Цончо Родев
Изпитание (38)

12

Предупреждаваме читателите, че могат спокойно да прескочат тази глава. В нея се разказва за Съединението и за великия 6 септември, а Съединението е странично събитие в нашия роман. Онзи, който се интересува само „дали А ще се ожени за Б“ или „какво ще стане с В и Г“, няма да загуби нищо, ако пропусне тези двадесетина страници.

На 6 септември 1885 година българският народ извърши едно от най-славните дела на своята нова история. За съжаление и недоумение малцина от нас познават този подвиг. Не са единици „културните“ хора около нас, които питат: „Че какво толкова се е случило на 6 септември, та с тази дата да назоваваме улица?“; не са единици и градските народни съвети, които сметнаха, че 6 септември е незначително дело и промениха названието на улицата, която 70–80 години е носила неговото име.

На тези хора и на тези народни съвети е посветена настоящата глава — очерк за Съединението.^[1]

 

 

Всъщност положението съвсем не беше така розово, както Димитър Ризов го представяше на княза. Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК) съвсем не можеше да се похвали, че е готов да изпълни своята освободителна програма. Той все още се луташе да намери истинския си път и на практика вървеше не пред, а след народните маси. Това най-добре изрази сам неговият председател Захари Стоянов. В една своя брошура^[2], издадена в края на съдбоносната година, той писа: „Централний комитет беше нещо самозвано. Пази боже, ако някой си изкриви душата да каже, че той подбуди народа, той запали огъня заедно със своите вестници. Това е идиотизъм. Центр. комитет имаше само тази длъжност и цел: да сгрупира развълнуваните само по себе си духове в едно цяло, за да се предотвратят сякакви преждевременни и усамотени вълнения, както това стана в Чирпан, Голямо Конаре и Панагюрище; и, второ, да скрои плана по кой начин да се грабне пашата и неговото централно правителство.“ Всъщност и в тези две главни точки успехите на БТЦРК не бяха особено забележителни.

БТЦРК не само че не беше обхванал в организацията си всички революционни маси, но дори между него и българските румелийски офицери съществуваха сериозни празноти. Ризов премълча, но в действителност БТЦРК нямаше пряк контакт дори с Николаев — безспорно най-ярката фигура сред българското офицерство. Между тях съществуваше отношение на взаимно недоверие: Паница не се доверяваше на войнишката скованост на своя баджанак Николаев, а майор Николаев — на харамийското въображение и хайдушките методи на Паница. Дори двамата делегати в Шумен не представляваха единните революционни сили, а Муткуров беше пратен лично от Николаев^[3], а Ризов — от комитета. По-тясна връзка с БТЦРК поддържаха майорите Райчо Николов, Муткуров и Филов и поручик Въльо Стефов, доверено лице на Данаил Николаев.

Както ще видим по-нататък, и във втората точка — изработването на плана за революцията — комитетът не беше напълно наясно дори до навечерието на събитията.

Единственото напълно вярно нещо в речта на Ризов беше революционната готовност на населението, чието търпение беше вече изчерпано.

Тази всенародна готовност, изразена най-ярко на Бузлуджанските тържества, стресна комитета. Една седмица след тържествата, на 25 юли, той се събра в Дермендере^[4], Пловдивско, за да се преустрои и изработи план за осъществяване на съединението. Избран бе нов състав на комитета: председател Захари Стоянов и членове Иван П. Андонов, Димитър Ризов, капитан Паница и Иван Стоянович. Негови най-близки сътрудници бяха д-р Странски, Панайот Хитов войвода, Чардафон от Голямо Конаре, поп Ангел Чолаков от Конуш, офицерите Муткуров, Филов, дядо Райчо Николов и Стефов, Илия Куртев от Сливен, Стою Пъдарина от Чирпан, дядо Иван Арабаджията от Царцово, Мумджиев, Петър Ихтиманлията и пр. Решиха да засилят агитацията и пряката подготовка, а Стефов и Паница тръгнаха като апостоли из Румелия да подготвят българските офицери от милицията и да основават тайни комитети. Може би най-деликатната мисия бе възложена на д-р Странски, който трябваше да осъществи важната връзка с Данаил Николаев.

Д-р Странски се срещна с Николаев и му изложи плана на комитета, който беше премного хайдушки и премного романтичен за здравия воински разум на майора: в него се включваше убиването на Гаврил Кръстевич и излизането на чети в Балкана. Николаев заяви, че е готов да работи за съединението, но чрез народа, а не с разбойнически средства. „Как тъй?“ — попита д-р Странски. „Много просто — ще повикам второто Опълчение и с него ще проглася съединението“. Д-р Странски си отиде възхитен, но всъщност майор Николаев не беше поел никакво формално задължение: Все пак от този ден чрез поручик Стефов се поддържаше известна връзка между него и комитета.

Във втората половина на август и комитетът, и Николаев разбраха, че събитията не могат да бъдат повече отлагани. Комитетът засили агитацията си, в която най-голяма дейност проявиха Илия Куртев, Ризов и особено Чардафон, който, яхнал своята мършава кобилка „Консерваторка“, ден и нощ обикаляше селата между Голямо Конаре, Пазарджик и Пловдив. Николаев, който летуваше в Хисарските бани, от своя страна повика сержант-майорите от Областта и ги попита какво е настроението на народа. Те отговориха единодушно, че всички искат съединението да стане колкото е възможно по-скоро. Тогава Николаев им даде инструкция да бъдат нащрек и да подготвят населението за голямото дело.

Освен сондажите при княз Александър БТЦРК, пак чрез Ризов, осъществи и друга не по-маловажна връзка — с руските офицери. Съобразно с нарежданията от Петербург консулът Сорокин и другите дипломати действуваха решително против съединението. Димитър Ризов обаче се срещна с военния аташе подполковник Чичагов, убеди го, че съединението е един идеал, завещан още от Александър ІІ, и изтръгна обещание в деня на революцията Чичагов да излезе в парадна униформа на улицата и да заяви на народа, че Русия одобрява великото дело. Но кога щеше да бъде този ден — никой не знаеше.

