Цончо Родев
Изпитание (22)

8

Когато Светозар Нешич, личен адютант на краля, влезе в караулното пред двореца, Катанич дремеше.

— Капитане, хей, капитане — развика се весело Нешич, — събуди се! Ще проспиш повишението!

Катанич отвори очи и позна приятеля си.

— А, ти ли си, капитане? Остави, две нощи не съм мигнал…

Те се прегърнаха. Двамата капитани бяха съвипускници от Военното училище и по някакво съвпадение всичките им повишения биваха винаги в един и същи ден. Така се изменяха и обръщенията им — имаха навик да не се наричат по име, а по офицерското си звание в момента.

— Разсъни се, капитане — каза Нешич, докато прекосяваха двора на двореца. — Очаква те среща с есенцията на сръбската военна мисъл.

— Защо? Не ме ли вика само Гарашанин?

— Там е и Гарашанин, но като гост. — Нешич прибави доверително: — Ще се явиш пред Висшия военен съвет, председателствуван лично от Негово Величество. Не се чуди! Нещо се мъти, но и аз не зная какво е.

Те стигнаха до заседателната зала, Нешич доложи за капитан Катанич и след разрешението на краля го покани да влезе. Михаило Катанич удари токове и според устава поиска от краля разрешение да остане. Крал Милан благоволи да му предложи стол. Едва тогава Катанич се огледа. Ако се изключеше министър-председателят Милутин Гарашанин, в залата беше цветът на сръбската войска: министърът на войната и началник щаба на армията полковник Йован Петрович, началникът на оперативното отделение полковник Атанацкович, началникът на инженерните войски полковник Магдаленич, началникът на артилерията полковник Богичевич, главният лекар на армията д-р Владан Джорджевич и командирите на четири от петте сръбски дивизии: полковник Топалович — на Моравската, полковник Мишкович — на Дринската, старият генерал Йованович — на Дунавската и полковник Бинички — на Шумадийската. Отсъствуваха само артилерийският полковник Джукнич, командир на Тимошката дивизия, и генералите Катарджи, почетен адютант на краля, Лешанин и Хърватович. Групата, така да се каже, имаше два центъра: кралят, разположен на стол с високо облегало, на което имаше гравирана корона, и полковник Петрович, разгънал на масата пред себе си голяма военна карта. Над картата се бяха надвесили генерал Йованович и полковниците Атанацкович, Богичевич и Мишкович. Останалите, включително и цивилният Гарашанин, се бяха разположили около краля. Някак си настрана от двете групи седеше само д-р Джорджевич. На пълното му лице на човек, който не е чужд на удоволствията от чревоугоднически характер, личеше непривично за него раздразнение.

Кралят направи знак на Гарашанин — капитан Катанич беше пратеник на министър-председателя и затова бе редно Гарашанин да го разпита.

— Ние получихме вашия рапорт, изпратен чрез господин Боди — започна Гарашанин, — и останахме много доволни от подробните сведения, до които сте се добрали. Обаче предвид важността на тези сведения Негово Величество пожела да се явите и докладвате лично.

— На вашите заповеди — поклони се Катанич. Въпреки че се намираше пред най-старшите офицери и пред самия крал, капитан Катанич се държеше с явно изразено вътрешно достойнство.

— Имате ли да прибавите нещо повече към рапорта си относно Пашич и другите радикали предатели?

— Не, господине. Българското правителство продължава да поддържа същия режим над емигрантите.

— Това е достатъчно. Всъщност ние ви повикахме да докладвате по втория раздел на рапорта — подготвяната анексия на Източна Румелия.

— Струва ми се, че изразът ви не е правилен, господин министър-председателю. Доколкото зная, анексия означава заграбване на чужда територия, докато Източна Румелия е чисто българска земя с чисто българско население. Позволявам си да ви припомня, че именно в тази област са онези центрове, където преди осем години българите развяха знамената на Априлското въстание срещу Османската империя.

