Джеймс Елиът
Невъзможно бягство (5)

5.

Джо Ърли, партньорът му Томи О’Брайън и още двама детективи от 17 участък работеха на смени, което ги задължаваше да спят в службата на малките легла до главната стая. Тъкмо се канеха да се сменят, когато в 0,42 часа по радиото докладваха за двойно убийство на Бийкман Плейс №1.

Времето за реакция на 17 участък бе по-кратко, отколкото на другите, поради високите наеми в територията, която покриваше. Специално това обаждане обаче задейства детективите за рекордно кратко време. Двойното убийство бе станало в луксозна сграда, където апартаментите струваха доста над два милиона и бяха притежание на хора с връзки и влияние, които спокойно можеха да вдигнат телефона и да се свържат направо с кмета или началника на полицията. Това щеше със сигурност да бъде „натегнат“ случай с изключително високо значение.

Джо Ърли пое случая и веднага се обади в Манхатънския районен инспекторат, молейки дежурния координатор да му изпрати колкото е възможно повече от онези детективи от отдел „Убийства“, чиято смяна привършваше в един часа през нощта. Бе му казано, че ще му изпратят веднага осмина детективи. После Ърли позвъни на дежурния екип специалисти и „Бърза помощ“ и уреди униформеният полицай, пристигнал първи на местопрестъплението, да ги посрещне и да ги въведе в ситуацията. Свършил всичко това, той и О’Брайън, заедно с другите двама детективи, тръгнаха за Бийкман Плейс.

Ърли заобиколи необозначената кола на тротоара пред Бийкман Плейс №1, излязла малко по-напред от фалангата синьо-бели полицейски коли, реагирали на позивната по радиото. Предположението, че това ще е натегнат случай, се потвърди — медиите вече бяха там и разгръщаха с пълна сила редиците си, които непрекъснато се попълваха от нови екипи.

Полицаите тъкмо разпъваха жълтата лента. Южният и северният край на уличката бяха блокирани от полицейски коли. Същата блокада бе устроена и на пресечката с Петдесета улица, задържайки медиите на почетно разстояние.

Ърли и О’Брайън намериха полицая, дошъл първи на местопрестъплението — казваше се Джон Ернандес — във фоайето, разговарящ с добре облечен възрастен мъж, седнал на тапицирания диван непосредствено до входната врата. Ернандес остави мъжа, приближи се до двамата детективи и ги поведе към рецепцията, откъдето през отворената врата на задната стаичка се виждаха труповете на двамата портиери.

— Този мъж там, господин Луис — започна Ернандес, сочейки към възрастния мъж на дивана, — се върнал от уикенд на вилата си в Кънектикът някъде около дванадесет и четиридесет. Не заварил никакви портиери. Казва, че адвокатът му трябвало да му изпрати някакви документи по-рано същия ден и решил сам да провери дали пратката не е пристигнала. Отворил вратата към задната стаичка, видял двата трупа и след като спрял да повръща ето там — Ернандес посочи към малката жълтеникава локва до рецепцията, — се обадил на 911. Не видял нищо и никого. Няма представа какво е станало и защо.

— Никой да не се доближава до труповете, преди да е дошъл дежурният екип — каза Ърли на Ернандес и се обърна към О’Брайън: — И ти ли си мислиш същото, което и аз?

О’Брайън кимна:

— Никой не може да дойде тук само за да убие двама портиери.

Ърли, внимавайки къде стъпва, хвърли поглед в стаичката и видя таблото с ключовете за апартаментите. Веднага установи, че тези за 15-А липсват. Всички останали си бяха на мястото.

— Хайде — кимна той на О’Брайън и го поведе към асансьора.

— Какво има?

— Ако изляза прав, току-що ни се стовари адски голям случай — поясни Ърли, докато вратите на асансьора се затваряха. — Резервните ключове на апартамент 15-А липсват.

— Кой живее там?

— Отгоре пишеше „М. Онорати“.

