Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (31)

31.

Джони Чорапа и Големия Поли седяха отпуснати на предните седалки в черния линкълн континентал, спрян до запуснат склад в рядко използван район на Бруклинското пристанище. Бяха постъпили така, както им бе наредил Тотани: колата не се виждаше, скрита зад огромни празни контейнери, оставени тук да ръждясват от някой отдавна отплавал кораб. Страничните стъкла бяха свалени, от тях бавно се точеше цигарен дим и бързо се стопяваше в нощния въздух. Двамата седяха и гледаха светлините на Манхатън, отразени от водите на Ийст Ривър.

Големия Поли запали цигара от угарката на предишната.

— Нино каза ли к’во ще правим тая вечер?

— Каза само да го чакаме тука в осем. На скрито място.

— Може да е намерил женската и ние да я пречукаме.

— Аха. Може. — Джони Чорапа погледна часовника си. Беше осем и няколко минути. — Всеки момент ще дойде.

Още не бе довършил, когато Нино Тотани спря зад тях, оставяйки фаровете да светят, и без да гаси двигателя, слезе от колата.

Двамата се извърнаха и присвиха очи срещу ослепителната светлина, а през това време Тотани застана до вратата на шофьора. Без да каже дума, той стреля в главата на Големия Поли, след това се наведе да стори същото и с Джони Чорапа. Огромният мъж, смаян от току-що станалото пред очите му, бе загубил ума и дума и с опулен поглед се взираше в заглушителя, насочен към главата му. Тотани завърши задачата си с по още два изстрела във всяка глава, после се върна в колата си и потегли.

Тридесет и пет минути по-късно Тотани влезе през широко отворената врата в телената ограда около строителната фирма на Кармине Молино в Куинс. Мина през покрития с чакъл паркинг и спря пред панелната едноетажна сграда, служеща на Молино за офис. Отвътре излезе Кармине, заобиколи колата и спря отзад.

— Хей, Нино. Отвори багажника. Искам да сложа вътре едно нещо.

Тотани излезе от колата и се приближи да отключи.

— Свърши ли оная работа, дето ти казах?

— Готова е.

Нино бе с гръб към Молино и докато багажникът се отваряше, Кармине стреля два пъти в тила му. Тотани се килна напред, той го грабна за краката и го стовари в багажника. След това го заключи, заобиколи със спокойна крачка, седна зад волана и подкара.

Самолетът на Антонио Замора от Маями се приземи на летище „Ла Гуардия“ в единадесет и половина същата вечер. Той взе такси до града и никога не отказващ си какъвто и да било лукс, се регистрира в хотел „Плаза“ четиридесет минути по-късно.

Високият и хубав кубинец, добре облечен и с изискани маниери, нямаше никакви проблеми хората да го вземат за преуспяващ бизнесмен в сферата на вноса и износа, за какъвто всъщност се представяше. Телескопичният оптически мерник за нощно виждане, разглобеният и изработен по поръчка снайпер и полуавтоматичният 9-милиметров пистолет (и двете оръжия бяха снабдени със заглушители), скрити в двата куфара до него, помагаха на лъжливата му роля.

Двадесет минути след полунощ Замора се обади на пейджъра на Кармине Молино, въвеждайки номера на хотел „Плаза“ и стаята, в която бе отседнал. Молино позвъни след пет минути.

— Получи ли снимката на женската и парите?

От факса на строителната си фирма в Куинс Молино му бе изпратил снимката на Бас, която Тотани бе взел от агенцията за компаньонки. Един час след обаждането до Ричи Олива в Маями, на специално указано от Замора място, бяха доставени две големи чанти, съдържащи 250 000 долара.

— Да. Получих и двете. Факсът на снимката е практически безполезен. Прати оригинала по куриерска служба и ги накарай да го оставят на рецепцията в плик с моето име отгоре. Не го носи лично.

— Дадено.

— Успя ли да разбереш адреса, където полицията държи обекта?

— Да — отвърна Молино. Два часа преди това бе говорил с информатора си от Разузнавателна секция. — Източна 69 улица №150. Между Лексингтън и Трето. Висока сграда. Апартамент 20-В. Гледа към улицата и има балкон.

— Колко души я пазят?

— Един стои през цялото време заедно с нея. Още двама са вътре в блока. Информаторът ми не е сигурен точно къде. Вероятно са във фоайето. И по една необозначена кола от двете страни на блока. Във всяка от тях — по двама детективи.

— И кога трябва да свидетелства на предварителното гледане?

— Още не знаем. Адвокатът на шефа обаче каза, че трябва да му предявят обвинение до шест дни, в противен случай ще се наложи да го пуснат.

— Искам да знам кога и къде ще се проведе предварителното гледане. Щом узнаете, веднага ми се обадете.

Очите на Молино се свиха. Копелето му даваше заповеди!

— От нещо друго да имаш нужда?

— В момента не.

— Значи да ти позвъня в хотела и да ти оставя съобщение, когато трябва да се свържа с теб, така ли?

— Не. Ще звъниш на клетъчния ми телефон. И няма да се обаждаш, освен ако не разполагаш с информация за движението на обекта. Аз ще се обаждам на пейджъра ти, ако и когато имам нужда от още информация. Разбрано ли е?

— Да. Ясно.

Молино отдръпна слушалката от ухото си и й се изплези. Абе тоя за какъв се мисли? Но не каза нищо, припомняйки си единствената им среща и мъртвите, студени очи на Кубинеца. Тъкмо се накани да попита кога ще проведе удара, когато чу изщракването от другия край на линията.

