Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (46)

46.

Съдебните власти, свързани с осигуряване закрилата на Бас, се съгласиха с молбата й да позволят на Кърби да я откара до летище „Ла Гуардия“. Тя взе със себе си четири куфара, пълни с дрехи и лични принадлежности — останалите неща, включително мебелите и битовата техника от апартамента, щяха да бъдат опаковани и пренесени на склад за сметка на съответната съдебна институция и щяха да останат там, докато не я преместеха на окончателното й място.

Кърби и Бас разговаряха малко по време на половинчасовия път до летището. Разменяха откъслечни фрази за времето и движението, като дългите паузи бяха запълвани само от радиото в колата, настроено на вълната на ОНОП.

Предната вечер бе също така трудна. Когато Никол приключи с багажа, двамата седнаха на дивана да погледат телевизия. Кърби бе решил да поддържа известна дистанция, но след малко Бас се сгуши до него, вдигна ръката му, прехвърли я през раменете си и сложи глава на рамото му. Отдаде сдържаността на желанието му да издигне стена, за да се предпази от емоции, които само щяха да затруднят нещата на сутринта и по-късно. Когато го прегърна и целуна за лека нощ, той я притисна само за миг към себе си и бегло я целуна по бузата.

Тя се бе вкопчила в него и вътрешната борба — дали да му каже или не, отново заплаши да я разкъса: ужасно й се искаше да му каже какво и защо го прави, но поуките от миналото взеха връх и можа само да промълви:

— Съжалявам, Джак. Наистина съжалявам.

Кърби зарови пръсти в косата й, погледа я малко в очите, после й каза лека нощ. Това бе мъчителен момент за нея. Докато затваряше вратата на спалнята, тя го видя как стои в другия край на коридора, загледан подире й като изгубена душа. Облегна се на затворената врата и избухна в сълзи, сломена от жестоката вътрешна борба на противоречивите си емоции. Дълго не успя да заспи и до нея през цялото време долиташе звукът от работещия в хола телевизор.

На другата сутрин, докато пиеха кафе и чакаха да дойдат да я вземат, тя се изправи лице в лице с един напълно непознат човек, обръщащ се към нея само с кратките, едносрични и делови фрази на ченге. Пътят до летището бе даже още по-напрегнат и неестествен.

Минаха през служебния вход и карайки след колата на полицията, спряха до сребристобелия корпус на малкия реактивен Гълфстрийм, който щеше да откара Бас в Насочващия център на прокуратурата, намиращ се във Вашингтон, където тя щеше да остане, докато се реши къде ще живее.

Кърби и Бас слязоха от колата и застанаха мълчаливо един до друг, докато обслужващият персонал качваше багажа й в самолета. После им направиха знак от вратата, че са готови и я чакат. Видял това, Кърби реши, че повече не може да крие чувствата си, защото губеше нещо и не можеше да понесе мисълта, че повече няма да я види. Той се обърна към нея и хвана двете й ръце, но думите, които бе искал да й каже, просто не идваха.

— И умната, нали?

— Да.

— Добре, гледай да я караш умната.

— Няма да те забравя, Кърби! Ти не само ми спаси живота, ти ме спаси от самата мен.

— Това ми е работата.

Никол се усмихна едва-едва.

— Довиждане, Кърби.

— Да. Довиждане.

Тя тръгна към самолета, направи няколко крачки, после рязко се извърна, изтича обратно до него, хвърли се на врата му и впи устни в неговите. Той я притисна плътно към себе си, вдъхвайки аромата й за последен път, отдал цялото си същество на чувството да я има до себе си. Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Всички неща, които ти казвах, докато се любехме, са верни, Джак.

— Знам.

— Но не знаеш какво означаваше за мен в тези моменти. Какво направи за мен. Изпитвах истински чувства, каквито мислех, че вече не мога да изпитвам, а ти ми показа, че не е така. И винаги ще те обичам за това.

Кърби трябваше да отвърне поглед встрани. После, въпреки желанието си, й каза какво наистина чувства:

— Знаеш, че те обичам, нали?

