Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (47)

47.

Никол прекара само три седмици в Насочващия център във Вашингтон, след което я настаниха в окръг Честър, Пенсилвания, и вече шест месеца живееше там под името Ан Хейс. Домът, който прокуратурата й бе взела под наем, беше стара фермерска къща с четиридесет декара гори и ливади, съвсем близо до градчето Чадс Форд, където си бе намерила работа в една художествена галерия, представяща творби от местни художници.

На Бас й харесваше красотата на местната природа с непрекъснато променящ се зад стъклата на колата пейзаж на потънали в зеленина ливади и ферми, чиито жители — с доходи малко над средните — всеки ден пътуваха до офисите си във Филаделфия, отстояща на по-малко от час път. Отчасти това й напомняше за родния Тенеси. Но не беше място, където би искала да бъде, а такова, където й бе позволено да живее — просто едно от предложените й пет места. Останалите четири по не й бяха допаднали. Искаше да бъде в града, но те бяха категорични, че Филаделфия, където фамилията Гамбино имаше връзки с местната мафия, не е разумен избор, след като иска да избегне случайни срещи с хората, от които се крие. Освен това й бяха препоръчали да се подстриже късо, да промени цвета на косата си и да носи очила без диоптри на публично място. Тя бе направила компромис — носеше очила, но запази същия цвят на косата, стягайки я на опашка или събирайки я в кок.

Беше петък и минаваше осем — вечер, през която Никол обикновено работеше в галерията, но бе помолила колежката си да я смени, за да може да отиде на лекция в музея „Уинтъртър“ в Уилмингтън, Делауеър — съвсем близо от другата страна на щатската граница. Тъкмо караше към къщи, когато спря на светофара на кръстовището между път 1 и 100 в Чадс Форд и забеляза въртящите се буркани на полицейските коли.

Отначало си помисли, че са спрели някого за превишена скорост, но след това видя още три коли на щатската полиция и една линейка, спрели на малкия паркинг зад магазините и бутиците на отсрещния ъгъл.

Галерията, в която работеше, беше между тези магазини и когато светна зелено, тя даде ляв мигач и влезе в паркинга, след което заключи колата и слезе по стълбите в малкото павирано дворче, оградено отвсякъде от магазини. Веднага забеляза, че център на трескавата дейност е именно галерията и се спусна към оградената с жълта лента зона. Проправи си път между зяпачите и стигна до лентата тъкмо навреме, за да види носилката с трупа в найлонов чувал, която двама санитари изнасяха от галерията.

— Боже господи! — ахна тя, сетила се кой може да е трупът в чувала.

Джойс Хил. Нейната приятелка и колежка, която тази вечер я бе сменила.

Бас се мушна под лентата и се втурна към галерията, молейки се да греши. Тъкмо стигна до входа, когато един полицай я сграбчи за ръката.

— Трябва да се върнете от другата страна на лентата.

— Какво е станало с Джойс?

— Познавате ли жертвата?

— Работехме заедно.

— Прилича на грабеж, но още не сме сигурни.

— Но в офиса имахме само около двеста долара. Джойс е толкова мека, че би ги дала на всеки, който дори само й викне. Защо е трябвало да я убиват?

— Напоследък май не търсят причина.

Полицаят я придружи до лентата и я вдигна, докато тя се мушна обратно и мина от другата й страна.

Бас забеляза мъжа, който държеше сладкарницата близо до галерията, и го попита дали знае какво се е случило. Човекът обаче не знаеше повече от това, което й каза полицаят. Тя огледа хората, събрани наоколо, и видя една от жените, работещи в кожарското ателие до галерията. Тя бе видяла някои неща и й ги описа така, както ги бе съобщила на полицията.

Преди около двадесет минути чула два изстрела и веднага след това забелязала четирима мъже да излизат от галерията и да тичат към паркинга, да скачат в някаква тъмна на цвят кола и да изчезват. Веднага изтичала до галерията и видяла Джойс Хил да лежи мъртва на пода до вратата с напоена с кръв блуза.

Бас стоя, докато линейката с тялото на Хил потегли. Бе потресена от факта, че има хора, които убиват за толкова незначителни суми, но после се сети, че полицаят е прав, и ако това бе станало в Ню Йорк, Филаделфия или Вашингтон, където всеки ден убиваха за далеч по-малко, то нямаше да й направи никакво впечатление. Но тук, в спокойната атмосфера на малкото градче, такова безсмислено насилие все още оказваше тревожен ефект върху хората, които не можеха да го приемат като част от всекидневния живот и в много случаи бяха избягали от града именно заради това.

Но дори и относително провинциално градче като Чадс Форд не бе застраховано срещу престъпността, представляваща такъв проблем в по-големите градове. През последните пет месеца Никол можа да си спомни шест въоръжени обира, станали в района — бяха убити двама продавачи, а други двама бяха жестоко бити и дори изтезавани.

Свалила стъклата на черокито си, за да усеща сладкия мирис на настъпващата пролет в тази априлска вечер, Бас не можа да не си помисли, че ако не бе взела това моментно решение да отиде на лекцията, сега линейката щеше да отнася нейното тяло. Шестте месеца, прекарани в провинцията, бяха много по-приятни, отколкото бе предполагала, и отдалечеността — и по време, и по разстояние — от живота, който бе оставила зад гърба си, й даде възможност да подреди по-ясно събитията от изминалите четири години. Дори бе успяла да намери една ферма, откъдето й даваха кон под наем, така че прекарваше уикендите си в езда из живописните местности наоколо.

