Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

51.

Веднага след като видя БМВ-то на Молино да влиза в паркинга откъм северния край на Батъри Парк, Кърби спря необозначената си кола до тротоара на Стейт Стрийт. Излезе от нея и претича през улицата, поемайки през парка по алея, излизаща зад Касъл Клинтън, където отново забеляза Молино, крачещ по алеята за разходки покрай морето. Бе изненадан, че новоизлюпеният дон реши да дойде сам, и загрижеността му за живота на Бас понамаля, сигурен, че мафиотът никога няма да я убие лично пред толкова много народ.

Следващ успореден на Молино курс, Кърби се смеси с тълпата, търсейки с поглед Бас. И я видя. Бе застанала вдясно от групата туристи, очакващи ферибота за Статуята на свободата и остров Елис. Стоеше откъм вълнолома и бе вперила поглед в приближаващия се Молино. Косата й леко се поклащаше от лекия бриз и изглеждаше още по-красива, отколкото Джак я помнеше.

Видя как ръката й се плъзва в средното отделение на чантата и за миг му хрумна, че може да е повикала Молино тук, за да го убие, но веднага отхвърли тази мисъл. Приближи се още малко към алеята за разходки и се скри зад каменна фигура от паметника на загиналите воини, на не повече от петнадесет метра от мястото, където Молино и Бас се срещнаха.

 

 

Тридесет минути преди това Сами Касела слезе от ферибота от Стейтън Айлънд, който акостира в южния край на Батъри Парк. Бе изпълнил инструкциите точно и бе пристигнал далеч преди Молино. След като излезе от кея, той се разходи по Стейт Стрийт, оглеждайки района за полицейски микробуси, после тръгна през парка, за да види дали няма да открие тайни ченгета, очакващи да щракнат капана на шефа му. Накрая спря до пилона със знамето в центъра на парка и оттам загледа как Молино слиза от колата, тръгва по алеята за разходки и спира срещу Бас. Като се увери, че цялото внимание на жената е насочено към Молино, той напусна мястото си до пилона и внимавайки да не влиза в полезрението на Бас, тръгна да се приближава към тях.

Кърби видя Касела веднага щом той тръгна от пилона. Приближи се към него изотзад, внимателно наблюдавайки всяко негово движение по пътя му към вълнолома. Забеляза го как спира зад една статуя и пъха дясната си ръка под сакото. Приближавайки се с бързи крачки, Кърби го сграбчи за косата и рязко го извъртя към себе си.

Касела вдигна юмрук да цапардоса нахалника, но видя, че е Кърби и се спря навреме.

— Мамка му, Кърби, знаеш ли как ме заболя!

— Извади си ръката от сакото, ама много бавно.

Касела се подчини и ръката му се появи, стиснала пакет марлборо.

— Искам да запаля една цигара, за бога!

— Нещо доста се издигна напоследък, Сами. Бачкаш директно за дона, а? Пък съвсем доскоро крадеше коли и камиони за Нино Тотани.

— Да, ама Нино вече го няма, нали?

— Какво правиш тук?

— Не е твоя работа, не нарушавам никакви закони.

Кърби бръкна под сакото на Касела, взе 9-милиметровия му пистолет, мушнат в кобура под лявата му мишница, и го пъхна в колана си.

— Имаш ли разрешително за това чудо?

— О, я стига, Кърби! Дрънкаш глупости.

— Незаконно притежание на огнестрелно оръжие. Това е углавно престъпление, Сами.

— Изобщо не си губи времето с такива тъпотии. Ще съм излязъл навън още преди да си написал протокола.

— Ама ти имаш много къса памет, пич! Забрави ли, че си на изпитателен срок? Не можеш да си позволиш даже да се изплюеш на тротоара. Доколкото си спомням, все още дължиш на щата седем годинки заради онази кражба. И както те спипах с това желязо, най-късно до утре заран ще се озовеш отново в Атика при старите ти дружки.

— Какво искаш?

— Защо си тук?

— Не е за това, за което си мислиш.

— Амиии? И за какво си мисля?

— Не съм тука да направя нещо на женската. Просто да пазя гърба на шефа и да я проследя, ако се окаже, че не си е удържала думата. И да му кажа къде е отишла.

— Сигурен ли си? И с теб няма никой?