В залата се възцари тежко, изпълнено с враждебност мълчание. Всички погледи бяха съсредоточени в младия офицер, но само в един чифт очи той срещна съчувствие — в очите на д-р Владан Джорджевич.

— Je crains, que le poind de vue de votre opinion soit… très extraordinaire, monsieur capitaine^[1] — студено произнесе кралят, за когото често беше по-лесно да се изрази на френски, отколкото на сръбски.

Но строгият и неприятен тон не накара Катанич да се огъне:

— Аз мислех, че Ваше Величество иска да узнае истината такава, каквато е, а не напудрена като перука.

— Или поръсена с черен пипер — обади се д-р Джорджевич, който винаги отдаваше предпочитание на сравненията от гастрономическо естество.

— И каква е истината според вас? — запита Милутин Гарашанин.

— Ако се погледне на разделянето на Княжеството и Източна Румелия с очите на българите или на безпристрастния наблюдател, то не е нищо друго освен една чудовищна несправедливост, господине. Според мене границата, прекарана по билото на Стара планина, е най-уродливата рожба на европейската политика през нашия век.

— Странно гледище за един сръбски офицер, капитан Катанич.

— Не съм забравил, че съм сърбин и сръбски офицер, господин министър-председателю. Ако отечеството и моят крал ме призоват, аз съм готов да оставя костите си навсякъде, където това ще бъде необходимо за величието на Сърбия. Но това не променя истината за Румелия.

— Добре, да не спорим на теми, които, хм, надали са от ваша компетентност. Докладвайте какво се върши в България за анексирането на Източна Румелия.

Сбито и ясно капитан Катанич изложи положението в България. Той повтори и потвърди сведенията, препратени чрез г-н Боди, разказа за подема на населението от двете страни на Балкана, за тайните революционни комитети, за агитаторите, които кръстосваха българските земи.

— А князът? — прекъсна разказа му Милан.

— Доколкото разбрах, княз Александър поощрява подготовката на съединението, но сам не предприема никакви действия — не че не ги желае, а е парализиран от руската дипломация.

— В какво се изразява неговото поощрение?

— Най-малкото в контакта му с деятелите на съединението, Ваше Величество. Капитан Паница, един от главните агитатори, има винаги свободен достъп в двореца и мнозина го сочат като любимец на княза. Освен това имам сведения, че князът се е срещнал напоследък и с майор Николаев, старшия български офицер в румелийската милиция. Не допущам разговорът между тях да не е засегнал и положението в Областта.

— Знаете ли нещо повече за този, как го казахте, майор Николаев?

— Мнозина смятат Данаил Николаев за най-способен от българските офицери. Чувах, че му липсва висша научна подготовка, но че компенсира тази липса с ясен поглед, изключителна смелост, способност да се ориентира в обстановката и дарба бързо да взема правилни решения.

— Данаил Николаев — повтори Милан. — Трябва да запомним това име.

Тъй като кралят не продължи с въпросите си, отново се обади Милутин Гарашанин:

— Като сумирате впечатленията си, какъв е крайният ви извод за вероятността да се осъществи това тъй наречено съединение?

— Мисля, че няма да мине и година, и то ще се превърне в свършен факт, господин министър-председателю.

— А противодействието на Великите сили? По-специално противодействието на Русия? Допущате ли българите да се решат на една авантюра срещу могъщата Турска империя без подкрепата на Русия?

— Делото на съединението не е в ръцете на политиците, които знаят отношението на Русия, а в ръцете на народа. Българският народ има безгранична вяра в своята освободителка и изобщо не може да си помисли, че Русия би била способна да го изостави в решителната минута.

— Но ако руската дипломация съумее да заговори пряко на масите?

— Боя се, че и това не ще спре хода на събитията. Българинът, обикновеният българин, е готов да отиде „va banque“^[2] за съединението, което той смята въпрос на живот и смърт. Ще ви припомня пак събитията от седемдесет и шеста година, когато българите доказаха, че в името на идеалите си са способни едва ли не на всенародна хекатомба.

