Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

32.

Беше следобедът на третия ден, след като Бас бе посочила Дженеро в редицата на Седемнадесети участък. Двамата с Кърби не бяха излизали от апартамента, ако се изключат всекидневните бързи слизания до фоайето, за да вземат пощата й — малка отстъпка, която Джак бе направил, след като Никол настоя да й осигурят поне някаква прилика на нормален живот.

Храната им бе доставяна от близкия ресторант и те сядаха да се хранят в кухнята — столова в апартамента й.

Това, което най-много липсваше на Бас, бе ежедневният и сутрешен крос. Не успя да склони Кърби да тича с нея, и макар че се опитваше непрекъснато да го убеди колко е трудно да се улучи движеща се мишена, той отговаряше невъзмутимо, че лоши момчета с автоматично оръжие могат спокойно да стрелят от кола и да повалят всичко живо по тротоара, било то движещо се или не.

Кърби седеше на дивана и се опитваше да се съсредоточи върху статията в списанието, което бе разгърнал. Вдигна поглед и го спря върху Бас, която, облечена в горнище на анцуг и къс панталон, непрекъснато шареше напред-назад из стаята. После хвърли списанието настрана с недоволен вид. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, това недоволство произлизаше от факта, че трябваше да споделя жизненото си пространство с толкова привлекателна и желана, а в същото време толкова недостъпна жена. Но предпочете да го отдаде на това, че тя му действа на нервите с непрекъснатото разхождане напред-назад.

— Би ли имала нещо против да седнеш, по дяволите? Ще ме побъркаш. Ако не чукаш като откачен кълвач по оня компютър или не тракаш със скапаните тежести, мотаеш се напред-назад като затворен в клетка лъв.

— Точно така се чувствам. Като затворен в клетка лъв.

— Добре, стига тогава! Как, по дяволите, да чета?

— Опитай да си мърдаш устните.

— Много смешно.

— И теб трудно може да те изтрае човек, Кърби. По цели часове седиш и си редиш пасианси, местейки картите като робот. Ръмжиш и пъшкаш като куче, когато вдигаш тежестите, а стаята ти изглежда така, сякаш някой е хвърлил граната — в нея като че ли живее горила.

— Хей! Цялата тая постановка е твоя идея, не моя. Ако искаш, махам се. Веднага мога да ти пратя заместник.

Никол не обърна внимание на подмятането и продължи с тирадата си, без да спира да крачи:

— Освен това по подбора на предпочитаните от теб телевизионни програми има също много да се желае. Ако пак ме накараш да гледам някой от футболните ти мачове или тъпите ти сериали, сигурно ще повърна. А, тъкмо се сетих — имаш вкус на прасе. Ядеш всичко, каквото ти падне. И стига вече с тая паста!

— Какво против имаш пастата? Освен това ти я поръчваш.

— Да, аз я поръчвам. За да не слушам сърбането ти, като донесат супа.

Бас спря да крачи, впери поглед в Кърби и изведнъж избухна в смях. Неспособен да се сдържи, той също се разсмя. Тя се тръшна на дивана до него, премятайки единия крак в скута му.

Веднага, задействан като от подсъзнателен рефлекс, Джак започна да масажира прасеца, но се усети и отдръпна ръцете си като опарен.

— Извинявай, не трябваше да го правя.

— Защо? Страхотно е.

— Като се има предвид ситуацията, това е непрофесионално. Едно ченге не бива да върши подобни неща.

Бас се усмихна и свали крака си.

— Ти си някакъв анахронизъм, Кърби. Още една от многото ти чаровни черти.

— Точно така. Аз съм чаровник. Принц сред мъжете.

— Можеш, когато поискаш. — Тя задържа за миг погледа му, после смени темата: — Ако скоро не излезем от този апартамент, няма защо да се притесняваш, че Дженеро ще ме убие. Ние ще се избием взаимно.

— До предварителното гледане остават само три дни. После ще се махнем оттук и ще отидем някъде в провинцията, където ще можеш да излизаш, може би дори да яздиш. Ще се чувстваш така, все едно си у дома из хълмовете на Тенеси.

— Какво знае градско момче като теб за хълмовете на Тенеси?

— Знам, че хората там считат смазано от кола животно за деликатес, женят се за първите си братовчеди и поддържат емоционална връзка с добитъка си.

Бас се засмя, побутвайки го закачливо по ръката.

— Тази вечер ще излезем навън. Вечеря с танци. Аз черпя. Знам едно място точно за целта.

— Няма начин.

— Не те питам дали има начин, или няма. Излизаме. Не съм арестувана. Мога да ходя, където искам.

Беше права и Кърби знаеше, че ако в този момент пожелаеше да излезе навън, нямаше никакво законно право да я спира.