— Никой. Ако шефът се върне по същия път, по който е влязъл в парка, това ще означава, че е получил онова, за което е дошъл, и аз няма да я проследявам. Тя си тръгва по живо, по здраво.

Кърби извади белезниците, щракна едната халка на лявата китка на Касела, а другата — за металната халка, вбита в камъка, привличайки вниманието на група туристи, минаващи покрай тях.

— Хей, какво правиш сега? Казах ти каквото искаше.

— Спокойно, Сами! Просто искам да знам точно къде си, докато всичко това свърши. Така че млъквай и ме изчакай да се върна.

Касела подрънка белезниците.

— Като че ли мога да ида някъде!

Молино протегна ръка и Бас колебливо я пое.

— Искаш да седнем на някоя пейка на по-спокойно или да говорим тук?

— Тук.

Никол отново бръкна в средното отделение на чантата и стисна дръжката на пистолета. Оглеждаше хората около себе си много внимателно, после разшири периметъра, мъчейки се да разбере дали Молино не е довел някого със себе си. Бе го видяла да влиза в паркинга и да слиза от колата сам, но не бе напълно убедена, че е спазил уговорката.

Молино се досети.

— Хей! Сам съм бе! Хайде да минаваме на въпроса. И на мен никак не ми харесва да стоя на открито толкова време.

Тя извади дискетата от джоба на палтото си и му я подаде.

— Ето това ви трябва.

Бас затаи дъх, гледайки как Молино усилено размисля. Ясно си спомняше думите на Винсънт Дженеро, казани на Майкъл Онорати в нощта на убийството му: „Счетоводителят казва петнайсет до осемнайсет милиона.“ Бе разчитала, че Молино все още няма да знае точната сума.

Кармине повъртя дискетата в ръка, после я пъхна в джоба на сакото си.

— И така, за колко пари става въпрос?

Никол безмълвно въздъхна с облекчение. Познала бе.

— Не знаете ли?

— Разбира се, че знам. Просто искам да съм сигурен, че и ти не си се пооблажила.

— Достатъчно умна съм, за да го правя, господин Молино. Всичко е тук. Всичките петнадесет милиона. Поне толкова бяха в сметките, когато намерих дискетата в куфарчето преди половин година.

— Само у теб е била през това време и парите трябва да са толкова. Нали така? Или има още нещо, което не ми казваш?

— Исках да кажа, че сигурно са повече. Плюс лихвата, събрала се за шест месеца.

Към сметките тя бе добавила още 225 000 долара, пресмятайки колко прави 3 процента лихва върху 15 милиона за шест месеца. Бе наясно от своите офшорни сметки, че лихвата за вложители на съмнителни пари в две от банките е именно толкова.

— Добре. Ако петнайсетте милиона заедно с лихвите са си там, значи приключихме с бизнеса.

— И вие няма да пратите никого да ме убие?

Очите на Молино се свиха и в гласа му прозвуча раздразнителна нотка:

— Хей! Аз ти дадох думата си. Ако ме обидиш още веднъж, ще наредя да те пречукат само за това, че си ми вдигнала кръвното!

— Съжалявам. Просто исках да съм сигурна.

— Казах ти вече, че взема ли парите, повече проблеми няма да имаш.

Молино се извърна и тръгна, но едва направил няколко крачки, спря, отново се обърна към нея и каза:

— Между другото, голяма работа си, трябва да ти го призная. Единственото нещо, което уважавам, са топките, а за женска ти ги имаш доста повече от много мъже.

Никол с усилие потисна усмивката си.

— Вие сте вторият човек, който ми казва това, господин Молино, и аз го приемам в добрия му смисъл.

— Точно така.

С тези думи Молино рязко се извърна и енергично се отправи директно към паркинга. Бас го наблюдава, докато го изгуби от поглед, после, без да помръдне от мястото си до вълнолома, се загледа замислено към морето. След това се извърна съвсем леко встрани и с крайчеца на окото си видя Кърби да се приближава към нея откъм паметника, където го бе забелязала да стои от по-рано. Изчака го да се приближи на няколко метра от нея и внезапно се извърна към него с усмивка.

— Здрасти, Кърби. Липсвах ли ти?

Той също й се усмихна.

— О, да!

— Не можеш да спиш, не можеш да ядеш, а?

— Е, не чак толкова.

Никол се засмя:

— Много си мислех за теб.

— Аз също. Значи върна всичко, а?

