Цончо Родев
Изпитание (31)

5

Княз Александър нервничеше. Вместо да се залови за обикновената си дневна работа, той още от сутринта се заразхожда с припрени крачки из стаите и салоните на двореца и никъде не можеше да си намери място. Ако все пак успяваше да се прикрие от другите, пред себе си той не скриваше, че предстоящото му почти тримесечно пътуване го тревожеше. Измъчваше се от неопределени предчувствия за близки неприятности, но дали щеше да ги срещне по време на пътуването — той имаше намерение да осъществи в Европа няколко важни срещи — или щяха да настъпят тук по време на отсъствието му, той не можеше да си отговори.

След като прегледа за четвърти път съдържанието на многобройните си куфари и лично се увери за четвърти път, че нищо не е забравено, той се върна в кабинета си, тръшна се на стола при бюрото и отново се залови — може би не за четвърти, а за четиридесети път — да препрочете съобщението, което в други ден трябваше да се появи в Държавния вестник:

Прокламация

Ний Александър І по Божия милост и народна воля Княз на България,

Обявяваме на всичките наши верноподаници, че като излизаме из границите на Княжеството, назначаваме, съгласно член 19 от Конституцията, за Наш наместник Министра-председателя и Министър на Финансите г-на П. Каравелова.

Изпълнението на настоящата прокламация възлагаме на Нашия Министър на Правосъдието.

Толкова. Това беше всичко. Една обикновена прокламация за оставяне на временен наместник, каквито в последните шест години бе издавал най-малко двадесет. Трябваше само да постави отдолу своя добре изучен подпис с красивите завъртулки при А-то и ер-голяма, за да се свърши с тази банална формалност. Князът взе перото, потопи го в тежката сребърна мастилница и първо изпробва подписа си върху един лист, който носеше следите на много подобни проби. Той знаеше, че цялата тази процедура бе напълно безсмислена — във вестника подписът му щеше да излезе с набрани букви, — но въпреки това взе друго перо, изпита и него и най-сетне остана доволен. Подръпна ръкава на мундира си и се приготви да подпише, но вече по инерция погледът му отново се хлъзна по редовете на прокламацията. „Излизаме из границите на Княжеството.“ Ето кое смущаваше княза! „Излизаме.“ Това звучеше така, сякаш Александър подсказваше на своите верноподаници, че излиза завинаги и никога повече не ще се върне. И вместо да се подпише, князът отбеляза стрелка между думите „излизаме“ и „из границите“ и там написа: „за няколко дни“. Прочете изречението на глас:

— „Излизаме за няколко дни из границите на Княжеството.“

Да, така звучеше по-добре. Кояндер и Цанков нямаше да могат да пуснат мълва, че князът е решил да абдикира и да се сбогува с българския трон.

Но като размисли, той видя очевидната наивност на поправката. Как можеше да пише „за няколко дни“, когато всички знаеха, че отива в Лондон за женитбата на английската принцеса и неговия брат Хайнрих и че тази женитба беше насрочена за началото на месец юли, т.е. бе след почти два месеца. Хубави „няколко дни“! Александър си спомни анекдота, който г-н Ласелс разказа наскоро на едно малко интимно soirée във френското агентство (една жена казала: „Извинете ме за момент, ще се върна след петнадесет минути!“) и който бе посрещнат с всеобщ смях за сметка на жените. Сега неговите „няколко дни“ нямаше ли да бъдат посрещнати по същия начин? Нямаше ли да потвърдят злобните подмятания на враговете му, че имал женски характер? Той задраска „дни“ и написа „време“. „Излизаме за няколко време.“ И това не му хареса. Изразът му прозвуча като „излизаме по вънка“, както простолюдието казваше за отиването по нужда. Ядоса се, задраска всички поправки и дръпна шнура на звънеца. След секунда в кабинета влезе един прислужник.

— Занесете това на писаря Киряков — заповяда Александър. — Да го препише красиво на чисто и да ми го върне заедно с черновката. — Той искаше сам да унищожи черновката с поправките, за да е сигурен, че те не ще попаднат в ръцете на зложелателите му. Размисли малко и добави: — Проверете дали доктор Стоилов е в двореца и му кажете да дойде при мене. Ако не е, изпратете един вестовой да го повика от дома му. — Съмнението и мрачните предчувствия пак го смъднаха в сърцето и той додаде: — Повикайте също и моя флигел адютант поручик Мартинов.

