Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9

История

  1. — Добавяне

28.

Отделен от тълпите и трескавия ритъм на Манхатън и въпреки това само на няколко минути път с метрото от Уолстрийт, историческият квартал Бруклин Хайт — с елегантните си стари къщи, с живописните врати от ковано желязо и витражите по прозорците — изглеждаше по същия начин, както и в началото на века. Никол Бас познаваше квартала, тъй като много пъти бе посещавала Питър Бечъл в градското му убежище, намиращо се само на три пресечки от мястото, където тя слезе от таксито и тръгна по тиха, обрамчена с дървета улица.

Докато стигне до Пиърпонт Стрийт и малката градинка, от която започваше алеята, тя успя да възвърне самообладанието си донякъде. Не обърна внимание на двамата влюбени, държащи, се за ръцете, седнали на пейка, откъдето тротоарът се разширяваше в обширна алея, вървяща по брега на Ийст Ривър. Не обърна особено внимание и на младежа, профучал покрай нея на ролери, който чу с помощта на слушалките в ушите си гласа на жената от пейката, предупредил го, че обектът току-що е пристигнал.

Последните проблясъци на късното следобедно слънце изчезнаха зад хоризонта и Бас за миг поспря да се полюбува на панорамния изглед пред нея. Отдясно се издигаше величествената грамада на Бруклинския мост, а точно отсреща, на другия бряг на реката, озарени от оранжевото небе зад тях, блестяха небостъргачите на Манхатън. Само след около час, когато нощта се спуснеше напълно над града, най-живописната гледка в света щеше да блесне в цялото си великолепие.

Приказната картина обаче не задържа вниманието на Никол, която се разхождаше покрай парапета, съсредоточено наблюдавайки десетината души, насядали по пейките или разхождащи се по алеята. Отвърна на усмивката на един мъж, разхождащ примерния си доберман, без да види нито миниатюрната слушалка в ухото му, нито тънката като косъм жичка, излизаща от яката на сакото.

Видяла още една двойка влюбени, вкопчени в прегръдка и зареяли погледи над реката, Бас си спомни за липсващите неща в живота си и се усмихна кратко и тъжно. Не забеляза косия поглед, който й хвърли жената, надигайки се в същото време на пръсти, за да целуне партньора си по челото, нито пък я видя как прошепва няколко думи в микрофона, скрит в ревера на якето й, докато с преднамерено отнесен поглед наблюдаваше как Бас се обръща и отново тръгва към градинката.

Никол погледна часовника си за пети път през последните три минути. Нямаше още петнадесет минути, откакто бе пристигнала на алеята, а нервното й напрежение непрекъснато се покачваше и тя неспокойно крачеше напред-назад покрай парапета. Нервите й бяха опънати докрай, вътрешната й сила и решителност бяха на изчерпване, а сетивата й — изострени до такава степен, че я бе страх да не припадне. Вдигна очи да огледа хората още веднъж и точно в този момент го видя.

Той излезе от градинката и тръгна към парапета — хладните му сиво-сини очи живо оглеждаха обстановката и не пропускаха нищо. Облечен в каки панталони, маратонки и черен пуловер под коженото яке, тя не би познала, че е ченге: на пръв поглед й заприлича на излязъл в отпуск актьор. Гъстата му несресана коса, нахакано дълга, се спускаше над ушите му и се бе завила леко над яката.

Бас прецени, че е малко под метър и осемдесет. Раменете му бяха широки, полегато надигащи се към врата. Бе стегнат, спортно сложен мъж, някъде около четиридесетте, а може и по-малко. Походката му навяваше асоциация за леопард, излязъл на лов — гъвкава и убийствено уверена.

Стигнал до парапета, той спря и се загледа отвъд реката. Излъчваше чувство за мъртвешка неподвижност, някаква вътрешна пружина в него като че ли бе натегната докрай — единственото движение се долавяше във внимателно оглеждащите наоколо очи. Всичко в него говореше за човек, свикнал с опасност и насилие и чувстващ се свободно в подобни ситуации. Бас бе виждала такива мъже и преди. Мъже, категоризирани от нея като опасно добре изглеждащи и докарващи само неприятности на всяка жена, проявила глупостта да си има работа с тях.

