Цончо Родев
Изпитание (52)

5

6 ноември

Смаян, очарован, Херуц не можеше да повярва на очите си. Какво ставаше около него? Къде свършваше истината и къде започваше фантазията? Военен поход ли беше това или лоша театрална постановка? Ако не бяха километрите, които с всеки час оставаха зад гърба им, Херуц би повярвал, че е попаднал във всичко друго, но не и във военна колона. Дисциплина тук съществуваше и не съществуваше. Команди не се издаваха, а се изпълняваха. Команди ли? Не, тези хора просто знаеха какво трябва да вършат и го вършеха сами, по вътрешно убеждение, съзнали дълбокия смисъл на нещата, и с действията си изпреварваха неизречените заповеди на своите началници. Наглед всеки правеше каквото си иска, а всъщност всеки изпълняваше задълженията си и даже повече от задълженията, си. И затова нямаше свирки, команди, наказания. И защо да ги има? Нали тяхното предназначение е именно това, хората да изпълняват задълженията си? Вместо заповеди имаше шеги; вместо свирки — песни; вместо началници и подчинени — другари; вместо наложена дисциплина — съзнание. И за малко повече от двадесет и четири часа тези наглед разпуснати и разгащени войници изминаха седемдесет километра. Като на шега…

А Паница? Едва сега хърватинът можа да разбере тайната на странното очарование, което Константин Паница упражняваше върху своите македонци. В него по някакъв куриозен и наглед абсурден начин се съчетаваха военното образование с хайдушкото въображение; смислените заповеди със сладкодумството; суровостта със сантименталността; патриотизмът с дяволиите. Той се караше, а хората се смееха, защото разбираха, че това е израз на безкрайната му сърдечност; шегуваше се, а хората навеждаха гузно глави, защото зад шегата усещаха неговия укор. Беше началник и можеше да изисква, а той се раздаваше. Измина десет километра на кон, а после го отстъпи на онези, които бяха по-слаби или по-уморени от него. Вървеше пръв, обядваше последен. Получаваше толкова, колкото всеки войник от колоната, а даваше колкото десет. Взискателността му се насочваше първо към него самия и после към останалите. Но ако им посочеше кратера на някой врящ вулкан, те биха се хвърлили в него без въпроси и без колебания…

В полунощ пристигнаха в село Бучино и се настаниха на бивак. Лумнаха огньове и сред песни и закачки големи късове месо цвърнаха над тях. Пълни бъклици (те не бяха доставени от новоизлюпения интендант Кронислав Херуц, но никога не липсваха в колоната) тръгнаха от ръка на ръка. Гръмнаха тъпани, пригласяни от весели провиквания. Капитан Паница седеше в средата на бивака, пушеше любимото си наргиле, за което — противно на всеки здрав разум — се бе намерило място в скромния му багаж, и приличаше повече на турски паша, отколкото на офицер от една модерна армия.

Месото още не беше се опекло, когато пристигна един уморен ездач и доложи на капитан Паница, че поручик Зафиров иска разрешение да нападне Комщица, където бил разположен един сръбски батальон.

— Забранявам! — късо отговори Паница и отново захапа мундщука на наргилето си. Тази единствена дума произнесе с такова царствено великолепие, че кръвта на македонците се разигра от възторг и те изпразниха пушките си във въздуха.

След един час пристигна втори куриер. Зафиров настойчиво молел за разрешение, защото всичко за атаката било готово и имал реални изгледи за успех.

Паница отпи няколко дебели глътки от бъклицата, избърса мустаците с опакото на ръката си и отново отсече:

— Забранявам!

След още един час пристигна сам Зафиров. Върху удълженото му от многото безсънни нощи лице се четеше израз на почти нескрит гняв, укор и желание за кавга. Очакваше да се разиграе някаква бурна сцена, но се случи точно обратното. Когато го видя — те бяха приятели отдавна и преди войната ергенът Зафиров почти през вечер гостуваше в дома на сегашния си началник, — Паница скочи на крака, притисна поручика до гърдите си и залепи две звучни целувки на небръснатите му бузи. После го накара да пие от преполовената бъклица и го настани до себе си край огъня.

— Господин капитан — започна разколебано Зафиров, — защо сте отказали да осъществя замислената атака върху Комщица?

— За да разбереш, че ти е дошъл началник — отговори ухилено Паница и възхитените македонци отново изпразниха пушките си. — Ако започна с всичко да се съгласявам, как ще ти стане ясно, че съм началник?

Около тях се струпаха толкова много зяпачи, че двамата почти престанаха да се виждат.

— Разполагам със запасната рота на поручик Караиванов, две доброволчески и четири опълченски чети. Смятам, че силите ми са достатъчни, за да разгромя сръбския пехотен батальон, който е в Комщица.

— Много добре! — кимна в съгласие Паница. — Върви и атакувай. Аз имах заповед да нападна Малко Малово и Василевци, но Рачо — той пак не признаваше титлите и назоваваше началника на Генералния щаб с малкото му име — ми съобщи, че там Бендерев и Мартинов, да ги поживи господ, вече са свършили работата. Върви и атакувай! — повтори той. — Щом силите ти са достатъчни и вече разбра, че имаш началник, няма пречки за атаката. Аз ще вдигна моите хора и ще ги поведа към Туден, да ти осигуря фланга и тила. Чакай, къде се разбърза?

