Цончо Родев
Изпитание (13)

13

— Да.

— Какво?

— Не ме ли запита?… — Мартин Мартинов не беше чул думите на майка си и сега се почувствува посрамен. — Прости ми, мамо. Улисан съм. Уж съм тук, пък…

Старата жена го погледна с умиление. Такъв си беше той, нейният Мартин. Още от малък беше такъв — когато мисли нещо, целия свят забравя. Пък и как да не мисли, милото момче. Не е като да купуваш дреха: е, сбъркал съм, не е по мярка — друга ще купя…

Тя приближи до него и погали с костеливата си ръка високо подстригания му тил. По лъскавата си старческа кожа почувствува убождането на късите руси косми и това за нея беше като най-нежна ласка.

— Попитах те дали ще отидеш в униформа или ще облечеш черната дреха. — Тя така наричаше фрака. — А ти ми отговори: да. — Забеляза, че той отново се засрами, и за да му помогне, побърза да каже своето мнение: — Иди с униформата, Мартинчо. По-хубаво ще бъде.

Той отново загуби нишката на мислите й.

— Добре, мамо. Така ще направя.

Майката на поручик Мартинов наближаваше седемдесетте.

Висока и слаба старица, леко прегърбена, тя имаше чертите на своя син и под бръчките и отпуснатата кожа все още личеше, че някога е била много хубава жена. Сивите й коси бяха прибрани в стегнат кок на тила, а черните дрехи подчертаваха слабостта на старото й тяло.

Тя седна на миндерчето срещу сина си и с нескрита майчина гордост се загледа в него. Така преседяха те много минути, докато най-сетне Мартин усети върху себе си майчиния поглед.

— Кога ще ми я доведеш? — запита тогава старата жена.

— Да, ще я доведа, мамо.

— Искам да я видя, Мартинчо. Всички разправят: красавица на красавиците. Ех, сигурно е вярно, ама… искат очите ми да я видят…

— Да, ще я доведа мамо.

— Че как да не искам да я видя? Имам ли друга радост освен тебе? Да те видя веднъж задомен, да подрусам внуче на коленете си, пък тогава спокойно ще склопя очи. — Тя погледна часовника върху скрина. — Шест и половина е, Мартинчо. Не е ли време?

Той сякаш се събуди.

— Време е. Ще се преоблека и ще тръгна.

— Нали одеве каза, че така, с униформата, ще отидеш?

Синът отново се смути. Не заслужаваше майка му такова незачитане. И сега, макар че всъщност предпочиташе да бъде в цивилни дрехи, принуди се да се откаже.

— Да, мамо. Сгреших. Няма да се преобличам.

Поизчисти дрехите и ботушите си и наложи фуражката. Майка му приближи до него и за пръв път от петнадесет години — когато тръгваше за цариградския колеж — го прекръсти.

— Да бъде на щастие, синко. — Тя преглътна една сълза. — Майката дава каквото може. Оттам нататък всичко поема жената…

 

 

Когато го въведоха в гостната на Хаджиспасови, Мартин Мартинов все още не беше се освободил от своята унесеност. Сега, като видя пред себе си бащата и майката на Олга, облечени в най-официалните си дрехи и с най-тържествените си изражения на лицата, той изведнъж се почувствува безпомощен. „Трябваше да обмисля — каза си той. — Как да започна? Какво се казва в такива случаи? Те знаят за какво съм дошъл. Но нали трябва все пак да го кажа?“ Мартинов целуна ръка на Елисавета и стисна десницата на мъжа й. После седна на посочения му стол. В стаята се възцари напрегната тишина. „Ето, сега трябва да проговоря — продължаваше да мисли Мартинов. — Трябва да намеря хубави думи, да им изразя всичко онова, което е в сърцето ми. Достатъчно е да бъда искрен и те ще ме разберат. Но как да започна?“

Елисавета и Стамат се спогледаха. Този жених, който седеше срещу тях и само мълчеше и се червеше, започна да ги смущава. Стамат Хаджиспасов се изкашля без нужда.

