Цончо Родев
Изпитание (28)

2

Сякаш нещо се бе скъсало в душата на Христо. Скъсало и изпепелило. Откакто бе чул как буците пръст с грозно боботене засипваха малкия ковчег на Росица, като че изведнъж всичко опустя, загуби смисъл и престана да съществува. Той се затвори в себе си и сякаш забрави околния свят. Напразно учениците му и Христо Драганов, неговият най-близък приятел, ден през ден идваха да го търсят — затворен в полумрака на собата, Сумров не допущаше никого до себе си и живееше сам със своята мъка и пустота.

Той не плачеше, не се вайкаше. Дори понякога не чувствуваше и болка. Просто бе изчерпал жизнеността си. Приличаше на иначе здраво дърво, на което са изсекли корените и са пресушили жизнените му сокове, но са го оставили да изсъхне изправено и наглед непокътнато.

Сега, когато Гина влезе при него, той седеше на същото място в ъгъла, където дъщеричката му бе изпуснала последната си въздишка, подпираше с две ръце главата си и не мислеше нищо. Измина цяла минута, преди да отправи разсеян поглед към жена си.

— Е? — запита глухо Христо. — Адашът ли е пак? Или учениците?

Тя мълчаливо поклати глава. В стиснатите й безкръвни устни имаше нещо ново, някаква жестока и зла твърдост, каквато досега той не беше забелязвал у нея. Това откритие го изненада и за миг го откъсна от блуждаещите мисли. Загледа се в жена си. И едва сега забеляза неестествения блясък на очите й…

О, той познаваше този блясък! Научил се бе да го познава! Видя го най-напред у Лалка, после у малкия Иван и накрая у Росица… Да, винаги започваше с искрящи очи, след това се зачервяваха бузите и тогава… Значи сега идеше ред на Гина! Когато тази мисъл достигна до съзнанието му, Христо не изпита болезнената мъка, която бе познал при разболяването на Росица. Дори му се стори в реда на нещата — отдавна бе започнал да мисли, че е прокълнат и че нещастията, към които бе привикнал със смирението на библейския Йов, се струпваха със закономерна последователност едно подир друго върху плещите му. Да се разбунтува? Да се бори? Да се изправи като легендарен герой срещу съдбата? Уви, той нямаше сили…

Направи усилие и отмести поглед, от очите на жена си.

— Е, кажи де! Защо мълчиш? — Христо се сопна с неочаквана и за самия него грубост, която го изненада. Всъщност и тя, тази грубост, беше напълно естествена — така, както криеше от Росица чувствата си зад смешки и игри, сега ги криеше зад остри думи. — Чух, че някой влезе.

Лицето на Гина се удължи, жилите на врата й се изпънаха и тя произнесе тихо:

— Стамат Хаджиспасов — тя не каза „бай Стамат“, а „Стамат Хаджиспасов“ — и Стефан Стамболов. — Очите й не мигваха; приличаха на въгленчета, от които всеки миг можеше да лумне огън. — Приятелите ти — добави със студена ирония. — Дошли са от София и искат да те видят.

— Стамат Хаджиспасов и Стефан Стамболов? — повтори разчленено той, сякаш не повярвал на ушите си. — И искат да ме видят?

— Искат. — Устните й се бяха превърнали в тънка синя ивица. — Хаджи Спас ги посъветва да си идат, ама те пак настояха на своето.

Той разкърши вдървените си рамене и полека се изправи.

— Какво? — сухо попита Гина. — Ще отидеш ли?

— Да — някак си безгрижно отговори той.

— Ти отказа на Христо Драганов, на Никифор Симеонов, на Иван Катров и на учениците си, а сега?…

Христо се изправи срещу нея и спокойно и твърдо срещна погледа й.

— Ще отида. Не се страхувай, Гино. Нищо не съм забравил и зная какво да сторя!

Той мина покрай нея, с тежки крачки прекоси отвода и влезе във вкъщито. Както Гина стоеше одеве в собата, така застана и той — прав, с долепени до стената плещи, с ръце, прибрани зад кръста, със сурово лице и остри очи. До него вратата остана широко отворена.