Кърби забеляза Бас още като стъпи на алеята, както и детективите от Разузнавателна секция, държащи под наблюдение района наоколо. Реши първо да понаблюдава жената, както го бе посъветвал Ризо. Стоеше до парапета и я гледаше с крайчеца на окото. Тя мина покрай него към градинката, после се обърна и пак се приближи от другата страна.

Докато минаваше отново покрай него, Джак й кимна леко и едва забележимо й се усмихна, мислейки си, че в действителност тя е още по-хубава, ако изобщо бе възможно. И отново му направиха силно впечатление очите й — тъмнокафяви, почти черни, предизвикателни, но без откровения цинизъм на улична проститутка. Прямият и самоуверен поглед, който бе видял на снимката, дадена му от Чеймбърс, си беше там, но в него имаше още нещо — неудържимо привлекателно, едва ли не опасно мамещо.

Не съвсем сигурна дали това е човекът, когото очаква, Никол плъзна ръка в средното отделение на чантата, където отново бе пъхнала пистолета, след като го бе извадила от колана на дънките. Специално пригодената за тази цел чанта даваше възможност да се стреля през нея, без дори да се вади оръжието отвътре.

Кърби видя изчезващата в чантата ръка и се стегна. Бавно дръпна ципа на якето си и го отвори, за да улесни бързото изваждане на пистолета от раменния кобур.

Чак сега забеляза у нея някаква крехкост, уязвимост, каквато не бе очаквал. Тя се мъчеше да изглежда спокойна и трезва, но някак си не й се удаваше. Под повърхността, точно зад неподвижния й поглед, бе тревожна и напрегната — като заек, попаднал в сянката на ястреба, готов да се хвърли напред, мъчейки да се спаси от неизбежния край.

Той направи няколко крачки покрай парапета и застана до нея.

— Е? Ще продължаваме ли да се преструваме, че не се познаваме, или ще се представим един на друг?

Когато чу гласа му, жената видимо се отпусна.

— Никол Бас.

— Детектив Кърби.

Дясната ръка на Бас се измъкна от чантата и тя я протегна към него.

— Какво странно малко име — Детектив.

Кърби се усмихна и стисна ръката й.

— Джак. А ти? Как предпочиташ — Никол или Ники?

— Приятелите ми ме наричат Ники.

— Тогава да опитаме с Ники и да видим дали ще станем приятели.

— Както ти казах вече по телефона, имам нужда от помощта ти.

— И аз имам нужда от твоята помощ. Мислиш ли, че на тази основа можем да се договорим?

— Не разбирам. С какво мога да ти помогна?

— Ти какво, майтап ли си правиш? Видяла си Дженеро да убива Майкъл Онорати, нали?

Бас се поколеба.

— Не съм много сигурна.

Кърби задържа погледа й.

— Казала си на твоята приятелка Чеймбърс, че си била свидетелка на убийството. А сега казваш, че не си.

Никол отвърна поглед встрани, зарея го отвъд реката и не каза нищо.

— Тогава може би ще ми кажеш защо Дженеро те гони из целия град.

— Мисли си, че съм видяла нещо.

— И от къде на къде ще си мисли такива работи?

— Нямам представа. Ти си ченгето, ти си отговори на въпроса. Знам само, че имам нужда от закрилата ви.

— Хей! Стъпили сме на двупосочна улица. Ти ми помагаш. Аз ти помагам.

— Трябва ли да ти напомням какви са задълженията ти, детектив! Да закриляш и да служиш. Нали това правиш всеки ден?

— Не и аз. Моята работа е да тикам лошите зад решетките, а ти в момента си пропускът ми към едно от най-лошите животни в този град.

— Не за това дойдох тук. Ти остави съобщение на телефонния ми секретар, че можеш да ми помогнеш. Дойдох да приема предложението ти.

— Добре. Ако искаш да се измъкнеш от лайната, кажи ми какво, става.

— Ти вече знаеш. Днес на два пъти се опитаха да ме убият. Искам да ги спреш.

— Мога да ги спра, като бутна кучия син, виновен за това, зад решетките и го настаня там за цял живот. Но за да го направя, ми трябва твоята помощ.

— Затварянето на Дженеро няма да ги спре. Само ще ги накара да се опитват още по-настървено.

— Няма значение. Все още съм единствената ти надежда да оцелееш. Дженеро знае, че си заплаха за него, така че хората му ще продължат да те търсят. И когато те намерят, а те непременно ще те намерят, ще извадиш късмет, ако само те убият!