— Много се радваме, че дойдохте при нас, господин Мартинов. Ние, жената и аз, отдавна… — Той имаше най-доброто желание да помогне на свенливия младеж, но сега изведнъж се запъна. — Изобщо отдавна гледаме на вас с най-добро око. Тачим ви, уважаваме ви и ви почитаме. — Объркан от чудноватото държане на жениха, той дори не забеляза, че с три различни думи изрази едно и също нещо. — Ще пиете ли едно кафе?

„Мил човек — мислеше Мартинов. — Видял е, че не зная как да започна, и ми се притичва на помощ!“

— Да. Тоест не, благодаря — каза той. — Вие може би знаете за какво съм дошъл. — „Господи, какви глупости говоря!“ — Искам… искам ръката на дъщеря ви Олга.

Разнесе се една въздишка. Елисавета бе започнала да се страхува, че този нерешителен мъж няма да се престраши да каже за какво е дошъл. Но колкото тя изпита облекчение, толкова Стамат се почувствува затруднен. Така ли се говорят тези работи? От вратата и — ръката на дъщеря ви. Обичаят изискваше кандидатът да започне отдалече, да поговори за себе си, за бъдещето си и така малко по малко („яваш-яваш“ — каза в себе си народният представител) да достигне до най-важното. Да не би това да е някакъв нов обичай, пренесен от чужбина? Пък и защо да говори за себе си, щом те, Стамат и Елисавета Хаджиспасови, го знаят толкова добре? И ако сега му отговори: „Господине, кажете нещо за вас“, няма ли тези думи да прозвучат просташки? „Дявол да ги вземе тези Адженовци — изруга той наум, — дето идват от не знам къде си и само объркват старите ни обичаи!“ От двадесет и четири часа насам Стамат изпитваше злобна нужда да изправя всички криви дървета върху гърба на Адженов.

— Казах вече, че ние, отдавна ви познаваме и почитаме, господин Мартинов. За нас ще бъде радост да ви назовем наш син. — Стамат отново се закашля. — Даваме ви нашето Оле и ще молим всевишния да ви надари с щастие.

„Оле!“ — трепна в душата на Мартинов. Колко хубаво име! В мислите си той винаги я бе наричал „Олга“ и това му се бе струвало достатъчно. Но сега, като чу галеното й име, той изведнъж си каза, че „Олга“ звучи прекалено официално, прекалено церемониално, като че ли зад интимността на произнесеното малко име се запазваше невидимата стена между него и любимата жена. А „Оле“ беше съвсем друго. „Оле“ премахваше всякакви граници, всички невидими стени.

„Хитрец! — мислеше в това време Стамат Хаджиспасов. — Мълчи и чака. Уж, разсеян, уж занесен, но знае, че сега трябва да говоря аз, и чака. Ще трябва да кажа тридесет и пет хиляди. Ако почна от по-ниско, този дявол ще се изсмее…“

Стамат се бе приготвил да даде зестра четиридесет хиляди гроша. Той смяташе да започне от тридесет хиляди, та — когато зетят се попазари — да стигне до четиридесет. Сега обаче изведнъж реши, че има срещу себе си опитен противник, с когото ще бъде глупаво да започне преговорите от тридесет хиляди. Да, трябваше да каже още в началото тридесет и пет. „И няма да мога да спра на четиридесет — помисли той ядосано. — Ще ме качи нагоре, пък ако сколасам да спра на петдесет — берекет версин… А после? Нали трябва да събирам пари за търга? Дявол да го вземе този Адженов, дето не се съгласи за дружеството!…“

— Разбира се, ние няма да дадем Олето с празни ръце, господин Мартинов. Тя ще дойде при вас с триде…

— Ах, оставете това! — прекъсна го Мартинов, като махна ръка.