— Но нали сам казахте?…

— Слушай, Зафиров. Ние сме българи, а не поганци. Гост си, не можеш ни обиди. Ще хапнеш и ще пийнеш, пък ако ще чудо да стане. — И докато слисаният поручик въпреки волята си впи зъби в сочния къс месо, той се обърна към Херуц: — А ти? Май съвсем оглупя напоследък. По-рано човек не можеше да те наддума — каже ли нещо, ти ще му запушиш устата с някой лаф, дето после го повтарят навсякъде из София, като че ли не го е казал един хърватски клюкар, пардон, вестникар, а Моисей или дядо Мохамед. А сега гърлото ти сякаш е заключено с три катинара…

Кронислав Херуц не отговори. Той съзнаваше, че с него става някаква чудна промяна, която изтикваше на заден план всичко онова, от което в представите му — впрочем и в представите на всички, които го познаваха — съставляваше неговата личност и изкарваше напред нови черти, нови разбирания и нови възторзи, каквито не предполагаше и не допущаше за себе си. Като че ли примерът на тези хора, с които от тридесет часа се беше свързал, потискаше и изличаваше нрава на „последния епикуреец“, лишаваше го от присмеха и скептицизма и на тяхно място насаждаше частици от тяхната вяра и техния ентусиазъм. Вяра в какво? Херуц не можеше да открие отговора на този въпрос, но знаеше, че тя, тази вяра, съществуваше и заразяваше и него.

Зафиров най-сетне отби задълженията си към домакините, яхна коня и препусна в нощта. Отредът на Паница също напусна бивака си и се отправи към Туден. Мракът беше непрогледен. На Херуц му се струваше, че ако бяха превързали очите му с черна кърпа, пак не би се чувствувал така сляп, както по пътя към Туден през тази нощ. Но колоната не изгубваше пътя, не намаляваше крачката. Македонците, които я водеха, сякаш бяха надарени с котешко зрение. Привикнали на живот и дълги преходи в планините, те се ориентираха в невидимото, долавяха със сетивата си онова, което беше недостъпно за очите, с безпогрешен инстинкт откриваха завоите, склоновете, дърветата и камъните. И когато се развиделя — това стана едва към седем сутринта, — колоната вече вървеше по билото на някаква гола и дълга височина.

— Гледайте! — извика някой и протегна ръка на юг.

Спряха и се загледаха. На два-три километра от тях се забелязваха черни точки, които прибягваха в овразите, събираха се, отново се разпиляваха и постепенно образуваха нещо като широк сърп, отворен на северозапад.

— Нашите са! — непоколебимо отсече същият глас.

Кронислав Херуц вдигна бинокъла си. Да, бяха българи. По-нататък, в окрайнината на селото, към което се насочваше отвореният сърп, се мярнаха и други фигури, но те бяха в сиви униформи. После всичко се разви с шеметна скорост. Сивите, които до този момент спокойно шетаха нагоре-надолу, изведнъж се защураха като обезумели. Разнесе се далечно „ура“ и честа пушечна стрелба. След секунда сърпът се превърна в чук и този чук с всички сили се стовари върху изненаданите сръбски войници. За минута се изви някаква вихрушка, в която не можеше да се различи нищо. И след това се видяха отделни сиви униформи, които в нечовешки ужас бягаха на запад. Херуц с изненада чу собствения си глас да крещи възторжено:

— Разбихме ги! Дявол да го вземе, разбихме ги! Направихме ги на пух и прах!

След половин час пристигна пратеник на Зафиров. Атаката беше успяла: две роти на противника извадени от строя, един офицер и 30 войници убити, 40 ранени, 42-ма пленници… Толкова! Поручик Зафиров не бе губил време да разказва надълго и нашироко, защото бързаше към Комщица, където бяха другите две роти от сръбския батальон.

Разпалени от победата, на която бяха свидетели, доброволците от отреда отново се впуснаха на път. Прекосиха някаква дълбока низина, изкачиха се на един остър планински гребен и в нозете им се разкри село Туден. Отначало им се стори като че ли селото е пусто. Никакъв живот, никакъв дим над комините. Но това не продължи дълго — между къщите скоро се появиха групи войници в сиво-сини униформи. Хората притаиха дъх — за пръв път противникът беше пред тях.

Капитан Паница се преобрази. Всяка следа от човека, склонен към оригиналност и салтанати, изчезна. Сега той беше само хладнокръвен офицер или по-точно — опитен главатар. С кратки думи той разпредели хората, изпрати шестте си конници в обход, после сам даде знак за атаката. Доброволците, не спали от 48 часа, полетяха напред. На острия гребен остана само един наблюдател — Херуц. Той видя краткото, но кръвопролитно сблъскване, удара „на нож“, повалените на земята няколко сиво-сини униформи, бягството на останалите. Като слезе в селото, отредът вече пируваше около двата изоставени от сърбите казана, в които вреше един вол. Херуц се поколеба, но не се присъедини към пиршеството. С него ставаше нещо необяснимо — чувствуваше се засрамен, че не беше дал някакъв принос за победата. И тайно съжаляваше за това…

Когато пристигнаха в Комщица, поручик Зафиров вече беше завършил започнатото дело. Останалите две роти от сръбския батальон бяха напълно разбити, като дадоха 163-ма пленници. Спасили се бяха само двама — батальонният командир майор Милошевич и един тръбач, които навреме бяха яхнали конете и избягали в кариер.

 

 

В четири часа сутринта Петко Каравелов свика на заседание Министерския съвет. Освен всички министри тук присъствуваха още Стефан Стамболов, Димитър Петков, Тодор Иванчов и началник щаба на армията Рачо Петров. Всички знаеха повода — тревожната телеграма на княза, с която той подготвяше своя пръв министър за евентуално отстъпление от Сливница. Хората насядаха около дългата маса — унили, умислени, потиснати — и избягваха да срещат погледите си. Витаеше дух на отчаяние, на обезнадеждване, сякаш поражението, което Александър допущаше, вече беше се превърнало в действителност.

Разрошен, с подпухнали очи, забравил да си сложи вратовръзката, Каравелов прочете с дрезгав глас телеграмата на княза и рече:

— Кажете сега какво да правим.

Заседанието беше на Министерския съвет, но пръв се обади Рачо Петров:

— От Сливница по никой начин не трябва да се отстъпва — каза той твърдо. — Не зная какво са мислили там, но аз съм абсолютно против. Който пръв е изрекъл думата „отстъпление“, заслужава куршум. Отстъпление пред един неприятел, който настъпва подире ви, е бягство, което лесно се превръща в разгром.