Гостите бяха до прозореца. Усетили влизането му, те се извърнаха гузно. Една минута тримата се гледаха мълчаливо, изпитателно; приличаха на борци, които се изучават, преди да сплетат мишци в напрегната схватка. После Стамболов пристъпи крачка напред, разпери ръце и произнесе с тон на добре изучена сърдечност:

— Ето те и тебе, Христо! Здравей, здравей!… Е, живи бяхме да се срещнем отново!

— Здрасти, момче, здрасти! — присъедини се към него и Стамат Хаджиспасов. — Как живееш? Какво правиш?

Христо остана облегнат до стената, вторачен в тези двама човека, които се силеха с бъбривост и приятелски думи да преодолеят напрегнатостта на момента. Нито отвори уста да отговори на поздравите им, нито протегна ръка. Само стоеше. И ги гледаше.

Бай Стамат се опита да разсее недружелюбното мълчание:

— Научихме за мъката, която те е сполетяла. Бог да прости малката Росица. — Той се прекръсти чевръсто. — Такива невинни дечица стават ангелчета на небето…

Той млъкна и враждебната тишина отново застана между тях. Стояха на три крачки едни от други, а сякаш ги деляха километри.

— Ти… какво? — обади се най-сетне Стамболов. Гласът му, изгубил изкуствената си сърдечност, сега звучеше така, както когато той, председателят на Народното събрание, — изискваше обяснения от своите подчинени. — Нито ни поздравяваш, нито на поздравите ни отвръщаш.

Христо Сумров посочи с поглед зеещата до него врата и изрече тихо, но отчетливо:

— Вървете си!

— Ама чакай бе, човек!… — впусна се да го увещава Стамат Хаджиспасов, но Стамболов го подръпна за ръкава и го прекъсна:

— Аха, така значи! Пъдиш ни! Кой, пловдивският Желязов или Карл Маркс те научиха да посрещаш тъй гостите си?

Учителят изпита желание да отговори, и то да отговори именно в духа на онова, което беше научил от Маркс и Желязов. Но после прецени, че всъщност Стамболов му подхвърляше уловка: един спор върху „Капиталът“ или „Съвременний показател“ щеше да ги увлече в дълъг разговор; може би разгорещен, но дълъг. А точно това Христо не желаеше.

Той отговори. И повече от спокойствието, отколкото от съдържанието им, думите му прозвучаха като плющене на камшик:

— Досега гост не е изхвърлян от тази къща. Вие сте първите. И знаете защо. Вървете си! Вървете си и повече не стъпвайте тука!

— Аз… аз… — Стамболов, непривикнал на подобни поражения, се задави в гнева си. — Аз… ще те науча аз тебе!…

— Вървете си или аз ще ви изхвърля — каза учителят и широките му плещи едва забележимо помръднаха застрашително.

Двамата „гости“ избързаха през вратата, но още дълго долитаха заплахите на Стамболов: „Ще те науча аз тебе!… Ще запомниш кога…“ Христо остана все така неподвижен, съсредоточен, загледан в полумрака на стаята. Изминаха няколко минути и през вратата с безшумни стъпки се промъкна Гина. Тя пристъпи до него и гальовно, като кученце, отърка буза о рамото му. Това беше първата ласка, която двамата си разменяха от една година насам.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Заслужаваха го. — Но като видя, че мъжът й не се готвеше да проговори, запита: — За какво мислиш?

— Че казах истината. Никога досега човек не е бил изпъждан от тази къща.

По женски практична и делнична, тя не разбра думите му.

— Не се грижи. Нищо няма да ти сторят.

Христо вдигна рамене и леко се отстрани от нея. Беше безсмислено да й обяснява онова, което го бе разтревожило.

— Трябва да кажа на хаджи Спас — рече той. — Каквото и да е, бай Стамат му е син…

— Може да му е син, но ти си господар в къщата си.

— Но съм се врекъл на дядо хаджия, че тази къща е и негова. А аз изгоних сина му.

Гина замълча. Често се случваше да не разбира мислите на мъжа си — понякога прекалено отвлечени за нейния прост начин на мислене — и това не я разтревожи. Беше доволна, че главното се оправи така, както и тя би желала.

Христо излезе от вкъщито, надникна в одаята, но хаджи Спас не беше там. Отиде на двора и веднага го забеляза — старецът седеше на малко столче в сянката на мутвака и безгрижно пълнеше чибука си от своята шарена пунгия, облепена с разноцветни кожички. Учителят приближи до него, понечи да седне на другото столче, но после се отказа и само се подпря на гредата, която крепеше навеса.

