Цончо Родев
Изпитание (23)

9

Докато сръбският Висш военен съвет заседаваше, в малката приемна на кралицата — място, където се вземаха най-важните политически решения на кралството — разговаряха Наталия и граф Кевенхюлер-Меч. Днес графът беше цивилен и това някак си изваждаше на преден план повече мъжа, отколкото дипломата. Сега сините му тевтонски очи бяха по-топли, чертите — по-меки, а къдравите добре разчесани бакенбарди му придаваха нещо добряшко и подкупващо, което предразполагаше към искреност.

— Вашите угризения са напразни, графе — говореше Наталия с онази кокетливост, така естествена за всички жени в присъствието на един хубав мъж. — Вие не сте ни внушили решението за крути мерки. Припомнете си добре. Вие само открихте нарушението на равновесието, а всичко останало…

— … се роди във вашия ум — завърши мисълта й Кевенхюлер, като се усмихна. Ако не беше тази усмивка, думите му биха прозвучали като укор, каквито всъщност бяха, но сега благодарение на нея придобиха окраска едва ли не на комплимент.

— Какво да правя! — с престорена въздишка каза кралицата. — Мога да разчитам на приятелството ви, нали? — Графът се поклони. — Милан е човек с много качества, но… и с много слабости. Не зная дали това е вродено у него или е плод на възпитанието му, но той е устроен повече за удоволствия, отколкото за труд, повече за изпълнител, отколкото за водач. Той се нуждае от човек, който да му поднася идеите на готово. Съдбата пожела този човек да бъда аз.

— В такъв случай от вас се изисква двойна предпазливост, Ваше Величество. — Думите на графа продължаваха да звучат като комплимент. — Свикнал да приема съветите ви безрезервно, Негово Величество може лесно да попадне в грешка… ако внушението е било погрешно…

— Но те не са грешни, графе — самонадеяно отвърна Наталия. — Можете ли да посочите един случай, когато предвижданията ми да не са се оправдали, когато подсказаният от мене ход да се е оказал безрезултатен? Наречете го политическа дарба или женска интуиция, все едно. Важното е, че кормилото е било държано винаги във вярната посока. Кажете по съвест: когато кралят е пътувал в чужбина и аз съм поемала изцяло неговите функции, това не са ли били за кралството периоди на истински разцвет?

Като рицар на Малтийския орден Кевенхюлер бе поел задължението да не встъпва в брак — срещу това той получаваше 80 000 златни крони годишно, — но познаваше добре жените. Неговите връзки с виенската актриса Яниш преди няколко години бяха скандалната сензация не само за Виена, но и за всички изискани европейски салони. Сега, докато слушаше с любезна усмивка самомнителните думи на кралицата, той изведнъж се запита докъде ли стигат болезнените амбиции на тази млада жена. В представите си тя не се ли виждаше по-достойна за върховната власт от своя мъж, когото рисуваше — макар и не без основание — като човек слаб, податлив на удоволствията, лишен от замах? Фактът, че управляваше чрез мъжа си, не беше ли вече станал недостатъчен за нейното честолюбие? Стремежите й не отиваха ли и по-далече? За един опитен дипломат като графа, школуван в Париж, Брюксел и Петербург, не беше трудно да провери предположенията си.

— Разбира се, Ваше Величество — рече той. — Вие неведнъж сте доказали качествата си на превъзходен държавник и ние, хората, които ви познаваме, сме се удивлявали как нежната ви ръчица може да проявява и подобна твърдост.

Чувствителна към ласкателствата както всички суетни хора, кралицата лесно се поддаде на тази прозрачна уловка.

— Да предположим нещо, което аз не допущам даже и в най-скритите си мисли, графе. Какво би станало, ако, à Dieu ne plaise^[1], с краля се случи най-лошото, което да ни лиши от него, или… да лиши престола от него? Смятате ли, че кралството не би се управлявало добре под скиптъра на малолетния Саша, подпомаган от неговата майка в качеството й на настойница?

