Цончо Родев
Изпитание (10)

10

Изповедта на Кронислав Херуц беше случайна, но искрена. Той, „последният епикуреец“, както понякога сам се наричаше, човекът на безгрижието и веселбите, преминал живота си като една неспирна шега, сега все по-често и по-често усещаше умора. В такива случаи той поглеждаше назад в живота си и скръбно установяваше, че там не намира нищо, което да му даде смисъл и съдържание. Всичките му спомени се сливаха в една обща пъстра върволица, някаква шумна въртележка, в която имаше много вино, смях, жени — безбройните Ирини, Ани, Калиопи, Драги, Любици, Гертруди и Ребеки, които му бяха дарявали наслада, но не и топлота — и всичко това обилно подправено с остроумие и находчивост, ала не се срещаше никаква случка, която да се откроява от пихтията на безличието. И в такива случаи той с изненада откриваше, че му липсваха точно онези прости човешки радости, които обикновено така майсторски осмиваше с афоризмите си: любовта, тихите вечери сред семейството, сладката грижа за децата…

И друго беше вярно в изповедта на Херуц — намерението му да промени живота си. Като мислеше за тази промяна, той казваше „да си възвърне пропиляното“; думи, които съдържаха горчивина, самообвинение, но и надежда. И тази надежда произлизаше от това, че за пръв път — така се оправдаваше той пред себе си — бе срещнал жена, в която би могъл да намери всичко: любима, другар, спътник в живота, събеседник и майка на децата си. Защото Олга, дъщерята на г-н Стамат Хаджиспасов, съчетаваше в себе си всички качества, които трябва да притежава една съпруга на човек като Херуц — прелестна външност, тих и спокоен характер, дарба да се смее и достатъчно ум, за да не се превръщат разговорите с нея в постоянна комбинация от скука и раздразнение.

Беше ли основателна тази надежда на хърватина? Той се бе случвал пет-шест пъти в компанията на Олга — няколко soirées-та у общи познати, един пикник „на теферич“, както казваха софиянци, една вечеря с четиридесет куверта, дадена от баща й в ресторанта „Сан Стефано“ — и тя винаги се бе държала към него просто, сърдечно, естествено, без превзетост и преструвки и с онази непосредственост, която е възможна само между най-близки хора. Тя се смееше от все сърце на неговите остроумия и това бе подтиквало ума му да ражда все нови и нови смешки. А веднъж — това се случи на пикника в Курубаглар — тя даже изръкопляска на една негова духовитост и извика:

— Вие сте чудесен, господин Херуц. Струва ми се, че цял живот не бих се уморила да ви слушам.

Тогава, пръв и единствен случай в живота му, той се смути и в продължение на цяла минута не намери подходяща дума за отговор.

— Животът е безкрайно дълго нещо, госпожице — каза най-сетне.

— Но не колкото вашият хумор, господине — отвърна тя веднага и после дълго, много дълго той бе разсъждавал върху тези нейни думи.

На Херуц му се искаше да вярва, че това беше достатъчно, за да бъдат надеждите му основателни. Но всъщност не беше особено убеден — той познаваше много жени, но не познаваше жената; и въпреки целия му богат опит девойките и невинността бяха terra incognita за него.

И друго не знаеше Херуц: дали сам я обичаше. Той я харесваше, ценеше и би желал да я нарече своя съпруга. Но беше ли това любов? Мислите за Олга не караха „последния епикуреец“ нито да страда, нито да загубва съня или апетита си, нито да има желание да пише стихове, като например този сантиментален Мартинов. Но да страдаш, да въздишаш под звездите и да пишеш нескопосни стихове — това ли е любовта?

 

 

Както често се случваше напоследък, на сутринта след гуляя у Паница Кронислав Херуц пак изпадна в едно от своите състояния на непривична за него меланхолия и невесели размисли. Докато се бръснеше пред огледалото, той си припомни последния разговор с Николаев и Мартинов и от него мисълта му веднага се прехвърли на Олга. Да, Олга Хаджиспасова сякаш не беше чужда на мисълта за един брак с кореспондента. Иначе щеше ли да му каже през лятото „Цял живот не бих се уморила да ви слушам“? Не са ли съпрузите единствените, които могат да се слушат цял живот и да не се уморяват?