— Тоя шибалник ми затвори телефона — промърмори Кармине.

Антонио Замора излезе от хотел „Плаза“ в дванадесет и половина. Тръгна на север по Пето Авеню покрай Сентръл Парк, докато накрая стигна до Шестдесет и девета улица. После пресече широкия булевард и се насочи на изток, през Медисън и Парк Авеню към Лексингтън, където застана на ъгъла срещу улицата на Бас. Бързо откри двете необозначени коли от двете страни на улицата. Четиримата детективи в тях изглежда, бяха отегчени до такава степен, че не внимаваха. Замора закрачи бавно по срещуположния тротоар и също така бързо установи мъртвата зона между двете коли. Застана под застъпващите се корони на два бряста и започна да изучава фасадата на блока, броейки етажите, докато очите му стигнаха до двадесетия. След това огледа района наоколо на това ниво.

Обърна се и огледа сградите зад него — тези с директен изглед към блока на Бас, оценявайки дали са подходящи за снайперски изстрел. Нито една не беше. Повечето от тях бяха къщи, а на най-високите не им достигаха най-малко десет етажа. Всеки изстрел от покривите им би трябвало да бъде произведен под почти невъзможен ъгъл. В най-добрия случай би могъл да се надява да удари някого само ако е застанал на балкона — нещо, което бе много далеч от оптималните условия.

Замора продължи на изток към Трето Авеню, после кривна по една уличка на север, а след това сви на запад по Източна седемнадесета улица, която бе успоредна на улицата на Бас. Търсеше сграда, достатъчно висока, за да му даде възможност за чист изстрел по балкона или стъклото на плъзгащата се врата към него. Като гледаше на око, разстоянието дотам не бе повече от двеста метра и изобщо не би го затруднило, ако намереше удобна сграда. Но отново не откри нищо подходящо.

Тогава реши да помисли върху единствения път, когато бе сигурен, че обектът ще е навън — когато щяха да я закарат на предварителното гледане на делото. Щеше да разполага с две възможности за стрелба: когато излизаше от блока и когато влизаше в сградата, определена за делото. Ако не се случеше нещо непредвидено и не му се удадеше друга възможност преди това, щеше да я убие тогава.

Той продължи по Източна седемнадесета улица и вървя на запад, докато стигна до Сентръл Парк. Радваше се на чистия нощен въздух, изпълнен с есенни аромати — съвсем навременна промяна от необичайно горещата и влажна седмица в Маями. Прииска му се да се разходи още малко, навлезе в парка и пое по една от пътеките, водещи обратно към хотела.

Навлизайки навътре в почти пустия парк, той усети някакво движение вляво от него — на следващата пресечка с друга пътека бяха застанали двама мъже и се криеха под сянката на голямо дърво. Най-близката улична лампа не работеше, но на ясната лунна светлина Замора видя назъбените краища на счупеното й стъкло и моментално схвана ситуацията. Приближавайки се към мястото, стана му ясно, че двамата са обикновени тийнейджъри. Облегнали гърбове на ствола на дървото, хлапетата не помръдваха и не сваляха котешките си очи от него, внимателно наблюдавайки всяка негова стъпка.

На шестнадесет години, и двамата бяха изявени крадци с тригодишен стаж зад гърба си. Обикновено подбираха жертвите си по-близо до родните си места — на Морнингсайд Найтс и Кълъмбия Юнивърсити — и рядко се осмеляваха да слизат под Западна 106 улица. Тази нощ обаче бяха решили да поразширят малко територията и хоризонтите си. Ако бяха видели едва забележимата усмивка, набръчкала леко устните на избраната от тях жертва, инстинктът и уличното недоверие, помагало им да оцеляват толкова пъти, щяха да им подскажат, че са на път да направят най-ужасната грешка в младия си живот.

Очите на Замора се заковаха на по-високия от двамата. По-ниският стоеше малко зад него, признавайки го по този начин за водач. Ръцете на по-високото хлапе бяха мушнати дълбоко в джобовете на огромно яке, увиснало силно на една страна — пистолетът явно бе там, помисли Замора. Готов винаги да изпита и тренира изкуството си в реална ситуация, наслаждавайки се на истинското спортно усещане, Замора реши да даде допълнителен тласък на решимостта на двете хлапета. Дръпна ръкава на палтото си и осемнайсеткаратовият „Ролекс Президент“, с обрамчен с диаманти циферблат, блесна на лунната светлина.

По-високото хлапе тръгна към него в момента, в който Замора стигна до пресечката между двете пътеки. Ухилено, наперено, сигурно в леката плячка, представяйки си разкошния часовник на мургавата си китка, то излезе от сянката на дървото и понечи да извади пистолета от джоба на якето.

Пистолетът на Замора цъфна в ръката му сякаш от нищото и за секунда целта вече бе на мушката. Първият изстрел уцели високото хлапе точно между очите. Вторият удари приятеля му сантиметър по-вляво. Между изстрелите нямаше и секунда. И двете цели на Замора бяха мъртви още преди да паднат на тревата край пътеката: 9-милиметровите куршуми бяха отнесли тиловете им.

Замора свали ударника на пистолета си, пъхна го обратно в раменния кобур и продължи през парка към хотела. Изобщо не спря. Дори не забави крачка. Ако имаше кой да провери кръвното налягане и пулса му, нямаше да установи никакви отклонения. Сякаш просто бе смачкал две мухи.