Цончо Родев
Изпитание (11)

11

И Христо Сумров видя княза при таз сутрешното му отиване към Юкара баня.

Като чакаше часа на уговорената със Стамат Хаджиспасов среща, Христо скиташе безцелно по улиците, когато изведнъж го сепна един вик:

— Князът!… Урааа, да живей князът!…

Учителят се извърна. По улицата идеха двама ездачи. Единия, който яздеше няколко крачки по-напред и носеше разкошна униформа със златни еполети, той позна веднага. Князът! Христо не забеляза нито красотата му, нито царствената стойка, нито приветливо поздравяващата ръка. Към него по улицата идваше олицетворението на онова, за което той се бе сражавал във въстанията и на Шипка, сякаш на коня беше самата свобода! И като размаха ръка, присъедини гласа си към другите:

— Урааа!… Да живей князът!…

Като местеше поглед по тълпата от двете страни на улицата, Александър се вгледа за миг и в Христо Сумров. Дали този силен мъж му направи особено впечатление или просто така се случи, но той точно тогава вдигна пак ръка за военен поздрав. После отмина нататък, съпроводен от стройния адютант зад него, и скоро изчезна зад ъгъла, но Христо остана още дълго загледан в празната улица, а в душата му имаше нещо, което не бе изпитвал от годините на войната.

Учителят продължи разходката си из улиците, но сега вече не виждаше нищо от онези забележителни неща, които допреди малко го учудваха — разнообразните магазини, примамните сладкарници, пищните гостилници. Така бе изпаднала душата му под очарованието на срещата с княза!

Не знаеше откъде беше минал, по кои улици беше вървял, но изведнъж се озова пред някакво здание с познати очертания. Това откъсна духа му от странното вцепенение, в което беше изпаднал. Прочете пак надписа „Съединението прави силата“ и разбра, че както и снощи, разходката му го бе отвела пред Народното събрание. Поиска му се да влезе, но още самата мисъл му се стори нелепа — какво ще прави той, невзрачният учител от К., в тази сграда, събрала под покрива си избраниците на народа? Може ли изобщо човек като него да влезе тук, където се коват законите и се градят съдбините на България?

Той се повъртя нерешително наоколо. Не посмя да попита стражаря, който важно крачеше напред-назад пред вратата и подрънкваше сабята си. Докато се колебаеше, той видя да излиза от сградата един елегантен мъж с бръснато лице. Христо Сумров се престраши и запита:

— Извинявайте, ваша милост. Позволено ли е да се влиза в Народното събрание?

Ако запитаният му беше отговорил с присмех, Христо навярно би побягнал и би спрял чак в Делчовия хан. Но на бръснатото възпълно лице се появи само изражение на добродушен хумор:

— Народната празноговорителница е единственото място в Княжеството, където зрелищата са безплатни и достъпни за всички.

Човекът — това беше Кронислав Херуц — говореше на правилен български език, но с ясно доловим чужд акцент. Христо разбра думите му, но не проумя техния смисъл.

— Аз… не ви разбрах, господине — призна той стеснително и в очите на непознатия се мярна дружелюбно съчувствие.

— Исках да кажа, че Народното събрание е достъпно за всеки, който има време за губене. — И макар че бързаше, човекът се върна назад и посочи на учителя как да стигне галерията за публиката.

Христо Сумров зае един празен стол и широко отворените му очи погълнаха залата. Долу седяха народните представители. Някои от тях слушаха оратора, други се прозяваха, трети си четяха нещо, четвърти разговаряха помежду си. От малка трибуна срещу тях говореше някакъв човек, сипеше потоци от думи, застрашително размахваше юмрук, но това очевидно не правеше впечатление на слушателите. Над оратора седеше Стефан Стамболов и си играеше с едно дървено чукче. Още по-горе седяха министрите, а над техните столове беше престолът.