За началото на септември бяха насрочени ежегодните маневри на милицията, в които Николаев щеше да командува Западния отряд. Това подсказа на опитния офицер, че благоприятната минута настъпваше: щеше да се свика Опълчението, с което да се прогласи съединението и да се противостои на евентуалното турско нахлуване в Областта. Върховното командуване му предаде един запечатан плик с плана на маневрите. Като издържа борбата с воинската си съвест, Николаев го отвори предсрочно: на пловдивските войски бе предписано да тръгнат на 7 септември. Следователно революцията трябваше да се извърши най-късно на 6 септември. От този миг нататък Данаил Николаев не прояви никакво колебание. Той уведоми комитета, заповяда на сержант-майорите да свикат и второто Опълчение, разпореди да се раздаде суха храна и по 50 патрона на мобилизираните. Така Николаев стана онази здрава ръка, която подчини всичко, дори и комитета, на единна воля и план.

На 3 септември БТЦРК има̀ заседание на Сахаттепе. Обстановката беше напрегната: правителството беше надушило подготовката за революцията и цялата полиция, униформена и тайна, бе вдигната на крак; народът също бе загубил търпение — предния ден бяха възникнали смутове в Панагюрище, а Чардафон съобщаваше, че положението в Голямо Конаре става неудържимо. Трябваше да се действува, а комитетът още нямаше никакъв ясен план. Паница предложи на Панайот Хитов да изработи плана. Опитен войвода, Хитов поиска сведения за числеността на хората, за въоръжението и пр. — подробности, по които нямаше ни най-малка представа. Тогава капитан Паница се залови да повтаря своите стари харамийски предложения: десетина верни хора да се скрият в печатница „Напредък“ и когато Гаврил Кръстевич излезе на разходка, да го убият. Панайот Хитов клатеше неодобрително глава и мърмореше: „Май хайдушко пада това…“ Захари Стоянов, който живееше още със спомените от 76-а година, искаше една въстаническа чета да развее знамето на съединена България в Панагюрище и оттам „да хване гората“. Възразиха му, че в една държава с българска милиция и българско управление излизането на чети в Балкана би било смешно. Той настоя. Другите отново не се съгласиха. Внезапно Константин Паница се залови да разказва как щял да обсади Пловдив с една чета черногорци. Майор Любомски, привлечен от комитета като сътрудник, неочаквано заяви, че ще задигне пашата и ще го отведе в Котленския балкан. И заседанието влезе в задънена улица.

Тогава дойде съобщението на Данаил Николаев. Не предложение, а решение: въстанието да се вдигне през нощта на 5 срещу 6 септември!

Безмислените спорове отведнъж се прекратиха. Решението беше взето — оставаше да се осигури успехът. След нови прения най-сетне комитетът се установи на следния план: въстаниците от всички места да тръгнат по такъв начин, че в уречената нощ да обсадят Пловдив. За подпомагане на местните водители решиха Паница да замине за Чирпан, Захари Стоянов и майор Любомски — за Ихтиман, а Панайот Хитов — за Сливен. Цялата работа на БТЦРК се съсредоточаваше в ръцете на Стефов и така трябваше да бъде до самия ден на революцията — 6 септември!

 

 

Членовете на БТЦРК във всичко подражаваха на стария БРЦК на Левски и Любен Каравелов — като се започне с традиционното заявление, че комитетът е „навсякъде и никъде“, и се завърши с главните точки в програмата: „БТЦРК има за цел окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие“ и „Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната цел, и ще ги преследваме навсякъде и всякога. Ще преследваме така също и ония гладни за власт държавници и държавни мъже, които посегнат на народната ни свобода по какъвто и да е начин.“ Верен на себе си, БТЦРК спази и друга традиция — въстанието изпревари насрочената дата и само пълната некадърност на румелийското правителство^[5] стана причина да не се провали подготвеното дело.

Първата искра пламна в героично Панагюрище. На 2 септември, когато Ризов и Мартинов тръгваха от Сандрово за София, трима млади панагюрци — Събко Милков, Тодор Симеонов и Андон Орешков — развяха по улиците едно революционно знаме, изстреляха няколко куршума и викаха: „Да живей княз Александър! Да живей Съединението!“ Към тях се присъединиха и други буйни глави. Цялото село се раздвижи и изпълни улиците и мегданите. Полицията лесно се справи с манифестацията — арестува инициаторите и конфискува знамето. Но с това събитията не приключиха. Около 2000 селяни обсадиха полицейското управление, като заплашваха с кървава саморазправа. Уплашен, началникът се принуди не само да освободи арестуваните, но да върне и знамето.

Демонстрации, макар и не толкова бурни, бяха устроени също и в Пазарджик, Сливен, Чирпан (там Стою Пъдарина беше в стихията си!) и Карлово.

Правителството се стресна, обаче все още не разбра истинския размер на опасността. То реши да арестува главните агитатори, а до пазарджишкия префект изпрати нареждане да екстернира Захари Стоянов в Княжеството. Половинчатите мерки дадоха и половинчати резултати: Захари Стоянов бе арестуван, но една тълпа, предвождана от опълченците, обгради управлението и принуди префекта да го освободи, след което Захари се върна тайно в Пловдив; в Чирпан бе арестуван Паница, но той успя да избяга от ареста и се барикадира в къщата на балдъзата си Катинка Хаджистамова; Иван Стоянович също се измъкна от ръцете на чирпанската полиция и скрито се върна в Пловдив. На 4 септември пламна Голямо Конаре и послужи за факел на общата революция.

Правителството отдавна следеше действията на Чардафон и дори наскоро го уволни от длъжността сержант-майор. Това не стресна нашия герой. В дядо Райчовите ботуши и с перо на калпака той яхна своята дръглива „Консерваторка“ и тръгна с апостолска мисия по селата. През август правителството изпрати в Голямо Конаре дядо Райчо да произведе анкета и да въдвори ред. Мисията му не даде желания резултат. Чардафон свика своите фараони, образува почетен караул на дядо Райчо и го изпрати с акламации, които отекнаха в цяла Тракия.