Крал Милан се изсмя. В тишината, която бе последвала думите на капитана, този смях отекна звънливо — висок, надменен, самонадеян.

— Онзи български дух е мъртъв, драги капитане — каза кралят. — Сега отвъд Тимок царува духът на печалбаря, на гешефтаря, на кариериста, на подлизуркото…

— Българският дух не е мъртъв, а само приспан — отчетливо произнесе Катанич. — Нужна му е само една искра, за да се пробуди такъв, какъвто го помнят Панагюрище, Батак, Шипка и Шейново.

— Достатъчно, господин капитан — сухо го сряза кралят, като тропна със сабята си по пода. — Вие твърдите, че говорите истината, но във вашата уста тази истина звучи като пробългарска агитация. — Той се обърна към събраните около него офицери. — И така, господа, вие чухте сведенията на капитан Катанич. Моля, изкажете се.

— Аз вярвам в точността на сведенията на капитан Катанич, но не споделям неговите прекалено песимистични заключения. Българите са овчари и бостанджии, неспособни да завоюват слава на бойното поле, особено срещу една редовна армия, водена от опитни, доказали своите качества офицери. — Когато беше нужно, иначе твърдият Гарашанин умееше и да ласкае. — Преценката на Негово Величество, че едно прекомерно засилване на България представлява реална опасност за кралството, е повече от правилна. И аз съм сигурен, че нашата юначна войска, покрила се с лаври по всички бранни полета, пак ще се покаже достойна за своята слава. Разбира се, ние, политиците, ще направим всичко, за да се избегне кръвопролитието. Но ако усилията ни се окажат напразни…

— … за три дни ще маршируваме в София — довърши мисълта му полковник Бинички.

Тези войнствени и пълни с непоколебима увереност думи повишиха настроението, сякаш всички — или почти всички, — вече се виждаха да крачат по софийските улици. Но тогава се обади д-р Джорджевич:

— И какво ще постигнем с маршируването в София?

Въпросът, изказан с безкрайна ирония, накара усмивките да замръзнат. Ако се поставяше под съмнение успехът на евентуалната бъдеща война, тогава беше лесно — можеше да се спори, да се доказва, да се търсят примери в теорията и военната история. Но въпросът беше много по-дълбок, защото се отнасяше не до воюването, а до смисъла на войната.

— Да приемем даже, че сме взели не само София, но и цялото Княжество, заедно с Източна Румелия — продължи Владан Джорджевич. — После? Какво ще правим после? Ще прогласим, че източната граница на Сърбия опира на Черно море? Ще обявим, че братята ни по кръв са наши роби? Или ще направим княз Александър Батенберг васал на Сърбия?

Кралят и Гарашанин се спогледаха. Колкото и да изглежда невероятно, техните политически планове стигаха винаги до сега само до войната и победата. А какво ще дойде след това — никога не бяха помисляли.

— Ние не мислим да заробваме България — каза министър-председателят и побърза да погъделичка офицерите: — макар че не се съмнявам, че за нашата армия и нейните командири и това не е невъзможно. Не, нашата цел е само да поддържаме в равновесие силите на Балканите.

— И как ще се постигне това, господин Гарашанин? Като победим България и насилствено върнем Румелия на нашия вековен враг — Турция?

Но Милутин Гарашанин не можеше да отговори на този твърде елементарен за един политик въпрос и в залата настъпи напрегната тишина. Кралят се почувствува задължен да защити своя министър-председател:

— Компенсации, докторе. Компенсации, които да възстановят равновесието. Например, спорният Бреговски край заедно с Трънската и Брезнишката околия ще бъдат горе-долу достатъчни, за да не натежат везните в полза на България. — Никой, дори и самият Милан не предположи, че той сега буквално повтаряше думи, втълпени му от опитния дипломат Кевенхюлер, макар че идеята за компенсациите, както и размерът на тези компенсации принадлежаха лично на краля. Но така или иначе тези внезапно хрумнали му компенсации бяха обяснение, което задоволи офицерите, и Милан ловко прекрати спора с Джорджевич: — Моля, продължете, господа офицери. Какво ще кажете например вие, полковник Петрович?