— Нека всички се изкажат — предложи Каравелов, като прекара разтреперани пръсти през буйната си коса.

Изказаха се. Всеки по свой начин, всеки със свои доводи, но всички бяха единодушни — отстъпление не трябваше да се допусне…

— Решено — обобщи Петко Каравелов, след като изслуша всички мнения. — Никакво отстъпление. Сливница ще се защищава докрай! Ако трябва — ще намерим начин да наложим волята си и на княза.

— Предлагам да отида на Сливница и да му занеса нашето решение — каза Стамболов. „Му“ се отнасяше за княза.

— И аз — обади се и Димитър Петков.

— Добре — кимна Каравелов. — Пригответе се и заминете веднага. А вие, доктор Радославов, напишете една депеша от името на Министерския съвет. И предупредете този… — той съумя да спре навреме — да изпраща депешите си шифровани, да не се внася паника сред населението.

След половин час Стамболов и Димитър Петков бяха в хотел „България“ и се стягаха за път. В стаята догаряше една малка свещ. Суеверният Стамболов рече:

— Слушай, Петков. Ако, догдето си обуя ботушите, свещта угасне, сърбите ще ни бият; ако гори още — ние сме победители.

Тези думи прозвучаха като прокоба. Докато Стамболов бързаше да нахлузи ботушите си, двамата с Петков не снемаха очи от свещта. Тя не угасна. Мъжете въздъхнаха облекчено…

По същото време, в което бъдещият диктатор гадаеше съдбата на България по пламъчето на една свещ, на пощенската станция дежурният телеграфист предаваше две телеграми за Сливница. С тях Радославов и Рачо Петров уведомяваха съответно княза и майор Гуджев, че Министерският съвет и Щабът на армията решително изключват отстъпление от Сливница.

Когато телеграмите пристигнаха в Сливница, там боят вече беше започнал.

 

 

Нощта сякаш бе измила от съзнанието му всичко неприятно, целия мъчителен спомен за вчерашния ден. Докато закусваше обичайните си две яйца „à la coque“ в царибродската кръчма, на която някой находчив вестовой бе закачил табела „Код Софије“^[1], крал Милан се чувствуваше в превъзходно настроение. Вчерашното бе нищо, недоразумение, една глупава случайност. По-добре! Отпорът на българите само щеше да украси победата и да направи по-сияен ореола на победителя!

Тази сутрин Милан не се съмняваше в победата. Още като се събуди, той прочете диспозицията, съставена от Петрович и Атанацкович, и напълно я одобри. В нея беше отнета възможността за каквато и да е случайност. Четирите дивизии щяха да се нахвърлят на българската позиция като ястреби върху пилци и да я пометат. Чудеса във войната не стават — такова беше твърдото Миланово схващане. Чудеса не стават, а само чудо можеше да спаси българите от подготвеното поражение.

Като изяде рохките яйца само с половин филийка хляб — малкото хляб, беше част от борбата срещу напълняването! — Милан се почувствува толкова добре, че изпита желание да се пошегува. Огледа се. На една съседна маса закусваха полковник Магдаленич, Йован Атанацкович, д-р Джорджевич и капитан Нешич. Кралят толкова разчиташе на доброто си разположение, че се престраши да насочи стрелите на остроумието си против лекаря.

— Е, какво ще кажете, Джорджевич? — подхвана той без предисловие, като иронично повдигна веждите си. — Не искам да ви засегна, но за мене вие сте нещо като злия предсказател на войната ни срещу българите. Продължавате ли да се съмнявате в победата на сръбското оръжие?

Джорджевич остави вилицата си на масата и спокойно срещна погледа на краля.

— Какво ви дава основание да ме смятате „злия предсказател на войната“, Ваше Величество?

— Ах, нима вече започнахте да се отказвате от вашето черногледство? C’est tout à fait magnifique, mon vieux!^[2], Животът ни учи, че както плъховете първи напущат кораба в момент на опасност, така и черногледците първи подушват щастливите обрати.

— Приемам поправката, Ваше Величество. Аз съм черногледец, понеже гледам на нещата реално, без розови очила.

— Искате да кажете — Милан се засмя широко, — че реалността е черна?

— Уви…

— Кажете, кажете, докторе — продължи да се смее кралят. — Само не споменавайте вчерашните бъркотии в Дунавската дивизия. Попитайте Атанацкович. Той ще ви каже, че българите сами са се разкаяли за вчерашната си дързост и са се изтеглили от Мека Црев. Снощи Хорстиг е завзел височината, без да гръмне пушка.

— Знам — кимна Владан Джорджевич. — Грижата ми произлиза от друго. Снощи направих преглед на лазаретите. И знаете ли, Ваше Величество, какво открих? Че в 9-ти полк са се появили първите пръсташи^[3].

— Пръс-та-ши? — повтори бавно изненаданият от новината Милан, който не знаеше какво да отговори.

— Точно така, Ваше Величество, пръсташи. Преди катастрофа кораба напущат плъховете, а армията — дезертьорите и пръсташите. Това не е ли достатъчно основание да се гледа черно на бъдещето?

— Чухте ли, Атанацкович? Имало пръсташи. Моля, отбележете си да се съдят и разстрелват без церемонии, в двадесет и четири часа. — Той пак се обърна към лекаря: — Стадо без мърша не може, докторе.

— Лошото е, че мършата се появява при нас, а не при противника — спокойно посрещна новото предизвикателство Джорджевич. — Снощи дринци разказваха, че срещу тях са стреляли дори и ранените българи.

Милан беше започнал спора със заядливия Джорджевич добре, но постепенно изпусна нервите си.

— Това положение, изглежда, ви радва, докторе.