Прислужникът излезе, а князът се заразхожда из кабинета си — дванадесет крачки към прозореца, после дванадесет крачки към вратата; постоянният маршрут на неговите чести болезнени депресии.

Внезапното му решение да се довери на Стоилов и Мартинов отначало го уплаши. То не беше добре обмислена, и преценено, а от злощастното време на пълномощията Александър бе извлякъл поуката, че всички негови действия трябва да се предхождат от зряло и спокойно преценяване на изгодите и рисковете. Но като измина десетина тура между вратата и прозореца, той се поуспокои. На своя женствен характер князът дължеше не само бързите преходи от възторг към униние, но и сляпата вяра в интуицията си. Впрочем равносметката, до която достигна през разходката си, потвърди интуицията му, по-точно — правилността на интуитивното му решение. А тя, тази равносметка, беше проста:

За свой наместник Александър можеше да остави само Петко Каравелов. Това беше ясно. Конституционният ред в Княжеството и вече създадената традиция не можеха да бъдат заобиколени без опасност от сериозни вътрешни сътресения, а именно това князът не искаше. Между Каравелов и Александър се бяха установили отношения на търпимост, на привидно уважение, на външно демонстриране на взаимна симпатия или поне разбирателство, макар че единият не забравяше 27-ми април, а другият — 7-ми септември.^[1] И все пак князът от нищо не се страхуваше повече, дори не и от цар Александра и неговата политика, както от своя министър-председател. Човек с безумна вяра в собствената си мисия, със случайни и неподредени знания (князът му отричаше дори и безспорните дарби в областта на финансите, като отдаваше неговите сполуки на нюх, а не на научна подготовка), фанатик в устояване собствените си и често погрешни възгледи, демагог, позьор, навикнал да се крие зад имената на разни авторитети начело с любимия му Беджехот — ето как Александър виждаше своя пръв министър. Но същевременно той знаеше, че в момента Каравелов е несъмнено най-силната и най-влиятелната личност в Княжеството, способен да осъществи всичко, което би му хрумнало. А още повече сега, когато официално му се даваха функциите на държавен глава…

Вторият страх на Александър произлизаше от Цанков, от русофилите и от безочливото поведение на руския дипломатически агент. Засега князът не мислеше за тях — влиянието им все още беше недостатъчно силно, за да взема специални мерки против техните атаки.

Важното беше да се поддържа равновесието с либералите. Именно за това князът имаше нужда от Стоилов. Човек с консервативни разбирания, хитър, ловък в политическите игри, Стоилов бе успял да събере около себе си остатъците от консервативната партия — с достатъчно сръчност, за да ги организира, но и с достатъчно ум, за да се въздържи да ги зарегистрира като партия в този тъй неблагоприятен момент — и да се изтъкне като техен водач, който благоразумно изчаква своето време. Верен единствено на себе си и на своите кроежи, Стоилов се явяваше противник на либералите. По-подходящ човек, за да следи делата на Каравелов, не можеше да се намери.

Но князът се боеше от онова оръжие на Стоилов, което искаше да използува против либералите — неговата липса на вярност, себичността му. Боеше се, че тази себичност може да се прояви не само по отношение на либералите, но и против самия него. Именно затова Александър бе послушал гласа на интуицията си и бе повикал и Мартин Мартинов. Със своята преданост, вярност и безрезервна честност Мартинов щеше идеално да балансира качествата на д-р Стоилов.

Князът не беше завършил разсъжденията си, когато двамата повикани влязоха при него. Той ги покани да седнат и сам се настани срещу тях. Преди да заговори, той, ги огледа през премрежените си клепачи. Доловил, че предстои нещо необикновено, Стоилов седеше на края на стола напрегнат, сякаш готов едновременно и за бягство, и за настъпление. Напротив, поручик Мартинов се настани удобно и със спокойствие зачака.

— Господа — започна Александър, като се опитваше да прикрие вълнението си, вие знаете, че след два дни заминавам и ще отсъствувам твърде продължително време. — Двамата потвърдиха мълчаливо. — За мой наместник оставям господин Петко Каравелов. — Стоилов и Мартинов отново кимнаха в знак на съгласие: прехвърлянето на княжеските функции върху министър-председателя те намираха нещо напълно естествено, което се разбира от само себе си. — Положението в Княжеството е напълно стабилизирано и аз мисля, че мога спокойно да си позволя такова дълго пътуване. Няма защо да ви казвам, че истинската цел на пътуването ми е колкото женитбата на моя брат Хайнрих, толкова и желанието да се срещна с влиятелните кръгове на Европа и да ги спечеля за каузата на България. С изключение на едноседмичен престой в Дармщад, където желая да почина в компанията на Хесенския херцог — князът избягваше да казва просто „баща ми“, а предпочиташе да го назовава с титлата му — и на братята ми Лудвиг и Франц-Йосиф, на тридневно гостуване в двора на белгийския крал Леополд и на тържествата в Лондон, цялото останало време аз ще посветя на политически разговори.