Нека кажем няколко думи за дядо Райчо или майор Райчо Николов. Познат на всички като „дядо“, той беше всъщност само на 43 години. В 1854 година именно той беше онова 12-годишно момче, което с кратунки под мишниците преплува Дунава, за да предупреди русите, че турците подготвят нападение. Той завърши военно училище в Русия и се върна в България като офицер от Опълчението, а по-късно стана началник на румелийската жандармерия. Безумно смел, буен, праволинеен, той мразеше управляващите лъжесъединисти и бе приел без колебание поканата да се включи в комитета, но имаше едно затруднение — той беше в лоши отношения с Николаев. Пречката обаче беше бързо отстранена. С присъщото му войнишко благородство дядо Райчо заяви веднага: „Господа, аз с Николаев съм в натегнати отношения и даже не си говорим. Но за доброто на България, за съединението й, аз си подавам ръката на Николаева. Предайте му тези мои думи.“

След съмнителните резултати на дядо Райчовата мисия правителството реши да изпрати в Голямо Конаре предания на Гаврил паша пловдивски префект П. Димитров.

Префектът имаше желание да изпълни добросъвестно своите задължения. Той пристигна в Конаре по обед и с изненада видя, че мегданите са пълни с въоръжени хора с патрондаши през рамо. Срещна се с кмета и поиска да му доведат „известния смутител на реда Чардафон“. Изпратеното момче се върна след малко и каза, че Чардафон не може да дойде, защото го втресло, но че кани г-н префекта да иде в дома му.

Болестта на Чардафон беше, разбира се, измислена. Когато разбра, че е пристигнал префектът, той веднага взе своите контрамерки. Облече скърпената оттук-оттам униформа, която в моменти на въодушевление наричаше „хаджидимитровска“, легна с мартинката и два револвера под юргана и се зави до носа. Същевременно той извика двадесетина свои фараони, които разпредели в хендеците около къщата на баба Исака, хазяйката му, и в другите стаи на самата къща. Планът беше прост: щом дойде префектът, Чардафон и фараоните да скочат и да го арестуват.

Но префектът не дойде и това обърка плановете на нашия герой. Заповедта на комитета беше въстанието да се вдигне на 5 септември и макар че се страхуваше от изненади, той реши да изчака сутринта.

В ранното утро на 5-ти, когато П. Димитров още сладко спеше, Чардафон вече развиваше трескава деятелност. Той събра всичките си фараони и развя знамето — същото знаме, което описахме в една от предишните глави. Изведнъж се сети, че то не е осветено, и това го разстрои: „Туй е знаме — каза той, — а не калпакът на Треперко паша! Как ще посмеем ний да се докоснем до тая светиня!“ Извикаха поп Иван, той прочете набързо една молитва, после всички — включително и баба Исака — целунаха знамето. Едва сега Чардафон нахлузи калпака с бялото перо, извади шашката (тя също му беше подарена от дядо Райчо) и изрева: „Напред, юнаци!“ Въстанието в Голямо Конаре беше обявено.

Чардафон и фараоните обсадиха къщата, в която нощуваше префектът. П. Димитров беше извикан навън и веднага няколко щика се насочиха към гърдите му.

— Развейте знамето! — заповяда Чардафон и знамето с двата лъва и със стиховете на Ботев и Каравелов заплющя под полъха на утринния вятър. Тогава Чардафон се изправи пред префекта и произнесе развълнувано: — Господин префект! В името на българския княз Александър първи обявявам днес Съединението на Източна Румелия с България. Да живей руският император! Да живей Русия! Да живей България! Да живее българският княз! — И докато едно гръмогласно „ура“ разтърсваше селото, той добави: — От тая минута, господин префект, вий сте мой пленник.

След като арестува префекта и постави караул пред стаята му, Чардафон се отправи към пазарището. Камбаната биеше като на Великден, от всички махали се чуваха гърмежи и викове „Да живей Съединението!“ и „Долу Румелия!“. След един час цялото село беше на пазара. Чардафон държа пламенна реч, а мало и голямо ревеше с цяло гърло: „Долу Румелия!“, „Долу Треперко паша!“. Така на 5 септември за Голямо Конаре Източна Румелия престана да съществува.

Чардафон пусна патрули по улиците, постави караули по пътищата към Пловдив и Пазарджик, а сам препусна из околните села да вдига околията. Когато привечер г-н Игелстром, руски вицеконсул в Пловдив, по молба на правителството дойде в Конаре, за да заяви, че Русия е против съединението, в селото бяха само старците. Всички годни да носят оръжие вече крачеха към Пловдив.

 

 

На 5 септември в Пловдив цареше необикновено вълнение. Правителството най-сетне взе строги мерки: фон Дригалски паша разпрати окръжно до дружинните командири на милицията в цялата област да употребят оръжие срещу бунтовниците, полицията извършваше масови арести и побоища, като между другото задържа и тридесет градски куриери на комитета, както и работниците печатари, които изнасяха под дрехите си прокламацията, написана от Захари Стоянов. Издаде се и заповед за арестуването на майор Данаил Николаев.

Комитетът също действуваше трескаво. Агитаторите му начело със Стефов кръстосваха непрекъснато улиците на града. Николаев, който бе напуснал лагера, за да види настроението в града, научи за издадената заповед за арестуването му и препусна обратно към лагера, като едва не се удави в Станимашката река.

Последният, който бе спечелен за делото, бе поручик Никушев, началник на караулите в града. Отначало той изпитваше известни колебания, но когато Николаев му каза: „Помни, че преди всичко си българин, а сетне офицер!“, той не само съобщи на въстаниците паролата за нощта, но обеща и съдействие.

В 9 часа вечерта директорите се събраха в конака на съвет под председателството на Гаврил Кръстевич и заседаваха до 11 часа. Решиха да се пуснат конни патрули, които да пресекат пътищата, които извеждат от града, да арестуват по улиците всички подозрителни лица, а срещу настъпващите конарци да изпратят една кавалерийска част под началството на поручик Никушев. Тогава съставиха и една телеграма до Високата порта, в която я уведомяваха за вълненията в Областта и искаха помощ за потушаването им. Телеграмата беше вече отнесена на пощата от един ординарец, когато лично Гаврил Кръстевич я отмени и забрани да бъде изпратена; постъпка, с която той изми позорната си слава. Кръстевич беше казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин. Каквото стане, нека стане!“

Объркване цареше и между руските офицери от Пловдивския гарнизон. Към 11 часа вечерта те се събраха при полицмейстера майор Коростелев и се питаха един друг какво трябва да правят. Някои от тях знаеха отношението на руската дипломация към съединението и бяха готови да му противостоят; други, напротив, бяха посветени в съзаклятието и тайно му съдействуваха; трети, като Чичагов, „седяха на два стола“ — знаеха за съзаклятието, но се страхуваха от последиците и се мъчеха да си придадат вид, че са изпълнили дълга си. Така или иначе до някакво решение не стигнаха.

