Цончо Родев
Изпитание (9)

9

— Und Sie raten mir hinzugehen, Herr Oberleutenant?^[1]

Разговорът се водеше няколко часа по-късно в княжеския кабинет в двореца. Александър замислено гладеше с пръсти челото си и гледаше изправения срещу него флигел адютант.

— Die Bitte des Hern Nikolaëff birgt in sich Vernunft und keine Beleidigung, Hoheit.^[2] По всяка вероятност той иска да говори на Ваше Височество за отношенията между Княжеството и Източна Румелия — разговор, който напълно оправдава желанието му на срещата да се придаде характер на случайност. Ein offizielles Zusammentreffen des bulgarischen Fürsten mit dem dienstä Itesten Offizier Rumeliens wird von den Diplomaten kaum umbemerkt bleiben und kann mancher unwohlwollender Persönlichkeiten zum Anlass dienen den Fall bis in ein Skandal zu entfachen.^[3]

Князът стана, разходи се няколко минути и пак зае мястото си до бюрото. Предложението на Николаев беше, меко казано, твърде странно. Навсякъде по света то би било прието като явна обида, отправена срещу владетеля на страната. Навсякъде, да, но трябва ли да се приеме така и в България? При цялата ненормалност и сложност на нещата тук — зависимостта от Турция, капитулациите към Русия, постоянната игра на Великите европейски сили — не спазваше ли то правилото „à la guerre comme à la guerre“^[4]?

Александър въздъхна уморено.

— Ich fürchte, Sie haben Recht, Herr Oberleutenant.^[5] — Едно от най-добрите му качества беше, че умееше просто и без превзетост да признава правотата на чуждото мнение. — Danail Nikolaëff kenne ich schon vom Kriege her — in ihm ist die selbstlose Kühnheit mit der Vorsicht und mit einer angeborenen Abneigung gegen sinnlose Wagnisse vereinigt.^[6] — Князът погледна часовника на масичката в ъгъла. — Bitte, lassen Sie für elf Uhr unsere Pferde satteln. Denn Sie kommen doch mit, nicht wahr?^[7]

Поручик Мартинов удари токове — той беше вече в униформа — и напусна кабинета. Князът го изпрати с поглед, въздъхна повторно и се опита да се вдълбочи в книжката пред себе си. Безуспешно: редовете се изплъзваха от вниманието му. Няколко пъти препрочете заглавието, за да разбере, че това беше пак един от многобройните и така лесно произвеждани законопроекти на Каравелов за построяването на линията Цариброд — Вакарел; едно от онези съчинения, в които — според княза и мнозина други — си даваха среща надутите фрази, добрите пожелания и фантазиите. „Този човек е луд — помисли Александър. — Откъде ще намери тези милиони? Да не разчита на някое заровено иманѐ?“

Той улови с две ръце главата си и се помъчи да се вдълбочи в законопроекта. Зачете даже на глас, но думите, многобройните думи, се хлъзваха покрай ушите и не проникваха до съзнанието му. Резервен фонд… Бюджет за 85-а и 86-а година… Заем al pari с 5% лихва… В ума на княза всички тези неща се превръщаха в безподобна каша. „Откъде е сигурен той, че заемът ще бъде сключен непременно al pari и непременно с пет на сто лихва? Ами ако заемът не е при тези условия? Или ако не го намери изобщо?“

Князът бутна настрана документите и се облегна в креслото си. „Не трябва да чета сега — каза си той. — Прекалено съм разсеян, дявол да го вземе. Да, тази среща с Николаев…“ В този момент той изпитваше неудържим гняв към Николаев и към всичките му тайнствености. „Не, не е Николаев — помисли той след малко. — Не Николаев, а онова, което той ще ми говори!“

Действително не беше Николаев причината за това негово състояние. Възпитан във воинските традиции на пруската казарма, всъщност Александър изпитваше нескрито възхищение към този стопроцентов войник, притежаващ лична храброст и началнически добродетели. Но Румелия…