— Напротив, кара ме да страдам, господарю. Най-добър сърбин не е онзи, който само се тупа в гърдите и си затваря очите пред горчивата реалност или я гледа през розови очила.

Тези думи лекарят произнесе с толкова искрена горест, че Милан се почувствува задължен да го утеши:

— Не се тревожете, Джорджевич, не се тревожете. Дяволът съвсем не е така черен, както го описват. Чувате ли топовните гърмежи? Те известяват днешната ни победа.

Неволно всички се заслушаха. Наистина откъм Драгоман долиташе глухият тътен на артилерийската канонада. Но внезапно този шум се наруши от тропота на кон, който препускаше в кариер. Тракането на подкованите копита се засили и после спря пред вратата на кръчмата. Офицерите наскачаха и залепиха лица до прозорците.

— Познавам го — каза полковник Магдаленич. — Това е артилерийският капитан Йосиф Симонович. Какво ли го кара толкова да бърза?

Вратата се отвори с трясък и в кръчмата връхлетя Симонович. Беше задъхан от лудата езда и опръскан с кал до ушите.

— Лоша новина, господарю! — изговори той на пресекулки.

Милан пребледня. Боже мой, и днешният ден ли започва с ядове! Нали уж всичко беше така добре замислено и подготвено?

— Кажете? — едва изрече кралят. — Пак при Дунавската дивизия ли?

— Не, господарю. Съвсем другаде. При Калотинската река.

— При Калотинската река! Че то е на две крачки оттук!

— Там срещнах преди малко майор Милошевич — кимна утвърдително капитан Йосиф Симонович. — Българите, водени от някой си капитан Паница, разбили напълно неговия батальон при Ропот и Комщица и сега настъпват по Калотинската река с големи сили. Петнадесет дружини, така ми каза майор Милошевич.

— Петнадесет дружини? — изпъшка Атанацкович. — Че това са цели четири полка!

(Както знаем, батальонът на Милошевич беше разбит от една запасна рота и шест доброволчески чети.)

Всички бяха така потресени от новината, че за няколко минути никой не можа да проговори.

— Трябва да замина за Пирот! — неочаквано рече кралят.

— За Пирот? — възкликна Джорджевич. Тези две думи всъщност значеха: „Мигар ще побегнете? Вие ли ще бъдете първият плъх, който ще напусне кораба в часа на опасност?“

— Защо пък не — угодливо се намеси Атанацкович. — Присъствието на Негово Величество съвсем не е така необходимо тук.

— Ваше Величество — развълнувано изговори капитан Нешич, — не отивайте в Пирот, не напущайте войската. Тя е най-добрата сигурност за вас. Туй са лъжливи, комарджийски съвети. Всичко е готово за заминаване на бойното поле, можете да тръгнете веднага.

Кралят остана още една минута замислен, с отчаяно отпусната на гърдите глава. После, решил окончателно, той се изправи. Очите му изглеждаха потъмнели.

— Не могу овде остати — отговори той хрипливо. — Нећу да ме Пашић и другови његови воде везаног кроз Софију. Мени је и онако потребно разговарати се са Гарашанином о сазиву и пошиљању још војске овамо. Ако је глас лажан, то ћу се сутра вратити и отићи код војске. — И добави първото, което му хрумна в главата: — Ти — той се обръщаше към Светозар Нешич — ћеш остати у Цариброду као изасланика Врховног команданта овде.^[4]

След десет минути няколко препълнени файтона полетяха по пътя към Пирот. Крал Милан и свитата му бягаха…

 

 

Телеграмата на началник щаба на армията гласеше: „Заемете Брезник и удържете неприятеля во что би то не стало. Ако неприятелят е заминал за Сливница, нападайте го в тила, за да го удържите. Употребете всичките си сили и средства. От вашите удържания зависи съдбата на Сливнишката позиция и армията ни. Можем да изгубим един отред, но да спасим армията и отечеството.“ Капитан Кисов я прочете три пъти, после пресметна наум: Радомирският отред се състоеше от 1949 души, от които 520 необучени доброволци, 24 конници и нито едно оръдие. С тези сили той трябваше да издържи един ден, един безкраен ден срещу Моравската дивизия… Прав беше Рачо Петров — отредът беше осъден на пожертвуване!

Кисов въздъхна, разтърси глава да пропъди мрачните си мисли, повика своите дружинни командири и четниците на доброволците и даде заповед за настъпление. Войната е игра, в която залогът не е животът на отделния боец, а честта и свободата на родината. А когато се касае за родината, никой няма право да се оплаква от своя кръст…

Отредът настъпи към Брезник, нахвърли се върху оставения там от полковник Топалович прикриващ батальон, разби го и го изтласка. При Кисов доведоха един пленник. Предположенията на Рачо Петров се бяха потвърдили: пленникът съобщи, че Моравската дивизия бе изменила пътя си и с всичките си сили напредваше към левия участък на Сливнишката позиция. Нямаше място за колебание — Кисов трябваше да приеме саможертвата, но да изпълни дълга си към отечеството.

Отредът настигна дивизията при връх Свети Никола. Не, не можаха да я нападнат в тил. Още с първите изстрели откъм Брезник полковник Топалович бе върнал дивизията и я бе насочил по обратния път. Престрелката започна мигновено и с всички сили. Българите стреляха упорито със своите недалнобойни пушки, куршумите от които падаха по средата на разстоянието между двете бойни линии. Сърбите им отговаряха с унищожителен артилерийски огън. Един час… Втори… Трети… Гранатите се разбиваха между набързо окопаните роти и ги покосяваха. Появи се разколебаване. С револвер в ръка капитан Кисов тръгна да окуражава бойците. Гледката беше наистина потресаеща — неукрепената позиция бе осеяна с трупове и стенещи ранени, а при всяко избухване на нова граната ужасените опълченци и доброволци издигаха глави към небето, кръстеха се и четяха „Богородице Дево“, но все още лежаха в малките си окопчета, с християнско примирение чакаха съдбата си и не помисляха за бягство.