— Искам да ти кажа истината, дядо хаджи — поде той извинително. — Ако ме разбереш — добре; ако не — готов съм да ти искам прошка. — Той се изкашля да прочисти засъхналото си гърло. — Сина ти и Стефан Стамболов…

— Е, кажи де — смъмра го старецът. В гласа му нямаше и следа от обида и това окуражи учителя.

— Знаеш какво направиха те с мене. Пък и не е само това. И за другото неведнъж сме говорили. Та… не се сдържах и ги изгоних.

Хаджи Спас напълни чибука си, опъна сиджимката на пунгията, мушна я в пояса си и извади кремък и огниво.

— Разбрах, Христо. Сега невям си думаш, че сигур ще ти се обидя, дето си натирил сина ми, тъй ли е? Слушай пък аз какво, ще ти кажа. Ако не беше ги натирил, нямаше да ти простя. Така да знаеш. Аз вече нямам син. Да ме прости господ, ама така е. Нямам син! Спас Стаматов или ще има син като себе си, или като тебе, или никакъв.

— Значи не ми се сърдиш, дядо хаджи? — с надежда запита отново Христо Сумров.

Без да бърза, дядо хаджия запали чибука си, после хвърли праханта на земята и внимателно я размаза с пета. Затъпка тютюна с палец и едва тогава отговори спокойно:

— Още като ги видях как изхвърчаха и се успокоих. Най-първо аз ги изпъдих, момче, ама с половин глас. Зер каквото и да е, гост съм тука. Но ако им се беше заумилквал на големството, ако им беше превил врат пред имената, ако изближеше туй, дето си плюл — тоз кръст отгоре ми, нямаше да остана повече под покрива ти. Грабвах си бохчата и се затирвах там, гдето още може да се найде прямота и достойнство.

Христо Сумров се наведе и почтително и с благодарност целуна лъскавата кожа на хаджи Спасовата десница.

 

 

Един час по-късно, когато хаджи Спас дремеше все на същото столче под навеса на мутвака, вратнята се отвори и един мъжки глас се окашля предупредително. Старецът отвори очи и се извърна. Новодошлият беше приставът Никола Попспиров и го поздравяваше с ръка до козирката.

— Добър ден, дядо хаджи.

— А, ти ли си, Николчо? А бе да кажа и аз, че си добре дошъл, ама вие, приставите и джандарите, сте като гарваните — където кацнете, не е на добро.

— Ех, какво да се прави. Занаят, дядо хаджи. — Приставът запристъпя от крак на крак. — Тука ли е Христо?

— За него ли си дошъл? — смръщи се хаджи Спас. — Лош ти е занаятът, Николчо, лош. Можеше да найдеш друг, по-честен начин да си вадиш хляба…

— Тука ли е Христо? — виновно повтори въпроса си приставът, като отбягна погледа на почтения старец.

— Тук, в собата е. Ще те заведа при него.

— Няма нужда, дядо хаджи. Ние с Христо сме съученици, неведнъж съм му идвал да си учим уроците. Сам ще го намеря.

Той премина през отвода, чукна на вратата на собата и без да дочака отговор, влезе. Христо седеше в ъгъла унесен в мисли. Приставът затвори вратата зад себе си, козирува нехайно и гузно подхвана:

— Абе, Ицо, какви си ги забъркал бе, дявол да го вземе!

Учителят стана, приближи до бившия си съученик и стисна ръката му.

— Добре дошъл, Кольо. — Той му поднесе стол. Никола Попспиров остави на стола фуражката и сабята си, а седна на одърчето до прозореца. — Ако съм ги забъркал някакви, ти сам ще кажеш. Всеки със занаята си.

Приставът подръпна надолу яката на куртката си, сякаш тя бе започнала да го стяга.

— Станала е тя една… Извикаха ме одеве при кмета, а при него — големи хора. Стамболов и нашият народен представител Стамат, на хаджи Спас синът. Емнаха ме още от вратата, че не съм си гледал работата, че пагоните си не съм заслужил. После направо рекоха, че трябва да те бутна в кауша.

— Кой го рече? — беззвучно се засмя учителят.