— Майкъл Онорати? Мафиотският адвокат? Дето е с фамилията Гамбино?

— Тъкмо той, освен ако тук не живее още някой със същото име.

И двамата си спомниха фиаското от миналата година, когато се намираха съвсем близо до района и реагираха моментално на обаждане по радиото, в което се казваше, че близо до Бийкман Плейс е паркиран подозрителен микробус със затъмнени стъкла. Тъй като на същата пресечка се намираха и две чуждестранни консулства, такива обаждания се вземаха напълно сериозно и се реагираше с цялата мощ на полицията. Ърли и О’Брайън, заедно с още четирима униформени полицаи, измъкнаха от микробуса трима побеснели агенти на ФБР, които, след като се поуспокоиха, ги уведомиха, че провеждат операция по наблюдение на Майкъл Онорати. Ърли им каза за в бъдеще да ги предупреждават, когато провеждат операции на територията на участъка им — предложение, което си остана глас в пустиня.

Ърли излезе от асансьора и веднага забеляза отворената врата на 15-А.

— О, да — каза той тихо. — Започна да ми става съвсем ясно, Томи. Тук трябва да се покажем супер. Толкова много лампази ще ни дишат във врата, че все едно ще сме на манифестация.

Ърли и О’Брайън влязоха в апартамента, прилепвайки се до стената и пристъпвайки по края на мокета, за да не стъпват по нормалния път и да улеснят работата на дежурния екип. Бързо огледаха хола и видяха, че не е разтурен — явно не ставаше дума за обир. Тръгнали към кабинета, и двамата се спряха като заковани пред вратата.

— Това е нашето момче — каза Ърли. — Нещо май му липсва, но определено е Майкъл Онорати. — Той огледа кабинета от мястото, където бе застанал. И тук не бе разхвърляно. — Десет към едно, че е било наказателна операция.

— Около трупа няма оръжие — каза О’Брайън, навеждайки се да огледа двете дупки в челото на Онорати. — Две чуквания по челцето. Самоубийство май някак си не пасва, а?

— О, никак! Така че сега имаме тройно убийство.

— Да, и ако е било наказателна акция на мафията, голям майтап ще падне при търсенето на свидетели, а да не говорим какво ще бъде да ги накараме да дават показания в съда.

— Истинска работа, Томи, момчето ми, но така или иначе нарушава сивото ежедневие. И ако се справим, детектив втора степен ни е в кърпа вързано.

— А ако го прецакаме, цункаме си златните значки за довиждане и прекарваме останалата част от кариерата си в някой гаден участък в Бронкс или Харлем.

— Няма риск, няма печалба — каза Ърли. — Хайде, движение.

Двамата се върнаха по същия път и излязоха на площадката.

— Ти стой тук и пази някой да не влезе преди дежурния екип — продължи Ърли, — а аз ще сляза долу да обясня на сержанта ситуацията.

Ърли слезе във фоайето тъкмо в момента, в който пристигна дежурният екип заедно със сержанта. Бърз оглед на положението наоколо потвърди подозренията му, че този случай се завърта все повече из висшите кръгове. Вътре бяха шефът на детективите, един от петте супер шефове на отдела, както и зам-началникът на полицията, който, съдейки по смокинга му, бе измъкнат направо от някакво парти — всички те се бяха събрали в единия ъгъл заедно с командира на отдел „Убийства“, командира на взвода и един от шефовете на пътната полиция.

Ърли обясни на сержанта какво бе намерил в апартамент 15-А и информира шефа на дежурния екип за третия труп горе. После отиде зад рецепцията, сложи си тънки латексови ръкавици, вдигна слушалката на телефона с два пръста и набра номера на Разузнавателната секция към Отдела за наблюдение на организираната престъпност.

