Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (13)

13.

Джак Кърби бе прекарал последния изминал час в архива с Джанет Морис, полицейска служителка от Административен отдел. Морис бе една от дузината цивилни служители в Разузнавателна секция, които след задълбочено проучване бяха назначени да вършат чиновническа работа и да прехвърлят огромното количество информация, насъбрано от секцията във вид на папки и документи на компютър.

Кърби не гледаше с добро око на това да се дава достъп на цивилни лица до строго секретна информация, но Морис си разбираше от работата. С десетгодишен стаж в офиса на шефа на детективите на Полис Плаза едно, тя бе помолила да я прехвърлят в Разузнавателна секция, за да помогне за прехвърлянето на данните на компютър. Съвестен работник, тя се оказа неоценим помощник — десетте години, прекарани сред шефовете на Полис Плаза, бяха я научили на цялата терминология и съкращения, съпътстващи ежедневния речник на ченгетата, което означаваше, че за разлика от новите цивилни служители, на нея нямаше какво да й се обяснява. Слънчевото й излъчване и напереното симпатично лице на мажоретка на училищния футболен отбор я бяха направили любимка на всички от Разузнавателна секция и тя винаги намираше време да спре за миг и да помогне на детективите с новата архивна система, а понякога дори да им свърши отвратителната за тях бумащина.

Гений с компютрите, Морис бе — освен способностите на програмистка — изключително добър хакер, който спокойно би могъл да влезе и излезе от базата данни на всеки компютър, независимо колко добра защита има. След като разбра, че Майкъл Онорати има клетъчен телефон, Кърби реши да използва тайните умения на Морис по предназначение. Вместо да губи време по редовните канали, а отчасти и за това да не издава намеренията си, той я накара да влезе в данните на телефонната компания и да му извади списък на всички разговори на Онорати за последните шест месеца.

Предполагайки, че всяка агенция за компаньонки, работеща в Манхатън, би имала местен телефонен номер, Кърби не си даде труда да провери сметките от домашния и служебния му телефон, на които вероятно щяха да излязат само междуградски разговори. Обаче ако Онорати е подал молба за подробни разпечатки от клетъчния си телефон, както правеха повечето бизнесмени, всички местни разговори, заедно с времето, датата и времетраенето им, щяха да бъдат включени в разпечатката. Да, но Онорати не бе подавал такава молба.

След това Кърби помоли Морис да провери във файловете на ОНОП, като се върне пет години назад. Както и предполагаше обаче, във файловете на ОНОП бе включена само уличната проституция, контролирана от дебелите вратове. В момента Морис бе започнала да се занимава с глобално търсене из файловете на секцията, гледайки да намери каквото и да било, свързано с агенция за високоплатени компаньонки или независими кол гърли.

Кърби се върна в стаята на ОНОП и направи запитване до отдел „Общество и морал“, молейки ги за същата информация. Двадесет минути по-късно получи междуведомствен факс със списък на осемнадесет такива агенции, за които се предполагаше, че в момента действат в Ню Йорк, шест, от които се смятаха за изискани и с високоплатени услуги. След това се свърза с различни приятели и познати детективи в 19, 20, 23 и 24 участъци, стараейки се да обхване цялата част на Горен Манхатън, и ги помоли за информация за не рекламираща се елитна агенция за компаньонки, евентуално работеща в районите им.

Нарочно не се обади на детективите Ърли и О’Брайън от 17 участък. Не искаше да им казва за съществуването на свидетел, докато не научеше нещо твърдо. Всяка информация за наличието на очевидец, видял Дженеро да убива Онорати — информация, до която Ърли и О’Брайън не се бяха добрали по собствен път, — щеше веднага да насочи пръста само към един източник — някой измежду дебелите вратове дрънка. А Кърби не искаше да рискува, независимо от степента на опасността, да компрометира дълбоко законспирирания си агент. След като намереше свидетелката и изтеглеше Фалконети, тогава щеше да постави Ърли и О’Брайън в течение и ако имаше късмет, със свидетел, който да им свърши цялата работа.

Направил всичко, което в момента можеше, и надявайки се на нещо, което да намали списъка с агенциите за компаньонки, Кърби се върна в архивите да види докъде е стигнала Морис.

— Вече съм минала около три четвърти от файловете — отвърна Джанет, без да спира да драска нещо в бележника си от екрана на компютъра. — И дотук имам само едно попадение. Операция за наблюдение, проведена от Отдела за борба с тероризма преди седем месеца.

— От това няма да излезе нищо. Малко вероятно е човекът, когото търся, да се занимава с тероризъм.

— О, бедни невернико — пропя Морис с усмивка и подмигване. — Вие, детективите, сте хора с много праволинейно мислене. Ако се занимавахте с компютри, щяхте да се научите как да разсъждавате правилно и рационално.

Кърби също се усмихна.

— Добре де, светни ми лампичката.

— През март месец вашите хора от Отдела за борба с тероризма са провеждали операция по наблюдение на един дипломат към Обединените нации, заподозрян, че има връзки с иранска терористична организация. Ония от отдела прегледали списъка на всички, видени с него през дадения период. Една от тях се оказала високоплатена компаньонка.