Христо не следеше речта на оратора и затова не разбра защо изведнъж духовете се развълнуваха. Няколко души скочиха на крака и се развикаха едновременно. Думите им се изгубиха в общия шум и учителят долови само „Позор!“, „Долу!“ и „Предателство!“. Това го смая — как можеше именно тук, в тази свещена сграда, да се произнасят такива думи! Той изтръпна — може би ей сега щеше да последва някакво непоправимо нещастие! Но случката не направи никакво впечатление на другите зяпачи от галерията — очевидно това за тях бе нещо обикновено.

Стамболов похлопа с чукчето, докато се възцари тишина, стана и от мястото си говори няколко минути. Говореше високо, тежко, с вътрешно съзнание за предимство над тълпата. Спомена за построяването на някаква железопътна линия, за задължения на Княжеството по Берлинския договор, после тържествено даде думата на министър-председателя. Каравелов бе посрещнат с ръкопляскания. Разрошен, с незакопчан сюртук, с войнствено свити вежди, той застана на трибуната и изчака да приключат ръкоплясканията с вид на човек, отдавна навикнал на аплодисментите.

Също и Каравелов говори за железницата. Отначало Христо Сумров го слушаше с интерес — речта на министър-председателя беше високопарна, с тон на снизходително наставничество и изпъстрена с цитати, неразбираеми понятия и дълга поредица от имена на хора, навярно прочути чужди учени и мислители. Но Сумров скоро се умори. Словото на Каравелов беше прекалено сложно за него, а от имената запомни само едно — Беджехот, — което ораторът особено често споменаваше. „Кой ли ще е този Беджехот? — помисли учителят. — Някой философ? Или генерал? Или дипломатически агентин на чужда страна?“ Той не можа да си отговори и заедно с това неусетно престана да слуша. Погледът му заскита из залата и нейното великолепие събуди националната му гордост — ето, това беше зала, с която освободеният народ щеше да покаже на другите народи, че може да застане рамо до рамо с тях…

В десния край на осмата редица Христо забеляза своя съгражданин бай Стамат. Той седеше удобно облегнат назад, не изразяваше никакво вълнение, нито желание да се намеси в разискванията. Страхът отново сви сърцето на учителя. Как щеше да застане пред този човек? Как ще го убеди да му помогне? Това вече не е съседът му от К., синът на добрия и човечен хаджи Спас. Не, този е някакъв чужд и непознат човек, студен, суров, безчувствен. Може ли такъв човек да се затрогне от мъката на Христо и да му помогне?

В залата избухна нова свада и тя откъсна учителя от нерадостните му мисли. Огледа се. На трибуната беше друг оратор, а депутатите бяха наскачали, размахваха юмруци едни срещу други, крещяха с цяло гърло „Позор!“ и „Долу!“. „Това ли е храмът на българската свободна власт? — питаше се Христо слисано. — Тези пиянски викове, тези побойнически пестници, тези обиди и ругателства? И тези ли несдържани хора са най-големите умове на Княжеството, самата мисъл за които ме караше да треперя нерешително пред вратата?“

Отново взе думата Стамболов, после говори друг оратор, после пак Стамболов. Общо през този ден Христо преброи двадесет и осем пъти, в които Стамболов даде думата… на себе си. — И след всяка негова реч мнозинството от депутатите — „Нашите либерали!“, мислеше засрамено учителят — надаваха войнствени крясъци и сякаш бяха готови да разкъсат депутатите от малцинството. Докато гледаше тези грозни сцени Христо с горест си казваше, че и той има малко вина за тях. Нали беше либерал? Нали беше ходил да агитира по изборите? Нали беше повтарял пред хората гръмките обещания, научени от същия този Стамболов, за „разумно управление“, за „трезва политика“, за „Белгия на Балканите“? Ето това се е криело зад обещанията, зад хубавите фрази. Това било „Белгия на Балканите“!

Споровете и препирните продължиха докъм два часа, когато Стамболов говори за последен път и като потропа пак с чукчето, обяви, че отлага заседанието за утре. Сумров стана и заедно с останалата публика напусна Събранието. Неочаквано един глас го сепна:

— Христо, ти ли си бе, човече!