Късно вечерта подполковник Чичагов посети Кръстевич и му съобщи, че същата нощ ще бъде свален. Реакцията беше неочаквана: пашата, разтреперан, се залови да се съблича — той искаше да има пред султана оправданието, че не е знаел нищо.

— Защо ми съобщавате това? — бъбреше той трескаво. — На мене, който тридесет и три години съм служил вярно на султана? Аз не искам да ви слушам… Аз нищо не съм чул. — После обърна на молба: — Дайте ми дума, че никому няма да кажете, че аз съм знаел от по-рано. А сега идете си, за бога. Идете си по-скоро!

Според последния план на комитета, изработен във взаимодействие с Николаев, събитията трябваше да се развият така: през нощта срещу 6-ти Стефов да вдигне Мараша, като накара да бият камбаните на църквата „Свети Георги“, сетне да пресрещне конарци и заедно с тях да отиде на лагера при Николаев, който трябваше да поеме командата на всички революционни сили. Също и този план не можа да се осъществи. Цяла нощ Стефов се промъква като сянка по задръстените от караули улици. При Русен махала едва се спаси от тридесетина стражари. Но своите главни помощници той не намери — по-късно се разбра, че полицията бе успяла да ги открие и арестува. Тази нощ полицейската сила в Пловдив бе наистина изключителна — в нейна помощ бяха придадени и две роти войници от учебния батальон, а от Пазарджик бе докарана жандармерията. Въпреки опасността поручик Въльо Стефов отиде и към конака. Бе минало полунощ, но прозорците светеха. Там храбрият офицер за малко не попадна в ръцете на Тодоров — началник на пощенската станция, доброволен таен полицай и най-ревностен защитник на правителството, — на когото в тези паметни събития щеше да бъде отредена най-срамната роля. Стефов продължи в тъмнината. Когато беше до полицейското управление, до ушите му достигнаха глухи гърмежи.

Конарци поздравяваха Пловдив!

 

 

Конарският отряд тръгна към 6 часа вечерта. Начело на 350-те фараони крачеха Чардафон и неговата смела годеница Делка Шилева, която носеше знамето. Четата маршируваше бързо и към 10 часа през нощта беше близо до Царцово.

— Момчета — каза тогава Чардафон, — на туй място, под тия брястове, нашият мъченик Дякон Левски е оплаквал България преди петнадесет години! Тогава той е бил сам в цял окръг, а днес ние сме 700 души, в Пловдив имаме 7000, а в Княжеството — милиони! От какво се боим? Напред, момчета! Поклонете се на земята, по която е стъпвал този велик човек!

Дружината отговори в един глас:

— Бог да прости Левски!

В Царцово отрядът се удвои. Към него се присъединиха хората на дядо Иван Арабаджията, виден деятел на комитетите от турско време и личен приятел на Левски. Дисциплината стана още по-строга — беше забранено да се говори и пуши. Когато наближиха Пловдив, срещу тях се зачу тътен. Дружината се смути; някои започнаха да изказват съжаление, че са тръгнали. Тогава Делка Шилева, която след година щеше да се нарече Делка Чардафонова, се изправи пред всички и извика:

— Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете мене, която съм слаба жена, най-млада помежду ви!…

Четниците се съвзеха и залегнаха в тревата. Чардафон заповяда да турят по един патрон в пушките. А срещу тях непознатите приближиха. Не можаха да ги преброят, но видяха, че са на коне и с пушки на гърба. Цяла минута двете групи стояха настръхнали една срещу друга. После авангардът на конарци даде напосоки няколко изстрела. Тогава конницата се обърна и избяга. Зарадвани от лесната победа, въстаниците дадоха два-три залпа — същите, които бе чул Стефов.

Фараоните на Чардафон не подозираха, че победата им се дължеше на съучастието на поручик Никушев, който командуваше ескадрона…

 

 

Николаев също чу гърмежите на конарци, но след тях се възцари тишина. Камбаните мълчаха. Уговореният огън на Бунарджика не пламваше. Никаква вест за положението в града. Само около полунощ в лагера се яви Стефанович, един от черногорците на Паница, който бе преплувал Марица и целият бе в кал и вода. И толкова.

Майор Николаев не загуби присъствие на духа. Той беше от онези твърди офицери, които, веднъж избрали пътя си, не се разколебават от никакви пречки.

Точно в 4 часа сутринта на 6 септември той заповяда да бият тревога в сборния лагер. Всички части се построиха с най-голям ред и бързина — над лагера витаеше онзи дух, който предвещава великите дела. Тъй като милицията нямаше свое знаме, Данаил Николаев заповяда да се изнесе опълченското — същото, което се бе развявало и на Шипка. Тогава Николаев застана пред фронта и със силен, развълнуван от величието на момента глас заговори на войниците и офицерите:

— Войници! Ето вече пет-шест години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на петстотингодишния ни тиранин — султана. Пет-шест години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър първи, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър първи! Да живее съединена България!

— Заклеваме се! — извикаха в един глас войниците.

Строят се разкъса. Разплакани, покъртени, войници и офицери се втурнаха към знамето светиня и го целунаха. После редът беше възстановен и дружините тръгнаха към Пловдив. Начело вървеше майор Николаев, яхнал, онази прочута кобила, която някога бе принадлежала на Сюлейман паша.

Вече се съмваше, когато дружините приближиха града. Изведнъж пред тях изникна поручик Стефов. Другарите му, които го смятаха за убит, се хвърлиха да го прегръщат и целуват.

— Барабанчици и гарнисти, напред! — изкомандува Николаев. После се обърна към войниците: — Една юнашка песен, момчета!

И със звуците на музиката се сля и познатата опълченска песен:

Напред, напред за слава

на бойното поле!…

Революционните войски влязоха в града. Караулите се отдръпваха или се присъединяваха към бунтовниците. Николаев разпредели частите около конака, а една рота изпрати да освободи моста на Марица, за да влезе Чардафон.