— Разбрал си?

— Такава ми е работата.

— Като ченге ли ме питаш?

— Ами! Като приятел. Освен това, каквото и да си направила, не е моя работа. Влиза в юрисдикцията на федерите.

— А ще им кажеш ли?

— Друг път!

— Тогава ще отговоря на въпроса ти. Молино мисли, че си е върнал всичко. Така че коя съм аз да го разубеждавам?

— А колко си задели?

— Малко повече от три милиона.

Кърби се усмихна и поклати глава:

— Е, как успя да ги измъкнеш?

— Бях почти сигурна, че не знаят точно колко е липсата, нито пък къде са парите, така че просто открих нова кодирана сметка и прехвърлих парите там, като си оставих известна сума за преживените несгоди.

— Ами ако разберат какво си направила?

— Няма да разберат. Без да знаят първоначалните номера на сметките, няма как да открият колко е имало в тях, а тези сметки вече не съществуват.

— Не мога да повярвам, че се осмели да го направиш.

— Риск губи, риск печели!

— Да, ама този риск едва не ти коства живота снощи.

— Точно затова се реших на тази сделка. Мислиш ли, че Молино ще спази поетото обещание и ще ме забрави?

— Да. Той се интересуваше само от парите.

— А оня тип, дето го закопча там?

Кърби се ухили:

— Брей, не пропускаш нищо, а?

— Старая се.

— Дошъл е просто да прикрие гърба на шефа си и да те проследи, ако види, че не се придържаш към твоята част от сделката.

— Знам, че мислиш това, което сторих, за лошо, Кърби, но някак си ми се струва, че не е точно кражба, не и от хора като тях. И нямах намерение да предавам случая на полицията. Някакъв далечен вътрешен глас непрекъснато ми напомняше, че тия пари аз съм си ги заслужила, като се започне още от Италия преди четири години.

— Безспорно. И сега какво ще правиш?

— Ще пообиколя някои места, докато видя къде да се установя.

— Приключи ли със старата професия?

— Това беше единственият начин да й сложа край. И го сложих.

— Дано да си права и всичко да стане така, както искаш.

— А ще дойдеш ли да ме видиш, като се установя някъде?

— Ами… Не знам. Честно казано, адски ме наплаши ти. По много причини.

Никол се усмихна и му намигна:

— Това никак не е лошо. Ще те държа все така.

Пое лицето му в ръце и го целуна.

— Ужасно ми липсваше. — Тя хвърли поглед към залива и видя, че фериботът се приближава към кея. — Бил ли си някога на остров Елис?

— Все не мога да се наканя.

— Баща ми разправяше, че неговият прадядо е влязъл оттук в Америка, бягайки от Ирландия по време на картофения глад.

— И моят също. През същото място и поради същата причина.

— Виждаш ли? Нашата среща е била предопределена от събития, започнали преди повече от сто години. Тук става въпрос за съдба, Кърби. Може би нашите дядовци са слезли тук в един и същи ден. Може би дори са се познавали или пък са си разменили по някоя добра дума. Може просто да са седели един срещу друг, да са се усмихвали един другиму и да са положили начало на верига от събития, завършили с нашата среща тук.

— Възможно е. Защо не се обадиш на горещата линия на психарите да им го разкажеш?

Никол се засмя и кимна към остров Елис:

— Знаеш ли, там държат архиви с имената на всички, минали през това място. Можем да потърсим на нашите фамилии и да направим разходка в миналото.

— Нямам кой знае какви приятни спомени от миналото.

— Аз също. Но може да положим началото на нови, лично наши.

Бас извърна поглед вдясно и изведнъж избухна в смях. Сами Касела се мъчеше да привлече вниманието на Кърби, показвайки белезниците. Тя му го посочи.

— Какво ще правиш с него?

— Майната му! Ще го отвържа, като се върнем. Ако се сетя.

Никол пъхна ръка под неговата и го поведе към ферибота.

— Днес те каня на вечеря в „Нело“. Любимия ми ресторант. Ще ти хареса, правят страхотни спагети.

— А след това мислиш ли, че може да се отбием до нас и да пийнем малко шампанско? — Джак повдигна вежди и се засмя: — Какво ще кажеш, а?

— Само ако се държиш като много добро момче и не сърбаш супата на вечеря.

— Цуни ме отзад!

— О, и това може да стане!