Беше Стефан Стамболов. Председателят на Народното събрание го забеляза и сам свърна към него. Заваляха въпроси: откога е тук, по каква работа, докога ще остане, къде се е настанил — много въпроси, които се трупаха един върху друг, без да изчакват отговорите. Стамболов умееше да разговаря с хората от народа.

— Слушай — каза той, — довечера ще вечеряме заедно. Знаеш ли хотел „България“? Е, нищо, ако не го знаеш, ще го намериш лесно. Той е до двореца. Аз живея там. Ела да ме вземеш и ще отидем у Пик.

— Къде? — попита Христо, забъркан от пороя на Стамболовата словоохотливост.

— Не е важно — засмя се Стамболов покровителствено. — Една гостилница. Аз ще те заведа. — Той размаха ръка за сбогом. — Значи, разбрахме се. Към седем ще те чакам в хотела.

От един минувач Христо научи, че е три часът. Той намери една малка, мръсна ахчийница, обядва за тридесет стотинки, изпуши една цигара и полека тръгна към дома на Стамат Хаджиспасов.

 

 

Първото нещо, което Стамат забеляза по лицето на гостенина, беше пълното му смайване от европейската наредба в гостната. Това поласка сърцето на народния представител — тези скъпи мебели, купени на вехто и въпреки това на много висока цена от един виенски търговец, бяха за него символ на преуспяването му и на скъсването с провинциалните нрави на К. Да, добре беше сторил Стамат, че послуша жена си и даде толкова пари за наредбата. Нека в К. да знаят, че той не е вече кой да е, а богатият търговец от София, който дели мегдан с хора като Адженов, хаджи Мано, Имаретски и Гешовците.

Той покани госта да седне и с удоволствие наблюдава как Христо нерешително и смутено едва-едва сяда на края на плюшения стол. Както беше обичаят, те изпиха по един филджан кафе, запушиха и едва тогава Стамат се впусна да разпитва съгражданина си за К., за либералната партия в града, за училището, за баща си. Христо, все още поразен от невиждания разкош на тази одая, отговаряше на пресекулки.

— Това вързопче — каза Стамат — сме приготвили за стария. Нали ще можеш да му го занесеш, Христо? И писмо съм сложил вътре за него.

— От само себе си се разбира, бай Стамате — с прекалена готовност отговори гостът. — Ще го занеса и на часа ще му го предам.

— Е, поговорихме си — заключи народният представител. Десет минути бяха достатъчни, за да прояви задължителния интерес към града, баща си и съгражданите. — Кажи сега какво те води при мене?

Много безсънни нощи се бе подготвял Христо за този решителен момент; много разговори бе съчинил, но всички те изведнъж изчезнаха из ума му. Защото в тях той бе разговарял със съседа си бай Стамат, когото познаваше от рождение, а не с този важен господин, охранен, самодоволен, с внушителна брада, и не в тази по царски наредена стая, в която Христо се чувствуваше смазан и нищожен. Без да си дава сметка, той стана на крака.

— Голяма мъка имам, господин Хаджиспасов. — Привичното „бай Стамате“ пак изчезна от само себе си. — Голяма мъка имам и при тебе идвам да моля за помощ.

„Така си и знаех — помисли Стамат. — Няма да дойде човек от К. да каже «На̀!», всеки вика «Дай». Като че аз си нямам мои грижи и мои нужди!…“

— Че какво мога да ти помогна аз бе, Христо! — отби той веднага и пак издигна стената, която бе свалил с първите приказки за К. — Кажи да чуем, белки нещо може да се нареди. Ех, каква ли сила имам аз да уреждам хорските работи! Моите са наникъде, та камо ли…

— За детето, господине, за него съм дошъл да моля. Нали помниш — гласът на учителя стигна до шепот, — Лалка и Иван, двете ми първи деца, господ ги прибра. Годинка не изкарваха и… Сега и третото, Росица, и то е тръгнало нататък…

— „Охтиката е това — каза си наум Стамат. — Охтиката! Гина я носи в кръвта си. И баща й, и дядо й, всички от охтиката си отидоха.“