Към три часа следобед Кисов разбра, че положението е неудържимо и реши да отстъпи, но по такъв начин, че да увлече подире си Моравската дивизия и да я отклони от пътя към Сливница. Отстъплението, под прикритието на една дружина, започна правилно, като на учение. Но това не продължи дълго. Окуражени от явното си превъзходство, сърбите се хвърлиха да ги преследват, стреляха, убиваха и само едно не разбираха — че в увлечението си се отдалечаваха непоправимо от Сливница.

Поражението на отреда беше пълно. Но по една от странните превратности на военната логика то всъщност означаваше победа: в Бяла вода Кисов заведе само 400 души от отреда си, но и Моравската дивизия никога не стигна на Сливница.

Великата саможертва не беше напразна.

Докато трясъкът на стрелбата разтърсваше цялата позиция, Христо Сумров бавно вървеше към превързочния пункт. Подпираше се на две набързо одялани патерици, стъпваше само на десния си крак, но дори и в това положение не се бе разделил от своята стара мартинка.

Когато го забеляза, Олга привърши набързо другата си работа и се залови да смени превръзката на раната му.

— Ще ги бием, Оле — каза Христо, като се преструваше, че отлепянето на марлята не му причиняваше болка. — Помни ми думата, ще ги бием! Нали знаеш какво стана вчера на дясното крило?

— Чух — отговори младата жена. — Нашите напреднали, а после се върнали пак назад.

— Напреднали! Само това ли чу, Оле? Не са напреднали, а са разбили напълно сърбите. Мартинов бил…

— Кой? — рязко го прекъсна Олга, като отпусна ръце. Христо Сумров я изгледа смаяно.

— Капитан Мартинов, командирът на Бдинския полк. Познаваш ли го? Той водил нашите. Чудеса разправят за него, Оле. Сам тръгвал пред веригата и нехаел за куршумите, които бръмчели като оси около него. Казват: „Ако умишлено търсеше смъртта си, пак не би вървял така в атака.“

Учителят се залови да описва с възторг подвизите на Мартинов, но Олга не го слушаше. Безкръвните й устни едва доловимо прошепнаха:

— Умишлено търсел смъртта… Умишлено…

Може би разговорът щеше да продължи още дълго, ако в този момент не се случи нещо неочаквано. Един конник прелетя по улиците на Алдомировци, като крещеше с цяло гърло:

— Който може да държи пушка — на Преславския редут! Всеки, който може да държи пушка — на Преславския редут!…

За да има такъв призив, трябва положението да е повече от опасно. Какво ли се е случило? Дали сърбите не пробиха центъра на позицията? Никой не си задаваше тези въпроси. Санитарите оставяха недовършените превръзки, грабваха нечия пушка и хукваха към позицията. До тях тичаха музиканти, сменили тръбата или барабана с щик. Отвсякъде се стичаха наистина всички, които бяха способни да държат пушка: писарите зарязваха канцелариите, готвачите изоставяха недоврелите казани, обозни и ординарци, всички полетяха там, където ги зовеше призивът на конника.

— Остави ме! — каза Христо. — И аз мога да държа пушка.

— Стой! Не виждаш ли…

Но той не я слушаше повече. Изтръгна бинта из ръцете й, нави го набързо около разголения си крак, улови патериците и сръчно заподскача подир другите.

Когато ги застигна, вихрушката на престрелката бушуваше с пълна сила. Христо намери удобно място, залегна и се огледа. Пред левия участък нямаше нищо. Сърбите стояха в позициите си и почти не се намесваха в стрелбата (като се позоваваше на диспозицията, целия този ден Шумадийската дивизия щеше да остане в бездействие, в очакване на Моравската). Но пред Преславския редут и срещу центъра положението действително беше тревожно. Сърбите бяха нахлули в предните окопи на позицията и се готвеха да щурмуват по-нататък. Христо успокои дишането си, нагласи мерника и се прицели. Един сърбин се надигна от окопа, размаха сабя и извика нещо на хората зад него. Христо натисна спусъка. Ръката на сърбина изпусна сабята. Тялото му се завъртя неестествено, за миг като, че ли щеше да се задържи, но после рухна назад.

— Уррааа! — разнесе се някъде отдясно.

— Уррааа! — отговориха разпръснатите пред редута стрелци.

Христо Сумров потърси с очи причината за това неочаквано вдъхновение и почти веднага я откри. Точно в центъра, изправен в цял ръст върху парапета пред една батарея, стоеше князът и наглед безразличен към опасността, наблюдаваше развоя на битката.

— Уррааа!… — извика с пълни гърди и учителят, като продължи да изпраща куршум след куршум по противника.

Сърбите не устояха. Сразени морално, те захвърляха раници, торби, паласки с патрони и хукваха назад. Приличаха на сив мравуняк, но не подреден, а объркан, разстроен, обхванат от неудържим ужас. Тогава сред неспирно „ура“ се обадиха и българските батареи. Снарядите падаха сред полуделите от страх войници в сиво-сини шинели и при всеки техен взрив към небето полетяваха разкъсани тела. А сърбите продължаваха да се щурат, объркваха посоките, събираха се накуп, като образуваха чудесен прицел за артилеристите, стреляха по посока на своите, умираха. Не, това вече не беше воюване, не беше сражение, а грозно масово унищожение на хора.

Горе, при батареята, князът извърна гръб на сражението и слезе от парапета. Изглеждаше потърсен и разстроен.

— Не искам да гледам повече това убиване! — извика той през стиснати зъби. — Срамно е, че ме принуждават да избивам тези бедни и невинни човеци. И защо? За една глупава и гнусна политика!

Но другите не споделяха неговите чувства. Те се опияняваха от съзнанието за извоюваната победа, поздравяваха с „ура!“ всеки сполучлив изстрел на оръдията и сами им пригласяха с пушките си.

Продължи да стреля и Христо Сумров.

