Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (25)

25.

Строени по протежение на Пето Авеню и Сентръл Парк Уест докъдето поглед стига, небостъргачите на Манхатън се издигаха стремглаво над дърветата срещу парка — смайващ оазис на мира и спокойствието. Обграден от задъхания ритъм на града и стегнат в яката му бетонна прегръдка, 3372-декаровият парк бе тихо и навяващо пасторално спокойствие убежище за изтерзаната градска душа със своите километрични пътечки през гъсто залесени площи, обширни зелени ливади, огледални езера и гъсти шубраци. Оттук бе най-добрата точка за наблюдение на Ню Йорк, но веднъж навлязъл дълбоко в парка, човек добиваше усещането, че градът е изчезнал навеки: звуците на движението долитаха като далечен шепот, нарушаван само от време на време от равномерните стъпки на някой самотен бегач.

Прелестите на парка не правеха никакво впечатление на Нино Тотани, който го считаше, ако изобщо си дадеше труда да се замисли за това, за огромна обществена тоалетна за всички бездомни боклуци, и рай за крадци, изнасилвачи и всякаква друга измет от този род, която задъханият град не спираше да бълва нито за миг.

Той остави колата си на източния край и заповяда на Томи Фалконети да паркира своята на западния. После шестимата се срещнаха близо до Консървътъри Уотър, където Тотани разпредели всеки от тях да наблюдава по един участък, включващ езерцето за корабомоделизъм и пътеките, водещи към него.

Пейките и тревата около района на езерото бяха пълни с хора, дошли тук да се порадват на приятната топлина на последните дни от циганското лято. Според Тотани имаше някъде около двеста души, че и повече. Мъже и жени с децата си, уморени от шествието, някои от тях облекли живописни фланелки с всякакви цветове и надписи, гордо провъзгласяващи националността им, или пък стиснали в ръце флагчета с целия спектър от национални флагове на испаноезичния етнос, се разхождаха около водата и малкото кафене на брега. Някои си купуваха сладолед и се настаняваха да гледат флотилията дистанционно управлявани от собствениците им модели.

Томи Фалконети седеше на обрасъл с трева склон в югоизточния край на езерото. Очите му непрекъснато сновяха по хората, седнали или разхождащи се наоколо, или към онези, идващи по пътечките към района. Тъй като не бе имал възможност да съобщи на Джак Кърби мястото на срещата, мислите му непрекъснато обработваха и отхвърляха варианти как сам да изведе Никол Бас от парка. Изучаваше лицата на самотните жени, сравнявайки ги мислено със снимката, показана най-сетне от Тотани на онези, които още не бяха я виждали.

Никол стоеше на ъгъла на Седемдесет и шеста улица и Пето Авеню и изчакваше удобен момент, за да пресече нескончаемото шествие от оркестри и живописно облечени танцьори. Запробива си път през тълпата зяпачи, пляскащи и кълчещи се в ритъма на живата бразилска мелодия на минаващия оркестър, стигна до бордюра, видя празнината в колоната и бързо прекоси булеварда, за да потъне в парка.

Лабиринтът от пътечки и алеи объркваше чувството за посока, но тази част от парка бе позната на Бас — трите километра около каптажа и петте километра по пътеките под него бяха част от сутрешния й маршрут. Един ден бягане из улиците, на другия ден — в парка.

Тя се насочи на юг по пътека сред дървета, пламнали от есенни багри на танцуващото в тях следобедно слънце. Заобикаляйки скалистия и гъст шубрак на Рамбъл, стигна до Консървътъри Уотър и седна на пейка близо до статуята на Ханс Кристиян Андерсен, точно срещу корабомоделистите и кафенето. До срещата оставаха още десет минути и погледът й ту отскачаше към околните пътеки, очаквайки да види Винсънт Дженеро, ту към малките корабни модели, които й напомниха за поканата на Питър Бечъл.

С усилие си налагаше да запази самообладание, прехвърляйки възможните варианти на разговора в главата си и избирайки онзи, който нямаше да прозвучи така, сякаш го заплашва — нещо, което тя бе сигурна, че мафиотският дон допуска. Щеше да направи чисто бизнес предложение. Неговите пари срещу живота й и обещанието, че никога няма да свидетелства срещу него. И настоявайки, че не е видяла кой е убил Майкъл Онорати.

Реши да му каже още една лъжа: че ако не се върне жива и здрава един час след срещата, оставила е инструкции на неин приятел да прехвърли всичките пари от сметките на Онорати в други банки, където Дженеро никога няма да може да ги намери. Това бе мярка, към която би прибягнала и бездруго, ако имаше човек, на когото да се довери. Вярваше, че този блъф ще окаже нужния ефект. Нито един човек, който е с ума си, не би си позволил шанса да изгуби осемнадесет милиона долара. Въпреки това обаче, вътрешният глас на набрания опит й подшушваше, че Дженеро като нищо ще го направи, ако трябва да избира между парите и това да прекара останалата част от живота си в затвора. Пари той винаги би могъл да си набави. Бе човек, който убиваше или даваше нареждане да се убиват хора само за да се разреши някой проблем. А причината да я убие бе съвсем основателна.