Усмивката понякога е мъчно нещо, дори и за един опитен дипломат. Във всеки случай сегашната усмивка на графа му коства огромно усилие. Ето докъде са се простирали стремежите на тази жена, наследила от баща си, руския полковник, жаждата да властвува и от майка си, румънската принцеса, неутолимата амбиция! Заслепеното й въображение не се спираше пред нищо и я довеждаше до чудовищни помисли! Едва сега посланикът си обясни лекотата, с която Наталия бе тласнала своя кралствуващ съпруг към идеята за война. О, това не е било случайно и необмислено хрумване, а идея с добре преценени рискове и изгоди. Ако войната се окажеше победоносна, от кралица на една нищожна Сърбия, зависеща от волята на Австро-Унгария, Наталия би се превърнала във властвуваща чрез съпруга си господарка на една голяма и богата страна; ако обаче — макар и при незначителни шансове — войната донесеше поражение и заедно с него абдикация на краля, Наталия се виждаше като всесилната и неограничена във властта си майка-настойница на крал Александър Обренович! Лотария, при която за нея нямаше празни билети!

— A Dieu ne plaise! — повтори той след нея. — Историята ни учи, че когато един престол се лиши от своя жив крал, това нещастно събитие рядко оставя незасегнати близките на краля.

— Благодаря ви, графе. Като не отговорихте, вие всъщност потвърдихте мнението ми, че Сърбия би се управлявала даже по-добре под владичеството на Саша и неговата майка.

На Кевенхюлер, приучен да отдава внимание на всяка дума, не убягна, че докато питаше дали „кралството не би се управлявало добре“, сега кралицата казваше „даже по-добре“, т.е. че промяната би била благоприятна за кралството, и че докато преди казваше „под скиптъра на Саша, подпомаган от неговата майка“, сега недвусмислено се поставяше не като помощник, а като съвладетел на малолетния си син.

— Що се отнася до опасенията ви — продължи Наталия, — много голямо значение би имало отношението на нашата съседка и покровителка Австро-Унгария…

„Ето за какво съм бил повикан! — помисли графът. — Наталия иска да се преосигури и отдалеч да разбере дали и доколко може да разчита на австрийската подкрепа…“

Внезапно той се запита дали кроежите на кралицата не представляваха политическа изгода за империята. Кевенхюлер не се колеба дълго, за да намери отговора: чрез Милан Обренович Австро-Унгария имаше пълно и безрезервно влияние над Сърбия; амбициозната Наталия навярно твърде скоро би потърсила начин да се освободи от една опека, която би дразнила манията й за величие…

— Негово Величество императорът е твърде благосклонен към краля, вашия съпруг — каза посланикът предпазливо.

— Значи ли това, че той би прехвърлил благосклонността си и към членовете на неговото семейство?

— Преди всичко означава, Madame, че той ще направи всичко, за да запази краля на неговия престол. — Кевенхюлер побърза да приключи този разговор, който му тежеше; пазарлъкът, воден от една съпруга за наследството на своя жив съпруг, го отвращаваше. — И все пак колко е хубаво, Ваше Величество, че говорим за нещастно събитие, което и двамата не допущаме дори и в най-съкровените си мисли…

Разбра ли го Наталия? Графът се надяваше, че има право да си отговори утвърдително. Надяваше се, защото знаеше, че така биха били спестени на Австро-Унгария значителни усложнения.

— И точно защото става дума за едно нещастно събитие — добави той, — ще си позволя да се върна на плановете за война, които занимават и вас, и краля. Не се ли страхувате, че именно войната може да бъде събитието с тъй нещастни последици?