 

 

Като взе разрешение от д-р Мирков, Олга се изми, поизчисти кървавите петна от палтото си и тръгна към северния край на позицията. Не беше лесно да се оправи — тя не познаваше местността, нямаше никакви понятия от фортификационното дело и всъщност не знаеше какво трябва да разбира под „десен участък на позицията“. Около нея беше все едно и също — хълмове, по които трещяха пушки и топове, препускаха ездачи, бързаха нанякъде вестовои, придвижваха се с песен роти, пълзяха направо през нивите каруци със снаряди и патрони. Наглед беше безподобен хаос — хора сновяха наляво и надясно, свиреха куршуми, въздухът се цепеше от „ура“, разнасяха се на висок глас заповеди и сведения. Как да се оправи в тази бъркотия? Как да разбере къде е този „десен участък на позицията“?

Тя спря един войник — впрочем той имаше същите пагони като на санитаря Иван — и го запита.

— Дявол да го вземе — отговори той неохотно, — и аз не знам къде е. Тия неща, участъци, флангове и други такива хитри думи, ги има само по картите на началството. Кажете по-точно какво търсите, та белки ви оправя.

— Търся капитан Мартинов. Командира на Бдинския полк, сигурно сте чували за него.

— Ооо! Мартинов! — възкликна с искрен възторг запитаният. — Така кажи бе, момиче. Кой не знае Мартинов! Сега преди пет минути го виждах.

Той й показа как да стигне до командния пункт на Мартинов и като му благодари с една-две думи, Олга забърза нататък. Този път го позна — Мартинов беше махнал кожите и отново представляваше чистия и спретнат офицер, когото младата жена знаеше от София, само светлото му лице бе опушено и почерняло от барутния дим. Той стоеше в кръга на още пет-шест офицери и противно на представите й за него, говореше оживено и с ръкомахане. Под закрилата на червения кръст, който още беше на ръкава й, Олга приближи и се заслуша в неговите думи.

— Защо ни върнаха? — говореше в това време Мартинов разпалено. — Князът е дал заповед да атакуваме Мека Црев и ние атакувахме. Още едно усилие и двамата с Тошев щяхме да се срещнем на върха.

— Казват — обади се втори офицер, когото Олга не познаваше, — че ротмистър Бендерев заповядал атаката без разрешение отгоре.

— А князът?

— Негово Височество само изказал пожелание да завземем отново върха, защото се опасявал, че сърбите могат да извлекат горе една батарея и да ни направят на кайма. — Офицерът, това беше Кутинчев, не споделяше припряността на Мартинов и спокойно пушеше цигара. — Но заповед князът не е издавал. Именно затуй дойдоха една подир друга и трите заповеди на майор Гуджев да се върнем на изходните позиции.

— Жал ми стана — намеси се друг, — като видях нашите ранени. Представяте ли си? Ранени, а цяла нощ са прекарали на открито. Ето как сме им се отплатили, задето вчера разбиха двата сръбски батальона…

— Не ме сдържа на едно място — нервно продължи Мартинов. — Няма ли най-сетне да дойде заповед за атака?

Кутинчев го побутна и му посочи към спрялата настрана Олга:

— Като че ли тебе търсят…

Мартин Мартинов се обърна. И погледите им се срещнаха — нейният и неговият. Една неизмеримо дълга секунда никой от двамата не предприе нищо. Гледаха се и сякаш се виждаха за пръв път. Той изглеждаше изненадан, внезапно и рязко усмирен, объркан; Олга — умоляваща, смутена, нерешителна, трогателно неподхождаща на околния декор. Офицерите мълчаливо ги наблюдаваха. Във вида на двамата имаше нещо необичайно, нещо, което не се поддава на описание с обикновените човешки думи; то се излъчваше от тях, бликаше от погледите им, долавяше се, без да може да се види. И тези корави воини, които бяха достатъчно безчувствени, за да разговарят и пушат спокойно между две срещи със смъртта, сега полека се отдръпнаха настрана, за да ги оставят сами.

Мартинов прекрачи към девойката. Олга му подаде ръка и той я стисна силно. Дланта му беше твърда, загрубяла, мазолеста.

— Радвам се да те видя, Оле — каза той просто. Преобразен от преживяванията в последните дни, Мартинов изобщо не забеляза, че за пръв път й говореше на „ти“. И още едно нещо се случваше за пръв път — по-спокойният и по-самоувереният от двамата беше той.

Олга наведе очи към земята. Изведнъж разбра, че всъщност не знаеше за какво беше дошла. Нали с телеграмата му беше казала всичко?

— Научих за вчерашния ви подвиг, господин Мартинов — произнесе тя приглушено. — Името ви не слиза от устата на войниците.

— Ах, не говорете за това — махна с ръка той. В движението му нямаше и следа от преструвка. — Отидохме и се върнахме. А днес изобщо не можахме да стигнем до върха.

— Но вие съвсем безразсъдно сте се излагали на опасност — мило го смъмра тя. — Нима така изпълнявате молбата ми?

— Молбата ви? — учуди се Мартинов, като отново заговори на „вие“.

— Забравихте ли телеграмата ми?

— Телеграма? — продължи да се изненадва той. — От вас?

Младата жена разбра: телеграмата й не беше стигнала до Мартинов. Това нито я изненада, нито ядоса. Самата Олга днес едва намери прословутия „десен участък на позицията“; какво чудно имаше тогава, че телеграмата й е могла да се загуби?

Тя вдигна поглед и го потопи в погледа на Мартинов.

— В нея ви казвах, че се разкайвам за всичко, и ви молех да ми простите. Молех ви също… — тя се поколеба, но продължи ясно: — да се пазите наистина за мене, господин Мартинов. Ако вие още имате желание, аз съм готова всеки момент да стана ваша съпруга.

Цяла минута той не сне очи от нея. В тях имаше спокойствие, което я смути повече, отколкото ако беше гняв.