Като ученик, вдигнат на урок от учителя си, Йован Петрович се изправи. Той беше дребничък човек, ниско остриган, с остри четинести мустаци. Чуваше малко лошо и затова винаги говореше прекалено високо.

— Първо искам да възразя на доктор Джорджевич — започна той гръмогласно. — Ние сме войници, а не търговци и затова не ни подхожда да се пазарим. Наш дълг е да воюваме и побеждаваме. Що се отнася до една евентуална война с българите, нейният изход не може да буди никакво съмнение.

— Сега ще заговори за Молтке — прошепна Светозар Нешич, който междувременно се бе промъкнал до Катанич. — Внимавай: едно, две…

— Нашата задача прилича точно на онази — все така високо говореше Петрович, — която великият Молтке е имал да разреши при Седан.

В залата се разнесе не дотам сподавено хихикане, но недочуващият полковник остана невъзмутим — той не подозираше, че сляпото му подражателство на Молтке отдавна бе станало повод за присмех на всички офицери. Петрович прокара някакви линии по разгънатата пред него карта, като съпровождаше всяко движение на молива с по едно изречение:

— Тимошката дивизия ще действува отделно на север, както първа пруска армия действуваше срещу Вазен в Мец… Дунавската дивизия ще мине така… Дринската — такааа… А Моравската и Шумадийската така.

— И — хоп! — готово! — подхвърли д-р Джорджевич, който изобщо не прояви интерес към чертите по картата.

Но за разлика от него крал Милан отиде при картата и дълго я изучава. Поведе се някакъв продължителен, но незначителен спор между Петрович и Атанацкович, който беше следен само от краля и генерал Йованович и който скоро се изрази в реплики от рода на: „Ако Мак-Махон беше отстъпил към Седан, то Молтке…“, „Жомини-Атанацкович се смяташе последовател на Жомини — в «За главните принципи на военното изкуство» ясно сочи…“ или „Ако сте чели произведенията на ерцхерцога Карл, победителя над Журдано и Моро…“ Най-сетне това наддумване дотегна и на краля, който потропа, предупредително със сабята си и каза:

— И така, господа, успехът на една война срещу българите е вън от всяко съмнение. Присъединявам се към полковник Бинички, че в три дни ще пием бялото си кафе в София. Имате ли и други изказвания?

За всички офицери отговори генерал Йованович:

— Ние сме ваши войници, господарю, и ще вървим навсякъде и срещу всеки, където вие ни поведете.

— В такъв случай е излишно да ви предупреждавам, че всичко, каквото разисквахме днес, трябва да остане тук, в тази стая. Предлагам следното. Капитан Нешич, моля, запишете. Първо, да се прегледа и доуточни мобилизационният план с оглед мобилизацията и съсредоточаването на войските да се извърши в една седмица или максимум десет дни. Второ, да се приведе в известност цялата наличност на муниционните складове, поотделно за пушките „Пибоди“ и „Кока-Милованович“. Трето, без да се издават плановете ни, във всички подразделения на армията да се проведат учения в местности, близки по характер до онези, които ще срещнем по пътя си към София. Четвърто, генералният план за съсредоточението на войската и воденето на войната да бъде готов до 1 февруари 1885 година. Пето, да се продължи усиленото наблюдение в България, като капитан Катанич се прехвърли отново оттатък. Шесто, за това си вземете бележка вие, господин Гарашанин, да се засили агитацията за присъединяване към Сърбия на околиите Брезнишка и Трънска, като за целта бъдат доставени достатъчно средства на нашите агитатори. Някакви възражения?

— Няма, Ваше Величество — обади се полковник Петрович.

— Не, има — поправи го един глас и всички погледи се извърнаха към него. Говореше капитан Катанич.