Въпросът за Източна Румелия винаги бе създавал мъчнотии на княза. Разделянето на Княжеството от Източна Румелия, прокарано от Берлинския договор, самото съществуване на този уж турски вилает, а на дело процъфтяваща българска област с българско управление, всичко това беше явно нетрайна сграда, построена на дипломатическата маса по плановете на Бисмарк, която рано или късно щеше да се срути. Александър отдавна бе разбрал това също така добре, както и настроението на българите от двете страни на Стара планина. Ето, дори и пловдивският вестник „Марица“ на стария книжовник Христо Г. Данов — вестник улегнал, със спокоен и достолепен тон, списван в духа на най-добрите традиции на европейската журналистика, — и той пишеше на първата си страница: „Абонамент за гр. Пловдив — толкова и толкова; за цяло Българско (Княжеството, Източна Румелия и Македония)…“ Тези безхитростни думи — „цяло Българско“ — не бяха ли програмата на всеки българин родолюбец от трите части на родината: освободената, зависимата и поробената?

Схванал настроението на народа, Александър неведнъж бе подкрепял идеята за съединението. Освен осъществяването на народния идеал и премахването на една очевидна несправедливост в съединението на двете Българии князът виждаше и онази опора, която щеше да закрепи разклатения му от руската дипломация престол. „Всичко това е добре — каза си Александър. — Но може ли изобщо да бъде осъществено съединението без подкрепата на Русия? Кой друг ще спре Бисмарковия гняв? Кой ще въздържи султана да изпрати на север своята двестахилядна армия? Опълчението? Или румелийските гимнастически дружества?“

Той се усмихна меланхолично. Отново беше попаднал във вечния затворен кръг, в който го водеше всяка мисъл за Областта и за съединението. На кого да се опре? На Каравелов? Но нали същият този Петко Каравелов, който като емигрант в Пловдив пръв бе издигнал позив за съединение, сега, като министър-председател, наричаше дейците за съединението „фанфарони“? Или на хайдушкото въображение на Паница? Князът обичаше капитан Паница за неговата буйна и несдържана смелост, но гледаше с насмешка на революционните му кроежи. Тогава? Кой оставаше тогава, за да се осъществи мечтата на българите и да се спаси Александровият престол? От колоните на своя вестник Захари Стоянов отговаряше: „Народът!“ Това звучеше добре и се нравеше на масите. Но как си представяше Захари народът да се справи с хитрата игра на фон Гирс или с „европейския концерт“ под палката на Бисмарк? Как ще се справи с онази сила, която петстотин години го държа под ботуша си?

— На думи всичко е лесно — гласно изрече князът.

На думи всеки може да бъде втори Гарибалди или Левски, да освобождава страни, да извършва геройски подвизи. Думите са просто нещо. Но един княз, един владетел не може да бъде човек на лесно изречените думи, на химеричните обещания. Той трябва да вижда проблемите в цялата им широта, да ги преценява хладно и безстрастно, да знае всичките рискове, които се крият зад думите, и да действува само тогава, когато рисковете са по-малко от изгледите за успех.

Тези разсъждения се харесаха на Александър. Без да се замисля много, той си представи, че е именно такъв княз. И тази представа изведнъж подобри самочувствието му.

„Да — повтори си той, — трезво и безстрастно преценяване на проблемите, на изгледите за успех и рисковете.“

Сега вече не се страхуваше от разговора с Николаев.

 

 

Точно в единадесет часа князът и поручик Мартинов яхнаха конете и препуснаха към Юкара баня. Стотици хора по пътя — ученици, селяни, занаятчии, безделници, търговци — приветствуваха въодушевено своя княз. Това радваше княза и той на всички отговаряше с козируване. Отзивчив и общителен по характер, Александър обичаше тези импровизирани срещи и непосредствени засвидетелствувания на народната любов. В европейските дворове за него се говореше като за „народен княз“ В съзнанието си той също се смяташе „народен княз“. Пък и защо да не се смята? Имаше ли друг владетел в света, който като него да общува с народа си? Дръзваше ли друг да се движи навсякъде сам, без охрана и винаги да е срещан с ликуване и почит? Кой друг владетел е обявил чрез Държавния вестник, че „всеки вторник от 10 до 12 часа преди пладне всеки може да се представи пред Негово Височество в двореца му, за да му изложи оплакванията си или да му предаде прошение“^[8]? Да, кой друг?