И, дявол да го вземе, защо да протака с месеци? Не е ли редно да премине от думи към дела? Какво чакаше още? Защо не отиде у тях, пък „каквото сабя покаже“, както казват българите?

„Да речем, че Олга е съгласна — каза си той, докато «вземаше» мустаците си. — Да речем също, че брат й не се брои. Остават бащата и майката, които положително се броят. Хм, с майката е по-лесно. Тя е от онези жени, с които аз умея да се разбирам. Но старият…“

Със „старият“ щеше да бъде трудно. Мъчно можеха да се намерят двама по-различни хора от евентуалните бъдещи зет и тъст. „Тъстът“ беше пресметлив, скъперник, алчен за богатство; „зетът“ — безгрижен веселяк, който никога не се замисляше за утрешния ден. Първият изчисляваше удоволствията в пари; вторият — парите в удоволствия. Постоянната грижа на Стамат Хаджиспасов беше печалбата; редките грижи на Херуц — как по-добре да изхарчи случайно спечеленото. За Херуц народният представител беше „бакалин с амбиции на парвеню“; Хаджиспасов наричаше хърватина „развейпрах, който и за вода пари не може да изкара“…

Как можеше Кронислав Херуц да се справи с това препятствие? Да говори за търговия? Да лъже, че половината Карловац принадлежи на баща му? Не, не вървеше — Херуц нито можеше, нито желаеше да се залавя за такава игра. Тогава оставаше едно: да спечели Елисавета и да разчита на нейното влияние върху „стария“. Да, това беше единственото разрешение. И възможно: депутатшата неведнъж му бе показвала благосклонността си и сякаш бе покровителствувала разговорите му с Олга.

Завладя го войнствено настроение и той реши веднага, още днес, да предприеме решителната стъпка.

Като обърса сапуна от лицето си и натри със стипца порязаното място под лявото око (ръката му бе трепнала, когато помисли за „стария“!), той се отдръпна крачка назад и се заразглежда в огледалото. Можеше ли още да бъде кандидат на едно осемнадесетгодишно момиче? Мъчейки се да бъде безпристрастен, той си казваше, че вече май прекалено ясно личат четиридесетте му години (всъщност той беше на четиридесет и три). Коремчето, което не особено естетично увисваше над колана му, отпуснатите бузи, тъмните кръгове под очите, оредялата кестенява коса на челото — всичко това надали беше много подходящо за партньор на бликащата здраве, младост и красота Олга. Но после забеляза живия и изразителен поглед на очите си, запазили своя младежки блясък, тънките вежди, пълните чувствени устни и си помисли, че още съвсем не е така безнадеждно стар, за да престане да се надява…

Общо взето, огледът го задоволи. Той се облече с извънредна грижливост — елегантно и същевременно с отсенка на небрежност; изкуство, което преди години бе научил от лондонските денди. Огледа се за последен път, поправи една гънка на широката си виолетова връзка-папийон, постави пръстените си — той ги слагаше само в „екстрени“ случаи, — надяна ръкавиците от ярешка кожа, взе тънкото тръстиково бастунче и с весело сърце и неизмерим оптимизъм се отправи да премери сили със съдбата…

Като излезе от къщи, той видя княз Александър, който препускаше на кон по улицата, а на две крачки зад него яздеше поручик Мартинов в офицерска униформа. Херуц изръкопляска на княза — той споделяше очарованието на народа към този властелин с подкупваща красота — и смигна многозначително на флигел адютанта. Александър не го забеляза, но Мартинов му отговори със сърдечно махване на ръка.

— Браво! — каза си гласно кореспондентът. — Срещнах поет. Това е добър знак!

Надникна в Народното събрание, но не от интерес към разискванията — вече година той описваше в „Слобода“ дейността на парламента, без изобщо да пристъпва прага му, — а само колкото да се увери, че Стамат Хаджиспасов е в залата. После се отправи към дома на „тъста“, като си подсвирваше някаква песенчица, и с ловкост на професионален жонгльор премяташе тръстиковото си бастунче между показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

Кронислав Херуц смело прекоси двора на Хаджиспасови и с кокалената дръжка на бастунчето си почука на вратата. След минута се появи червенобузесто слугинче с чип нос и дяволити тесни очи.

