— И к’во, оная да я забравим? — попита учудено Големия Поли.

— Не, няма да я забравим. Аз ще се погрижа за нея. Има и други начини да разбера коя е.

Дженеро отново пое напред и другите двама го последваха надолу по стълбите. Преди да излезе в главното фоайе долу, той провери дали няма някой, после изпрати Големия Поли да огледа улицата отвън. След малко той им махна от тротоара, тримата мъже се вмъкнаха в черния мерцедес и след секунди изчезнаха зад ъгъла.

 

 

Никол отново погледна часовника си. Бяха минали десет минути, откакто се бе скрила във фоайето на деветия етаж. Разбираше, че ония сигурно са се отказали, предполагайки, че тя се е измъкнала или пък живее тук, влязла е в апартамента си и е извикала полицията. Логиката й подсказа, че те повече няма да си губят времето с нея, и че трябва да напусне сградата по възможно най-бързия начин.

Тя взе куфарчето и предпазливо запристъпва към вратата с насочен към нея пистолет. Приближи се към прозорчето в горния й край и притаила дъх, надникна през стъклото. Площадката бе пуста. Открехна вратата съвсем малко и доближи ухо до отвора. Никакъв звук. Излезе на площадката и бавно заслиза по стълбите. Стигнала до главното фоайе долу и уверила се, че там няма никой, тя скри пистолета под сакото си и с усилие налагайки си да върви спокойно, се насочи към изхода.

Излязла навън, видя, че улицата е пуста, пребяга късото разстояние до пресечката с Четиридесет и девета улица, след което излезе на Първо Авеню. Прекоси го и чак тогава забави крачка! Понечи да вдигне ръка и да спре приближаващото такси, когато си припомни един друг стар урок: никой не биваше да си спомни, че е хванала такси в близост с местопрестъплението.

Бас продължи по тротоара на Петдесет и трета улица, после пое на запад, докато не излезе на Трето Авеню. Хвана такси оттам, пое към къщи и накара шофьора да спре на три пресечки от нейния блок.