— Шегувате се, графе. Какви рискове могат да съществуват в една война срещу България, лишена от покровителството на Русия? За нашите войски това няма да бъде повече от разходка…

— Разходка ли, Madame? Не се сърдете, но нито аз, нито моето правителство споделяме тукашния прекомерен оптимизъм. Тъй като разговорът ни е напълно доверителен, ще споделя с вас някои мнения, които чух при посещението си във Виена и Будапеща преди петнадесет дни. Преди всичко трябва да ви кажа, че там никой не вярва сериозно на някакви български намерения за анексия. И въпреки това аз поставих на разискване вашето намерение за война. Трябва да ви кажа откровено, че граф Калноки се обяви решително против него и настоява Сърбия да действува единствено само чрез посредничеството и арбитража на Великите сили.

— Значи лошо сте застъпили нашата кауза, графе — начумерено каза Наталия.

— Лъжете се, Ваше Величество. Аз така ревностно защищавах каузата на Сърбия, че в Будапеща някои ме нарекоха „по-голям сърбин от крал Милан“, а други ми говореха на „вие, сърбите“. И между тези, вторите, беше и Негово превъзходителство министърът на външните работи.

— Граф Калай?

— Именно. Граф Калай ми заяви дословно: „Вие не познавате българите. Вие ги смятате за «бостанджии», но те са храбри хора и готови за война. Боя се, че една борба с тях няма да ви изведе на добър край. Най-добре не се залавяйте с тях.“^[2]

— Благодаря ви, че с държането си сте заслужили да ви се говори на „вие, сърбите“. Що се отнася до останалото, позволете ми да се усъмня, графе.

— Да се усъмните? Проявявате недоверие към честността ми?

С един от онези жестове на спонтанно изразена симпатия, които така грижливо беше изучила, Наталия постави ръката си върху неговата.

— Зле ме разбрахте, графе. Вярвам във вашето приятелство и съм далеч от мисълта да проявя недоверие към думите ви. Съмнението ми е относно преценката, дадена от граф Калай. Ние в Белград познаваме българите по-добре, отколкото ги познават държавниците във Виена и Будапеща. Съгласете се, че съседите се знаят повече, отколкото…

— Не забравяйте, че преди да дойда в Белград, аз бях три години дипломатически агент в София, Ваше Величество. Така че познавам българите даже не като съсед, а като квартирант.

— И споделяте опасенията на граф Калай?

— Най-малкото — не ги смятам неоснователни.

— Вие ласкаете българите, графе. Или искате да ни сплашите. Ала усилията ви ще бъдат напразни. — У Наталия отново изплува на повърхността заслепението. — Откровеност за откровеност. Аз се моля богу българите да не извършат авантюрата в Източна Румелия. Но, ако я извършат… войната е неминуема.

„Кръгът се затвори — помисли ядосано Кевенхюлер. — Стигнахме до онази точка, от която тръгнахме“.

Посланикът имаше основание да бъде недоволен. Инструкциите, които беше донесъл от Виена, бяха твърде противоречиви и неясни: „Вашата задача е да предотвратите войната — беше му казал Калноки. — Обаче ако тя дойде, трябва да подкрепим сърбите, но без да дадем повод на руснаците да проникнат на Балканите.“

Както видяхме, граф Кевенхюлер-Меч честно се стараеше да се придържа към тези твърде объркани инструкции, но досега усилията му оставаха напразни. Получила първоначален тласък, кралицата бързо бе съзряла възможността да извлече изгоди за осъществяване на личните си амбиции и сега вече нищо не можеше да я спре.

— Да приемем, че всичко стане според предвижданията ви — каза посланикът. — За пръв път днес той бе престанал да се усмихва. — Войната е неизбежна, обявите я и я спечелите. Какво ще стане по-нататък? — Графът надали допущаше, че само няколко минути преди него друг човек под същия покрив бе задал същия въпрос. — Отдавна отмина времето, когато установяването на границите или даже заробването на един народ беше работа само на двете воюващи страни. Сега не живеем в епохата на Симеон, Калоян или Иван Асен, Ваше Величество. — Ядосан, той нарочно взе за пример български царе, които бяха завладявали и подчинявали сръбските земи. Това, трябваше да бъде едно напомняне, че войната не биваше да се смята предрешена. — Днес страните воюват, а резултатите се решават на дипломатическата маса.