— Не мога сам да гарантирам сигурността ти.

Тя се усмихна с разбиране.

— Ти пък! Мислиш, че не съм видяла двете дивизии ченгета долу във фоайето, като слизаме за пощата? А още колко ли има и на улицата!

— Как позна, че са ченгета?

— Те са чернокожи, Кърби. В целия блок няма нито един чернокож наемател. Изпъкват като хлебарки на сватбена торта. А колко имаш навън?

Джак не виждаше смисъл да отрича онова, което тя вече подозираше.

— По една кола на улицата от двете страни на блока. Всяка с по двама детективи.

— Което означава, че досега да са разбрали, ако хората на Дженеро наблюдават сградата. Оттам следва, че вероятно не ни следят, след като наоколо има толкова ченгета. Така че хората ти могат да ни ескортират.

— Много е опасно и за да се подсигури мястото, ще отиде сума ти време.

— Ние с теб можем да качим двамата детективи от фоайето при нас, а колите отвън ще застанат отпред и отзад. Ще си изберем маршрут и ще вземем мерки никой да не ни проследи. Това мога и сама да го направя. И освен това никой няма да очаква да отидем на това място, което имам предвид.

— Ти май вече всичко си измислила, а?

— Че за какво друго да мисля?

— Защо просто не излезем на една дълга разходка. След мръкване. Ще те облечем в бронежилетка и ще те оградим с ченгета.

— Бронежилетка?

— Да, бронежилетка.

— Лелее, ужас! Сигурно ще изглеждам страхотно в нея.

— Тя е направена да спира куршуми, а не да изглеждаш красива в нея. Освен това ти си страхотна всякак.

— Я виж ти! Детектив Кърби, вие май току-що ми направихте комплимент.

— Обичам да послъгвам. Какво ще кажеш? Една дълга разходка след мръкване?

— Не става. Тази вечер аз излизам, с теб или без теб. Трябва да направя нещо, което да ме накара да се почувствам нормален човек. Куршум в главата започва да ми се струва по-приемлива идея, отколкото да седя заключена тук. И така, идваш ли с мен или не?

— Като че ли имам избор. Къде искаш да ходим?

— В един нощен клуб в Сохо. „Златното какаду“. Готвят прекрасно бразилски ястия. И имат страхотен салца оркестър, който започва да свири от девет часа. Ако успеем да стигнем там до седем, ще си хапнем спокойно и с наслада, а след това ще потанцуваме.

— Не мога да танцувам.

— Ще те науча.

— И други са се опитвали. Загубена кауза, повярвай. — Той впери поглед в нея. — Мислех, че салцата е нещо, което човек си маже на хляба.

— Доста затворено си живял, Кърби.

— И между другото, като ям супа, не сърбам.

Никол му намигна и се усмихна.

— Сърбаш, и то как.

— Добре, но в претъпкана с хора зала ще е кошмар да те опази човек.

— Както добре знаете, детектив, много по-трудно е да ви забележат в тълпа. И ако не ни проследят, никой няма да знае къде сме. Уверявам ви, това не е свърталище на мафията. Хората са предимно от латиноамерикански произход.

— Ходила ли си там и друг път?

— Само веднъж. Миналата година един клиент ме заведе. Не е заведение, което бих посещавала редовно, но е много забавно и атмосферата е страхотна. Шумно, весело. Гарантирам ти, че ще забравиш проблемите си, и то главно защото, като започне да гърми музиката, не можеш да чуеш и собствените си мисли.

— Страхотна препоръка.

— В момента се нуждая отчаяно точно от това.

— Къде се намира?

— Оттатък Спринт, на Мърсър Стрийт.

— Трябва да поискам разрешение от лейтенанта. Необходимо е да подсигурят мястото, преди да стигнем там.

Кърби взе слушалката на безжичния телефон и излезе на балкона, плътно затваряйки плъзгащата се врата зад себе си.

— Тъкмо се канех да ти се обаждам.

— Защо, какво има?

— Дженеро системно елиминира всеки, който може да го свърже с убийството на Онорати.

— Големия Поли и Джони Чорапа?

— Намерили са ги тази сутрин на Бруклинското пристанище с мозъци, пръснати из цялото купе на един линкълн континентал. Нино Тотани пък отнесъл два куршума в тила. Намериха тялото му в един боклукчийски казан в Йонкърс.

Лицето на Томи Фалконети проблесна в съзнанието на Кърби.

— Измъкнахте ли Фалконети?

Ризо помълча малко.

— Не можем да го намерим, Кърби.

— Какво значи „не можем да го намерим“?

— Накарах хората да търсят навсякъде. Не се е връщал в апартамента си от три дни и никой не го е виждал.

— Мамка му, Лу!