В двора на конака бяха разположени три роти от дружината на Якобсон. Вратата беше заключена. Николаев извика гръмотевично:

— Отворете тази врата или аз сам ще я отворя. Народът не иска да търпи вече турски паши!

Яви се полицмейстерът Коростелев и Николаев му заповяда да донесе ключовете и да извести генерал-губернатора, че е свален от народа. Коростелев изчезна и на негово място се яви Чичагов в парадна униформа. Той заговори наставнически:

— Господин майор, какво правите вие? Не знаете ли, че отивате против волята на императора? — После се обърна и към войниците: — За това ли руският цар ви даде пушки? За да стреляте против вашите братя?

Разярен, Николаев пристъпи към подполковник Чичагов и през железните пречки на вратата изрева в лицето му:

— Как смеете вие да ми държите такъв език пред моите войници? Не забравяйте, че стоите пред една революционна войска. Аз зная дълга си. — И добави на руски: — А вам не угодно ли убираться?

Видът му бе тъй заплашителен, такава ярост звучеше в гласа му, че Чичагов инстинктивно козирува и промълви:

— Слушам!

Отново се яви майор Коростелев и заяви, че ключовете липсват. Той очевидно желаеше да протака.

— Вие се надявате на ротите, които са вътре, нали? — иронично запита Николаев. — Е добре, вижте. — И той извика през вратата: — Момци, слушайте! Да живей Негово Височество княз Александър. Ура!

— Уррааа! — отговориха войниците, които трябваше да пазят конака.

Като видя, че цялата войска е с бунтовниците, Коростелев заповяда да отключат вратата. Войниците на Николаев нахлуха през нея и се запрегръщаха с братята си от Якобсоновата дружина.

В същото време откъм улицата се появи генерал фон Дригалски паша, придружен от адютантите си — поручиците Димитриев и Вълнаров. Той приближи до Николаев и го смъмра:

— Господине, какво правите тук?

— Не ви познавам — с дръзко безразличие отговори Николаев.

— Какво? Не ме познавате?

Без да се церемони повече с него, Николаев кимна на двама жандарми, които наблюдаваха сцената:

— Жандарми, откарайте този господин в дома му!

— Но аз… — започна Дригалски, но не успя да довърши.

Изнервен от бурните събития през тази нощ, поручик Стефов измъкна револвера си и даде два изстрела в краката на пашата. — Пардон, пардон… — извика уплашен пашата и изчезна към дома си, като дори не дочака жандармите.

Едва на следния ден Николаев разпореди да поставят караул пред къщата му — дотогава Дригалски паша се пазеше сам и пишеше рапорт до Високата порта за непокорството на румелийските офицери. Адютантите му се присъединиха към бунтовниците.

Разумен дори в гнева си, Николаев не влезе в конака. Не искаше въстанието да придобие облик на военен бунт, а държеше да го представи като всенародно дело, каквото беше и в действителност. Той зачака четата на Чардафон, а изпрати поручик Стефов да извика Захари Стоянов.

Междувременно Чардафон още не можеше да влезе в града. На моста, по който трябваше да мине, се бе разположила една полубатарея, която вече се целеше в развятото от другата страна на реката конарско знаме. Тогава тичешком пристигна ротата, изпратена от майор Николаев. Войниците викаха „Да живее княз Александър“; артилеристите им отговориха с „Ура!“ и едните, и другите се хвърлиха в прегръдките си. Чардафоновата чета, към която в този момент се присъедини и четата на поп Ангел Чолаков от Конуш, премина триумфално по моста, като пееше:

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми.

С гръм и трясък конарци влязоха в конака и се размесиха с войниците. Знамето с двата лъва, които един очевидец^[6] описва като „мършави котки, болни от стомашни колики“, се развя редом до Самарското. Чардафон, със сабя в ръка, извика на мярналия се в двора Коростелев:

— Какво прави още пашата, та не слиза? Кажете му да не се мае, че ей сега ще кимна на момчетата да обърнат конака на прах и пепел!

А момчетата го подкрепяха с викове:

— Де си, Треперко, да излезеш, да ти целунем скутовете!…

В същото време Гаврил Кръстевич все още се преструваше на заспал. Когато поручик Стефов доведе Захари Стоянов, една делегация, състояща се от Захари, Иван Андонов и Стойчо Попов, влезе в конака. Но минаха десет минути, а нищо не последва. Бунтовниците не знаеха, че сваленият губернатор в същото време се обличаше с треперещи ръце. Николаев заповяда на Въльо Стефов да влезе в конака и да изведе пашата.

Поручик Стефов срещна пашата пред вратата на личните му апартаменти, обяви му, че народът е прогласил Съединението под скиптъра на княз Александър, и добави:

— Вие лично и вашите домашни сте под наше покровителство. Николаев е взел всички нужни мерки. Но побързайте да излезете. Вашият собствен файтон е впрегнат и ви чака на вратата.

В същото време Захари Стоянов потупваше стареца по рамото и му говореше:

— Така е, така е, бай Кръстевич. Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редактор на „Борба“. Ама хайде, сега излизайте.

— И аз съм българин — каза Гаврил паша. — Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели.

— Да, да, знам — прекъсна го Захари. — И ние нямаме нищо против вас, а само сме против пашата…

Когато разтрепераният — този път не от старост, а от страх — Кръстевич се появи на вратата, разнесе се „едно «Долу!», каквото на сто години веднъж се чува“ (З. Стоянов). Изхвърлени от тълпата един до друг, Николаев и Чардафон, главните герои на днешния ден, също ревяха: „Долу шарлатаните! Да живей Съединението! Да живей българский княз Александър!“ Пашата бавно прекоси двора и със сковани членове се качи на файтона. Когато файтонджията се готвеше да потегли, от навалицата се отдели Делка Шилева и с гола сабя в ръка седна отдясно на пашата. Колата най-сетне потегли, конвоирана от Чардафон и конарци.