Двамата ездачи излязоха от града, но не продължиха към Бали ефенди^[9], а свърнаха надясно покрай Топлия гьол^[10]. След още няколко минути усилена езда те забелязаха първите войници, участвуващи в полковото учение. Князът премина в тръс и заследи действията на войниците.

Една пехотинска дружина се движеше с пребежки към Люлин. Войниците залягаха, после изтичваха петдесетина крачки, хвърляха се пак на земята, за да се вдигнат след секунда за нова пребежка. Пред всички тичаше офицер със сабя в едната ръка и револвер в другата.

— Sehen Sie, Herr Martinoff — рече с неподправен възторг князът, като изчака адютантът му да се изравни с него, — sind sie nicht wunderschön?^[11]

Пред дружината се изпречи широка локва и за миг между войниците настъпи колебание. Но само за миг — офицерът пръв се хвърли по очи в калната вода, примерът му зарази и останалите и всички залегнаха сред локвата.

— Wunderbar! Wunderbar!^[12] — извика Александър. — Познавате ли този офицер, Мартинов?

— Струва ми се, че е капитан Христо Попов, Ваше Височество.

— Прекрасен войник! В боя на него бих се доверил като на самия себе си.

Откъм локвата се чу викът на офицера:

— Юнации, щикооом!^[13]

Изведнъж се разнесе бурно, стихийно „ура“. Войниците наскачаха и като държаха пушките „за бой“, се понесоха във вихрен устрем след своя командир. Прешляпаха локвата, прескочиха някакъв окоп и с неспирно „ура“ се нахвърлиха с щиковете си върху сламените чучела.

— Божествено! — продължаваше да се възхищава Александър. — Превъзходни войници! Но вие като че ли не споделяте моето въодушевление, поручик Мартинов?

— Учат се да убиват, Ваше Височество — тихо отговори Мартинов.

— Ах — смъмра го незлобиво князът, — вашият вечен — как се казваше на български? — Pazifismus.

Той препусна към дружината, току-що получила отдих. Забелязал го отдалече, офицерът скочи на крака и изкомандува:

— Шеренгааа, строй ся! — Войниците за секунда заеха местата си в редицата. — Смирноо! Накраа-ул!

Дружината взе „за почест“. Князът достигна до нея и не дочакал рапорта на капитана, извика една от онези фрази, които в подобни минути извираха направо от сърцето му:

— Гордея се с вас, войници! Поздравявам ви за вашето старание и изпълнителност!

Отговори му едно френетично „ура“, което сякаш раздра небето. Сам войник, Александър умееше с една проста дума, с един поглед да установи близост с войниците.

Той се ръкува с офицера:

— От сърце ви поздравявам, господин капитан. Ако вие сте до мене, в боя, бих се чувствувал по-сигурен, отколкото в леглото си! — Князът се обърна отново към войниците: — Гордея се с тази кал по униформите ви, юнаци. За мене тя е по-ценна и по-блестяща от златото!

Той препусна нататък, придружен от адютанта си. А въздухът около тях дълго се тресеше от мощното „ура“ на дружината. Сърцето на Александър биеше бурно. Ето за какво бе роден той! Не за хитри дипломатически игри, не за тънко преценяване на думите. Той бе създаден, за да живее като войник, да чувствува във вените си пулса на войската, да се заразява от нейния стихиен устрем.

Малко по-нататък попаднаха на някакъв полуескадрон, готвещ се да атакува сламените чучела на петстотин метра пред него. Още възбуден от срещата с пехотинците, князът не се удържа. Той изскочи пред кавалеристите, измъкна сабята си и без предупреждение изкомандува:

— Сабиии, вън! — Петдесет стоманени остриета блеснаха до гривите на конете. — В атакааа, кариером марш! Марш!

И се втурна в шеметен кариер срещу чучелата. Примерът му увлече войниците и след миг полуескадронът полетя след него. Александър чуваше тропота и цвиленето на конете и неистовия вик на ездачите. Възторгът му се превърна в опиянение, в безпаметна екзалтация. Впил шпори в хълбоците на запенения кон, той се нахвърли върху „враговете“ и започна да нанася удари със сабята си надясно и наляво…

 

 

Когато след поздравленията се раздели с полуескадрона, Александър каза на своя флигел адютант:

— За мене това е най-добрият отдих. — Гласът му все още трепереше от възбуда. — Тук, сред войниците, чувствувам духа си освободен от… — Той не довърши. Адютантът му беше предан и близък, но въпреки това предпочете да не казва пред него какво потискаше духа му.