Сърцето на Стамат възликува. Значи така — Мартинов не се интересуваше от зестрата. Но това е отлично, дявол да го вземе! Не само че Стамат няма да стигне до петдесет, но може да спре и на тридесет. Дори на двадесет… „Не, двадесет не може — заспори той със себе си. — Ще се разчуе из града и хората ще захванат да приказват… Двадесет и пет? Това по̀ може. Не, не, малко е. Че нали пръв Адженов ще вземе да ме подбива: «Виждате ли го, Хаджиспасов? Дружество с мен иска да прави, а е събрал едва двадесет и пет хиляди гроша зестра на дъщеря си!» Не, ще дам тридесет. В края на краищата дъщеря ми е.“ Като стигна до това великодушно решение, Стамат се усмихна под белите си мустаци. Имаше пълното основание да бъде доволен.

Също и Елисавета се усмихваше. Но нейната усмивка бе причинена от съвсем други мисли. „Какъв сърцеведец е Кронислав! — казваше си тя. От обед Херуц бе за нея само Кронислав. — Колко тънко познава хората! Ето, Мартинов отказва да говори за зестрата. Наистина е благороден като не знам кой си крал и има възвишена душа на поет…“

— Ах, не говорете сега за пари! — глезено рече Елисавета, като видя, че мъжът й се готви да продължи този разговор. — Господин Мартинов е толкова благороден, с толкова възвишени чувства. Не подобава да се занимавате сега с…

— Така да бъде — каза Стамат. Всъщност добре беше да помисли още веднъж върху размера на зестрата. Кой знае, може би и двадесет и пет хиляди да бъдат достатъчни. — Все пак трябва да знаете, господин поручик, че ние ще осигурим подобаващо… — „Не, не подобаващо. Ако трябва да дадем подобаващо, и сто хиляди няма да стигнат.“ Стамат се поправи: — Ние ще осигурим прилично нашата единствена дъщеря.

За какво говореха тези хора? Мартинов долавяше думите им, но не можеше да следи техния смисъл. „Подобаващо“, „прилично“ — какво значеше всичко това? Какво можеше да съществува в тази минута освен Олето и любовта му към нея?

Мартинов се поклони и не каза нищо. Този навик — да се измъква с нищо не значещи поклони от разговори, в които мисълта му отказваше да участвува — той си бе създал в двореца.

— Много се радвам, господин Мартинов — поде пак Елисавета, — че чрез вас Олга ще има постоянен досег с най-доброто общество. Вие сте непрекъснато в двореца, движите се само в отбрани кръгове и, естествено, ще въведете в тях и дъщеря ни. Ние положихме толкова старание за нейното възпитание, за образованието й, че — нека да ви кажа откровено — не можехме да не се страхуваме да не би изборът й да я постави в неподходяща за нея среда. За щастие тези наши опасения се оказаха напълно неоснователни.

Мартинов отново се поклони. Този поклон трябваше да означава: „Благодаря ви за доброто мнение и хубавите думи.“

Стамат се оживи. Всъщност той никога не бе имал страховете, за които говореше Елисавета, изобщо не се бе замислял над тези въпроси. Но сега разговорът се насочи към двореца, към общественото положение и връзките на офицера, а тази тема го вълнуваше. Не беше ли сега най-сгодният момент да покаже, че като дава дъщеря си, той очаква и известно съдействие от Мартинов? В края на краищата нали Мартинов щеше да му стане син? Кой син не дължи да оказва подкрепа на баща си?

— Да, ние знаем за вашето влияние в двореца — каза той, а усмивката му говореше: „Нищо, че не сме всеки ден при княза. И ние следим какво става около него!“ — Вие разговаряте всеки ден с Негово Височество, помагате му в работата, съветвате го това-онова…

„Боже мой, защо ме занимават с тези работи? — мислеше поручикът. — Какво общо има князът с Олга и годежа? Или може би тези приказки са част от онзи ритуал, който аз в объркването си не спазих?“

Въдицата бе умело подхвърлена. Стамат с право очакваше, че княжеският флигел адютант, дошъл да моли за ръката на дъщеря му, ще се възползува от подетата тема, за да се самоизтъкне, да обрисува с примамни краски положението, което заемаше в обществото. А тогава щеше да бъде лесно разговорът да се доведе до концесията за строежа на линията Цариброд — Вакарел. Но Мартинов мълчеше. Какво се криеше зад това мълчание: прекалена скромност или прекалена хитрост?