— Тук ли е господин Хаджиспасов? — попита журналистът. — Кажи му, че го търси…

— Чорбаджията го нема — късо отряза момичето на шопски диалект. — У дома е само господжата.

— Излязъл ли е? — престорено съжали Херуц. — Лошо, много лошо! — Той замълча няколко секунди, за да покаже, че обмисля положението. — Нищо, кажи тогава на госпожата, че господин Херуц иска да поговори с нея. Ще запомниш ли? Го-спо-дин Хе-руц!

— Че идем да кажем, гос’ине — рече слугинчето и изчезна в къщата. След малко отново се появи и без повече приказки го въведе в гостната. В същото време от отсрещната врата влезе и Елисавета Хаджиспасова. Херуц си придаде израз на удоволствие, тръгна бързо към нея, за да й целуне ръка, и докато мислеше „Бива си я, тъщата. На тези години и още се държи!“, гласно каза:

— Ах, госпожо, искрено се радвам на тази среща с вас!… Вие изглеждате просто чудесно!

Тези думи съвсем не подхождаха на мисията му. Целувката върху пълничката ръка, продължила половин секунда по-дълго, отколкото бе позволено — още по-малко. И двете прегрешения Херуц направи съвсем несъзнателно, с инерцията на човек, навикнал в жената да вижда само жената. И затова искрено се изненада, че тя му отговори като жена, а не като предполагаема тъща:

— Вие сте ненадминат майстор на комплиментите, господин Херуц! — Гласът й, Херуц можеше да се закълне в това, го подканяше да продължи с комплиментите си. — Но вие всъщност сте търсили мъжа ми?

— „Признат грях — наполовина простен“, госпожо. Излъгах. Преди пет минути видях господин Хаджиспасов в парламента. Всъщност… всъщност исках да видя вас…

Както подобаваше на човек, който не само ще иска ръката на дъщеря й, но и ще моли за съдействие пред бащата, той говореше напълно откровено. Ала за ушите на Елисавета Хаджиспасова тази откровеност прозвуча по съвсем друг начин. Тя го изгледа настойчиво изпод премрежените си мигли и този поглед го накара да се почувствува неудобно.

— Никога не съм крила, че вашата компания ми е особено приятна, господин Херуц.

Елисавета казваше истината. Този интересен мъж, обиколил почти цяла Европа, който имаше славата на опитен прелъстител и речника на невярващ в светостта на брака циник, отдавна бе подействувал на въображението й. Той сякаш олицетворяваше за нея всичко онова, което тя не беше преживяла и което тайно в себе си мечтаеше да преживее.

Той й харесваше. Харесваха й външността му, държането му на човек, който никога няма да остарее, двусмислието на неговите остроумия, погледът му на мъж, който под дрехите вижда тялото, и лекотата на обноските му, издаващи навик да се чувствува еднакво добре както в дворцовите салони, така и в сепаретата на публичните домове.

Журналистът се закашля, без да има нужда. Разговорът тръгваше по русло, което не обещаваше нищо добро. Херуц зае стола, който домакинята му посочи, и се опита да излезе от опасното тресавище, като подхвана отдалеч:

— Как е вашето семейство? От онази приятна вечер у господин Адженов не съм имал удоволствието да ви видя.

— Ежедневие, сиво ежедневие, господине — въздъхна тя пресилено. Въздишката й означаваше: „Толкова скучая! И съм тъй самотна! Как бих искала да срещна човек, който да ме спаси от сивотата на ежедневието!“

Станал по-предпазлив, Херуц предпочете да чуе само думите, но не и въздишката.

— А госпожица дъщеря ви? Вечерта у Адженови аз имах удоволствието да седя до нея и да водим един толкова интересен разговор! — Неопределеното „толкова!“ беше модна дума в софийския „хайлайф“. — Често си спомням и разговора, и събеседницата си.

