Цончо Родев
Изпитание (12)

12

Щом влезе в стаята, Султана се хвърли в прегръдките й и я обсипа с целувки. Двете приятелки се заливаха в смях и в потоци от онези приказки, които рядко имат логически смисъл и започват обикновено с „Ами какво ще кажеш за…“, „Колко хубаво беше, че…“ или „И представи си…“. Когато се поуспокоиха, Олга предложи:

— Разкажи ми сега всичко. Ама всичко, от игла до конец. Как дойде, какво каза, как беше облечен, всичко.

Султана се изправи и се насили да обуздае смеха си.

— Дойде два часа преди бала. Баща ми беше вече във фрак, а аз — с ухо на ключалката. — Тя показа как е подслушвала на вратата. — Видях го още като влизаше: в капитанската си униформа, косата — сресана на среден път, с остра брадичка и мустаците засукани ей така. Лявата ръка на сабята, дясната — мушната между копчетата на мундира. И спокоен, Оле, спокоен, сякаш ще се разправя с войниците си, а не с бъдещия бабалък. Влезе при баща ми и се изпъчи важно срещу него. — Девойката зае позата на жениха и заговори престорено с неговия дебел мъжки глас: — „Господин Хаджиминчевич, позволете ми да ви се представя.“ А баща ми: „Аз ви познавам, господин капитан. Позволявам си даже да добавя, че винаги съм имал много приятно впечатление от вас.“ Точно така каза, Оле, „много приятно впечатление“! Тогава моето Раче засука пак мустак, поклони се — и двамата бяха прави — и продължи спокойно: „Вече от година към вашата дъщеря Султана питая най-сърдечни чувства, господине, и непреодолима симпатия. Имам основание да смятам, че и тя споделя моите чувства.“ Имам основание да смятам! Като че ли не го пратих аз при баща ми! „Аз съм на двадесет и три години — продължи Рачето, — вече съм удостоен с чин капитан, ползувам се от благоволението на Негово Височество и това ми дава право да разчитам на успех във военната кариера. С най-голямо уважение моля за ръката на дъщеря ви Султана, като почтително ви уверявам, че ще съумея да я направя щастлива.“

— Хубаво го е казал — обади се Олга. — Съвсем comme il faut^[1].

— А ти какво мислиш? Че това не е някой бакалин, а капитан Рачо Петров! Тогава баща ми се поклони и отговори: „Моята дъщеря сподели с мене и майка си своята симпатия към вас, господин капитан. Щастлив съм, че неопитното й моминско сърце — чуваш ли какви възвишени думи каза тате, Оле? — е направило такъв сполучлив избор.“ „Да се надявам ли, господине, че вие благоволявате да ми дадете дъщеря си за жена? Ще имам ли щастието да ви нарека «татко»?“ Както виждаш, и Рачо не отстъпваше на баща ми в изисканите изрази: „да се надявам ли, че вие благоволявате“, „ще имам ли щастието…“ — съвсем като в книгите! „Да — тежко рече тате, — давам ви я и ще моля всевишния да ви надари с щастие. — Той подаде ръка и Рачо смирено докосна мустаците си до нея. — А какво мислите за сватбата? Говорили ли сте със Султана?“ „Говорили сме, татко. Ние ще спазим обичая и ще походим една година като годеници. Ако вие и мама нямате нищо против, сватбата ще насрочим за октомври или ноември идущата година.“ „Какво ще имаме против? — възрази баща ми. — Както сте го намислили, така да бъде!“

— Значи догодина ще бъде сватбата?

— Догодина. Ще изтраем как да е една година. Като стигнаха дотук, и двамата замълчаха. — Нали разбираш, тате трябваше да развърже кесията… Но тате мълчи. Моето Раче не се смущава от това мълчание, чака и се подхилва под мустак. И нямаше как, тате се предаде: „Вие живеете под наем, нали, господин капитан? Аз имам едно много хубаво място в махалата «Буката», там може да се вдигне чудесна къща. Освен това място Султана ще получи също и тридесет хиляди.“ Баща ми мислеше, че тази цифра ще смае бъдещия му зет, но Рачо запита спокойно: „Лева ли, татко?“ Таткото подскочи: „Гроша, разбира се.“ „Не са много — възрази Рачо. — Къщата ще глътне всичко и после мишките ще се гонят в нея, татко.“ Тате разбра, че трябва да бръкне по-дълбоко в кесията: „Добре, нека са петдесет хиляди. — И като се уплаши, че зет му може да измъкне още, побърза да завърши: — Хайде, идете сега при нея, моето момче, и й кажете думата ми.“

— Останалото си представям — каза Олга.

Като свърши своя разказ, Султана седна до приятелката си и улови ръцете и:

— По-нататък няма да ти разказвам. — Тя се усмихна лукаво. — Ти самата ще го преживееш…

— Аз? — трепна Олга.