— Вие имате възражения срещу моя план? — със студена заплаха попита крал Милан.

— Само срещу петата точка на плана, Ваше Величество. Онази, която визира мене.

— Да чуем. — Милан иронично вдигна красивите си вежди.

— Моля да бъда освободен от задължението да изпълнявам шпионската си роля. Готов съм да изпълня всяка друга задача, готов съм да отида на явна смърт, но не мога да продължа да служа като шпионин.

— Страх ли ви е, господин капитан? А знаете ли, Милутин Гарашанин наскоро ви наричаше сръбски Муций Сцевола…

— Не ме е страх, Ваше Величество. Позволете ми да се обясня. Не ме е страх за живота ми, но страдам от угризения. Аз съм роден в Бечня, Руднички окръг, Ваше Величество, далеч от границата с България и знанието ми на българския език е съвършено случайно. Всъщност аз знаех езика, но не познавах българите. Сега, когато ги опознах, аз открих две неща: братските им чувства към сръбския народ и справедливостта на тяхната борба за национално единство. И стана така, че срещу шпионската ми роля се възправи не страхът, а съвестта ми. Най-учтиво моля да бъда избавен от това състояние на раздвоеност.

Думите на Михаило Катанич бяха изпратени от такава тишина, която действуваше на ушите по-тягостно от всеки шум.

— Странни разсъждения за един офицер от моята армия, капитан Катанич — процеди през зъби кралят. — Представям си какви сюрпризи биха могли да ми сервират тези ваши раздвоености в случаи на война…

— Не, Ваше Величество. Опасенията ви са напразни. Войната, в която бойците застават лице срещу лице и гърди срещу гърди, е нещо честно и доблестно, докато никаква чест и доблест не може да се намери в шпионирането на един народ, който нарича твоя народ „брат“.

— А ако ви заповядам?

— Ще си дам оставката и ще напусна армията, Ваше Величество — без колебание отговори Михаило Катанич.

Една безкрайна минута в залата се чуваше само барабаненето на Милановите пръсти върху дръжката на сабята.

— Къде служите, капитане?

— Командир на втори батальон от дванадесети полк, Ваше Величество.

— Значи при вас, полковник Бинички. — Дванадесети полк беше от състава на Шумадийската дивизия. — Хубави офицери имате във вашата дивизия, няма какво да се каже. Готвех се да наградя капитан Катанич с най-високо отличие, но сега… Отбележете си, Бинички. Наказвам капитан Катанич с три месеца казармен арест, след което да бъде уволнен. Капитан Нешич, моля, отведете… този човек… — И след като двамата капитани излязоха, завърши: — Сега ви оставям, господа. Предполагам, че ще дообсъдите нашия днешен разговор. Ще ви припомня само още веднъж, че всяка дума, произнесена тук, представлява най-строга държавна и военна тайна. Довиждане, господа!

Изпратиха ги — с краля излезе и Гарашанин — станали на крака, после отново седнаха, но никой не бързаше да заговори. Всички бяха още под впечатление на последната сцена.

Пръв наруши мълчанието Владан Джорджевич:

— Спомням си една история, която, хм, няма нищо общо с нашето днешно събиране — каза той, докато съсредоточено пълнеше старата си турска луличка. — Историята е за шилдските офицери. Когато Наполеон Бонапарт тръгнал на война срещу Прусия, шилдският гарнизон получил заповед да се затвори в крепостта и да не влиза в сражение с французите. Но шилдските офицери решили да воюват активно, излезли от гарнизона, смело се изправили срещу la Grande armée^[3] и я задържали в продължение на половин месец. В резултат — командуването ги наградило с ордена „Pour le mérite“^[4] за проявената храброст и… ги осъдило на смърт за неизпълнение на заповед. Това е всичко. Интересна и, хм, поучителна история, нали?

— Какво искате да кажете, докторе? — запита полковник Топалович. — Сравнявате Михаило Катанич с вашите шилдски офицери?