— Наистина ли казвате това, Оле?

— Телеграфирах ви го, а сега ви го повтарям.

— Лошо се изразих. Питам ви друго. Наистина ли желаете да стане това, което ми казвате?

— Нима не ми вярвате?

— Не отмествайте нещата на тази плоскост. Вие го желаете с ума си, но не и със сърцето, нали? Да, вие го желаете с ума, а сърцето ви — то принадлежи на друг.

Олга гузно замълча. Мартинов казваше истината. Имаше ли смисъл да го мами? Ако приемеше ръката й, честно ли щеше да бъде бракът им да започне с лъжа?

— Разбирам какво мислите — продължи той. — Казали са ви, че аз безразсъдно отивам срещу опасността, и вие сте сметнали, че правя това, защото, претърпял разочарование в любовта, съзнателно търся смъртта. Чувствувате се виновна и се страхувате, че може косвено да станете причина за моята гибел. И точно за това вие ми предлагате женитба, нали? — Мартинов почака за отговор, но тя отново замълча. — Пропъдете от главата си тези мисли, Оле. Беше време, когато аз наистина мислех, че смъртта би била лек за болката ми. Но това време мина отдавна, преди цяла вечност. Излъгали са ви, Оле. Аз не търся смъртта. Не се излагам на опасност повече, отколкото това прави който и да е друг войник на позицията. Просто… просто изпълнявам своя дълг.

— Значи ме отблъсквате?

Нова пауза.

— Веднъж баща ви дойде при мене и ми предложи да ви насили да станете моя жена. — Той забеляза как Олга пламна. — Не знаехте ли? В такъв случай съжалявам, че ви го казах. Тогава аз отказах на баща ви. Отказах не защото не ви обичах или защото не желаех да станете моя жена. Не! Отказах, защото можех да приема ръката ви само ако тя е дадена с любов! Ако нямам любовта ви, аз не желая нищо останало. — Той говореше сърдечно, но решително. — Така е и сега. И не смятайте, че от отчаяние ще потърся сам сръбския куршум. Аз мислех, че имам България и вас, не, тебе. Сега разбрах, че имам само България…

— Мартинов! Хей, Мартинов! — провикна се един от офицерите. — Ела! Ротмистър Бендерев се върна. Донесе заповедта…

— Прощавай, Оле! — тихо се сбогува Мартин Мартинов.

Очите й се изпълниха със сълзи.

Той притисна устни о ръката й.

 

 

— Ще вземем върха и повече няма да го отстъпим! — твърдо заяви Бендерев. — Атаката ще командувате пак вие, капитан Мартинов. Водете и знайте, че връщане няма. Върхът ще бъде наш, пък ако трябва, всички ще оставим костите си под него. Някакви въпроси?

Офицерите козируваха и се разпръснаха по частите си. Въпроси нямаше. Всеки знаеше своето задължение и наистина беше готов да се пожертвува в името на победата.

Частите се придвижиха в мъглата и неусетно за сърбите заеха изходните места за атаката. Задачата беше поверена на опитни бойци, научили вече какво значи да се атакува с открити гърди срещу сръбските куршуми. Вдясно беше пак Втора бдинска дружина. Нея щеше да води сам командирът на полка Мартинов. Вляво щеше да настъпи първа дунавска. Подкрепяха ги една рота плевенци, пловдивската дружина и една планинска батарея.

Мъглата се разкъса. Мартинов изпрати своя верен помощник капитан Тошев да води плевенци:

— Вие поддържайте оттам, а пък, аз оттука — каза той просто. — В десет минути трябва да бъдем горе!

Войниците сложиха ножовете на пушките. С револвери в едната ръка и саби в другата пред тях застанаха офицерите. Минута тишина — онази изпълнена с едва сдържан устрем минута преди атаката, която всеки воин познава. После се разнесе гласът на Мартинов:

— Напрееед!…

— Уррааа!…

И дружините се понесоха в атака.

Зад тях полковата музика гръмна с тържествените звуци на „Шуми Марица“. Войниците подеха бодрия припев на народния химн и с него на уста полетяха към върха. Щастливо хрумване на Бендерев беше това изпълнение на „Шуми Марица“! От този час нататък химнът щеше да съпровожда всяка българска атака и щеше да се превърне в кошмар за сърбите — чуеха ли „Шуми Марица“, те щяха да знаят, че към тях настъпват гора от насочени щикове и железни мъже, които нито огън, нито куршуми могат да спрат.

Атаката беше кратка, жестока, неудържима. Напразно полковник Кока Милованович, който командуваше батальоните на Мека Црев, раздираше гърлото си в заплашвания, напусто сам заставаше в предните редици и командуваше стрелбата на защитниците. Ударът на българите беше рязък и стремителен — удар на войници, които знаят, че връщане няма…

И наистина само след десет минути победителите вече бяха на върха, пееха „Шуми Марица“ и се прегръщаха.

Вечерята на офицерите от Шумадийската дивизия скоро се превърна в гуляй. Гуляят — в пиршество. Пиршеството — в оргия.

Полегнал на една страна върху софата, полковник Бинички вдигаше чаша след чаша, пиеше наздравици за „утрешната сияйна победа“, даваше тон на песните. Пригласяше му началник щаба на дивизията майор Груич, а полковите и батальонните командири с всички сили се стараеха да не изостават в пиенето и веселбата.

— Музика! — дрезгаво извика Бинички.

Залитайки, един млад офицер излезе от стаята на пиршеството. След четвърт час от съседната стая се разнесе една полонеза, изпълнявана от полковата музика на 12-ти полк. Полковник Бинички изпразни на един дъх огромен стакан вино и невъобразимо фалшиво подхвана познатата мелодия на полонезата. В нестроен хор след него запяха и другите офицери. И почти никой не забеляза как командирът на втори батальон от 12-ти полк се измъкна от стаята. Само един му подвикна:

— Повръщай по-далеч от къщата, да не се подхлъзнем в тъмнината!