— Хайде, хайде, майка ти те издаде. Още като дойдох и ми прошепна на ухото какво ще става довечера.

— Ах, да, довечера…

Султана я изгледа с любопитство.

— Слушай, ама ти — какво? Като че ли хич не се радваш? — Олга въздъхна неопределено. — Или си решила да играеш някаква роля? — Момичето почака за отговор, но като видя, че не ще го получи, отново подхвана: — Да ти кажа ли, Оле, аз малко ти завиждам. Не се смей! Честна дума, завиждам ти. Моето Раче не е лошо, знаеш го, но къде-къде е твоят Мартинов! Един такъв фин, възпитан, изтънчен, сякаш от кутийка излязъл. Като си до него, изведнъж ти се иска да говориш тихо, като в църква. И си мислиш, мислиш… Без да щеш, започваш да се гледаш някак си отстрана и колкото по̀ се гледаш, толкоз повече трески за дялане си намираш. — Тя се намуси комично. — Един-едничък кусур му намирам на твоя Мартинов. Само не знам как да го кажа. Има нещо такова у него… — Султана защрака с пръст, търсейки липсващата й дума. — Толкова е фин, че чак ми е малко нежен. А, това е, нежен. Мен ми харесва мъжът да е възпииитан, ууумен, вежлииив, но и да е и малко така! — Тя удари стиснатото си юмруче по масичката. — Да усещаш, че е мъж и че когато потрябва, няма да си поплюва. Разбираш ли ме, Оле? Кожичката му да е тънка, свилена, но под нея да чувствуваш челичени мускули…

Тя спря да поеме дъх и едва сега забеляза, че приятелката й почти не бе участвувала в разговора. Това я учуди, накара я да се вгледа с любопитство в съученичката си. Лицето на Олга изразяваше всичко друго, но не и радост от предстоящото събитие.

— Ама ти — какво? — Султана повтори обичната си фраза.

— Нищо — каза Олга и отново въздъхна. — Просто нищо.

— Наистина ли не се радваш?

Никакъв отговор.

— Погледни ме в очите, Оле. Да не би… Него ли обичаш, Оле?

— Не знам. Сигурно го обичам.

Султана се разсмя с онзи свой смях, който години наред бе заразявал целия им клас. Но този път другарката й остана сериозна, замислена.

— Защо се смееш?

— На думите ти. Нали познаваш Херуц? Кронислав Херуц, хърватина? Онзи ден той каза по някакъв повод: „Човек никога не е сигурен, че обича. Той или обича, или не обича. Сигурността е продукт на мисленето, на логиката, а в истинската обич няма нито мисъл, нито логика.“

Ново мълчание.

— Сложи си ръката на сърцето, Оле. Обичаш ли господин Мартинов?

— Ох, не зная, не зная! — почти проплака Олга. — Кажи ми какво е любов, но точно, ясно, непоколебимо, като формула на госпожица Цветишич — хърватката Клотилда Цветишич беше директорка на софийската девическа гимназия и преподавателка по математика — и аз ще ти отговоря дали го обичам или не. — Този път беше ред на Султана да замълчи. — Ти си права. Господин Мартинов е просто — съвършен. И не е вярно, че е прекалено нежен. Виждала съм го да се съревновава с други мъже в разни игри; той винаги ги побеждаваше. Всъщност това беше първото, което открих у него. Миналата година по Петровден, точно когато ни разпуснаха, бяхме излезли с нашите на разходка към Курубаглар. След като се наобядвахме аз тръгнах сама по поляните. На едно място имаше събрани много хора и се вдигаше весела глъчка. Приближих се. Няколко млади господа се състезаваха да хвърлят един тежък камък. Изреждаха се — кой по-близо, кой по-далеч. Тогава към камъка приближи един младеж — нежен, крехък, ще речеш момиче, а не мъж. Изпитах съжаление към него. Помня, казах си: „Толкова е млад и хубав, пък ще се изложи!“ Но случи се обратното. Той се засили, метна тежестта, камъкът прелетя далеч и падна няколко крачки отвъд най-доброто достижение на другите. После стана така, че ни запознаха. Този мъж беше поручик Мартинов.

— Чудесно! — изръкопляска Султана. — Също като в приказките!

— По-късно при различни случаи се срещахме още няколко пъти. И в него откривах все нови качества: начетеност, благородство, възвишени мисли, тънка чувствителност, отзивчивост, възпитание — всичко най-хубаво, което можеш да си представиш. И колко е добър, боже мой! Аз мислех, че военните са хора груби, сурови, даже жестоки. А колкото повече опознавах поручик Мартинов, толкова повече благородство на помислите и изтънченост на духа откривах у него. И все повече и повече му се възхищавах. И най-сетне снощи му позволих да дойде и да говори с нашите.