— Ти какво, Кърби? Опитваш се да ме изплашиш още повече ли?

— Опитвам се да ти покажа с какви хора си имаш работа. Знаеш ли какво направиха тия животни на твоята приятелка Чеймбърс?

— Не.

— Обработвали са я с газова горелка.

Бас трепна и отново отклони поглед встрани.

— Ако ми сътрудничиш, обещавам ти, че това няма да ти се случи и дори ще си върнеш предишния живот.

Тя се изсмя кратко и подигравателно:

— Карай направо, Кърби, не съм девственица.

Кърби вдигна вежди.

— А стига бе, наистина?

Никол се усмихна, осъзнавайки внезапно какво е казала.

— Неправилно се изразих.

Джак не можа да се сдържи и отвърна на обезоръжаващата усмивка, разчупвайки леда помежду им.

— Обясни тогава още веднъж.

— Това, което исках да кажа, беше, че знам как работи системата, а то не е в моя полза. Ти ще ми кажеш, че задачата ми ще се състои в това да идентифицирам Дженеро от редицата подобни на него мъже, а ти ще го арестуваш и ще го обвиниш в убийство, следователно няма да го пуснат под гаранция, което, както и двамата много добре знаем, нищо не означава, тъй като няма да спре хората му да ме гонят. После ти или областният прокурор ще ми обещаете, че няма никога да ми се наложи да свидетелствам в съда. Че няма да имаш никаква нужда от мен дори при предварителното гледане на делото, защото ще накараш ония двамата, които са били с Дженеро, да свидетелстват срещу него. Така ужким ме откачаш от куката. Да, но всичко това за мен са празни приказки: показанията на съучастник с навярно дълго криминално досие, който вероятно е направил сделка с полицията, за да си спаси задника, са фактически без всякаква стойност за теб, затова ето ни пак на изходно положение — аз отново си оставам единствената ти надежда да осъдиш Дженеро… И още. Ако областният прокурор, водещ делото, е истински мазник, ще ми каже, че дори и да не хване някой от ония да свидетелства срещу Дженеро, ще подготви комбинирани свидетелски показания за пред съда, назовавайки ме като достоверен източник, пожелал да остане анонимен. Което пък е много глупаво, защото, като се има предвид с кого си има работа, никога няма да получи подобни показания, а дори и да получи, с това измислено „анонимен източник“ той не променя абсолютно нищо, защото те вече знаят коя съм. Дотук как ти се струва, Кърби?

— Дай да се върнем две-три изречения назад. Видяла си още двама мъже с Дженеро, когато е убил Онорати, така ли?

Бас се поколеба.

— Не съм казала това. Говорех… хипотетично.

Нервите на Кърби не издържаха.

— Дай да ти светна лампичката как стават тия работи, Бас.

— Какво стана с „Ники“?

— Още не сме приятели. Слушай сега. Искаш твърда игра? Като начало мога да те затворя за четиридесет и осем часа в качеството ти на основен свидетел.

— И какво ще спечелиш?

— Време да си помислиш. А ако и то не даде резултат, областният прокурор ще ти лепне обвинение за възпрепятстване на правосъдието, за което се полагат две-три години.

— Единственият начин, по който мога да попреча на правосъдието е, ако съм видяла нещо и отказвам да свидетелствам. Да, но как ще го докажеш?

— Виж какво, знам, че си минала през всичко това с ОБН. Нали?

Кърби мигновено разбра грешката и нетактичността си.

Бас настръхна.

— Ти си ме проверявал?

Той реши да не й съобщава всичко, каквото знаеше.

— Каролин Чеймбърс ми каза, че си била в Програмата за сигурност на свидетелите. Проверих и се оказа, че си помагала на ОБН в някакво голямо дело, затова са те включили.

— А от ОБН какво ти казаха?

— Нищо. Досието ти било запечатано. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Не ти влиза в проклетата работа! И ако искаш разговорът ни да продължи, повече да не съм чула нито дума за това!

Кърби отклони поглед, клатейки бавно глава. Сърдеше се на себе си, защото се бе зарекъл да не прави такива неща, а се получаваше точно обратното — искаше да използва Бас по същия начин, както и ОБН. Тя бе изплашена и уязвима, а той искаше да се възползва от това. Джак отново се извърна към нея. Гласът му бе тих и в него се промъкна нотка на съжаление.