— Знам. — Очите й се напълниха със сълзи, но тя се насили да се усмихне. — Нали знаеш каква е поговорката? „Ако обичаш нещо, дай му свобода.“

По устните на Кърби пробяга слаба усмивка.

— Да, ама не знаещ продължението.

— И какво е то?

— „И ако не се върне до четири-пет месеца, намери го и го спукай от бой.“

Бас се засмя през сълзи и вдигна ръка да ги избърше.

— Ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш. А сега бързо се омитай оттук, преди да съм се направил на пълен глупак.

Никол се поколеба за момент. Сълзите вече течаха свободно по бузите й. Отвори уста да каже нещо, после поклати глава отчаяно, извърна се и бързо изтича по стълбичката.

Джак остана на мястото, където двамата се бяха прегърнали за последен път, и погледа как самолетът рулира по пистата, след това се издига бързо нагоре и се превръща в малка точка в небето. Чак тогава се обърна, качи се в колата си и бавно потегли.

Същата тази вечер Тони Ризо откри Кърби там, където бе очаквал, че ще го намери — седнал в едно от по-задните сепарета в кръчмата на Еди Бойл в Западен Манхатън. Спря на бара да каже здрасти на Бойл и да си вземе една бира, после се вмъкна в сепарето, впери поглед в Кърби, след това го премести на осемте бутилки, наредени пред него на масата.

Джак надигна глава иззад тях и с леко разфокусирани очи улови погледа на седналия срещу него Ризо.

— Не искам да чувам нищо, Лу. Не съм на работа.

— Спокойно, Джак. Не съм дошъл за това. Просто исках да видя как си. И така, как си?

— Горе-долу.

— Ама май здраво си хлътнал по нея, а?

Кърби кимна и отпи солидна глътка от бирата.

— Ще ми мине. Не знам кого, по дяволите, заблуждавах! Жени като Бас не си падат по типове като мен. Просто за момент забравих кой съм.

— Престани да се ядеш, Джак. Ти си само мъж като всички останали. А тя е хубава жена.

— О, много повече от хубава!

— Тъкмо стана въпрос. Как мислиш, какво криеше тя от нас?

— Не знам.

— А защо не се поразровиш?

— За какво? Тя спази условията по пазарлъка и макар, че нещата не свършиха така, както ги бяхме намислили, крайният резултат е същият. Онова лайно Дженеро е мъртъв.

— Да, така е, ама тази дама си имаше собствен сценарий и да пукна, ако мога да разбера какъв е бил. А ти поне любопитство не изпитваш ли?

— Не. Нямам никакво намерение да се ровя в неща, които биха могли да я наранят. С малко късмет, момичето може би ще намери онова щастие, което са й откраднали преди четири години. — Той махна с ръка и отново отпи от бирата. — Както и да е, стига вече за тия лайна. Кажи ми нещо, което не знам. Като например какво става с ония фъшкии.

— Разправят, че Конте наредил да убият Дженеро, а не Молино.

— Не съм и мислил, че Кармине ще има куража сам да направи нещо. А другите капо как го приемат?

— Двама от тях — Викаро и Фауцио, тази сутрин ги намерили убити. С по две дупки в тила. Останалите сякаш си налягат парцалите. Изглежда, новият дон ще бъде Молино.

— На тая дебела торба с лайна ще й се наложи да мине на диета и да си ушие нов гардероб. Гамбиновци държат шефовете им да са на ниво.

Ризо се засмя и стана да си върви.

— Погребението на Томи Фалконети е утре. В Ню Хейвън. Голямо изпращане ще е. С всички почести.

— Знам. Ще дойда.

— Значи ще се видим там, а?

— Да. Ще се видим там.

Ризо кимна на Бойл, после се спря на вратата и погледна към Кърби.

— Между другото, Джак, имам някои идеи как да ритнем Молино. Ще поговорим за това друг път.

В отговор Кърби вдигна бирата си към него и Ризо, кимнал за последно, излезе.