— Знам, знам. Но нека не мислим най-лошото. Разпитваме всичките си информатори, свързани по някакъв начин с екипите на Дженеро. Може нарочно да се е скрил някъде. Дал господ причини за това.

Но Кърби знаеше най-вероятната — късметът на Фалконети е свършил. С усилие изхвърли мисълта от главата си.

— Да има някакви признаци, че се опитват да разберат къде сме?

— Това е другото нещо, което ме безпокои. Поставили сме под наблюдение всички екипи. Дори всеки човек поотделно. Висят по цял ден в техния клуб или се занимават с обичайните си тъпотии. Групата пред блока на Бас не е виждала физиономиите им наоколо. Държат се така, сякаш са се отказали да я търсят.

— Можеш да си заложиш задника, че Дженеро не се е отказал. Тя е единственият останал жив човек, който може да го свърже с убийството на Онорати.

— Възможно е адвокатът му да го е посъветвал да се отдръпне. Може да е научил нещо за нея, което ние не знаем, и се надява да я дискредитира като свидетел.

— Или пък Дженеро е докарал нови звезди отнякъде — я от Филаделфия, я от Чикаго. Звезди, които не познаваме.

— И за това помислих. Влязох във връзка с органите за борба с организираната престъпност там, а също и на други места, с които Дженеро поддържа тесни връзки, и им казах да проверят дали някой от техните хора не е напуснал внезапно града.

— Приготвил съм ти още едно главоболие. Страшно ще ти хареса. Бас иска да излиза тази вечер.

— Къде да излиза?

— Иска да ходи в някакво нощно заведение — „Златното какаду“. В Сохо било. Ще ми трябва повече помощ, отколкото имам в момента.

— Не можеш ли да я разубедиш?

— Опитах се, но мисля, че зад желанието й да излезе има нещо повече. Останах с впечатлението, че да се намира отново под полицейска закрила й напомня много неща от миналото, за които не иска да си спомня. Понякога изглежда така, сякаш ще избухне.

— В колко часа иска да излиза?

— Вечеря в седем часа, а след това да се помотае, докато оркестърът започне да свири.

— Никак не ми харесва, но рискът ще е минимален, ако внимаваш адски някой да не ви проследи. Ще изпратя няколко души да подсигурят заведението отвън. А ти с твоите хора ще го подсигурите отвътре. В кой участък е то?

Кърби помисли малко.

— Май в Пети.

— Ще проверя и ще помоля дежурния сержант да накара патрулните радиоколи да пообиколят района и да видят дали някой, когото по-рано не са виждали, не се навърта наоколо. Преди да тръгнете, ми се обади, за да разбереш какво съм направил.

— А защо не сложим някой от нашите отпред още преди ония да са отворили?

— Добра идея.

— И, Лу? Веднага ми се обади, ако научиш нещо ново за Томи.

— Разбира се. На момента.

Кърби влезе вътре и завари Бас да се рови в един от гардеробите си.

— За това заведение трябва ли да се обличам?

— Само спортно сако и дънки.

Настроението й се бе променило. Толкова весела и жизнена не я бе виждал досега.

Тя прекрати тършуването и се приближи към него.

— Винаги когато някоя муха ми влезе в главата и се мъча да се измъкна напълно от това, в което съм се превърнала, се опитвам да се върна към онова, което някога съм била. — Никол го изненада, като го прегърна бързо и го целуна по бузата. — Нямаш представа колко много, означава това за мен.

Кърби се закова на място като парализиран. Уханието на Никол, топлината на кожата й, усещането на допрялото се за миг до него гъвкаво тяло…

— Мисля, че имам.

Бас го погледна изненадано, после се върна към гардероба, избра две рокли и ги вдигна пред него.

— Черната или червената? Какво мислиш?

— Мисля, че си откачена.

За миг се изкуши да й каже за смъртта на Джони Чорапа, Големия Поли и Нино Тотани, за възможността да са докарали непознати за тях хора и може би по този начин да я откаже. Но реши да не го прави, защото от последните й думи бе усетил, че тя ще го направи въпреки всичко, а също и за това, че ако разбереше за убийствата, можеше да й минат някои мисли, които да я откажат да свидетелства.

— Избери една — каза тя, вдигнала двете рокли пред себе си.

— Черната.

— Така да бъде. Усмихни се, Кърби. Обещавам ти, че ще се забавляваш въпреки всичко.

— Горя от нетърпение.

 

 

Джанет Морис излезе от щаба на Разузнавателна секция малко след обяда и се запъти към близкия магазин със списък на петима колеги, дали й пари за сандвичи. След като напазарува, тя спря пред един обществен телефон и набра номера на друг, който знаеше, наизуст. Не можеше да се понася за това, което бе принудена да върши от шест месеца насам, но го бе приела, защото нямаше избор. Последиците от отказа да прави това, което искаха, щяха да бъдат убийствени.