— Знам ли? Тримата са „единство в тройна плът“, както казва дядо поп, баща ми. Опънах се: не може, казвам, да се бутне в кауша човек само задето е бил либерал, пък сетне се е отрекъл. Тогава Стамболов се почеса по плешивото теме и заръча: „Ще го арестуваш — казва — за туй, че чете забранени книги. Ще отидеш у дома му и във вкъщито, на раклата под прозореца ще намериш «Капиталът» на Карл Маркс на руски и две книжки на списанието «Съвременний показател». Книгите ще конфискуваш, а даскала — в тюрмата.“ Ти ще ми влезеш в положението, Ицо. Няма накъде да шавам, трябва да се подчиня.

— Слушай, Кольо — сериозно заговори Сумров. — За арестуването все ми е едно. Кауша познавам още от турско…

— За туй ти не бери грижа — прекъсна го Никола Попспиров. — Големите гости следобед заминават за Търново. Ще постоиш при мене до довечера, а по тъмно — хайде пак у дома!

— И да ме задържиш цяла година, не е страшно. За друго ми е думата. Конфискувай „Съвременний показател“. Ще пратя пари и писмо до Пловдив или в София до печатницата — ще получа други. Но ако си ми приятел, Кольо, не посягай на другата книга!

Приставът се почеса по врата — имаше нужда от време, за да вземе решение.

— Че какво толкова пише там бе, Ицо? И защо са забранени? Да четеш антихристски книги — не вярвам. Не си такъв човек ти и си праведен християнин, както казва дядо поп, баща ми.

— Не са антихристски — кимна Христо.

— Тогава да не са консерваторски? — предпазливо попита пак Кольо.

— И това не е. В тях просто пише за несправедливостта, за неравенството, за хората, които преяждат, и за другите, които си лягат без залък.

— Не може да бъде — усъмни се приставът, който в образованието си бе останал на равнището на първата читанка. Че кой ще забранява такива книги и ще затваря онези, дето ги четат?

— Ето, погледни. — Христо Сумров отвори първия брой на „Съвременний показател“ и случайно попадна на същия пасаж, който бе прочел и Стамат. — „Съсредоточението на собствеността в ръцете на меншеството, обръщането на болшинството в пролетариат, в армия на труда, лишена от всякаква собственост, принудена да се труди задружно в полза на меншеството…“

— Да, да — прекъсна го Никола Попспиров, като се прозина шумно и с привично движение притегна амуницията си. Както и Стамат и той не бе разбрал нищо от прочетеното, но затова пък бе успял да помисли. — Слушай какво ще направим. Сега ще дойдеш с мене и ще вземем всичките ти книги. Чакай де! Довечера ще те освободя и тогава ще си вземеш тази, дебелата, за която толкова държиш. В дознанието няма да я спомена, а на прокурора ще изпратя само журнала. Нали разбираш? Сега не смея да ти оставя този „Капитал“ — ако кметът или онези двамата рекат да минат до участъка, трябва направо да се сбогувам с пагоните си. А не искам и на тебе да направя зло и в дознанието ще изпусна забранената книга. Разбираш ли? Така хем вълкът ще е сит, хем агнето цяло. Повече нищо не мога да сторя, Ицо — с тон на извинение каза той. — И слушай. Гледай още утре да върнеш тази опасна книга там, откъдето си я взел. Не ти трябва на баир лозе. Пък и сега вече ще бъдеш нарочен…

Христо Сумров бавно поклати глава.

— Приятел си ми и не мога да те лъжа. Книгата аз няма да върна, пък ако ще да изгния в кауша.

— Добре бе, човек, нали вече си я прочел? За какво ще я държиш повече? Да трупаш прах и ядове ли?

— Аз съм социалист, Кольо, а тази книга е евангелие за социалистите. — Учителят се усмихна и повтори любимата фраза на приятеля си: — А както казва дядо поп, баща ти, евангелието колкото повече го четеш, толкова повече нови неща намираш в него.

— Твоя работа — вдигна рамене приставът и посегна към сабята и фуражката си. — Белята е там, че ако загазиш втори път, надали ще мога да ти помогна. Сега ставай, слагай книжките си под мишница и тръгвай при моите кокошкари.

Минута по-късно те вече крачеха към участъка. Никола Попспиров вървеше две крачки зад задържания.