— Ние, искам да кажа няколко приятели и аз, имаме намерение да предложим един високопатриотичен проект, който сигурно ще трябва да се докладва и на Негово Височество.

— Да? — Учтивостта налагаше Мартинов да прояви външно някакъв интерес.

— Да, господин поручик. Князът в своята постоянна грижа за процъфтяването на българщината — този израз Стамат бе научил от всички прокламации на княза по време на пълномощията — няма да остане безучастен към проекта ни… ако, разбира се, той му бъде разяснен в подходяща светлина. Така е, драги зетко. Нали не се сърдите, че вече ви наричам наш зет? Касае се за построяването на железния път от Цариброд до Вакарел.

„Нищо не разбирам — въздъхна в себе си Мартинов. — От висшето общество се прехвърлихме на железопътната линия! Но какво, за бога, зная аз за строенето на железопътни линии? И каква е връзката между тях и Олга?“

— Да? — каза той повторно.

— Въпросът не е само в построяването на линията. Него може да извърши всеки: барон Хирш, французинът Бонту, евреинът Утин, другият евреин Гюнцбург или даже този международен мошеник Адженов. Важното е друго. Строежът трябва да укрепи репутацията на младата ни държава. Той трябва да покаже на света, че българският народ е дорасъл икономически за свободата си, че има свои вътрешни сили да се справи с такава задача. А това няма да стане, ако строежът се поеме от Хирш, Бонту или Утин. Дори и от Адженов, макар че е българин по рождение. — Стамат се разгорещи. — Само едно българско дружество, с български капитали, с широко участие на населението в купуването на дяловете — всъщност това „широко участие“ двамата с Иван Грозев си го представяха от трима-четирима души — ще придаде този народностен характер на строежа. — И друго, господин Мартинов. — Той си припомни един аргумент, който чу тази сутрин в Народното събрание — от Грозев. — Така печалбата ще остане тук, в Княжеството, и ще може по-нататък да се употреби за други патриотични начинания. Строежът ще даде също поминък на хиляди хора, които ще работят по него. И един ден ние ще можем със законна гордост да кажем: „Ето, това построихме ние, българите, със собствените си ръце!“ Съгласете се, че това не е никак малко.

Мартинов отдавна бе престанал да го слуша. Когато разбра, че дългото слово е посветено на така чуждия на интересите му строеж на линията, той се замисли за Олга и за това, че след няколко минути ще я посети за пръв път като неин годеник. Сега обаче долови, че Хаджиспасов го запита нещо, и сметна, че е длъжен да произнесе съчувствено:

— Да, разбира се.

— Мога ли в такъв случай да се надявам, че при случай вие ще разясните на княза?…

Какво трябваше да разяснява на княза? Та нали князът познава по-добре от всеки друг този въпрос? Едва сега Мартинов съзна напълно, че е пропуснал значителна част от думите на бъдещия си тъст.

— Какво да разясня? — запита той с непресторено учудване.

„Хитрец, страшен хитрец! — помисли Стамат. — Нарочно не заговори за зестрата, защото знаеше, че така или иначе ще трябва да развържа кесията. Но сега се прави на будала, уж нищо не е разбрал. И е прав, дяволът. Ако уреди работата, нима ще бъде заради сините очи на Олето? Иска дял от печалбата и има право да иска. Но какво да му обещая, като не съм се съветвал с Грозев? Трябва да бъда предпазлив. Ако пипам умно, може дори да стане тъй, че да измъкна от дружеството повече пари, отколкото ще дам на този хитрец. Останалото ще покрие зестрата…“

— Как какво? Ами че за нашето дружество! — Той подмигна многозначително. „Разбирам те, хитрецо. Прав си и ще получиш твоето.“ — Но работата не е толкова бърза, господин поручик. Сега ще се срещаме по-често, ще имаме възможност да говорим за подробностите…

Мартинов реши, че вече е настъпила подходящата минута, за да прекъсне разговора. Изправи се и запита:

— Мога ли да видя дъщеря ви?