После веднага забравиха за него.

Михаило Катанич не излезе да повръща. Всъщност той почти не беше пил. Излезе, защото тук се задушаваше. Той седна на дървените стъпала на селската къща и подпря глава на стиснатите си пестници.

За това ли бяха стигнали дотук? Менците с вино, пиянските песни, наздравиците за несъстоялите се победи — това ли беше „правото дело на Сърбия“, за което тръгнаха в тази братоубийствена война? Къде останаха идеалите, патриотизмът, волята за борба, победният дух?

Никой не беше желал тази война по-малко от Катанич. За него тя беше житейска катастрофа, погром на мечтите, горчив завършек на всичко. Но когато последва зова на родината си, той успя да надмогне всичко лично, да потъпче вътрешната си съпротива и да се превърне в онова, което отечеството изискваше от него — войник и боец.

Беше готов да воюва, а всяка крачка му носеше разочарования. Там, където бе очаквал героизъм и подвизи, срещаше самохвалства и тупане в гърдите. Наместо смислени маньоври — глупаво скитане по урви и сипеи далеч от противника; наместо победи — пиянски оргии; наместо „јуриш“ и „на нож“ — сладникави песни, над чаша вино…

От къщата се разнесе сластният глас на певачицата Йованка — една от онези жени, които винаги вървят подир войските — и гърлено и възбуждащо занарежда:

Ја хоћу само твоју љубав,

не треба ми верност твоја…

Катанич не издържа, захвърли забравената между пръстите угарка и тръгна през двора по-далеч от къщата. Някакви сподавени гласове отвъд високия стобор привлякоха вниманието му. Безшумно приближи. Няколко войници бяха насядали на стоварените пред оградата дърва, пушеха и разговаряха полугласно:

— Какво се чудиш? — казваше един. — Пада ни се. Хората ни мислеха за свои братя, а ние — удар в гърба. Вместо да им помагаме като на християни и съседи, тръгнахме да им завладяваме държавата. Ще ни бият зер! Брат ти да те удари в гърба, няма ли да го биеш? Ще го биеш, и то два пъти — веднъж, че те удря в гърба, втори път, че ти е брат.

— Ама откъде извадиха тази сила бе? — попита друг. — Казваха ни: разходка до София, бяло кафе ще пием там. Хубава разходка! Хубаво кафе! Ще има да ни горчи…

— Откъде извадиха тази сила ли? — отговори първият, който, изглежда, беше признатият авторитет на групичката. — Който е чакал срещу нас да бъдат овце, тиква е имал на раменете си, не глава. Ти бил ли си на Алексинац и Делиград^[5]? Там да беше видял как се бият българите. Хем не за свое — за чуждо се биеха, а юначеството им — с думи не можеш го описа.

— Нямат ли жени и деца тези хора? — намеси се трети глас. — Гледам ги и не вярвам на очите си. Тръгнат ли, с нищо не можеш ги спря. Куршум го удари, граната крака му отнесе, а той пее проклетата „Шуми Марица“ и все напред, все налита! А офицерите им — начело. Не стоят отзад и да викат „јуриш“, а пред всички тичат.

— Право рече Йоцо — въздъхна вторият. — Тръгнахме за бяло кафе, а ще си оставим кокалите по тези чукари.

Катанич знаеше, че трябва да се намеси. Като офицер и началник той беше длъжен да отиде при тези хора, да разсее съмненията им, да ги ободри. Но какво можеше да им каже? Как да им вдъхне вяра в победата, в командирите, когато в същото време в къщата до тях певачицата пее за любовта и ненужната вярност? Той тихо се отдръпна настрана, седна и отново оброни глава. Не спеше, но не беше и буден. Намираше се в онова състояние между съня и действителността, когато предметите и събитията постепенно загубват очертания; когато „днес“ става „утре“, а „утре“ изглежда така, сякаш е отдавна преживяното „вчера“.

Не знаеше колко време беше престоял във вцепенената си неподвижност. Изведнъж се стресна. Опомни се. Къщата тънеше в тишина, а извън стобора някой високо питаше за началника на Шумадийската дивизия. Катанич стана, разкърши вдървеното си тяло и отиде към дворната порта.

— Важна заповед на Върховната команда! — каза му новодошлият капитан, носещ знаците на офицер от Генералния щаб. — Дивизията трябва още тази нощ да се придвижи към Драготинци, до Дунавската дивизия.

Михаило Катанич се представи и попита:

— Лично ли искате да предадете заповедта или чрез мене?

— По-добре чрез вас. — Капитанът му подаде един незапечатан плик. — Предайте я на полковник Бинички. Аз трябва да бързам към разположението на Дринската дивизия.

Със заповедта в ръка Михаило Катанич се върна в къщата. Полковник Бинички спеше на същата софа, където допреди един час беше гулял с подчинените си офицери. Катанич улови раменете му и ги разтърси. Полковникът с мъка отвори очи.

— Господин полковник, важна заповед на Върховната команда!

— Читајте! — рече сънливо Бинички.

Докато Катанич му прочете три реда от заповедта, полковникът отново клюмна и захърка. Младият офицер го разтърси повторно. Отначало Бинички го изгледа с безпаметен поглед, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. После разтърка очи и заслуша в просъница. Катанич прочете заповедта до края и запита:

— Какво ще заповядате, господин полковник?

— Ништа — сви рамене дивизионният командир. — Нисте ме ни требели будите за то. Ви знате да је Врховна команда плашљива; по њеној глави бугари свуда ничу, а дунавци-јунаци траже сада да их ми избављамо. Ми не можемо свуда и на све стране. Ми смо наше учинили!… Лезите па спавајте!^[6]

И като се обърна на другата страна, полковник Бинички сам даде пример как трябваше да се посрещне заповедта на краля…

Беше полунощ.

Започваше третият ден на Сливнишката битка.