— Виждате ли онази група офицери вдясно, Ваше Височество? — Мартинов умееше да не забелязва онова, което другите желаеха да остане незабелязано. — Струва ми се, че между тях различавам и майор Николаев.

Въпреки хубавите си мисли от тази сутрин за „трезвото и безстрастно преценяване на изгледите за успех и рисковете“, напомнянето за срещата с майор Николаев в миг помрачи настроението на княза. „Дявол да го вземе, този Николаев — каза си той. — Не можа ли да избере друг ден за тези тайнствени разговори, а точно днес, когато ученията са толкова интересни!…“ Споменът за току-що преживяната възбуда го накара отново да види света в розово, да преодолее унинието.

— Да, ще се срещна с Николаев — каза той. — Но реших да изменя малко програмата си, господин поручик. Ще обядвам тук с офицерите и може да остана на ученията до вечерта. — „Пък и защо да не преспя тук? — запита се той. — Една лагерна нощ с войниците ще бъде приятна, а колко приказки и възклицания ще предизвика в Европа!“ — А може и да преспя в лагера — добави гласно. — Вие се върнете в София, господин поручик. Моля, предупредете господин Стоилов за решението ми. Ако не се върна до осем часа, значи, че съм останал да преспя тук. — Но после си представи дългата нощ в студената палатка, коравото походно легло и грубото войнишко одеяло и допълни: — Имайте освен това добрината да наредите на камериера ми да приготви един вързоп с нощна дреха и чаршафи и да ми ги прати в лагера.

Два часа по-късно той се разхождаше с майор Николаев по ливадата между Юкара баня и Бали ефенди.

— Вие положително знаете моето становище — каза Александър след като изслуша Николаев. — Още в осемдесета година аз предложих на Министерския съвет да отхвърлим Берлинския договор и да премахнем тази глупава раздяла — той искаше да каже „това глупаво разделяне“ — на двете Българии. Тогава предложението ми не се възприе. Поднових го миналата година, когато дойдоха на власт либералите. Но господин Каравелов, който преди това бе държал гръмки речи за съединението в Пловдив, отново не се съгласи. Какво може да направи един княз, когато няма подкрепата на своето правителство?

— Не винаги правителството е олицетворение на народа, Ваше Височество — тихо, но твърдо отвърна Данаил Николаев.

— Народът, народът… Вие говорите с вестникарския патос на Захари Стоянов, господин майор, но забравяте, че между патоса на един журналист и решителните дела на един владетел неизбежно съществува голяма разлика. Думите са просто нещо. Но един истински княз, комуто провидението е възложило да води своя народ към щастливи бъднини, не може да бъде човек на лесно изречените думи. Князът трябва да каже своята съдбоносна дума само тогава, когато хладнокръвно и трезво е преценил, че рисковете, които тази дума носи, са по-малки от шансовете за успех. — В този момент Александър се чувствуваше щастлив: беше намерил случай да каже голямата мисъл, до която беше достигнал в кабинета си. — Народът, казвате вие. Но кой е този народ, господин майор? Партията на казионните или партията на Гешовците? Нали това са двете групи на народа в Източна Румелия? Е? Какво правят тези партии? Надпреварват се да пишат патриотични позиви, за да печелят гласовете в изборите, но щом се доберат до властта, изведнъж забравят всички стари обещания. Тогава за кой народ ми говорите? — Наглед този въпрос очакваше отговор и Николаев наистина понечи да каже нещо, но Александър го превари: — Ще ви кажа и още нещо, което е възможно и да не знаете. През януари осемдесет и втора година аз приех в двореца си вашите румелийски първенци Иван Гешов и д-р Янкулов. С тях говорих откровено и им препоръчах да подготвят населението за едно скорошно обединение на двете Българии. Уверявам ви, господине, това е повече, отколкото е позволено на един княз. Много повече! — Тези думи отново докараха княза до умиление към самия себе си. — Но какво се получи? Моите думи бяха използувани в изборната агитация и… всичко спря дотук. Ето народа, за който ми говорите, майор Николаев.