— Ах, деца, нали знаете — каза Елисавета. После си спомни, че навярно довечера предстоеше годежът на Олга с Мартинов, спомни си и неприятните последици, които този годеж щеше да донесе лично на нея, и прибави: — Олга е вече на възраст за женене. Изглежда, скоро ще трябва да се примиря само с ролята на майка на женена дъщеря…

Преди да си даде сметка, че попада отново в тресавището, Херуц се поддаде на природата си и отговори с един от своите афоризми:

— Грешите, много грешите, госпожо. Истинските мъже винаги предпочитат онази възраст на жените, която съчетава още непреминалия плам на младостта с опита на годините.

Тя трепна и го изгледа с нежна благодарност. Херуц съзна грешката си, но вече беше много късно. „Жените са глупави, умни или много умни, но никога достатъчно умни — помисли той злобно. — Не вижда ли тя, че съм дошъл за дъщеря й, а не за нея?“

— Нима мислите, че една майка на женена дъщеря може да събуди някакъв интерес? — В гласа й имаше безкрайна молба, но хърватинът беше ядосан и не изрече простото слово, което тя очакваше.

— Вие говорите така, като че ли женитбата на дъщеря ви е насрочена за неделя…

И тук последва неочакваното:

— Олга довечера се годява, господин Херуц.

Една дълга минута Херуц беше като замаян. Четири обикновени думи, но те безвъзвратно проваляха възможността му „да си възвърне пропиляното“. Довечера Олга се годяваше и всичките сладки надежди на „последния епикуреец“ да промени живота си, да скъса с празното съществувание на застаряващ bon vivant^[1], да се прероди в един от онези често осмивани от него обикновени хорица, всичко отиваше по дяволите. За секунда той видя пак омразната му със своята пустота ергенска стая, нестоплена от дъха на един друг, обичан човек, видя шумните гуляи, просташкия плюш в „Двата бели гълъба“, — нерадостните вечери на самота и му стана скръбно и горестно.

— О, толкова ви сърадвам! — рече той и се засрами от фалшивостта на гласа си. — Кой… кой е щастливият избраник?

— Мартинов. Поручик Мартин Мартинов, сигурно го познавате. Той е адютант на княза.

С един от светкавичните обрати на щастливия си характер Кронислав Херуц не изпита нито ревност, нито омраза към облагодетелствувания си съперник, а видя цялата случка откъм смешната й страна: снощи Мартинов възпяваше в стихове избраницата на Херуц, а тази сутрин Херуц прие срещата с поета като добър знак за успех при Олга… Наистина куриозни положения! И макар че в тях на него беше отредена ролята на Панталоне^[2], на устните му се появи лека усмивка.

— Вие се смеете? — запита Елисавета, която бе следила изражението на лицето му. — Не одобрявате ли поручик Мартинов за годеник на Олга?

— Напротив, госпожо — отговори той с убедителна искреност. — Поручик Мартинов е във всяко отношение най-съвършеният мъж, когото познавам. В него са съчетани красотата на Адонис, благородството на крал Артур, чистотата на младия Вертер и… той отново се усмихна, — и възвишената душа на поет.

Елисавета не разбра нито едно от сравненията на журналиста, но с непогрешим инстинкт долови тяхната чистосърдечност и това й беше напълно достатъчно. И като всяка бъбрива жена, която дълго е трябвало да сдържа своите мисли и впечатления, тя се впусна в една безкрайна тирада на тема достойнствата на Мартинов. В тази тема хърватинът положително беше по-сведущ от нея. Но той познаваше този род жени и предпочете да я остави да говори, да говори колкото иска, като само от време на време показваше своето внимание с по някоя дума, жест или престорено възклицание. Безпогрешно знаеше, че като се умори или изчерпи, тя сама ще промени темата. И не се излъга.

— Та вие мислите, че хората не ще виждат в лицето ми само майка на женена дъщеря? — поде тя. — Искрен ли бяхте или само ми направихте един утешителен комплимент?

— Вземете едно огледало и ще се уверите, че вие съвсем не се нуждаете от утешения, госпожо — отговори галантно Херуц. Подобни изречения той бе казвал стотици пъти досега и на тях обикновено жените отвръщаха с оплаквания от безцелността и еднообразието на живота си.