— Да ме пази бог — разпери ръце д-р Джорджевич, но очите му грееха подигравателно. — „Honni soit qui mal y pense.“^[5]

— Какво говорят? Какво говорят? — запита Йован Петрович, който поради глухотата си бе изпуснал по-голямата част от разговора.

— За капитан Катанич — обобщи полковник Атанацкович. — Докторът мисли, че наказанието му е несправедливо.

— Несправедливо? — извика министърът на войната.

Околните не разбраха дали високият глас беше поради глухотата или от възмущение. — Напротив, господа. Мене даже ми се струва, че наказанието, определено от краля за този страхливец, е повече от снизходително.

— Може би заслужава куршум? — подхвърли Джорджевич.

— Защо пък не? — залови се за думите му Петрович.

— Но за досегашните заслуги не заслужава ли и орден?

— Едното не изключва другото — каза полковник Петрович и околните, дори и най-убедените във вината на Катанич, не сдържаха смеха си. Той видя усмивките им, не разбра за какво се отнасяха, но за всеки случай добави: — Пред прага на решителните събития не можем да си позволим лукса да бъдем снизходителни, господа. — Той си припомни едно изказване на Гарашанин пред Министерския съвет и побърза да се възползува от него: — Ние имаме историческа мисия и трябва решително да отстраняваме всичко, което се препречва на пътя ни. В случая, господа, говоря колкото за хора от рода на Катанич, толкова и за България.

— Да, ние имаме дълг към историята, който не можем да не следваме — намеси се и Атанацкович. — Не упорствувайте, Джорджевич.

— Дълг към коя история, драги господин полковник? — язвително отговори лекарят. — На всички езици „история“ е от женски род. Защо? Защото историята е чисто по женски несправедлива и капризна в симпатиите и антипатиите си. Нейните заключения са едностранчиви и почти никога — обективни. Примерите са безбройни. Октавиан Август беше един слаб характер, който създаде императорското си величие под чехъла на жена си Ливия, но историята го превърна в титан и го тури в календара; Нерон беше гениален администратор, но историята свърза името му само с опожаряването на Рим и гоненията на християните; Марк Аврелий беше войнствен и агресивен владетел, но в почивките между походите си написа своите „Размишления към самия мене“ и историята му запази име на смирен философ.

— Пак като жена — продължи Джорджевич — историята обича младостта и дързостта, отнася се със снизходително благодушие към мъдростта, не крие ревността и омразата си към красивите жени и обича да разказва с лицемерно-смирен вид най-пикантните вицове на вековете. Тя забравя шизофренните избухвания на Александър Македонски, при които той трошеше главите на най-близките си другари, защото на тридесет години бе станал господар на света; за Демостен запази само спомена за заекването и прословутото му камъче; за нея Клеопатра не е един от най-големите дипломати на всички времена, а само жена, преминала през много мъжки легла; тя изчислява броя на любовниците на Месалина и на незаконните деца на Валтер фон дер Фогелвайде и прави многозначителни намеци за девствеността на Елизабета. Кажете, Атанацкович, към тази история ли имаме някакъв дълг? Тя ли е определила мисията, за която говори Петрович?

Атанацкович се опита да излезе с чест от спора:

— С лекар е трудно да се спори. Лекарите са циници, не вярват нито в идеали, нито в предопределение…

— Спорът изобщо е излишен — каза Бинички. — Занаятът ни е да воюваме, а не да философствуваме. „Јуриш“^[6], „Напред“, това е философията на войника. — Той се изправи. — Пък и да ви кажа откровено, добре е да се поразходим малко. Кокалите ни се схванаха от бездействие. И една разходка до София няма да ни е излишна.

— Нещо като есенни маневри — допълни Атанацкович.

Всички наставаха и се отправиха към изхода.

— Няма да е лошо да се вслушате и в приказките на войниците си — изпрати ги Джорджевич. — Предполагам, че от техните уста ще научите много любопитни неща…