След като устрои една шумна и не съвсем достойна манифестация по улиците на града, „за да видят консулите, особено руският, как ние, фараоните, разхождаме с мома техния човек“, Чардафон отведе знатния си пленник в Конаре, като се държа с него не само прилично, а едва ли не приятелски. В селото той го настани в най-хубавата къща и се погрижи да не му липсва нищо; осигури му даже табла и човек, с когото да играе. По-късно Гаврил Кръстевич говореше с благодарност за действията на своите пленители…

 

 

Като изпратиха пленения генерал-губернатор, Николаев, Стефов, Захари Стоянов и другите водачи на въстанието отидоха в градския съвет, за да изберат привременно правителство. След кратко заседание избраха за председател д-р Странски, подпредседател д-р Чомаков и членове майор Николаев, майор Филов, майор Райчо Николов, Йоаким Груев, Пеев, д-р Янкулов, З. Стоянов, Юруков, Данчев, А. Самоковец и Г. Венев. За главнокомандуващ единодушно бе посочен Данаил Николаев.

В това време Пловдив ликуваше. Военните музики гърмяха, пригласяни от камбаните, тълпите се люшкаха по улиците, като деряха въздуха с „Да живей съединена България!“. Ученици раздаваха на ръка възванието на Захари Стоянов, в което се казваше: „Братя! Часът на нашето Съединение удари! Чуждото румелийско правителство, което ни тежи от шест години, е съборено… Дордето просветена Европа признае нашето народно и свято дело, дордето войските на Н. В. Александър І завземат Тракия, избира се временно правителство, което ще се разпорежда и управлява всичко.“

Когато излязоха от градския съвет, военните бяха поканени в руското консулство. Тук, около разкошна трапеза, ги чакаха руските офицери. Пиха шампанско, вдигнаха наздравици за Съединението — българи и руси се приветствуваха взаимно. Именно оттук Николаев написа телеграма до княза, отнесена до станцията от гавазина на консулството.

Подполковник Чичагов, окончателно скъсал с колебанията си, отвори една карта и разкри пред българските офицери руския мобилизационен план срещу Турция. Дребните разпри, подклаждани от чуждата на народните чувства царска дипломация, престанаха да съществуват. В този момент имаше само братя — радостни и загрижени по едни и същи причини.

От консулството Николаев отиде в пощенската станция, откъдето телеграфира заповед за съсредоточаване на войските в Харманли, Търновосеймен, Ямбол и Казълагач. Пътят му се удължи с близо час — Пловдив гъмжеше от екзалтиран народ. Минаваха патриотични шествия, другаде се виеха народни хора, всяка минута кънтяха „Долу!“ и „Да живей!“. Пловдивчани ликуваха, че революцията беше победила и че победата не бе заплатена с кръв.

И все пак една кръвна жертва бе дадена. Към 2 часа следобед дядо Райчо се отправи към пощенската станция. Нейният началник Тодоров, същият, който бе предоставил на правителството услугите си на доброволен шпионин и цяла нощ бе дебнал край Марица, сега се уплаши, че идват да го арестуват, и хукна да бяга. Дядо Райчо се впусна по петите му. Когато стигнаха Джумаята, Тодоров се обърна и даде няколко изстрела. Единият улучи дядо Райчо Николов в главата и го повали мъртъв.

Изстрелите събраха народа. Окървавеният труп на майора докара възбудените духове до изстъпление. Тълпата измъкна Тодоров от едно кафене, където той се бе укрил, и го разкъса…

 

 

Князът беше предупреден за революцията, но не я очакваше толкова скоро. Телеграмата на Николаев го изненада, но не го разколеба: делото бе народно и само то можеше да спаси престола му. От двореца си в Сандрово той отговори веднага, че тръгва за Търново, откъдето ще прати официален акт за Съединението. От София по телеграфа се обадиха министрите Цанов, Радославов и Кантакузин и поискаха нареждания какво поведение да спазват. Князът и на тях отговори същото.

По това време към Търново пътуваше и Петко Каравелов и кореше пред спътниците си във файтона агитаторите на Съединението.^[7] Но когато пристигна, той научи, че делото е извършено — градът беше празнично украсен, камбаните биеха и хиляди граждани приветствуваха министър-председателя с викове: „Да живей Съединението!“, „Да живей Каравелов!“ Човек, ненавиждащ бурите, но истински и безкористен патриот, Каравелов веднага прегърна делото и държа пред множеството пламенна реч, която завършваше с думите: „Тая година в Тракия, догодина в Македония!“. После изтича на телеграфа и се свърза с княза. Двамата решиха да се обяви мобилизация, да се свика Народното събрание на извънредна сесия й да се изпрати нота до Великите сили, с която князът да ги уведоми, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението няма враждебна цел спрямо Турция — щастливо хрумване, което по-късно изигра спасителна роля. Преди да напусне Варна, князът изпрати и телеграма до руския цар, в която го молеше да покровителствува българския народ и неговото съединение.

Докато князът пътуваше към Търново, страната ликуваше в незапомнен екстаз. Временното правителство в Пловдив получаваше телеграми от всички краища на България, навред кипяха шумни манифестации и събрания. От Русе до Хасково и от Варна до Кюстендил — цяла България тържествуваше. На събранието в София дядо Славейков каза: „Нашите братя зад Балкана смело изпълниха своята си длъжност, като решително отхвърлиха неприятелския хомот, а сега наша длъжност е тук да им се притечем на помощ, да им дадем братска ръка, да се покажем като народ вечно съединен, достоен за борба и способен за политическо съществуване. Ние не трябва да се плашим пред нищо.“ От името на консерваторите говори Греков: „Сега нам не остава нищо друго, освен да поддържаме правителството в патриотическата му постъпка, която е решило да направи. По-стар от мене в народните работи человек (сочи Славейков) каза, че трябва да се забравят всичките страсти и че целият български народ трябва да стане като един человек. И аз повтарям, че в тази минута каквато е мисълта на едного, такава трябва да бъде на другиго. Всички трябва да се последваме, без да гледаме кой на коя партия принадлежи и какъв е бил напред!“ Велики примери на единство, нарушени само от мълчанието и пасивното неодобрение на Драган Цанков!

На 8 септември князът пристигна в Търново, където бе очакван от Каравелов и Стамболов и от румелийците Константин Калчев и Д-р Янкулов. Тук той подписа прокламацията си към народа, съчинена от Стамболов: „Като имаме предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането историческата му задача, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам княз на Северна и Южна България.“

На следния ден Александър прекоси бившата граница и стъпи в Румелия, посрещнат с възторг, който надминава всяко човешко въображение. От премахнатата граница нататък князът вървеше по път, застлан с цветя и пъстри черги, между две безкрайни върволици от хора, пияни от радост.