Почти година преди този ден мъжът й успя да реализира мечтата на своя живот и да отвори ресторант в Манхатън. Само три месеца по-късно оптимистичните му очаквания бяха бързо попарени от жестоката действителност в ресторантския бизнес. Трябваха му веднага нови петдесет хиляди долара, и то само за да държи ресторанта отворен. Банката, от която бе взел парите за ремонт и за посрещане на разходите първия месец, не пожела повече да жертва парите си и тъй като нямаше към кого другиго да се обърне, Дейвид Морис, отчаяно вкопчил се в мечтата си, направи непростимата грешка да поиска назаем от лихварите на фамилията Гамбино при лихва 5 процента на месец.

Сделката бе станала с личното одобрение на Кармине Молино, който бе открил, че Джанет Морис работи към Разузнавателна секция на НИПУ. Заемът осигури оперативния капитал, от който имаха нужда, и скоро ресторантът стъпи на крака — клиентелата му се увеличаваше с всеки изминал ден. Точно тогава Молино задейства добре обмисления план, според който ресторантът трябваше да бъде обречен на неуспех.

Доставките не идваха навреме. Главният готвач напусна, без да дава никакви обяснения. Неговият заместник не можа да изкара и две седмици, когато един ден се обади и каза, че повече няма да идва, защото си счупил крака. Две съботи поред, когато ресторантът бе претъпкан с клиенти, някакви тъмни личности, заставащи на бара, започваха побой, който бързо се превръщаше във всеобщ търкал, изискващ намесата на полицията. Проблемите на ресторанта се разчуха и биха камбаната на мечтата на Дейвид.

След като Морис пропусна три поредни вноски, Молино приложи директен физически натиск. Най-напред Джони Чорапа му счупи десния палец, а два месеца по-късно, след още две пропуснати вноски, му счупи и дясната ръка. Морис излъга жена си, че счупеният палец е резултат от злополука в ресторанта, но треперливото му обяснение за счупената ръка, съпоставено със съпътстващите я по лицето и ребрата синини, доведе до излизането на цялата истина на бял свят.

Кармине Молино предложи да реши проблемите им веднъж завинаги. Докато Джанет Морис ги снабдява от време на време с информация за дейността на ОНОП, няма да ги притесняват с никакви вноски и Молино лично ще се нагърби проблемите на ресторанта да изчезнат за една нощ. Отначало Джанет твърдо отказа и се опита — безуспешно — да намери пари и да им ги върне. После, когато една вечер се върна от работа, намери в пощенската си кутия плик. В него имаше снимка на шестгодишното им синче, люлеещо се на една люлка. Човекът, който го люлееше, беше Джони Чорапа. Посланието бе съвсем ясно: можем да се доберем до него, когато поискаме. От този ден нататък, без да задава въпроси и без никакво колебание, Джанет Морис даваше на Молино каквато информация поиска.

Разговорът, който се канеше да проведе в момента, бе четвъртият за тази седмица. Страхуваше се, както никога досега в живота си. Знаеше, че най-накрая от ОНОП ще се досетят, че източникът на информация е в самото управление.

— Ти за това не се безпокой — каза й Молино, когато сподели загрижеността си с него. — Не си единствената, която работи там. Всеки може да е. Дръж си устата затворена и те никога няма да разберат.

— Да, но ако се сетят, че информацията излиза отвътре, ще наблюдават всички нас.

— Вече говорихме за това преди два месеца, Джанет. Ти само продължавай с информацията, а след като разрешим малкия си проблем, за теб ще има специална премия.

— Каква премия?

— Никаква лихва. Никаква главница. Изтриваме всичко. Мъжът ти не ни дължи нищо.

— Обещаваш ли?

— Абсолютно! Шефът ще бъде много благодарен. Вече говорих с него — излъга Молино. — Значи си сигурна за това заведение. „Златното какаду“, в седем часа, така ли?

— Да. Лейтенант Ризо свали шестима детективи от пряката им работа и ги прати да подсигурят мястото.

— Добре. Погледни от добрата страна на въпроса, Джанет. Може би тази вечер всичко ще свърши и ще забравиш за нас веднъж завинаги.

От факта, че някой ще бъде убит, за да свърши всичко това, на Джанет й прилоша. Не можеше да спи добре от деня, в който Кърби доведе онази хубава жена, защото разбра, че ще бъде косвено отговорна за смъртта й. А и заради Кърби. Харесваше го и го уважаваше. Дали щяха да убият и него, ако им се изпречеше на пътя? Нямаше защо да си задава този въпрос: знаеше отговора.