Телефонното му обаждане имаше повече частен, отколкото служебен характер. Преди четири месеца той бе подал молба за преместване към Разузнавателната секция на Отдела за наблюдение на организираната престъпност. Вече бе минал през две събеседвания: едното със зам-шефа, а другото с лейтенант Тони Ризо, водещ ОНОП, който го бе уверил, че ще го вземат веднага щом се освободи място.

Обаждането, прехвърлено автоматично през няколко телефона и заварило Тони Ризо дълбоко заспал в дома му в Стейтън Айлънд, бе предназначено да покаже на лейтенанта, че Ърли вече е играч в отбора и го информира за нещо, което спадаше към неговия ресор.

 

 

Никол Бас седеше на малкия балкон в апартамента си на двадесетия етаж, намиращ се на Източна шестдесет и девета улица, между Лексингтън и Трето Авеню. Подвила крака под себе си, тя се бе увила в дебел халат, пазейки се от хладния утринен въздух. Изпи втората си чаша вино и си наля трета от бутилката кианти на масичката до нея.

Поплака малко за Майкъл Онорати. Не защото го обичаше, а защото той бе добър, нежен и ласкав с нея. Колкото и да се опитваше да забрави как куршумите пробиваха черепа му с тъп звук, споменът непрестанно се връщаше в съзнанието й. Мислеше си, че виното може да успокои нервите й и да спре треперенето на ръцете. Но накрая трябваше да признае, че не може да го постигне. Адреналинът, нахлул в кръвта й, докато бягаше от апартамента, спасявайки живота си, бе намалял, но въпреки това — с вино или без вино — продължаваше да я разтърсва.

Когато най-сетне се поуспокои дотолкова, че да може да събере мислите си, тя взе слушалката на безжичния телефон от скута си и се обади на Каролин Чеймбърс, разказвайки й на какво бе станала свидетелка и как е избягала, без да споменава нищо за куфарчето.

— Божичко, Ники! Добре ли си?

— Сега съм добре, може би още малко поразтърсена, но вече се владея.

— Искаш ли да дойда при теб?

Чеймбърс живееше само на няколко пресечки от дома на Бас.

— Благодаря, но ще се оправя. Ще си взема няколко дни отпуск и може би ще отида някъде, не знам.

— Вземи си колкото искаш дни. Сигурно е било ужасно да гледаш как убиват Майкъл пред очите ти. А след това и да те гонят толкова време. Знаеш ли кои са?

— Този, който застреля Майкъл, май го познавам отнякъде. Може и да съм го виждала преди, но не съм сигурна.

— А мислиш ли, че той те е познал?

— Той не ме видя. Един от хората му ме забеляза, но него не съм го виждала.

— Обади ли се на полицията?

— Ти да не си полудяла?

— Не, не. Не исках да кажа, че трябва да се обаждаш. Просто се обезпокоих, че ако си го направила, хората, които са те гонили, може да разберат коя си.

— Това никога не се е случвало, Каролин! Разбираш ли? Не съм била в апартамента на Майкъл снощи.

— Разбира се. Не е и в наш интерес да разправяме наляво и надясно какво е станало. Това е така, Ники, но се притеснявам за теб.

Бас знаеше, че загрижеността на Чеймбърс е искрена.

— Е, не се безпокой за мен. Ще се оправя. Била съм и в по-лоши ситуации.

— Не мога да си представя нещо по-лошо от това.

— Просто не се притеснявай за мен. Ще ти се обадя другата седмица.

— Умната! Ако имаш нужда от нещо, обади ми се… по всяко време.

Никол затвори и започна да си припомня преживяното минута по минута, започвайки от момента, в който бе излязла от апартамента на Онорати, до момента, в който хвана таксито на Трето Авеню. Във фоайето нямаше никой, каза си тя, с никого не бе се разминала на улицата. Чак на две пресечки оттам бе срещнала първия човек — възрастен мъж, който разхождаше кучето си и дори не погледна към нея. Единственият човек, който знаеше, че е била в апартамента на Онорати, бе Каролин, но тази база бе вече покрита. С изключение на портиерите — проклетите портиери! Видяха я да влиза. Знаеха, че Майкъл я очаква.