— Ах, да знаете колко ми е тежко! — въздъхна Елисавета с тон, който подканяше за по-осезателна, и то не само духовна подкрепа.

— Тежестта е относително понятие. Лично за мене най-тежкото нещо е една празна кесия в джоба…

— Вие сте непоправим, господине. — Тя го заплаши закачливо с пръст. — Преди няколко дни чух да казват за вас, че сте човек, който не вярва в нищо и се подиграва на всичко.

Определението му хареса. Вярно по съдържание, то имаше и някаква французка елегантност на израза, която обикновено рядко се удаваше на иначе склонните към шеги и присмехулства българи.

Елисавета му поднесе неизбежното за всяка българска къща сладко, после се върна на прекъснатия разговор:

— Вие казахте добри думи за външността ми, господине. Но не са ли това само думи? Когато съм искала да направя впечатление някому, външността ми съвсем не е показвала качествата, които и приписвате.

В подражанието си на Запада родоначалниците на българското „висше общество“ най-бързо бяха усвоили модата и твърде свободните изрази. А именно свободните изрази бяха стихията на журналиста.

— Не разбирам какво значи, „когато съм искала да направя впечатление“. Но ако имахте предвид пленяването на някой мъж, това съвсем не е трудно, госпожо.

— Мислите ли? — Тя отново го погледна обещаващо през премрежените си мигли.

— За жена с вашата външност е напълно достатъчно да спазва десетте правила за пленяване на един мъж.

— Десет правила? Не съм чувала за тях.

Всъщност и Херуц не беше чувал, а само каза първото, което попадна на езика му. Но не се чувствуваше затруднен — това беше област, в която опитът и находчивостта му винаги можеха да го спасят.

— „Десет правила за пленяване на един мъж“. Това е абсолютно сигурната рецепта, госпожо.

— Не желаете ли да ми ги кажете?

— Дори бих ви ги записал. — Писането, като по-бавно от говоренето, даваше време за мислене. — Искате ли?

Той извади отдавна неупотребявания си кореспондентски бележник и молив и се приготви да пише. Елисавета заобиколи масата и се наведе над рамото му. Той усети дъха й на врата си и това подействува импулсиращо на вдъхновението му. Написа заглавието и го подчерта. После със сигурна ръка продължи нататък:

„1. Оставете го да говори и се правете, че го слушате. Мъжете обичат собствения си глас.

2. Не правете сцени, но леко го ревнувайте от всички жени — всеки мъж се ласкае от мисълта, че е един Казанова.“

— Какво е това Казанова? — попита Елисавета.

— Един прочут любовник от миналия век, госпожо. Един герой на хиляди пикантни приключения.

— Значи нещо като вас?

— Не преувеличавайте достойнствата ми. — Той се засмя. — В храма на Афродита аз съм само третостепенен жрец.

Думите на Елисавета му подсказаха продължението на „правилата“:

„3. Ласкайте го, безочливо го ласкайте — тъй нареченият «силен» пол е много по-суетен от «слабия».

4. Говорете и го разпитвайте за работата му — мъжете мислят за работата си много повече, отколкото, за жените.

5. Дори и да не сте, показвайте се много темпераментна — заспала жена той си има и вкъщи.

6. Показвайте се и добра домакиня. И най-заклетите бохеми несъзнателно ценят безкрайно домакинята в жената.

7. Непрекъснато дразнете любопитството му. Любовта на мъжа не е нищо повече от любопитство. И свърши ли то, свършва и любовта.

8. Колкото и да е щедър, щадете кесията му — той най-добре знае, че тя не е бездънна, и е твърде чувствителен на тази тема.

9. Научете се да споделяте слабостите му — да пиете ракия или да играете карти, да говорите за политика или да ловите риба с въдица… Преструвайте се, че това ви прави удоволствие: мъжът се завоюва най-лесно чрез слабостите му.“

Кронислав Херуц спря и се замисли. Вдъхновението му се беше изчерпало. Но като си спомни словоохотливостта на домакинята, написа и последната точка:

„10. Сдържайте бъбривостта си, за да скриете своята глупост. Е, той не си прави никакви илюзии за вашия ум, но все пак ще бъде потресен от истината!“

— Вие сте ужасен, господине — скара му се Елисавета. — Как можете да пишете подобно нещо!?