След тази дълга реч двамата крачиха няколко минути мълчаливо. Николаев бе мушнал дясната си ръка под ревера на китела, а лявата държеше отзад на кръста си. Князът си играеше с някаква жилава нагайка.

— Мога ли да ви говоря напълно откровено, Ваше Височество? — наруши най-сетне мълчанието Николаев. — Да ви говоря не като офицер на княз, а като войник на войник?

Тези безхитростни думи поласкаха княза. „Войник на войник“! Да, можеше да се говори „като войник на войник“ само с един истински, народен княз като него.

— Аз ви говоря по същия начин, господин майор. Можете спокойно да отговорите с доверие на доверието.

— Добре, Ваше Височество, приемам поканата ви. Ще започна оттам, че народът не е онова, което мислите вие. Народът не е двадесетината партизанствуващи политикани, които вие имахте предвид преди малко. Народът, това е онзи здрав българин, който се вдигна с кремъклии пушки и черешови топчета срещу султана, който напои земята с кръвта си, който се би на Плевен, Шипка, Шейново и Стара Загора. Същият този народ сега ден и нощ се обучава в разните гимнастически и опълченски дружества и с пушка в ръка очаква да му дадете знак, за да извърши нови велики дела. — Започнал спокойно, Николаев постепенно се разгорещи и повиши тон. — И пак този народ, Ваше Височество, е способен да осъществи онова, което за политиканите е само гръмки думи.

— Тогава защо не го осъществи? — попита князът.

— Защото е лудост, Ваше Височество.

— Ах! — възкликна неопределено Александър, не очаквал такова признание.

— Ще продължа да бъда откровен. Захари Стоянов от името на Тайния революционен комитет няколко пъти разговаря с мен за съединението.

— А Паница? — вметна князът.

— Говорил съм и с капитан Паница — кимна офицерът. — Техните идеи за въстания и чети са прекалено — как да кажа? — романтични за мене, офицера. Затова и не ги приех, Ваше Височество. Като българин аз не се страхувам да умра за България. Но като офицер, преминал през суровата школа на две войни срещу Турция, аз не мога да споделя илюзиите им. Едно въстание в областта за десет дни ще бъде удавено в кръв и ще доведе не свободата, а безсмислената жертва на хиляди хора.

— Тогава? Какво имаме да говорим ние, щом вие смятате съединението за невъзможна и безсмислена авантюра?

— Не съм казвал подобно нещо — остро и донякъде грубо възрази Николаев. — Съединението е възможно и осъществимо. Но за да не бъде то лудост или безсмислена хекатомба трябва вие, Ваше Височество — той натърти последните думи, — да го оглавите и след това да го защитите с обединените войски на Княжеството и Областта.

— Но турците ще вдигнат срещу нас двеста хиляди души!

— Ние ще им противопоставим сто хиляди, Ваше Височество, и ще ги бием. Това ви го казвам именно като офицер без романтични илюзии. Във войната има още един фактор освен числеността и въоръжението. Този фактор е справедливостта на делото, за което войникът отива да мре. Ние ще знаем за какво умираме и това ще удесетори силите ни.

Ентусиазмът на офицера зарази и княза. Той запита:

— Как мислите, че може да се осъществи съединението?

— Кажете само една дума, Ваше Височество, и в срок от един месец то ще бъде свършен факт.

— Как? — повтори въпроса си князът.

— Не чрез четите, разбира се. Съединението може да бъде извършено само от войската.

— Съществува ли някакъв заговор между офицерите?

— Не — честно призна Николаев. — Но съединението е съкровена мечта на почти всички офицери.

— Почти? Значи, господин майор, има и изключения?

— Имах предвид няколко крайни русофили, които прекалено много се вслушват в съветите на руския консул. Да речем Вълнаров, Радко Димитриев, Тянков… Но преди да са русофили, те са българи и патриоти, Ваше Височество, и няма да останат настрана, от народното дело. Давам честната си офицерска дума! При това руските офицери в Областта начело с военното аташе подполковник Чичагов не споделят политиката на консула и открито поддържат идеята за съединението.