— Вече познаваме болестта, господине — продължи тихо Христо. — Уж червени бузки, уж светещи очички, пък… Навърши две годинки и помислихме — на̀, прескочи! — а то… Разбираш ли ме, бай Стамате? — Силният широкоплещест мъж се просълзи. — Трета рожба да погреба — тежко е! — С широката си длан той избърса две сълзи, които се свличаха по лицето му. И повтори: — Тежко е!…

Стамат го разбираше. Преди години и той загуби своя Спас, най-големия си син, и болката още не беше преминала. Да заровиш дете, значи част от себе си да заровиш. А този — три деца!… Но какво можеше да направи Стамат? Щом докторите са безсилни срещу охтиката, какво може той да помогне? И защо е дошъл при него този нещастен човек?

— Не я ли води на доктор, Христо?

— Как да не съм я водил, бай Стамате! И в Търново я водих, и в Ловеч, чак в Плевен при един военен руски доктор я водих!

— Е? Какво ти казаха докторите? Цяр не ти ли дадоха?

— Нямало цяр за тази болест.

„Охтика — продължи да си мисли Стамат. — Какъв ти цяр за охтиката? Когото пипне пущината, в гроба го оставя!“

— Но руският доктор каза — продължи Христо, — че в Швейцария започнали да я лекуват. — В гласа му звучеше надежда. Изглежда, бе забелязал разчувствуването на народния представител.

Но думата „Швейцария“ стресна търговеца. Едва сега той разбра къде водеше молбата на госта. Швейцария! Имаше ли ум този човек!?

— Приказки са това, Христо, така ще ти кажа аз на тебе. Приказки са. Как така само в Швейцария ще лекуват болестта? Че руските доктори да не са по-лоши или по-неучени от швейцарските?

— Ще ме извиниш, бай Стамате, ама грешиш. Сам руският доктор ми каза. — Христо шумно пое дъх. — Та затова съм дошъл, помощ да искам…

— Ама каква помощ бе, Христо! Швейцария е то, не е Пловдив или Варна. Каква помощ! Аз не…

Уплашен да не чуе фаталното „не“ на Хаджиспасов, Христо Сумров го прекъсна веднага:

— Трябва да заведа детето, бай Стамате! Трябва! Последно ми е, разбираш ли? — Той пак се задави в сълзите си. — Заем искам да ми дадеш. Темесук^[1] ще ти подпиша, къщата залог ще ти дам, роб съм съгласен да ти стана, но ми дай пари за детето!

Стамат понечи да отговори, но Христо пак го превари:

— И ти си баща, бай Стамате. Знаеш какво е бащина болка. Не ми отказвай! На колене те моля не ми отказвай! — Сълзите течаха из очите му. — Душата си съм готов да продам, но да изцеря детето!…

— Седни бе, чиляк, седни и се успокой. Мъже сме — да говорим по мъжки. Ха така, седни. Изпий тази вода! Помня и аз тъй се бях разчувствувал веднъж като тебе. — Домакинът се разсмя и разказа някаква весела случка от школските си години. Когато сметна, че другият се е успокоил достатъчно, той се върна на предишната тема: — Няма защо да те лъжа, Христо. Бих ти помогнал, ама на̀, тоз кръст отгоре ми — той се прекръсти чевръсто, — нямам никакви пари. Впуснах се тук в някакви търговии, всичко ми глътнаха. Как да ти намеря няколко хиляди гроша за път и там за докторите?

— Но баща ти, дядо хаджия, казваше…

— Остави го ти, баща ми. Какво знае той за мене в София? Ти слушай аз какво ти говоря. Никакви пари нямам. — Стамат тури ръка на сърцето си. — Да имах, как да не ти услужа! Съседи сме, от такъв те зная. Че ако аз не ти услужех, кой друг? И то за такава работа…

Той се затюхка и млъкна. Няколко минути не проговориха. Гостът седеше отпуснато, с превит гръб и ръце между краката и тъпо гледаше с празен поглед в някаква точка. За какво ли мислеше той? За детето? За далечната Швейцария? За друг човек, от когото да моли заем? Всъщност Христо не мислеше нищо. Лишена от опората на последната надежда, душата му сякаш бе опустошена, срината. В този момент той не чувствуваше нито горест, нито разочарование, нито дори негодувание към този човек, който лъжеше, че няма пари. Усещаше само безкрайна, безкрайна умора.