— Тогава всичко е наред — самоуверено заключи Султана. — Щом се възхищаваш от него, значи го любиш!

— Това ли е любовта? — произнесе тихо Олга. — Да цениш някого, да се възхищаваш от качествата му, да го намираш във всяко отношение съвършен, това ли е любовта?

— Разбира се, че е това. Ти четеш прекалено, много романи, Оле, и главата ти се е напълнила с какви ли не фантазии. Защо не си помислиш как са се женили нашите майки?

— Да, майките ни — бавно повтори Олга. — Моята майка на шест години е останала кръгло сираче. Не знам какво се случило, че турците в една нощ изклали и баща й, и майка й, и братята й. Тогава дядо ми, бащата на баща ми…

— Хаджи Спас ли?

— Да, хаджи Спас. Той я прибрал и я отгледал като свое дете. И още от малка я нарекли за жена на тате. А като навършила шестнадесет години — оженили ги.

— Виждаш ли? Оженили се, родили си деца, замогнали се. А хич не са се питали дали възхищението е любов.

— Защо да бъдем непременно като тях?

— Добре де — ядоса се, Султана незлобиво. — Опознала си го, възхищаваш се от него, какво друго е това, ако не любов? Какво още искаш?

Наистина, какво искаше Олга? Тя самата неведнъж си бе задавала този въпрос, но думите „неземно“, „особено“, „прочувствено“, „всеотдайно“ — думи толкова чести в мислите на една девойка — никога не успяваха да се превърнат в по-ясни и по-точни представи. За бъдещия си съпруг тя бе мислила като за Него и в това Него с главна буква тя бе влагала много повече, отколкото можеше да изрази.

— Не зная как да ти обясня — отговори тя на приятелката си. — Може би си права. Може наистина това да е любовта. Но, как да кажа, според мен за истинската любов трябва и още нещо. Мъничко, ей такова — тя показа крайчеца на пръстчето си, — но без него любовта не е любов. Не ме питай какво е. Не ще мога да ти отговоря. Мислила съм си, че когато срещна Него, истинския си избраник, сърцето ми ще трепне: „Той е!“ Когато срещнах поручик Мартинов, аз се възхитих от него. После го опознах и започнах да го ценя и уважавам. Но това трепване на сърцето и до днес не съм изпитала.

— Хм, трепване на сърцето. И как си го представяш, това трепване?

— Казах ти, не ме питай. Но знам, сигурна съм, че то съществува. — Олга замълча, замисли се. — Ще ти разкажа една случка. Тя стана скоро, днес, преди един час. Бях на външната врата с един съгражданин от К. и изведнъж случайно мина някакъв негов познат и се приближи към нас. Щом го видях, сърцето ми мигом изтръпна, престана да бие. Не, не е това. Изпитах някакво сладко премаляване, особена нега, която сякаш ме стопи и преобрази.

— И после? — попита нетърпеливо Султана.

— После — нищо. Запознахме се…

— Не, кажи подробно. Какво си казахте?

— Нищо. Най-обикновени думи. И двамата веднага си тръгнаха.

— Хубав ли беше? — продължи да разпитва Султана.

— Ах, остави ме с тези въпроси! Не знам дали беше хубав. Това няма значение. Много висок, черни очи… Повтарям ти, това няма значение. Човекът си отиде и сигурно никога вече няма да го видя. Аз ти говоря друго. Ето, такъв трепет никога не съм почувствувала към господин Мартинов. Ценя го, уважавам го, но съм сигурна, че никога няма да изпитам към него подобно вълнение…

Няколко минути двете приятелки останаха безмълвни, съсредоточени. После Султана каза прочувствено:

— Ех, че хубаво го рече, Оле! „Сладко премаляване, особена нега“! Да ти кажа откровено, аз никога не съм изпитала нещо такова към моето Раче. — Тя щракна пак с пръсти. — Слушай, разкажи ми още малко за това премаляване.

Но Олга — ако въобще имаше намерение да изпълни молбата й — не успя да отговори. В стаята влезе майка й.

— Какво си шушукате тука, момичета?

Тя цялата сияеше. От очите й, от лицето, от всеки жест бликаше някаква трескава възбуда, която не остана незабелязана за наблюдателната Султана.

— Ах, колко сте хубава днес, госпожа Хаджиспасова! Просто цялата греете от щастие!

Необяснимо защо, Елисавета гузно отклони поглед. Трябваше да помисли продължително, докато намери някакъв отговор:

— И твоята майка вчера е греела от щастие. — Тя плесна ръце. — Но какво правите вие, деца. Часът минава шест и половина, а ти, Оле, още не си се преоблякла! Така, по къщна роба ли ще посрещнеш господин Мартинов!

Султана схвана подканата, стана и се сбогува.