Той очакваше тази реакция. Както лъжецът не търпи да го наричат лъжец и крадецът — крадец, така и най-бъбривите жени се засягат от намеци за тяхната бъбривост. Откъсна листчето и й го подаде:

— Разбира се, последната точка не се отнася за вас, госпожо. Но вие сте едно щастливо изключение между жените.

— Искате да кажете, че обикновено жените са бъбриви? И че това не харесва на мъжете?

— Уви, така е, госпожо. Най-голямото зло за мъжа са жените и алкохолът. Все пак алкохолът е за предпочитане — той поне не приказва…

Елисавета взе изписания лист, седна пак от другата страна на масичката и се залови да го препрочете. Хърватинът забеляза, че тя държеше листа твърде близо до очите си — сигурен белег на късогледство — и се запита дали наистина погледите й към него бяха обещаващо премрежени, както той ги бе изтълкувал, или само взиране на човек с лошо зрение. Но домакинята скоро разсея съмненията му. Тя вдигна очи от листчето, спря ги продължително върху госта и произнесе тихо:

— Чувала съм ви да казвате, че мисленето за работата ви причинява главоболие. Не искам главоболието ви да се дължи на мене. Но затова би трябвало да ми издадете някоя от вашите слабости.

„Зафиров би казал, че атаката е фронтална — помисли Херуц. — Дявол да го вземе, точно днес ли трябваше да стане това! Днес, когато…“

Той пак си спомни глупостта и празнотата на досегашното си съществувание и пропадналите надежди да го промени. Да, всичко е било само хрумване, фантазия, пожелание. Самата съдба желаеше той да бъде и да си остане „последният епикуреец“: да се забавлява и да забавлява другите, да живее „на дребно“, да се залъгва с мимолетни наслади, да не мисли за утрешния ден, да не допуща скръбта до сърцето си. Какво пък, нека бъде тъй! Нали неговият Омар Хайям казва:

Твърдят, че тоя, който пие, щял да отиде в пъкъла.

Как да повярвам на тая лъжлива дума? —

Ако тоя, който обича виното, и оня, който обича

                        любовта, отидат в пъкъла,

утре раят ще ти се стори плосък като длан.

Щом надеждата му е била само напразен блян, защо да не вземе от живота всичко, което той му предлага? Ето, тази още съблазнителна, жадна за живот жена чакаше отговор на своята „фронтална атака“. Не е ли и това знак на съдбата?

— Моята слабост е модата — каза той, като с една едва забележима въздишка отправи своето „последно сбогом“ на краткотрайната си мечта. — Имам последните броеве на парижкия „Journal des modes“. Искате ли да ви го покажа, Елисавета?

От своя дългогодишен опит знаеше, че точно сега е времето да премине от „госпожо“ на „Елисавета“.

— Разбира се! — възкликна тя. — Ще ги видя с голямо удоволствие!

Естествено той не притежаваше никакъв „Journal des modes“, но това не го тревожеше: ако Елисавета дойдеше, нямаше да стане и дума за модни списания. И обратното — когато настъпеше ден да заговорят за модните списания, тогава нямаше да става дума за нищо друго.

— Неудобно е да ги донеса тук. Защо не дойдете да ги видите при мене?

— Много съм любопитна — отговори Елисавета. — Може ли това да стане, да речем, в сряда към четири часа следобед?

Тя в един миг го плени със своята липса на превзетост. Херуц се бе страхувал от лицемерие и преструвки, от „Как можете да помислите, че…“, от „За каква ме смятате?“ и прочие, и прочие изрази на засегнати целомъдрия, които — сякаш по уговорка — жени от цяла Европа му бяха казвали с толкова по-голяма охота, колкото са бивали по-близо до съгласието. Ако следваше внезапния си порив, той сигурно би разцелувал тази жена за нейната непринуденост, но сега се задоволи да каже:

— Аз живея у…

— Да, зная — прекъсна го тя. — Вие имате отделен вход от улицата, нали? Но все пак ще бъде по-добре да ме чакате на вратата. Аз ще бъда с гъст воал…