— Има ли име?

— Точно тук ударих на камък. До ушите на нашите хора стигнала строго поверителна информация, че тя била компаньонка, но информаторът не знаел нито името й, нито за коя агенция работи. Наблюдателният екип на антитерористите я видял само веднъж и детективът, който я проследил същата нощ…… Морис хвърли поглед на бележките си. — … да, детектив Съливан, я изгубил някъде в центъра на Манхатън. Две седмици по-късно наблюдението било прекъснато, когато станало ясно, че дипломатът няма никакви връзки с терористи.

— Значи пак сме в изходно положение.

— Може би да, а може би не. Към този файл има прикрепен заключителен доклад. Преди още да се докаже, че дипломатът е чист, детективът продължил да дълбае по посока на агенцията за компаньонки, мислейки, че тя може би служи като прикритие за терористичната група. Това, което не е открил, е интересно и многозначително.

— Това, което не е открил?

— Успял да събере оттук-оттам сведения за някаква елитна агенция за компаньонки, обслужваща голям брой дипломати и други с дебели портфейли. И отново никой не знаел името на агенцията, нито пък кой работи в нея. И според доклада на Съливан, той се натъквал на каменна стена винаги когато започвал да задава въпроси на неподходящи хора за тайнствена агенция за компаньонки, специализирана в обслужването на дипломати и видни политици.

— И тия неподходящи хора са били федерите — каза Кърби, подозирайки, както често се случваше, че са си кръстосали пътищата с ФБР, без да знаят.

— Не. Според доклада са били от НИПУ. Може би си струва да поговориш с детектив Съливан, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че трябва да продължиш да търсиш. Нужно е да намеря тази жена преди лошите. Затова нямам време да се ровя в стари неща, от които поначало нищо не би излязло.

Ще ми отнеме още около половин час.

— Благодаря ти, Джанет. Аз ще съм в дежурната стая.

Никол Бас вървеше пеш вече цял час, спирайки от време на време да хвърли по някой поглед на витрините по Пето Авеню или да надзърне иззад полицейските бариери авангарда на живописното шествие за Деня на Колумб. Първата вълна от музиканти, подвижни радиоуредби и маскирани танцьори бе стигнала до Петдесет и пета улица и в момента те подскачаха, кълчеха се и напредваха с танцови стъпки по широкия булевард.

Бас се бе обадила на Каролин Чеймбърс от обществен телефон в Тръмп Тауър, за да й съобщи, че вече знае името на мъжа, когото е видяла да убива Онорати. Но Чеймбърс бе прочела водещата статия в „Поуст“ и се бе досетила. Никол подчерта, че сега било по-важно от всякога да не споменава на ни една жива душа, че е била в апартамента онази нощ. Каролин отново се закле да пази мълчание и да остане вярна на думата си.

Бас вървеше и си мислеше разни неща. Отново и отново прехвърляше събитията от предната нощ. Откритието, че най-мощният мафиотски бос в града е бил мъжът, видян от нея да извършва хладнокръвно убийство, придаваше съвсем друг, смразяващ оттенък на ситуацията, в която бе попаднала. Бе чувала да разправят, че мафията можела да те намери навсякъде по света и никога не се отказвала. Но колкото и да се опитваше да убеди себе си в могъществото на престъпната организация, просто не можеше да си представи как биха разбрали, че именно тя е свидетелката на убийството на Майкъл Онорати.

Неотслабващото напрежение, на което бе подложена вече четиринадесет часа, си казваше думата, изчерпвайки малко по малко вътрешната й сила и подкопавайки твърдото й убеждение, че през последните две години е успяла да изтласка миналото на заден план, а не да го пуска да съсипе живота й повече, отколкото вече го бе съсипало. Замисли се за всичко, което бе загубила, за всичко онова, на което се бе надявала в живота, как детската й мечта да стане модел бе постигната и как след това се бе превърнала в кошмар. И тогава се сети за баща си. Бе му останала само тя, а той бе починал сам и изоставен в болничното си легло в Джонсън Сити, Тенеси. Тя не бе могла да отиде и да успокои последните му дни и даже не успя да присъства на погребението.

Опита да се отърси от мъчителните мисли, удължавайки крачка през претъпкания с хора булевард. Вече обаче не чуваше шума му, звука от минаващите оркестри. Вместо него, в ушите й отново звучеше познатият глас на баща й, ясен като църковна камбана в неделно утро. Тихият му и нежен глас, изговарящ думите на източно тенесийския диалект от неговата младост: „Ти можеш да бъдеш каквато си поискаш, малката ми хубавица, и на никого не позволявай да ти казва други работи.“

Заляна от внезапна емоционална вълна, Никол спря пред витрината на един магазин и примигна, за да разсее сълзите, напълнили очите й.

— Не, тате — прошепна тя, вперила поглед в отражението си. — Съжалявам, но не мога да бъда такава, каквато поискам. И сега ти не би се гордял с малката си хубавица…