Александър прекъсна за малко и макар че дотук не беше казал нищо необикновено, д-р Стоилов се почувствува задължен да се обади:

— Напълно правилно решение, Ваше Височество.

— Спрямо Русия и другите Велики сили позицията ни остава непроменена и аз ще я защищавам по същия начин, както сме правили това досега. Страхувам се, че истинските ми затруднения ще дойдат от друго. Руската дипломация усилено разпространява слуха за някакво съединение, което уж било подготвяно в Княжеството и Областта. Предполагам, че въпрос за това мнимо съединение ще ми бъде задаван и от приятели, и от неприятели — всеки ще се интересува дали наистина ние, малка България, ще дръзнем да посегнем на Берлинския договор, колективната рожба на Великите сили. — Князът погледна изпод вежди събеседниците си. — Какво бихте ме посъветвали вие, господа, да отговоря на този въпрос?

Не случайно князът заговори за съединението. Последните месеци го бяха научили, че тази тема е разковничето за откриване същината на хората — тогава хитрите хитруваха, честните показваха своята честност, измамниците лъжеха и хората без собствено мнение бързаха да нагласят платната си по вятъра. Но Александър не предполагаше, че тъкмо в тези разговори и той издаваше нестабилността на своя характер.

Доловил от думите на княза какво е неговото отношение към агитацията за съединението или поне какво е решил да отговаря на този парлив въпрос, Константин Стоилов побърза да каже:

— Ние сме много слаби, за да се противопоставим на великата европейска коалиция, Ваше Височество. Обединението на България е съкровен блян на всеки българин, но би било лудост сега да извършим нещо, което не ще срещне подкрепа дори и от Русия.

— Защо казвате „дори и от Русия“, господин Стоилов? Това звучи напълно като израз на Драган Цанков…

Върху тази тема д-р Стоилов трудно би могъл да бъде притиснат до стената.

— Защото — отговори той веднага — чрез Берлинския диктат ние загубихме целокупността си, а Русия — своя престиж. Така ние се явяваме естествени съюзници… каквато и да е политиката на царя спрямо България. А щом по въпроса за съединението ние не ще имаме подкрепа „дори и от Русия“, то означава, че ще бъдем напълно сами.

Александър кимна. Той неведнъж се бе възхищавал от бързата и гъвкава мисъл на своя секретар и понякога даже тайно му бе завиждал за нея. Сега реши да го доизпита:

— А според вас какво би трябвало да направим, ако събитията изпреварят и не се съобразят с нашите благоразумни решения?

Широкото, почти квадратно лице на Стоилов остана неподвижно, като че беше вкаменено. Този път той забави отговора си: въпросът на княза не подсказваше неговото мнение.

— Тогава — отговори секретарят предпазливо — ние трябва да действуваме съобразно вековния идеал на нашия народ, но — той, побърза да се преосигури — и да се пазим да не си навлечем неприязънта на Великите европейски сили.

Всъщност той не каза нищо, защото едната половина на мисълта му изключваше другата половина — отдавна беше очевидно, че съединението би било осъдено от всички Велики сили, може би с изключение на Англия, която би видяла в него начин да откъсне България от влиянието на Русия, и обратно, ако искаха да се запазят от неприязънта на Великите сили, те трябваше изобщо да не помислят за съединението. Но отговорът беше все пак сполука за д-р Стоилов — той точно подхождаше на колебливата и противоречива природа на княза.

— А вие, поручик Мартинов? — запита князът, обръщайки се към своя флигел адютант. — Какво според вас трябва да отговоря на въпросите за съединението?

— Не мога да дам никакъв съвет на Ваше Височество — отговори спокойно офицерът. — Не съм политическо лице, стоял съм винаги настрана от сложната дипломатическа игра и затова мнението ми не може да има стойност за вас.