— Това е ненормално. Не бива да проявяваме враждебност един към друг. Ти не искаш да умреш и — вярвай ми — аз също не искам. Тогава нека започнем отново, а?

Никол затвори очи и кимна в знак на съгласие. Беше уморена. Уморена да бяга. Уморена от страх и отчаяно нуждаеща се от почивка от непрестанното напрежение. Прошепна примирено:

— Снощи видях как Винсънт Дженеро уби Майкъл Онорати.

— Ето на това аз викам страхотно начало.

— За теб може би.

— Този път номерът ще стане, Бас. Обещавам ти.

— Обещаваш, а?

— Абсолютно! Я ми кажи, какво искаше да постигнеш с тази среща с Дженеро?

— Ами… май не го обмислих достатъчно.

— Какво има да мислиш толкова? Ти можеш да го тикнеш в затвора за цял живот. Или може би си искала да си спасиш кожата, като му обещаеш, че няма да свидетелстваш срещу него?

— Бях побъркана от ужас. Не успях да измисля нищо друго, освен да бягам, а не ми се иска да прекарам целия си живот така. Мислех си, че ще можем да стигнем до споразумение.

— Типове като Дженеро не знаят значението на тази дума.

— Вече го разбрах.

Кърби дълго мълча: такава глупава постъпка като срещата с Дженеро някак не съвпадаше с описанието на Кастанза за Бас, но той реши да го подмине засега.

— Има няколко въпроса, които трябва да ти задам. Не се обиждай, но те се отнасят до надеждността ти като свидетел. Ала дори да не е на висота, областният прокурор ще измисли начин да я заобиколи.

— Ако кое не е на висота?

— Като пусна името ти в компютъра, дали няма да ми изкара някоя нова Бони[1]?

— Нямам криминално досие и в живота си не съм извършила нито едно престъпление.

Кърби повдигна вежди.

— Не знам как да ти го кажа, но проституцията все още е престъпление в Ню Йорк.

Бас се поусмихна лекичко.

— Поправи ме, ако греша, детектив Кърби, но доколкото разбирам от тези работи, за да има престъпление, трябва да има и жертва. А аз мога да те уверя, че само ще си загубиш времето да търсиш някой измежду приятелите ми, който би казал, че е жертва.

Очите им се срещнаха и Джак се усмихна.

— Да. Разбирам.

— Освен това, какво те кара да мислиш, че съм проститутка?

— Права си. Нямам доказателства, нито пък някой друг има. Мога обаче да се обзаложа, че адвокатите на Дженеро ще изкопаят всичко възможно, само и само да те дискредитират като свидетел.

— Навлизаш в несигурен терен, Кърби. Ти би трябвало да ме убеждаваш да го сторя, а не да ме обезсърчаваш.

— Не, просто си слагам ламарина на задника. И още нещо. Носиш ли си?

— Какво?

— Пистолет.

— Да. В чантата ми е. Лицензиран е и имам разрешение да нося скрито оръжие.

— Ти ли уби Тони Дамяно?

— Кого?

— Една мутра, намерен е мъртъв във вход на Седемдесет и трета улица. Някой го е застрелял по същото време, когато е трябвало да се срещнеш с Дженеро.

Никол сви рамене:

— Не казвам, че съм го направила аз, но по принцип да убиеш някого в самоотбрана не е престъпление. Защо тогава да размътваме водата с нещо, което в края на краищата няма да има никакво значение?

Кърби кимна. Лично той смяташе смъртта на Дамяно за услуга на обществото. Реши да измъкне информацията, която му трябваше, по друг начин.

— Нека тогава ти задам въпроса така. Имало ли е някой друг наоколо, когато Дамяно се е сблъскал с ненавременната си кончина?

— Имаше още един мъж, който беше заедно с тях в парка. Каза, че е ченге. Знаеше името ти.

— И какво стана?

— Не му повярвах и не му дадох да мръдне, докато не избягах.

— И никой друг ли нямаше?

— Само оня, когото нарече Дамяно. Другият наистина ли е ченге?

Кърби не виждаше причина да крие. И бездруго само след няколко часа щяха да го изтеглят.

— Да, един от тайните ни агенти.