— Лошо е без пари, момче — поде пак Стамат Хаджиспасов. — Пък и ти, с твоя даскаллък…

Изведнъж му хрумна великолепна идея. Та нали търсеше човек за купуване на имотите? Този Христо Сумров не му ли беше пратен от бога? Къде можеше да намери по-сгоден човек от него?

Познаваше го от дете. Христо беше непрактичен, липсваше му какъвто и да е усет за печелене на пари, лесно се увличаше по разни големи идеи — нали остави жена и дете и тръгна да прави въстания, а после и да се бие в Опълчението, — но иначе беше до глупост честен, съвестен и изпълнителен. Да стане сам търговец — не го биваше. Но ако го ръководеше някой отракан човек, който да преценява и решава, а Христо само да слуша и изпълнява — виж, за това беше безценен!

— Колко получаваш от даскаллъка? — попита той.

— Какво? — Христо Сумров сякаш се събуди от дълбок сън.

— Питам колко получаваш от учителството.

— Три хиляди гроша — с безразличие отговори Христо.

— Годишно?

— Годишно.

— Не е много. За здрав и умен човек като тебе — хич не е много. Мъчно ще свързваш двата края.

Гостът не каза нищо. Може би изобщо не го чу. Стамат се наведе към него и дружелюбно го плесна по коляното.

— Слушай, Христо, знаеш, че те имам като син. Искам да ти помогна. — Христо продължаваше да мълчи безучастно. — Със сина сме подхванали търговия с имоти. Този град бързо расте. Гледаш го, днес стига дотук, а след година — разрасъл се на два хвърлея място. Идват хора, купуват земя, строят… Само да имаш какво да им продадеш. Та това сме подхванали с моя Гавраилчо. Нали го помниш? Като дете той все на коленете ти седеше… Работата разрасна и имаме нужда от помощник. Доверен човек някой, честен и почтен, да не ходиш цял ден подир него и да го гледаш в ръцете. — Христо го заслуша с интерес и това го окуражи. — Даскаллъкът е празна работа. Я го зарежи и ела да ми станеш помощник. Цялата ти работа ще бъде да купуваш, който имот ти посочим Гавраил или аз на твое име, а после тайно ще ни го прехвърляш. Проста работа, нали? И за нея ще ти плащам не три, а пет хиляди гроша. — Той се усмихна мазно. — Така и за детето ще спестиш, пък по-нататък може и сам да подхванеш работата, за своя сметка…

Христо Сумров пребледня, очите му загубиха предишната си пустота, вторачиха се в домакина. — Стамат помисли, че е казал премного малка плата. Пък и тя наистина беше премалка, като се имаше предвид какви печалби би носила работата на помощника.

— Добре, да бъдат шест хиляди — каза той с жест, който трябваше да означава „Хайде, от мене да мине!“.

Учителят така яростно сви юмруци, че ставите му изпукаха. Подпря се на масата и се изправи.

— Ти… — изсъска той през зъби, — ти, „на-ро-ден избра-ник“! — Ако беше казал „негодяй“, „мизерник“, „подлец“ или друга някаква ругатня, той нямаше да вложи в нея повече презрение. — Ти, който нямаш пари, за да спасиш една невинна детска душица, имаш пари за търговия и за да подлъжеш един народен учител…

— Ама чакай бе, момче — възнегодува Хаджиспасов, като искаше да покаже, че е бил грешно разбран. — Чакай да се разберем…

Но другият, уви, го бе разбрал отлично:

— Ако не беше син на баща си… — Христо Сумров не довърши, но Стамат безпогрешно отгатна, че недоизреченото гласеше: „… бих се изхрачил в лицето ти!“

Без да каже дума повече, Христо се завъртя на пети, пътем грабна вързопчето за хаджи Спас, изскочи от стаята и затръшна вратата подир себе си.