Сега се намеси Елисавета:

— Ама да, разбира се! Вие се увлякохте във вашите мъжки разговори, а горкото момиче кой знае как се измъчва оттатък. Заповядайте, господин Мартинов. — Тя го изведе от гостната и му посочи вратата на Олгината стая. — Влезте сам. В такива случаи дори и майката е излишна.

 

 

Той почука нерешително и като чу отвътре едно вяло „Да“, полека отвори вратата. Сърцето му примря — със скръстени на скута ръце, до прозореца седеше Олга. В светлината на газената лампа лицето й изглеждаше бледо, посърнало, безплътно. А зад нея на стената, голяма и черна, бе надвиснала сянката й.

— Ах, вие ли сте! — каза тя, като направи усилие в гласа й да има и нежност, и израз на удоволствие.

Мартинов бавно приближи към нея. Девойката се изправи. Устните й се усмихваха, но очите издаваха скорошен плач.

— Преди малко научих, че вашите родители ви наричат Оле. Позволявате ли и на мене тази интимност?

Колко беше деликатен, наистина. И каква безкрайна доброта се излъчваше от всяка негова дума!

— Всички, които ме обичат, ме наричат Оле — отговори тя почти закачливо. Сега се усмихваха и очите й.

— Тогава трябва да позволявате само на мене да ви казвам Оле. Защото всички други заедно не ви обичат толкова, колкото ви обичам аз.

Тя му подаде и двете си ръце. Мартинов ги улови, наведе се и ги целуна. Изненадващо за самата нея, Олга изведнъж изпита желание да погали тази руса глава, сведена пред нея, и този тил с късо подстригани коси. Поривът й я смути и учуди. „Любов ли е това? — запита се тя. — Желанието да го помилвам — не е ли то онзи трепет, който напразно се мъчех да обясня на Султана? Или може би по същия начин бих пожелала да помилвам и някое коте или някой палавник от улицата?“

Без да изпуща ръцете й, Мартинов извади пръстен из внимателно го надяна на безимения й пръст.

— Оле, родителите ви посрещнаха с благосклонност моята молба. Повярвайте ми, само веднъж в живота си ще бъда по-щастлив, отколкото в този момент — когато… когато ще ви нарека моя жена…

Неочаквано Олга се разплака. Тя направи героично усилие да се овладее, да спре сълзите си, но те бяха по-силни от волята й и се стичаха в две бистри струйки по бузите й. За какво плачеше всъщност? Тя сама не намираше отговора. Нито годежът я изненада, нито съгласието на родителите й. Или може би изпитваше съжаление? Олга отхвърли и тази мисъл — разчувствувана от нежността на Мартинов, в този момент тя вярваше, че го обича. Но тогава защо е тази пареща горест? Защо е това безсмислено предчувствие за близко нещастие?

Смутен от сълзите й, Мартинов стоеше прав пред нея, продължаваше да държи ръцете й, а на лицето му се появи една измъчена усмивка, която напразно се стремеше да бъде окуражителна.

— Не плачете, Оле. От сърце ви моля, не плачете. Аз не желая нищо друго освен вашето щастие. Ако вие се съмнявате в чувствата си, ако се чувствувате неподготвена за крачката, която заедно правим в тази минута, или ако внезапно сте открили, че сте сгрешили в избора си — моля, кажете ми само една дума. Не, не мислете за огорчението и мъката ми. Аз… аз ще направя всичко, за да ви помогна да поправите грешката си…

Неговото благородство я трогна и сълзите още по-буйно бликнаха из очите й. Не, тя нямаше право да причинява терзания на този прекрасен човек. Девойката поклати глава и прошепна на пресекулки:

— Не… — тя се поколеба. — Аз плача… от щастие…

Олга приближи разплаканото си лице до неговото. Мартинов плахо обхвана раменете й и изпълнен с благоговение, докосна устните си до нейното чело.