О, боже! Те ще кажат на ченгетата, че тя е била там. В колко часа отиде? Дали да не се обади на полицията и да приключи с това? Не. „Изчакай до сутринта — помисли си. — Докато мозъкът ти се избистри и съчиниш някоя история, която да ги убеди, че теб вече те е нямало, когато е станало всичко това.“ Ще каже на полицията, че не се е обадила веднага, защото е била твърде уплашена, за да мисли рационално. Не. Не става. Щом не е била там по време на убийството, за какво, по дяволите, трябва да се обажда в полицията? Трябваше да изчака те да й се обадят.

А къде бяха портиерите, когато тя излезе в… колко часа? Дванадесет — дванадесет и петнадесет. Ако случайно по това време са мръднали нанякъде, би било чудесно. Би могла да каже, че тях ги е нямало, когато си е тръгнала. Щяха ли те да си спомнят с абсолютна точност от колко до колко ги е нямало на работните им места? А защо поначало, и то в сграда като тази, са оставили входа неохраняван? Сигурно няма да си признаят, че са се отлъчвали. Тяхната дума срещу нейната. Ченгетата щяха да повярват на тях — тя изобщо не се заблуждаваше в това.

А дори и да успее да ги убеди, че си е тръгнала, преди да се е случило каквото и да било, какво да каже, че е правила там? Донесла е нещо на Майкъл или пък е дошла да си вземе довиждане с него преди полета му за Лондон. Тръгнала си е след десет минути и той е бил добре. Трябваше да измисли нещо. А и кой знае кога щяха да открият трупа. Времето на смъртта може да се установи с точност само до няколко часа, което й оставяше известно пространство за маневриране. И куфарчето. Трябваше да се отърве от куфарчето.

Бас се изправи, приближи се до перилата на балкона и зарея невиждащ поглед над града, мъчейки се да прогони бъркотията от хипотетични въпроси и отговори от съзнанието си. Засега не можеше да го направи. Мисловният й процес бе задръстен. Щеше да изчака до сутринта и тогава да вземе решение.

Влезе вътре, седна на дивана в хола, включи телевизора и го настрои на „Ню Йорк 1“ — канал, излъчващ новини двадесет и четири часа в денонощието, за да види дали полицията е открила трупа на Онорати.

Отначало предаването на живо от Бийкман Плейс не можа да привлече вниманието й, но след няколко секунди се усети и затаи дъх. Подвижната камера предаваше кадри от тротоара пред Бийкман Плейс №1, претъпкан от полиция. Бас усили звука, за да чуе коментара.

„Полицията не коментира случая по тройното убийство тук, на Бийкман Плейс. Репортерът ни обаче научи, че жертвите са двама портиери, които са били на работа по това време, както и един от наемателите…“

Никол не чу останалото. Портиерите са убити! И тя си е вкъщи, свободна като птичка. За миг се засрами, че смъртта на двама души я радва толкова, но тя не бе виновна за нея. Важното бе, че вече никой не би могъл да я свърже с убийството на Майкъл, освен самите убийци, а те със сигурност нямаше да отидат да кажат на полицията.

Боже господи! Убили са портиерите! Кои бяха тия, по дяволите, и какво толкова бе направил Майкъл, че да го убият? Ставаше май дума за пари, спомни си дочутите от нея откъслеци разговор. Сети се, че човекът, който го уби, каза нещо за някакъв счетоводител и „петнайсет до осемнайсет милиона“. А хора са били убивани и за далеч по-малки суми.

Бас смени канала и полегна на дивана, вперила поглед в някакъв стар черно-бял филм, без да го вижда — просто изпитваше нужда да гледа нещо, което да изтрие образите от преживяванията й тази нощ, прелитащи през съзнанието й като оплетена лента. Отново и отново. Лежа така повече от час, докато най-сетне виното и изтощението не я приспаха.