Бас кимна рефлексивно:

— Значи инстинктът не ме е подвел. Бях обаче твърде наплашена, за да му повярвам.

— Добре, а наркотици?

— Какви наркотици?

— Ползваш ли?

— Не. И никога не съм употребявала.

— Добре. Още един въпрос.

— Ти май имаш доста въпроси, а Кърби?

— Просто не искам никакви неприятни изненади, като те изправим пред съда като свидетел номер едно.

— Какъв е въпросът ти?

— Откъде имаш ония петдесет хиляди долара в чантата в хотел „Карлайл“?

Никол бе изненадана.

— Как си ме проследил до хотела?

Кърби мръдна с вежди и се ухили.

— Това ми е работата. Парите. Откъде ги имаш?

— Спечелих ги, като събирах кутии покрай магистралата и миех стъкла на коли по светофарите. Теб какво ти влиза в работата?

— Трябва да знам дали няма да отскочи по нас.

— Няма да има никакви последствия. Това ли е всичко засега?

— Да. Горе-долу.

— Трябва да си взема нещата от хотела.

— За тях ще се погрижим после.

— Къде отиваме в такъв случай оттук?

— Право в щаба на Разузнавателна секция, за да поразгледаме малко снимки. Ако на тях разпознаеш Дженеро заедно с другите двама, ще ги арестуваме веднага.

— Не съм сигурна дали мога да идентифицирам и двамата. Видях добре само единия от тях. Същия, дето стреля по мен днес пред блока, където живея.

— Щом можеш да посочиш Дженеро, останалите малко ме интересуват.

— И после какво?

— Детективите от Седемнадесети участък ще го арестуват, ще го изправят в редица заедно с петима-шестима други мъже и ще видят дали ще го познаеш. Ако го познаеш, тикаме задника зад решетките и те закриляме, докато стане време да се явиш на предварителното гледане пред съдебните заседатели, за да го осъдим.

— И след това си ме гледкате, докато стане време за процеса, после ме прехвърляте на Програмата, а оттам ми дават нова самоличност и отново ме включват в нея.

— Точно така. Но има още едно нещо. Трябва да съм абсолютно сигурен, преди да задвижим нещата. Никакви игрички. Никакви задни мисли. Участваш ли или не?

— Сякаш имам кой знае какъв избор. — Бас го погледна право в очите. — Една малка услуга.

— Стига да мога.

— Не ме лъжи. Мога да преглътна истината, каквато и да е тя. Но не мога да понасям да ме мамят хора, които са ме помолили да им вярвам.

— Имаш думата ми. От мен лъжа няма да чуеш.

Джак се извърна и направи знак на шестимата детективи, осигуряващи зоната, да се приближат.

Изненадата на Никол бе неподправена.

— Всички ли са ченгета?

— Е, как? Не исках да рискуваме.

— Впечатлена съм.

— Нямаше да си толкова впечатлена, ако ги познаваше — усмихна се широко той. — Шегувам се. Всички са ми приятели.

Детективите буквално заобиколиха Бас и Кърби, докато двамата напускаха алеята и се отправяха на север към щаба на Разузнавателна секция на няколко пресечки оттук.

Двойката детективи на пейката, държали се за ръцете, беше пред тях, а другите „влюбени“ — отзад. Оня с кучето вървеше по отсрещния тротоар, а младежът с ролерите правеше бавни зигзаги до тях. Откъм игралната площадка за деца излезе жена с бебешка количка и кукла в нея — под одеялото имаше скрит автомат — и се включи в ариергарда на процесията. От един вход отпред излезе мъж и застана начело.

— С тая охрана се чувствам като президента — каза Бас.

Кърби сниши глас и се наведе към нея.

— Тиии… такова… не го ли познаваш? Ъъъ… искам да кажа… ъъъ… така… професионално?

Бас го погледна развеселена.

— Искам да кажа… чух, че бизнесът ти бил изключително по върховете и… ъъъ… само с високопоставени клиенти. С една дума, политици тежка категория.

Тя продължаваше да го гледа с едва забележима усмивка.

— Това не е официално запитване. И ако съм минал някаква граница, просто…

— Ооо, я млъквай, Кърби!

— Млъквам!

Бележки

[1] Бони и Клайд — двойка престъпници от трийсетте години. — Б.пр.