Но тя просто изчакваше подходящ момент да излезе от Програмата за сигурност на свидетелите и да продължи да живее така, както бе планирала. Убийството на Джойс Хил я потресе, връщайки спомени, които отчаяно се бе мъчила да забрави, и я накара да избърза с плана си. Утре сутринта щеше да се обади на служителя, отговарящ за нея, и да му каже, че е решила да излезе от Програмата, точно както бе направила преди две години. Те и бездруго не бяха напълно сигурни, че е необходимо, съмнявайки се дали опасността е реална, след като Дженеро вече го няма и структурата на фамилията Гамбино е променена. С готовност щяха да приемат факта, че през изминалите шест месеца тя е имала време да премисли нещата и да дойде до същото заключение.

Щатските полицаи бяха отцепили галерията, докато дойдат техническият екип и детективите, за да започнат разследването. Единият от тях, оглеждащ малката стаичка зад изложбената зала, забеляза чантичката с емблемата на банка върху бюрото, дръпна ципа и видя, че вътре има 230 долара в брой. Обърна се към партньора си, вдигнал учудено вежди:

— Четирима мъже обират художествена галерия, а собственикът казва, че нито едно платно не липсва, а някои от тях струват по два бона и етикетчетата с цените си стоят под тях. В чантичката на жертвата имаше осемдесет и шест долара в брой плюс цял куп кредитни карти. Освен това на врата си е имала скъпа златна верижка, а на пръста си — венчален пръстен, струващ две хиляди. Нито едно от тия неща не е пипнато и на това отгоре не са видели банковата чантичка с парите в нея, хвърлена отгоре на бюрото. Освен ако не са най-тъпите крадци на света, то това изобщо не е било обир.

Партньорът му кимна в знак на съгласие:

— Един от свидетелите — клиент, който тъкмо излизал от магазина отсреща — каза, че чул жертвата да пищи, и успял да я мерне как се бори с двама от тях на вратата. Сторило му се, че искат да я извлекат навън, когато един от другите двама започнал да крещи по тези, дето я държали, после извадил пистолет и стрелял два пъти в жертвата от упор.

За какво, по дяволите, се е борила с тях, след като не са откраднали нищо?

— Може да се е разпищяла още преди ония да са посегнали на каквото и да било, те са се паникьосали, опитали са се да й запушат устата, после са я застреляли и веднага са избягали.

— Възможно е, но се обзалагам с теб на шест бири и една пица, че когато се поразровим по-надълбоко, няма да стигнем до това заключение.

Джои Аркаро изгаси фаровете на черния понтиак, спрян на тесен черен път на няколко километра от Чадс Форд. От галерията дотук бе карал в мълчание, кипящ от яд, и никой от останалите трима не бе посмял да обели дума. Изгаси и двигателя и се извърна към Тони Бузаро, който седеше на дясната седалка отпред, вперил святкащ от гняв поглед в него. После, без никакво предупреждение, го плесна силно по врата. Двамата отзад мълчаха, страхувайки се да не навлекат гнева на Аркаро върху себе си.

— Проклет тъпанар такъв! — викна той на Бузаро. — Какво ти става бе, мамка ти мръсна? Ами че това не беше тя бе, лайно такова! Водиш ни да скачаме не върху тая женска, която трябва, и не само това, ами и накрая я убиваш! Мамка му!

Бузаро прокара пръсти през косата си да я оправи.

— Хей, Джои! Откъде да знам бе, човек?

— Трябваше да знаеш, мамка ти тъпа! Ти си тоя, на когото дадоха информацията.

— Мислех, че е тя. — Бузаро вдигна ръка и започна да изброява на пръсти: — Беше висока. Тъмнокоса. Хубава. И според информацията, която получих, тя работела в галерията всеки петък вечерта сама. Всичко съм записал. — От джоба на якето си той извади някакъв лист и го тикна пред лицето на Аркаро. — Ето виж, всичко е записано тук.

Той се пресегна и светна плафона на тавана.

Аркаро веднага го изгаси, после грабна листа от ръката на Бузаро, смачка го на топка и го запрати в лицето му.

— Защо ми показваш това бе, тъпако? А? Ти си го писал бе, шибан задник такъв! Показваш ми нещо, което си записал погрешно, като че ли то може да е някакво доказателство.

— Не съм виновен аз, Джои. И трябва да признаеш, че снимката, дето ми я дадоха и дето ти я показах, прилича малко на нея.

— О, я си затваряй шибаната човка! „Прилича малко на нея“! — Аркаро запали цигара и впери невиждащ поглед в осветената от луната ливада от лявата му страна. — Трябва да свършим работата тази нощ. Преди още женската и ченгетата да са разбрали за какво става въпрос.

Бузаро внимателно разгъна смачкания лист и отново го размаха.

— Аха. Лесна работа. Тука съм записал и как да стигнем до нейната къща. Нарисувал съм даже малка карта. Каменна къща в една ферма на няколко километра от художествения магазин.

— Галерия — поправи го Аркаро. — Шибана художествена галерия, а не магазин!

— Да де. К’вото и да е. Отиваме до къщата й, вдигаме я и я караме в Ню Йорк, както ни е наредено. После всичко е наред. Нали?

— Нарисувал си карта, а? Сигурно ще се озовем в шибаната Аризона, ако караме по нея.

— Е, стига бе, Джои. Пичът ми описа как да стигна до къщата.

— Е, и? Сигурен ли си, че си го записал правилно? Щото просто виждам как влизаме, избиваме всичко живо в къщата и после разбираме, че това са други хора, защото ти пак си объркал нещата.

— Айде стига, Джои! Направих грешка, к’во толкова? Ще я оправим. И повече недей да ме удряш.