Противно на Кояндер, който в София продължаваше да интригува и против княза, и против Съединението, руснаците в Румелия се присъединиха към чувствата на народа. Игелстром, който заместваше консула Сорокин, излезе на 18 км извън града да приветствува българския княз. Подполковник Чичагов го посрещна чак при Карловските бани. Чичагов и Александър бяха служили заедно, в отряда на Гурко; сега те се разцелуваха братски и до Пловдив пътуваха в един файтон.

Но още по-далеч, почти до Калофер, князът бе посрещнат от друг наш стар познат — Чардафон, придружен от годеницата си Делка („българската Жана д’Арк“) и почетна свита от 12 адютанти. Срещата заслужава да се разкаже.

— Негова милост е така нареченият Чардафон, Ваше Височество — представи го Захари Стоянов, като описа подвизите на конарския войвода. — Момата е тази, която седна при пашата.

— А, познавам го — каза князът и приближи към козируващия Чардафон. После огледа раздърпаната му „хаджидимитровска“ униформа, обилно покрита с кръпки и зелени ширити. — Каква е тая униформа?

— Чардафонска, Ваше Височество — спокойно и сериозно отговори запитаният.

— А имат ли всички твои другари такава униформа?

— Никак не, Ваше Височество, защото всички са фараони, сиреч сиромаси!

Князът се разсмя, но Чардафон остана съсредоточен, с широко отворени, възторжени очи. Тогава се приближи и Каравелов:

— А, той бил, Чардафона — каза първият министър на княза. — Ние сме стари познайници. Той ме заведе в Търново миналата пролет…

Едва сега Чардафон даде израз на свойствената си ирония:

— Благодаря ви за честта, която ни направихте тогава — забеляза той и подръпна носа си, което трябваше да означава, че Каравелов намирисва на козе месо.

Князът размени няколко ласкави думи с Делка и кортежът продължи към Пловдив.

Всички действия на княза след пристигането му в Пловдив носеха отпечатък на зрелост, прозрение и дипломатичност — качества, които всъщност той не притежаваше.

Още с влизането си в бившата румелийска столица Александър се отправи към църквата „Света Богородица“, където бе отслужена литургия. Веднага след това той отиде в джамията „Джумая“ и пожела да присъствува на служба за здравето на султана. Народ с господарски традиции, турците видяха в тази постъпка на своя нов млад господар благородство и царствено великодушие. Така само с един замах Александър успя да спечели сърцата им. По-късно цялото турско население в Тракия му отговори с пълна лоялност.

Временното правителство подаде оставка. Тогава князът назначи д-р Странски за княжески комисар, като му даде за помощници двама почтени старци: Петко Р. Славейков и Йоаким Груев.

Цялото му време след това бе запълнено с изумителна деятелност: с Чичагов и българското командуване той състави план за войната срещу Турция, която тогава всички мислеха неизбежна; по всяко време на денонощието приемаше пристигащите полкове от Княжеството; обхождаше границата и лагерите на войската; ръководеше дипломатическите преговори…

И точно в тези трескави, пълни с грозна заплаха дни дойде потресаващата новина: цар Александър ІІІ отзоваваше княз Кантакузин и всички руски офицери, а княз Александър отчисляваше от списъка на руската армия, където той имаше почетната длъжност „Шеф на 13-ти стрелкови полк“.

Неочакван и зашеметяващ удар!

В навечерието на една съдбоносна война войската оставаше без опитни офицери! Напразни се оказаха молбите на княза — царят остана непреклонен! Тогава със свито от мрачни предчувствия сърце Александър повери войската на млади и без команден опит офицери. Провъзгласи себе си за главнокомандуващ. За началник щаба на армията назначи капитан Рачо Петров — човек, в чиято преданост и патриотизъм вярваше, но за военачалническите качества на когото можеше да съди само по отличната му диплома от руската военна академия. По съвет на генерал Кантакузин той даде Военното министерство на капитан Никифоров, макар че нямаше особено доверие в него, а още по-малко — в помощника му Бендерев. Полковете и дружините повери на капитани и поручици, повечето от които нямаха абсолютно никакъв боен опит.

Но унинието на княза не се споделяше от народа и главно от офицерството. Отзоваването на руските офицери не само предизвика още по-голяма вяра в собствените сили, но стана повод и за прояви на открито русофобство. Димитър Ризов писа^[8]: „Ако от пловдивската революция остане само една печалба — заминаването на руските офицери, — и то ще бъде достатъчно!“ Също и мнозина от младите български офицери, които в лицето на руските си колеги бяха виждали пречка за своето повишение, открито изразяваха задоволство и чакаха случай да проявят качествата си.

А страната се заливаше от войнствен ентусиазъм. Към мобилизационните пунктове денонощно се изливаха безкрайни върволици от доброволци, които армията беше в невъзможност да приеме. Наложи се строго пресяване: най-малкият дефект — слабо късогледство или заекване — беше основание за неприемане на доброволеца. Но неприетите не се примиряваха със съдбата си. Те веднага образуваха доброволчески чети, въоръжени с мартинки и берданки, полууниформени, някои с ботуши, други с цървули, с калпаци на главите и торби през рамо — весели и живописни групи, които неуморно пееха „Шуми Марица“ и маршируваха на юг. Целият народ ги подкрепяше. Селяни и граждани им раздаваха дрехи и скромните си хранителни запаси; старци им поверяваха скътаните си още от хайдушко време пушки и ятагани; търговци отваряха за тях дюкяните си; кръчмари ги черпеха с вино…

Народният ентусиазъм се споделяше и от управниците. Народното събрание, свикано на 10 септември, набързо и с въодушевление узакони прогласеното Съединение, одобри взетите мерки и отпусна 10 милиона лева кредит за мобилизацията. Гласуваха трескаво, ентусиазирано, с пълно единодушие; дори депутатите турци присъединиха своя глас. И само една ръка се издигна да гласува против. Тя принадлежеше на Драган Цанков…

За Европа Съединението имаше действието на оглушителна бомба. Досега на румелийския въпрос гледаха като на свръхестествените чудеса — всички говореха много, но никой не вярваше в него; беше нещо като средство за поддържане тонуса на голямата европейска дипломация. Канцлерът фон Гирс беше получил гаранции от княза; през лятото, на срещата на тримата императори в Кремзир, Александър ІІІ беше уверил побратимите си Франц-Йосиф и Вилхелм І, че няма никакви причини за безпокойство по статуквото в Румелия. И сега, когато Съединението от мит се превърна във факт, Европа отначало не повярва, след това се смая.