 

 

Като излезе от одаята, Христо бързо тръгна към изхода на къщата, но един звънлив глас го догони:

— Бате Христо! Бате Христо!

Извърна се. Беше Олга. Тя полека и нерешително приближи до него.

— Бате Христо — започна момичето, — аз чух всичко. — Тя се почувствува задължена да обясни, че е подслушвала неволно: — В одаята на стената към моята стая има пезул. Стената там е тънка…

Христо Сумров помисли, че тя го обвинява за острите думи, които бе изрекъл на баща й, и също се заоправдава:

— Не можех иначе, Оле. Щом си чула всичко…

— Разбира се — каза тя без заобикалки. — Ти беше прав! — Олга наведе очи. — Мене ме досрамя… за тате…

Учителят вдигна рамене и продължи към изхода на къщата. Олга забърза със ситни крачки до него.

— Аз чух… и за Росица, бате Христо — продължи тя. — Не се обиждай от това, което ще ти кажа. — Момичето го улови за ръкава на сюртука. — Имам тридесет и шест лева. Те са лично мои пари. Спестила съм ги и мога да правя с тях каквото искам. Моля ти се, бате Христо, вземи ги. Не се обиждай! Не за себе си, за Росица ги вземи!…

Сумров се обърна рязко към нея. В сърцето му преля нежност, пропълзя нагоре и се превърна в две сълзи, които блеснаха като два бисера на клепачите му.

— Благодаря ти, Оле — каза той, като преглътна шумно. — Благодаря и на бога, че е запазил сърцето ти непроменено. Нищо друго ако не постигна в София, твоята доброта ще ми бъде награда.

— Значи ще ги вземеш? — зарадва се момичето.

— Не, Оле. Няма да ги взема. — Видя как Олга се натъжи и добави: — Не поради някаква мъжка гордост, не! За детето бих потъпкал и гордостта си. Но с парите ти нищо не мога да направя, Оле. Далечна Швейцария, дълго лечение, скъпи и прескъпи болници — какво мога да сторя с твоите тридесет и шест лева? Много, много пари ми трябват.

Те излязоха от къщата и продължиха един до друг през двора.

— Имам и една брошка. Тя е от злато. — Почакай, ще ти я донеса и нея.

— Запази си брошката, добро момиче. — Учителят отново поклати глава. — Тя е само капка, а на мене ми е нужно море…

На вратата те се изправиха един срещу друг: тя — разочарована, с нацупени устни; той — разнежен, с безкрайна благодарност в очите.

— Бог ще те възнагради за добротата ти, Оле. А аз…

Не довърши. Един глас го прекъсна:

— А, господин Сумров. Ето че планина с планина не се среща, пък човек с човека се среща…

Към него идеше Михаил Катанчев. На лицето му сияеше искрена радост. Здрависаха се, после Катанчев се поклони на госпожицата. В този поклон имаше едновременно и простота, и някаква особена грациозност, твърде странна за един суватчия. Христо ги представи несръчно:

— Оле, негова милост е мой познат. Господин Михаил Катанчев от Цариброд. — Той пропусна да каже името на девойката. Пропусна също да забележи как черните очи срещнаха сините.

— Щастлив съм, госпожице — каза с дълбок гръден глас Катанчев и почтително стисна подадената му малка и нежна ръка.

Кой знае защо, Олга се изчерви, когато каза:

— За мене беше удоволствие, господине.

Двамата мъже се сбогуваха с девойката и тръгнаха един до друг по улицата. Не говориха — бяха прекалено заети със собствените си мисли. На първия ъгъл се разделиха.

Христо Сумров веднага забрави тази случайна среща с новия си познат. Какво ли би помислил той, ако знаеше, че Михаил Катанчев — или капитан Михаило Катанич — с часове бе дебнал около къщата на Хаджиспасови, воден единствено от надеждата за подобна „случайна“ среща?