Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (17)

17.

След като влезе в апартамента си, Никол отиде направо в спалнята. Разопакова дрехите, които бе купила, премери ги една по една пред огледалото, пробва няколко чифта обувки с тях и накрая ги прибра в гардероба. Чак когато отиде в хола да включи телевизора да види дали няма нещо ново за убийството на Онорати, забеляза, че лампичката на телефонния секретар мига. Натисна копчето и тръгна да търси дистанционното, когато гласът на Каролин Чеймбърс я накара да замръзне на място. Приятелката й нареждаше през плач:

„О, боже, Ники! Съжалявам, толкова съжалявам! Трябваше да им кажа. Не можеш да си представиш колко болеше! Моля те, прости ми! Дадох им името и адреса ти. Единият е грамаден, приличен на бандит тип с черно кожено яке. Другият изглежда добре висок и с двуреден масленозелен костюм. Божичко! Моля те, моля те, прости ми! Бягай, Ники, преди да са те хванали. Прости ми! Моля те, прости ми!“

Бас бе спряла в средата на стаята, неспособна да помръдне. Мислите й хвърчаха в безпорядък. Обърна се на една страна, после на друга и най-накрая седна на дивана, подпряла лакти на коленете и обхванала главата си с ръце. Трепереше цялата.

— О, не! Пак ли? — прошепна тя пресекливо и с вледенен стомах.

Наложи си да мисли ясно и рационално и да не позволява страхът да я парализира. Използвай нахлулия адреналин в своя полза, бяха й набивали в главата, и тя задиша бавно и дълбоко. Трябваше веднага да се маха. Незабавно! На екранчето пишеше, че съобщението е било записано преди повече от час. Къде бяха ония? Чакат я вън? Нямаше да се качат до апартамента й. Не. Твърде рисковано е. Ще я чакат вън. Ето това бе проблем. Веднага изчезвай, писна вътре в нея някакъв глас и я извади от бездействието.

Спусна се в спалнята, съблече се с няколко бързи движения, нахлузи дънки, копринена тениска, черен вълнен блейзер и маратонки, после грабна перуката от гардероба и застана пред огледалото да я нагласи. Къса и пясъчно руса, перуката променяше външността й значително. След това взе големите слънчеви очила от масичката и ги сложи, завършвайки маскировката.

Измъквайки черната пътническа чанта от гардероба, тя нахвърля в нея няколко смени бельо и дрехи — всичките удобни и функционални неща за всеки ден. Пъхна вътре и тоалетните си принадлежности, пътническия си комплект, съдържащ грим и сешоар, дръпна ципа и излезе тичешком от хола. Куфарчето, помисли си тя. Куфарчето на Онорати и парите в него. Издърпа го изпод дивана, върна се бързо в хола, отвори ципа и изсипа съдържанието му в чантата.

От куфарчето изпадна и още нещо, лекичко закачайки крака й. Дискета. Тя я гледа няколко секунди, без да помръдне, и си спомни за дискетата, дадена от Онорати на Дженеро. Напъха я в джоба на блейзера, после взе малкия преносим компютър от бюрото в другия край на хола и го натика в един от външните джобове на чантата.

Отърви се от това куфарче, каза си тя. Но как? Отворът, в който хвърляха отпадъците, бе вън, в коридора.

Бас извади пистолета от чантата си и провери дали е зареден. Седем патрона. Плюс един в цевта — значи осем. Тя пъхна пистолета отпред под колана на дънките си. После го прикри с черния блейзер.

Излезе вън в коридора и изтича до малката стаичка, където хвърли куфарчето в отвора за боклука. След това се озърна, сложила ръка на пистолета под блейзера, и се върна в апартамента, заключвайки вратата след себе си. В същия момент телефонът иззвъня. Стресна я така, че извика. „Спокойно — каза си тя. — Успокой се, по дяволите! Използвай страха и адреналина като двигател.“

Остави телефона да звъни, докато се включи телефонният секретар, и се заслуша в дълбокия непознат глас:

„Никол Бас, името ми е Джак Кърби. Аз съм детектив от Разузнавателна секция на Нюйоркското полицейско управление. Ако сте си у вас, вдигнете телефона. (Дълга пауза.) Трябва веднага да говоря с вас. Животът ви е в опасност и в момента аз съм най-добрият ви шанс да оцелеете. Госпожице Бас? Чувате ли ме? (Отново пауза.) Тъкмо излизам от Каролин Чеймбърс. Знам в каква ситуация сте изпаднали и искам да ви помогна. Щом чуете това съобщение, обадете ми се веднага на 981–6630. Това е клетъчният ми телефон. Няма никакво време за губене, госпожице Бас. В момента идвам към вас. Ако сте там, изчакайте ме.“

Бас застана над телефона, протегнала ръка да вдигне слушалката. „Не — каза си. — Не го познаваш. Може да е кой ли не.“ Тя чу затварянето и след като касетата се превъртя, отново прослуша съобщението на Кърби, записа си номера на клетъчния му телефон и се запита дали да не му се обади. Реши да не го прави, напъха листчето с телефона в джоба си и изтри и двете съобщения. Усложнения засега не й трябваха — имаше нужда да се измъкне някъде, където на спокойствие да обмисли следващите си действия.

Първо трябваше да излезе от блока и да се промъкне покрай ония, дето я чакаха, ако изобщо я чакаха. И къде щеше да отиде? После ще мисли. Най-напред трябваше да се омете оттук, където всеки можеше да я намери. Тъкмо бе тръгнала да излиза, когато телефонът отново иззвъня. Тя пак го остави да звъни, докато се включи телефонният секретар, и при първия звук от гласа на Каролин Чеймбърс вдигна и каза:

— Всичко е наред, Каролин. Разбирам те и ти прощавам. Знам какво е. Сега трябва да тръгвам. Ще ти се обадя, когато всичко свърши.

Без да й даде възможност за отговор, Бас затвори, облече шлифера си от гардероба в коридора, грабна пътническата и по-малката си чанта и напусна апартамента.