Александър се разочарова. От Мартинов той бе очаквал прямота и доблестна откровеност, а срещна пълна резервираност. Но със следващите си думи младият офицер опроверга съмненията му:

— Друго би било, ако ме бяхте запитали какво бих отговорил аз на подобен въпрос.

— Да, кажете Мартинов — полюбопитствува князът. — Какво бихте отговорили вие, ако бяхте на мое място?

— Не на ваше място, Ваше Височество — отвърна веднага адютантът. И с чисто войнишка откровеност той отговори направо, без да прибавя елей към думите си: — Ако бях на вашето място, може би щях да изпитвам същите колебания и затруднения.

— Добре. Тогава кажете какво бихте отговорили, ако бяхте не на мое, а на ваше място.

— Бих отговорил, че разпокъсването на България е несправедливост, която българите рано или късно ще сринат или ще умрат до един.

Заинтригуван, Александър вдигна красивите си вежди — той познаваше нежната и чувствителна душа на своя любимец, знаеше неспособността му за каквото и да е насилие и сега се изненада от този неочакван войнствен тон.

— Вие ли бихте казали това, поручик Мартинов?

— Аз съм българин, Ваше Височество — спокойно, убедено и без парадност отговори офицерът. — Моите разбирания не биха ми позволили да убивам, но същевременно не биха ми попречили да дам, живота си за моето, за нашето отечество.

— Отлично! — искрено се възхити князът. — Човек трябва наистина да бъде само coeur et corps — в последните месеци тази mot беше му станала любима и той я употребяваше дори тогава, когато не беше особено подходяща, — за да може да даде такъв отговор. — Както ставаше обикновено с него, възторгът му бързо премина и отново даде място на угнетението. За да запълни паузата, Александър запали цигара, но почти веднага я угаси в сребърната пепелница — цигарата издайнически трепереше между пръстите му. И тъй като в минути на тревога мислеше винаги на родния си език, той добави на немски: — Es tut mir leid, Herr Oberleutenant, dass ich von Ihrem Rat, so tugendlich er auch ist, nicht Gebrauch machen kann. Die fürstliche krone stürzt leicht von dem unvernünftigen Haupt…^[2]

— Sehr Wohl — угодливо вметна д-р Стоилов със своя плавен хайделбергски акцент. — Ein guter Offizier spricht das was er meint; ein guter Herrscher aber jenes, was nützlich ist.^[3]

— Навярно сте прави — рече на български Мартинов. — Още в началото заявих, че тънката дипломатичност е извън моите възможности. Но заедно с това… — Той спря и потърси погледа на княза. — Мога ли да кажа нещо напълно откровено, Ваше Височество?

— Разбира се — кимна Александър. — Даже ви моля за това.

— Говоря не за формата, а за същината. Вие казахте, че короната лесно пада от неразумната глава. Това е вярно. Но, Ваше Височество, по отношение на съединението коя глава е разумна и коя — неразумна? Короната няма ли да стои твърде нестабилно, на тази разумна глава, чийто разум е в противоречие с разума на няколко милиона души? И обратното — не стои ли короната по-твърдо върху главата на такъв неразумен владетел, който споделя може би рисковете, но във всички случаи и въжделенията на своя народ?

Александър побледня и за минута сякаш загуби дарбата си да говори. Думите на Мартинов му напомниха едни други думи, все така откровени и жестоки в своята прямота, които бе чул преди половин година. И както в онзи есенен ден на полето между Юкара баня и Бали ефенди, той и сега се почувствува изобличен, посрамен.

Със своята прозорлива наблюдателност Константин Стоилов схвана затруднението на княза и отговори вместо него:

— Вие изместихте разговора, Мартинов. Впрочем помня — той се усмихна подкупващо, — че така се проявявахте още в колежа. — Стоилов беше с три години по-възрастен от поручика, но все пак двамата се бяха заварили в Роберт колеж, откъдето датираше и познанството им. — Ние не говорехме за съединението въобще — няма българин, който да не го желае, а още по-малко българският княз, — а за онова, което Негово Височество трябва да отговаря на въпросите. Има известна разлика, нали? — С машинален жест той поправи острите върхове на засуканите си мустачки. — Казано в скоби, проблемата за съединението съвсем не е актуална. Засега тя съществува само в сантиментално-патриотичните статии на Захари Стояновата „Борба“ и в няколко луди глави, като тази на нашия изчезнал ексцентричен харамия Паница.

— Ако това е вярно, вие като българин би трябвало да съжалявате, а не да се радвате, Стоилов — сухо възрази Мартинов. — Уви, трябва да ви разочаровам. Моето впечатление е, че подготовката за съединението съвсем не е така химерична, както вие я представяте.