— Поне от любезност трябваше да споменете Стефан Дечански или Стефан Душан, графе — сърдито отвърна Наталия.

— Добре, нека бъде времето на двамата Стефановци, Ваше Величество, макар че техните териториални разширения за сметка на България са били твърде скромни. Кажете, Madame, днес териториалните въпроси могат ли да се уреждат както в четиринадесети век?

Дори и да имаше някакъв отговор, Наталия няма възможност да го каже. Нервни, с припрени движения, зачервени от напрежение, в стаята влязоха кралят и министър-председателят Гарашанин.

— Qu’est-il arrivé, chéri? — глезено посрещна своя съпруг кралицата. — Vouz me donnez l’impression d’avoir beaucoup d’inquiétudes!^[3]

Милан целуна ръка на жена си, после се ръкува с граф Кевенхюлер.

„Боже мой — каза си графът, като сравни кроежите на Наталия с нейния тон на предана съпруга, — какво безподобно лицемерие! Встъпването в Малтийския орден е било най-щастливата крачка в живота ми!“

— En effet, je suis dans tous les états, chère Nathalie^[4] — отговори Милан, докато правеше усилие да се успокои. — Наложи се да накажа с арест един офицер, когото се готвех да наградя.

— Да не е случайно капитан Катанич? — полюбопитствува посланикът.

— Именно Катанич — потвърди кралят. — Не, не се усмихвайте многозначително, графе. Капитан Катанич напълно потвърди първоначалните сведения. Наказанието е за друго.

— За какво, chéri^[5]? — попита на свой ред Наталия.

— Отказа да продължи мисията си в България. Смятал, че българите били в правото си да работят за съединението, и се повлиял от техните чувства на братство към нас, сърбите.

— Много интересно — подхвърли лениво Кевенхюлер. — Ако само половината от войниците ви споделят настроенията на капитан Катанич, войната, която подготвяте, може да ви сервира, хм, вълнуващи сюрпризи…

Вместо краля отговори Милутин Гарашанин:

— Вие не познавате сръбския войник, господин графе. — Очите му светеха трескаво. — Когато е призован от своя крал, сръбският войник забравя всички лични съображения и съмнения и знае само да се сражава и да побеждава. Негово Величество ви спомена само нездравите настроения на Михаило Катанич — той се поколеба за секунда, но предпочете да забрави изказванията на д-р Владан Джорджевич, — ала не каза нищо за останалите офицери. — Трябва да ви уверя, че те, цветът на сръбското войнство, до един са единодушни: войната срещу България ще бъде спечелена за не повече от седмица!

— A propos — намеси се кралицата, — миг преди да влезете, граф Кевенхюлер се интересуваше какво ще стане, когато спечелим войната.

Посланикът отново забеляза, че тя не каза „ако“, а „когато“.

Крал Милан се усмихна доволно и веднага забрави предишното си раздразнение — той щеше да повтори щастливото хрумване, с което бе отговорил на полковник Джорджевич, а да се представя за далновиден държавник беше една от големите суети на краля.

— Отдавна съм премислил това, графе — рече той самодоволно. — Цената на победата ще бъде териториалното ни компенсиране. Като вземем Трън и Брезник и като се справим с радикалите родоотстъпници на Пашич — идеята за наказанието на радикалите дойде в ума на Милан в момента, — ние ще можем да се примирим с анексията на Източна Румелия.

— Значи твърдо сте решили да воювате?

— Вярвайте, не го желаем — разпери ръце Милан. — Но ако бъдем предизвикани, няма да се поколебаем!

— Следователно облаците са струпани — заключи граф Кевенхюлер. — Ако дипломацията не успее да ги разсее… да видим къде ще падне гръмотевицата…