Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (10)

10.

Метрдотелът в ресторанта на Нело, приветлив и симпатичен грък на име Йорго, поздрави Никол Бас с широка усмивка и протегнати ръце, хващайки и двете й длани и целувайки я леко по бузите. Винаги я посрещаха по този начин и затова се хранеше тук поне три пъти седмично.

Йорго, както и собственикът, Нело, знаеха много добре, че е била топманекенка и се отнасяха с нея като със знаменитост, обаче не подозираха нищо за настоящата й работа. На възпоменателната стена на ресторанта снимката на Бас — със сияещите физиономии на Йорго и Нело от двете й страни — заемаше видно място сред колекцията подобни фотографии на богати, известни и красиви личности, посещаващи често ресторанта.

Храната и обслужването при Нело не се различаваха кой знае колко от другите ресторанти в града, но тук атмосферата бе по-приятна, по-отпускаща. Но не това бе причината за неговата популярност. За този успех допринасяше и местоположението, защото ресторантът се намираше между Шестдесет и втора и Шестдесет и трета улица, на Медисън Авеню — в сърцето на Ъпър Ийст Сайд — най-модното място в града за изискани покупки и дом на много от най-богатите и преуспяващи люде в Ню Йорк. Но това, както вече казахме, бе само част от причината.

Главната причина за популярността на Нело се криеше в неговата клиентела. В наплива за обеди и вечери често присъстваха смайващи топмодели от световните подиуми, съпроводени от тълпи възторжени тийнейджъри, зяпащи ги в устата и внимаващи да не изтърват нито една тяхна дума, надявайки се техният успех да се предаде и на тях по някакъв начин. По петите на топмоделите идваха артисти, рок звезди, писатели, продуценти и видни индустриалци, които, на свой ред, пък мъкнеха зад себе си глутниците папараци и журналисти от светските хроники. Рядко минаваше седмица, без някой журналист да спомене в статията си, че еди-кой си и еди-коя си били забелязани заедно в заведението на Нело. Мъжете, млади и стари, се превземаха и позираха наоколо, готови на всичко, само и само да направят впечатление, да се запознаят или пък да си тръгнат оттук с едно от стройните прекрасни създания, пред които бяха дошли да преклонят глави.

Никол Бас също имаше цяла фаланга от почитатели и редовно получаваше своя дял внимание от тях, но учтиво ги отпращаше. Поради много специфични и лични причини тя не излизаше с никого, откакто се хвана на работа при Каролин Чеймбърс преди осемнадесет месеца.

След като разтовари Бас от торбите, пликовете и пакетите и ги остави на гардероба, Йорго я съпроводи до любимата й маса — в ъгъла, пред огромния панорамен прозорец, гледащ към Медисън Авеню. Беше ясен и хладен октомврийски ден, един от онези, които караха дори позагрубелите нюйоркчани да се усмихват с благодарност, и огромните прозорци бяха отворени, пропускайки свежия въздух и заредената с напрежение атмосфера на този град на градовете. Сервитьор с тържествена походка веднага й поднесе чаша сухо бяло вино, прекрасно запознат с вкусовете на известната клиентка, която — за разлика от останалите модели, мислещи явно, че да им се прислужва е достатъчна привилегия — даваше изключително щедри бакшиши.

Никол отпи с благодарност от виното и се загледа в минаващите навън хора — изпълнена с динамика мини драма, която рядко я отегчаваше. Булевардът бе пълен с хора повече от обикновено: преди около час от Централен Манхатън бе започнало шествието по случай Испанския ден на Колумб и щеше да продължи през по-голямата част от следобеда. Маршрутът му минаваше по Пето Авеню и макар че щяха да минат още няколко часа, докато стигнеше толкова далеч на север, хората вече се събираха по Медисън Авеню.

Бас започна като че ли отново да влиза в кожата си. Стресът и емоционалното напрежение от предната нощ бяха почти отминали. Бе останал само мъгляв и леко обезпокоителен спомен, потискан непрекъснато от мисълта, че няма никой, който да знае, че е била в апартамента на Онорати, и който би отишъл в полицията, за да докладва за нея. Сутрешната обиколка по магазините бе излязла успешна и духът й се повдигна. За непосветения би било трудно да приеме, че малката колекция от торби и пакети, прибрана от Йорго в гардероба, съдържа дрехи за девет хиляди долара, но това бе факт — бленуваната копринена блузка от Валентино плюс още една от есенната му колекция, на която просто никоя жена не би устояла, вечерна рокля от Джанфранко Фере, костюм от Армани, кашмирен пуловер и рокля за коктейл от Ферагамо.

Последната покупка бе навяла мъчителни спомени, както и силно нежелано чувство за нещо далечно и изгубено — навремето тя беше топманекенка на Ферагамо, демонстрирайки моделите по най-известните подиуми в света. И преди по-малко от пет години, макар че на Бас й се струваше, че са минали векове оттогава, бе включена в каталога на есенната им колекция, което, от своя страна, бе довело до корицата на „Глемър“.