— Какво искате да кажете? — нервно запита Александър.

— Че по-лесно е да се изброят хората от двете страни на Балкана, които не желаят съединението, отколкото другите, които го подготвят, Ваше Височество. Против са само Народната партия на Гешовците в Пловдив, които се чувствуват добре и удобно под крилото на губернатора Кръстевич, крайните русофили около Драган Цанков, които, макар и добри патриоти нагласят платната на българските идеали по вятъра на руската политика, и няколко наши властници, за които безбурната нирвана на управлението е нещо като Мека на политическата им кариера. С една дума — шепа хора. Целият останал народ е на границата на търпението, а половината от него вече тайно лъска пушките и револверите, които е запазил от седемдесет и шеста и седемдесет и осма година.

— А другата половина? — иронично подхвърли д-р Стоилов.

— Другата половина не стяга оръжието, но не е безразлична към делото на първата половина.

— Изненадвате ме, Мартинов — пресилено се усмихна князът. — Уж твърдите, че не сте политически деец, а се оказа, че доста отблизо следите политическите дела.

Мартин Мартинов отговори спокойно и с вътрешно убеждение:

— Съединението не е политическо дело, Ваше Височество, а народно.

Когато заговори за съединението, Александър всъщност искаше само да го използува като пробен камък за събеседниците си, чрез което да попадне на твърда почва в разговора си с тях. Сега обаче изведнъж съзна, че „твърдата почва“ се бе оказала тресавище — същото тресавище, в което той се мяташе безпомощно още от разговора си с Данаил Николаев, не, още от пристигането си в България. Прехапа до кръв устни и с цялото съзнание за претърпяното ново, поражение промени темата:

— И така, господа, вече мога да ви кажа онова, за което ви повиках. От разговора ни вие се уверихте сами, че моето предстоящо пътуване в чужбина съвпада по време с твърде бурен — макар че тази буря се развива под повърхността, — твърде бурен период в политическия живот на Княжеството. — Улисан в грижите си, князът забрави, че само преди половин час намираше „положението в Княжеството напълно стабилизирано“. Затова и не можа да си обясни тънката усмивка, която се плъзна за миг по квадратното лице на Стоилов и веднага изчезна. — Няма защо да ви казвам, че по време на отсъствието си ще мисля с постоянна тревога за събитията тука. Безспорно аз ще получавам информация от моя наместник господин Каравелов, но тя няма да ми бъде достатъчна. Страхувам се от стремежа към „безбурната нирвана в управлението“, както сполучливо се изразихте вие, Мартинов, който може да направи информацията — как се казваше? — едностранчива. Моето правило е: „Audiatur et altera pars.“^[4] Затова, господа, на този лист аз ви оставям почти точния си маршрут и един шифър, който ще знаем само вие и аз. Моля ви да следите внимателно политическите събития в Княжеството и да ми ги съобщавате в редовни доклади, съставени от двамата. — Той леко подчерта последните думи. — Мога ли да разчитам на вас?

Стоилов изпита желание да каже, че той не е „друга страна“ за когото и да било в Княжеството, но се отказа — това щеше да бъде лицемерие, което не би измамило никого. Затова се задоволи да се поклони верноподанически:

— Разбира се, Ваше Височество.

Но за разлика от него Мартин Мартинов възрази:

— Повтарям, че не се чувствувам политическо лице, Ваше Височество. Както моите съвети, така и докладите ми не биха имали никаква стойност за Ваше Височество.

— И все пак аз настоявам докладите да бъдат съставяни от двамата — рече Александър с властен тон.

Д-р Стоилов отново разбра скритите му мисли и макар че се почувствува засегнат от съдържащия се в тях израз на недоверие към него, предпочете пак да се притече на помощ на княза:

— Тогава не можем ли да направим така, Ваше Височество: докладите да съставям аз, а поручик Мартинов да ги преподписва, ако е съгласен със съдържанието им, или да внася поправки, ако не е съгласен?

— Да, разрешението е сполучливо — кимна князът. — Благодаря ви, господа. Това беше всичко. Няма защо да ви напомням, че разговорът ни беше строго конфиденциален, нали?

Секретарят и адютантът се поклониха и излязоха от кабинета. Александър отново подхвана разходката си между вратата и прозореца, която бе прекъснал при идването им. Той се преосигури, но не се успокои.