Волята и решителността й започнаха да намаляват с всеки изминал момент и колкото по-дълго седеше на пейката, шарейки с очи нагоре-надолу, толкова по-неспокойна ставаше. И докато времето за срещата наближаваше, инстинктът й крещеше с пълно гърло да става и да се маха оттук по възможно най-бързия начин. Да се маха веднага от града. Да бяга, да бяга колкото е възможно по-далече и да не се обръща назад. Тя обаче бе бягала достатъчно в живота си, бе се крила и се бе преструвала на друг човек. И се бе заклела никога повече да не изпада в такова положение. Каквото и да станеше.

Първата мисъл, минала през главата на Томи Фалконети, като видя Никол Бас да влиза в района и да заобикаля езерото, беше, че снимката дава само бегла представа за нея. И Джак Кърби се бе изразил много меко — с определението „убийствено красива“ описанието за нея можеше само да започне.

Бе дошла към Консървътъри Уотър от изток и Фалконети си каза, че тъй като Пето Авеню е само на крачка, вместо да прекосява целия парк, тя ще излезе от него по същия път, по който бе пристигнала. Той веднага провери разположението на останалите петима, с които би влязъл в конфликт, ако решеше да отвлече жената. На около двадесет и пет метра вляво от него, облегнат на едно дърво до езерото, непосредствено зад мястото, където Бас седеше, се намираше Джими Ди Амато. Задачата му бе да проследи жената, ако решеше да излезе през западната страна на парка. Отдясно, на около тридесет метра разстояние, до пейка на кръстопътя на две алеи, стоеше Джони Чорапа с вид на превъртял убиец, чакащ следващата си жертва. Вдясно от него, седнал на пейка, обърната към езерото, бе Тони Дамяно. Фалконети го видя как се наведе към седналата до него опърпана жена и й прошепна нещо. Жената скочи като ужилена и избяга.

Нино Тотани бе от другата страна на езерото, близо до статуята на Алиса в Страната на чудесата. Бе далеч и ако Фалконети успееше да стигне до Бас веднага щом тя се надигнеше да си ходи, нямаше да му се наложи да се разправя с него. Ако пък се стигнеше до престрелка, от всички членове на екипа наоколо Фалконети предпочиташе да избегне най-много Тотани. С изключение на Чорапа, другите бяха само грамада от мускули, които не биха могли да уцелят широката стена на хамбара, ако ги затвореха в него, камо ли пък движеща се цел. Можеше да се оправи и с Джони Чорапа, който реагираше бавно на всякаква ситуация, но Тотани бе съвсем друг проблем.

Как не е могъл да убие Бас пред нейния блок — Фалконети не знаеше, но подозираше, че Джони Чорапа сигурно е оплескал нещо. За едно обаче бе сигурен: Тотани не би се поколебал и за секунда да го убие, ако преценеше, че той помага на Бас да избяга. И това никак не помагаше за отслабването на възела в стомаха му, докато седеше и съсредоточаваше вниманието си върху Бас.

Фалконети реши, че най-добрата тактика би била да направи хода си веднага щом тя се надигне да си ходи. Тук обаче имаше нещо, което куцаше: разполагаше само с няколко секунди да я убеди, че не представлява заплаха за нея, и да я накара да го последва доброволно. Това беше пречка, която още не бе измислил как да отстрани.

Гледаше как Бас нервно поглежда часовника си, оглежда се, после изведнъж става и се приближава към мястото, където бе седнал.

Джак Кърби смътно се надяваше да завари Никол в стаята й в хотел „Карлайл“. След като се представи на дежурния администратор на рецепцията и му показа снимката на Бас, той разбра, че тя е регистрирана тук под името Катрин Адамс и е в стая 1009. Служителят позвъни в стаята, но никой не отговори и в момента Кърби бе в асансьора на път за там, придружен от човек от охраната — бивше ченге, което се бе пенсионирало преди пет години след тридесетгодишен стаж в полицията.

Човекът отключи стаята й с резервния ключ и влезе заедно с Кърби, както му бе наредил администраторът. Бързият оглед на апартамента даде на Кърби да разбере, че е пристигнал твърде късно. Каквото имаше да става оттук нататък, то беше в ръцете на Фалконети или Отряда за бързо реагиране в склада в Бруклин. Повече нищо не можеше да направи, освен основно да претърси личните й вещи, което без разрешение не смееше да стори пред охраната.

— Имаш ли нещо против да ме изчакаш отвън?

Бившето ченге се усмихна, прекрасно разбирайки какво иска да направи Кърби.

— Искаш да използваш тоалетната, нали?

— Точно така. Няма да се бавя.

— Не е нужно да бързаш. Срещу майката природа никой не може да върви.