Тя прогони горчивите спомени с глътка бяло вино и отново насочи ленив поглед навън. Сервитьорът се върна, за да й изтъкне достойнствата на специалитета за деня, после й донесе ордьовър, а след това взе поръчката й — салата и паста. Току-що бе минало обед и ресторантът бавно започваше да се пълни. Йорго, винаги оказващ й вниманието си, допълни чашата й и й предложи днешния брой на „Ню Йорк Поуст“, добавяйки гордо, че ресторантът им бил отново споменат: някакъв моден бродуейски актьор бил видян тук, придружаван от жена, която не била неговата.

После Йорго се оттегли към вратата да поздрави следващия посетител, а Бас разгърна вестника с намерение да го отвори на светската хроника, но вместо това замря и тихо ахна. На първа страница с тлъсти черни букви бе написано:

„УБИТ МАФИОТСКИ ПЕРАЧ НА ПАРИ“

„Поуст“ бе изпреварил всички — и конкуренцията, и електронните медии. Добре осведоменият репортер бе разкрил връзката между Майкъл Онорати и нюйоркския мафиотски шеф на всички шефове — Винсънт Дженеро, и бе счупил краката си от бързане да успее за сутрешния брой. Под заглавието се виждаше снимка на Винсънт Дженеро с двама от адвокатите му, застанал на стъпалата на Съдебната палата, заобиколен от телевизионни оператори и журналисти, с гора от микрофони и диктофони пред устата. Ръцете на Бас започнаха да треперят. Тя внимателно сгъна вестника, за да може да го сложи на масата и да прочете статията. После пое чашата вино с две ръце, за да спре треперенето, и пое дълбоко дъх да се успокои.

Чак сега разбра защо този мъж й се бе сторил познат отнякъде. Онорати никога не я бе запознавал с него. Тя бе виждала снимката му във вестниците и го бе гледала по телевизията на излизане от поредната му победна съдебна битка.

Майкъл в мафията? Не можеше да го повярва. Никак не изглеждаше такъв. Започна да чете статията и подробности за дейността му — как перял и инвестирал пари за мафията. Но не можеше да се концентрира. Мислите й препускаха напред като бесни и значимостта на това, в което бе въвлечена, започна да изплува в съзнанието й. Тя бе видяла с очите си мафиотски кръстник да извършва убийство! Могъщ човек, за когото насилието бе нещо съвсем обикновено. Човек, чието могъщество разпростираше пипалата си навсякъде и никакви закони и правила не биха могли да го спрат.

Знаеше, че го е видяла. Знаеше, че може да го тикне зад решетките за цял живот. И не изпитваше никакво съмнение, че тази мисъл изпълва съзнанието му непрекъснато — дори сега, в този момент. Колкото и да се убеждаваше, че е в безопасност, че е малко вероятно той да разбере коя е тя, студенината, плъзнала от стомаха й навсякъде, й подсказа, че тревогите й тепърва започват.

Бас бутна вестника настрани и впери невиждащ поглед в тълпата навън. Мислите й отново се насочиха към събитията от изминалата нощ и тя пак запрехвърля всичко, което може да е забравила, и което може да ги доведе до нея. Такова нещо нямаше. Бе абсолютно сигурна. Нищо, което би могло да свърже присъствието й на местопрестъплението, и нищо, което би довело полицията или Винсънт Дженеро до нейната самоличност.

После си спомни за куфарчето. Полицията първо би трябвало да я свърже с убийството и чак тогава да дойде да претърсва апартамента й — малко вероятен сценарий, — но куфарчето можеше спокойно да им подскаже, че може да е била на местопрестъплението. Трябваше да се отърве от него веднага щом се върне.

Хапна съвсем малко и изпи още една чаша вино, налагайки си да мисли логично какво да прави, ако изобщо можеше да се направи нещо. Да избяга някъде за около месец, докато убийството на Майкъл се позабрави? Ако разследването не се води много активно и при липсата на каквито и да било улики, както и заради огромния брой убийства, ставащи всеки ден в големия град и изискващи вниманието на полицията, вероятно именно това щеше да се случи. Винсънт Дженеро щеше да се почувства по-спокоен и желанието му да я намери щеше да отслабва с всеки изминал месец. Бас обаче знаеше, че не бива да разчита на това. Трябваше да премисли нещата спокойно, бавно и целенасочено. Не биваше да взема импулсивни решения.

Тя плати сметката, събра торбичките и пакетите си, каза довиждане на Йорго и излезе на улицата. Само след секунди вече бе потънала в тълпата. Щеше да остави покупките при портиера и да отиде на разходка. Най-добре мислеше, когато ходеше.