Безспорно най-силна беше реакцията в Русия. Простият народ, който беше лял кръвта си за свободата на България, и интелигенцията възликуваха; кръговете около двореца изпитаха честолюбиво възмущение и нарекоха Съединението „вероломство“ — в него те видяха едно тържество на княза и тази гледка притъпи славянските инстинкти в душите им. И още от първия момент цар и правителство заработиха с всички средства против онези, на които преди седем години руският народ подари свободата. Напразни останаха блестящите статии на Аксаков в защита на България — суетният властник, който седеше на руския трон, оставаше непреклонен и непримирим в истеричния си гняв.

С отзоваването на руските офицери Александър ІІІ се надяваше да постави княза на колене. Не успял, той се раздразни още повече. Пред него дилемата беше поставена така: трябва да подкрепи Съединението, защото то отговаря на главните линии на руската политика, а не желае да го подкрепи, защото то би затвърдило положението на омразния му Александър Батенберг. Когато при него се яви нарочната делегация на Народното събрание^[9], той все още не беше разрешил дилемата и се задоволи да отговори, че „за разединение сега и дума не може да става, но дотогава, докогато е у вас това правителство, нищо не очаквайте от мене“; канцлерът фон Гирс от своя страна разясни на делегацията, че под думата „правителство“ царят е имал предвид княз Александър.^[10]

Както се и предвиждаше, Англия отначало сметна Съединението като ход на руската дипломация и поведе яростна кампания против него. После, когато се разбра истината, тя обърна кормилото на 180 градуса и се превърна в най-ревностен защитник на делото, което щеше да отдалечи България от Русия.

Бисмарк остана недоволен от случилото се на Балканите, в което той не без основание виждаше пръв дисонанс в европейския концерт, ръководен от неговата палка. „Железният канцлер“ изобщо не обичаше княза, а този удар срещу неговото дело — Берлинския договор не спомагаше за обрат в чувствата му. Все пак Бисмарк се постара, спазвайки правилото „да се спасява каквото може“, да не вземе страна и съветваше Великите сили към единство в кризата; разбира се, единство, на което пак той щеше да бъде диригент.

Когато разбра, че Съединението не е руско дело, Австро-Унгария също се постара да запази спокойствие. Все пак тя подкрепи своето протеже Сърбия, защото нарушаването на равновесието на силите в Балканския полуостров правеше проблематични амбициите на империята да се разпростре на юг до Македония.

Щом в Цариград научиха истинските размери на събитията в Румелия, в Илдъзкьошк се състоя извънреден съвет, председателствуван лично от султана. Няколко войнствени държавници начело с великия везир Кючук Саид паша съветваха да се вдигнат гарнизоните от европейска Турция и под началството на фон дер Голц паша да се изпратят на север да възстановят статуквото. Султан Абдул Хамид обаче не се съгласи: „В 1876 година — каза той — с такива съображения ме заставиха да воювам. А що излезе? Не жънем ли и досега горчивите плодове на това необмислено решение? Не, сега вече не съм дете, както бях тогава.“ По-късно той все по-явно изразяваше нежеланието си да воюва. За оправдание пред ислямския свят му послужи първо хитрата и пълна с голяма почит телеграма на княза, после енергичният натиск на Великите сили начело между които беше въпреки всичко Русия — Нелидов заяви на великия везир, че „влизането даже на един турски войник в Румелия би имало катастрофални последици за Портата“. При това положение Турция се задоволи да изчака решението на международната конференция в Цариград, която започна на 24 октомври и умишлено забавяна от Англия, изобщо никога не доведе до някакви решения.

Истинската опасност дойде оттам, откъдето българите най-малко я очакваха — от братска Сърбия.

Когато получи известието за революцията, крал Милан се намираше в Глайхенберг, Австрия. Разкъсван от ревност към успехите на княз Александър и от страх за собствения си трон, страдащ от суетната амбиция да извърши някакъв изключителен подвиг, в идеята за война той видя щастлив изход на всичките си затруднения. Впрочем войната срещу България той си представяше като някаква проста разходка до София — Милан нямаше добро мнение за българската войска, знаеше, че тя ще бъде съсредоточена предимно в Тракия, а когато научи и за изтеглянето на руските офицери, скъса и с последните си колебания. Замина веднага за Виена и заяви на императора и на канцлера Калноки, че ще нападне незабавно България. Във Виена той не бе разубеден в намерението си, само беше помолен да почака. Милан остана там още само един ден, колкото да осигури от виенските банкери 25 милиона динара заем за войната и да телеграфира в Белград заповедта си за мобилизацията. На 9 септември беше вече в столицата си.

Сръбският народ посрещна мобилизацията с ентусиазъм. Всички смятаха, че войната ще бъде срещу вековния им враг, който в последните години ги бе побеждавал на два пъти — Турция. „Ще бием турчина на Косово поле“ — с такива думи тръгваха мобилизираните към сборните лагери. По-късно, когато се разбра, че частите се събират не по турската, а по българската граница, въодушевлението значително охладня. Сърбите помнеха как в две войни бяха воювали рамо до рамо с българите, чувствуваха ги братя по кръв и по оръжие и перспективата да застанат едни срещу други като врагове пораждаше у тях почуда и объркване.

Милан бързаше, но събитията и натискът на Великите сили, включително и на Германия, го принуждаваха да се бави. Реши се да изчака — последна отстъпка! — конференцията в Цариград, но с всеки ден нетърпението му растеше. Високомерието — също. Напразен остана опитът на княз Александър да изпрати Димитър Греков в Белград за преговори; на предложението му Милан отговори с една груба и кратка телеграма: „Съжалявам, че съм принуден да отклоня мисията на г-н Грекова, бивш министър на Ваше Височество.“ Тези думи всъщност означаваха: „Всички мостове са изгорени…“

Вече никой не можеше да си прави илюзии. България и Сърбия бяха изправени пред братоубийствена война!