Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (2)

2.

Като глава на престъпната фамилия Гамбино и „капо ди тути капи“ на петте нюйоркски фамилии, Винсънт Дженеро бе най-могъщият и най-страшен гангстер в Ню Йорк. Дон на мафия от новото поколение до мозъка на костите си, той бе видим за обществото и медиите — надут, арогантен и опиващ се от положението и властта си. Застанал пред него, човек моментално разбираше, че се намира пред могъща личност, която знае как да управлява дадената му мощ, за да унищожи всеки, изпречил се на пътя му. Само един поглед в ониксовите му очи подсказваше на всеки, дори и на малоумния, че е по-добре да не се занимава с него.

Циничният му език, избухливият нрав и честите гневни изстъпления бяха станали легендарни. Тази вечер гневът му бе достигнал краен предел: лицето му бе станало пурпурночервено и вените по челото и шията му пулсираха, докато сядаше на задната седалка на черния мерцедес, спрян до тротоара пред любимия му италиански ресторант в Бронкс.

Големия Поли и Джони Чорапа — шофьорът и телохранителят на Дженеро, две безврати мутри, чиито рамене докосваха предните седалки — седяха отпред, без да смеят да издадат звук, и слушаха ревовете и крясъците, отправяни по адрес на Кармине Молино — заместник и главен изпълнител на Винсънт, — който седеше до него отзад.

— Какво чакаш бе? — викна той по едно време на Големия Поли.

— Накъде, господин Дженеро?

— Карай! Нали затова ти плащам! — ревна Дженеро.

Големия Поли мигом потегли, макар че бе свикнал да получава инструкции накъде да кара.

Дженеро се обърна към Молино и вече по-спокойно го попита:

— Колко е откраднало това лайно?

— Ами… някъде между петнайсет и осемнайсет милиона.

— Петнайсет или осемнайсет? Това са три милиона разлика бе! Що за тъпанар счетоводител имаш? Да не може да каже колко точно!

— Той още се опитва да разбере. Трябва да се върне назад цели пет години — отвърна Молино. — Онорати е изпрал някъде към осемдесет-деветдесет милиона през Кайманите, точно както е трябвало. Обаче се е пооблажвал по малко всеки път, когато го е правел.

— И как така му се е разминавало толкова дълго време?

— Той не е прост човек, Вини, знаеш много добре. Избарвал е бумагите за пред нас така, че все едно е инвестирал парите в недвижими имоти и строителни обекти. И повечето от тях наистина ги е насочвал натам. Блокове, къщи, вили — тук това, там онова. Но петнайсет или осемнайсет милиона от тях са вятър и мъгла. Недвижимите имоти не са нищо друго, освен празни петна в някой скапан квартал, а шибаните строителни обекти дори не съществуват. Вероятно никога нямаше да се усетим, ако счетоводителят, дето го наех да прегледа книжата на моята фирма, през която прекарваме малко от парите от дрогата, не бе надушил нещо нередно.

— Мамка му мръсна! Искам да знам колко е откраднал до последния шибан цент! — Дженеро отново викаше, обхванат от нов пристъп, яростно блъскайки с юмрук по облегалката между двете задни места. — Вярвах му на това лайно. Вярвах му като на брат. Знаем се още от деца. По дяволите, още от деца! Помогнах на този мръсник, като го вкарах във фамилията. Направих го богат, без да краде. И изобщо не ми мина през ума, че тоя педал може да е гадина като всички останали.

Дженеро млъкна, вперил изкривен от гняв поглед право пред себе си. Двамата с Майкъл Онорати бяха израснали в един и същи квартал в Бронкс. Бяха ходили заедно на училище. Винсънт напусна в десети клас, за да работи за своя свързан с мафията чичо, докато Онорати — с финансовата подкрепа на Дженеро — се записа в колеж и завърши право.

Дженеро — с коефициент на интелигентност 150 и вроден усет за точно и бързо вземане на решения, граничещ със съвършенство — получи образованието си на улицата. С хитрост и заплахи, с необичайна дори за неговите среди безжалостност и убийствена бруталност той се издигаше бързо в редиците на мафиотите. На двадесет и шест години стана най-младият капо в историята на фамилията Гамбино. Четиринадесет години по-късно серия федерални акции завърши с дългосрочни присъди за шефовете на петте нюйоркски фамилии, оставяйки вакуум във властта на организациите им.

Само седмица след това се разрази кървава вътрешна борба за върховната власт и от нея Винсънт Дженеро излезе като новия дон на фамилията Гамбино. Благодарение на умението си да прави пари и страха, който всяваше у новите глави на останалите фамилии, той скоро бе избран — в опит да се въдвори мир — за „шеф на всички шефове“. Именно тогава той направи своя доверен приятел главен съветник по финансовите въпроси, назначавайки Онорати да се грижи за прането и инвестирането на всички доходи на фамилията, а също така — с многословните препоръки на Дженеро — и на значителна част от незаконните доходи на останалите четири фамилии.

— За това предателско лайно ще се погрижа лично аз — каза най-накрая Дженеро. — Знаеш ли къде е в момента?

— В апартамента си в Манхатън — отвърна Молино. — Но по-добре остави аз да се погрижа. Това е работа, с която може хич да не ти се иска да се занимаваш.

Дженеро впери втренчен поглед в заместника си.

— Хей, Кармине! Това е лична работа. И затова ще се погрижа лично. Ясно ли е? Ще взема Поли и Джони с мен — добави той. — Ти се върни в ресторанта. Ще ти се обадя, щом свърша.

— Окей — отвърна Молино, знаейки много добре, че не бива да спори с Дженеро, когато е в подобно настроение.

Единствената слабост на Дженеро бе избухливият му нрав, който понякога вземаше връх над трезвата му преценка. Молино винаги се стараеше да предпазва шефа си от импулсивни реакции, но го познаваше много добре, за да знае кога не бива да преминава границата.

— Счетоводителят каза, че Онорати би трябвало да си е водел нещо като регистър за това къде крие откраднатите пари — каза Молино, внимателно подбирайки думите си, за да въведе Дженеро в ситуацията. — Сещаш се, нали? Как да получиш достъп до тях и тям подобни. Затова може най-напред да ти се наложи да измъкнеш всичко това от него… в случай че нещата се объркат.

Дженеро кимна разсеяно.

— Върни Кармине обратно в „Ла Роза“ — заповяда той на шофьора си.

Големия Поли, все още уплашен от настроението на шефа си, моментално и умело направи стремителен обратен завой на тясната улица, който принуди пътниците отзад да се притиснат един в друг.

— Хей, Поли, федерите ли ни гонят, що ли?

— Никой не ни гони, шефе.

— Тогава намали бе, да ти го начукам! — изръмжа Дженеро, оправяйки косата си и безупречно скроения си по поръчка костюм.