Ако познаваше по-добре княза и не беше прям офицер, а ловък в думите дипломат, Николаев никога не би допуснал тази грешка — да напомни за руската дипломатическа игра. Ако продължаваше да говори само за военния и патриотичен подвиг, той може би щеше да изтръгне обещанието на княза. Но грешката беше извършена! Старите съмнения отново нахлуха в колебливата душа на Александър и мимолетният му ентусиазъм бързо отстъпи място на предишната обезвереност и малодушие. И вместо онази дума, която очакваше Николаев, князът рече тъжно:

— Нещата не са така прости, както ги възприемате, господин майор.

Николаев се стъписа. Почти повярвал в благосклонното решение на княза, тези думи го смаяха. Той се закова на едно място.

— Значи ли това, че отказвате, Ваше Височество? — попита той задъхано и вторачи остър поглед в очите на княза.

— „Отказвате“, „приемате“… Как може да си служите с такива думи, господине? — Князът умишлено повиши тон, като искаше зад този привиден гняв да скрие слабостта си, която отлично съзнаваше. — Ние говорим за едно велико, но и съдбоносно дело, а не за покана за танц! Как мога аз, човекът, от когото очаквате да поеме върху плещите си цялата отговорност за евентуалната катастрофа, да говоря с вестникарския речник на Захари Стоянов или с хайдушката безразсъдност на Константин Паница? Не, господин майор, нещата съвсем не са така прости. Като владетел на моя народ аз съм длъжен да се съобразявам с още много други неща, които вие дори и не помисляте. — Той се впусна в един широк анализ на международната обстановка. Спомена враждебната дипломация на Русия, като нарече Александър ІІІ „този истеричен ипохондрик“, говори за Бисмарк, граф Калноки, лорд Солзбъри, крал Карол, европейския концерт, крал Милан, султана — „не забравяйте, че той е мой сюзерен!“, Кояндер и русофилите около Драган Цанков. Една дълга тирада, от която неподатливият на многословието Николаев разбра само едно: че князът се страхуваше. Т.е. разбра единственото, което Александър не желаеше да покаже. — Разбирате ли сложността на положението, господин майор? Русия ще бъде против съединението поради омразата на царя към мене; Австрия — защото тя иска първостепенната сила на Балканите да бъде послушната й Сърбия; Германия — понеже ще се стреми да запази Берлинския договор, нейното уродливо отроче. Кой остава тогава? Франция и Италия не се броят, Англия? Но старият Албион има прекалено много лични грижи, за да се впусне в една авантюра заради нас, българите. Е, кажете по съвест, господине, мога ли така лесно да ви дам онази дума, която очаквате от мене?

— Значи отказвате — обобщи майор Николаев. Тези две думи той произнесе по такъв начин, сякаш те бяха сурова присъда над колебливостта на княза.

— Не отказвам, но смятам, че е прибързано да се действува за съединението — каза Александър и мислено се прокле за нотките на плачлива гузност, които прозвучаха в гласа му.

Николаев не бързаше да каже последната си дума. Той стоеше настръхнал срещу княза, гледаше го в очите и от цялата му грубовата физиономия на прямодушен воин лъхаше язвителна насмешка и горчив упрек. Доловил презрителната ирония на офицера, князът се опита да й противопостави израз на надменно превъзходство, самоувереност и твърдо съзнаване на собствената правота. Но Александър не издържа погледа на майора и пръв отмести очи.

— Разбрах ви добре, Ваше Височество — каза най-сетне Николаев. — Разбрах дори повече от онова, което вие казахте. — Подигравката в гласа му беше унищожителна. — Аз съм обикновен солдат, Ваше Височество, и висшата политика е непонятна за мене. Но запомнете едно. Съдбата ви предлага да извършите прекрасен подвиг, а вие се колебаете и отказвате от него. Както искате. В края на краищата това е ваша работа, в която никой, най-малко аз, не може да се меси. Но мислете за друго. — Данаил Николаев издигна пророчески пръст към небето. — Мислете, че съдбата може да извърши неизбежното и без вас. И тогава, уви, вие ще се озовете не начело, а на опашката на подвига!

Никой досега не беше говорил с такава брутална откровеност на княза. Той трепна, прегъна се, сякаш му бе ударена плесница.

Но нищо не възрази.

И много месеци след това си припомня с ненамаляваща мъка и срам думите на войника.