Цончо Родев
Изпитание (29)

3

Модата на „определения ден“ дойде от Пловдив. Тя започна с малкото съобщение в страниците на румелийския официоз, отпечатано на български и френски: „Умоляваме се да обнародваме, че отсега нататък Н. В. Превъзходителство Госпожа Кръстевич ще има удоволствието да приема само в сряда, всяка седмица, часът от 3 подир пладне до вечерта“^[1] И оттогава всяка дама, която държеше да бъде в кръга на „висшето общество“, се смяташе задължена да има свой „определен ден“ и с цената на всякакви жертви се стремеше да привлече за него колкото се може по-отбрани гости.

Елисавета Хаджиспасова не правеше изключение от общото правило. Отначало нейните четвъртъци нямаха успех — в очите на софийската аристокрация Хаджиспасови още минаваха за провинциалисти, за парвенюта, а на всичко отгоре четвъртък беше „определен ден“ и на г-жа Начович. Но постепенно нещата се промениха. За софиянци не остана тайна, че зад фасадата на „Българското дружество за строеж на железопътни линии“ всъщност не стоеше нито председателят Грозев, нито секретарят Горбанов, а дебелият и недодялан Стамат Хаджиспасов, пък и с падането на консерваторите домът на Начович престана да бъде привлекателен център и така малко по малко да бъдеш в четвъртък у Елисавета Хаджиспасова не беше вече милост и се превърна в привилегия. На нейните приеми сега се събираше буквално цяла София; хора на капитала, политически дейци, млади амбициозни чиновници, които търсеха връзки, офицери, депутати, кандидати за женитба от всички кръгове (за тях не беше без значение и обстоятелството, че дъщерята на Стамат Хаджиспасов е още свободна!), финансови мошеници на едро и дребно, дипломати, кореняшката аристокрация, понякога — това всъщност се случваше твърде рядко — учители и писатели… Между постоянните гости бяха например и такива хора като Стамболов, д-р Стоилов, хофмаршалът на двореца барон Ридезел, пасторът Кох, личен, изповедник на княза, П. Р. Славейков, Михаил Сарафов, флигел адютантът барон Корвин, д-р Васил Радославов, министърът на просвещението Райчо Каролев, американският проповедник д-р Лонг и много други. Кронислав Херуц беше желан, но не постоянен гост — спазвайки правилата на конспирацията, хърватинът предпочиташе да се мярка там само тогава, когато Стамат Хаджиспасов отсъствуваше.

В онзи четвъртък, по същото време, когато бай Стамат и Стефан Стамболов се качваха във файтона, който щеше да ги отведе от К. в Търново, Кронислав Херуц се втурна в дома на Хаджиспасови. Пред него се изправи непознат млад мъж в полуградско-полуселско облекло и се усмихна глуповато.

— Ти пък кой си? — запита Херуц със свойствената му общителност.

— Радой. Браток на Куна. — Куна беше слугинята на Хаджиспасови. — Гос’ин Стамат ме цани за прислуга.

Макар че бързаше, журналистът спря за минутка и почерпи новия слуга една цигара.

— Че тебе бива ли те за прислуга бе, Радой?

— Оти да ме не бива, гос’ине? — ухили се шопът. — Стоим тъдява и се кланим. Лесна работа, не е като да гоним кози по камънако.

Да, Стамат Хаджиспасов се изкачваше нагоре по обществената стълба и вече не можеше да се задоволява с една слугиня. А мъжката прислуга също беше нещо модно в София.

— Да ви водим ли на горния кат, гос’ине? — попита прислужникът.

— Няма нужда, Радой. Сам ще се оправя.

Като прескачаше стълбите през две и през три, журналистът се изкачи горе и връхлетя в приемната. През гъстия дим забеляза, че вътре както обикновено е препълнено с гости от двата пола. Също и гостите го забелязаха и се чуха радостни възклицания:

— Я! Та това е Херуц!

— Здравейте, Херуц!

— Елате тук, Херуц! Отдавна ви пазим място!

С една дума идването на хърватина беше сякаш уговорен знак, че достолепният тон можеше да се изостави. Херуц кимна наляво и надясно, после приближи до домакинята, взе ръката й и я докосна с устни. Беше една от онези целувки от неговия богат арсенал, които за околните не означават нищо повече от обикновен поздрав, но между двамата заместват стотина думи — великолепно отмерена по време и придружена от леко притискане на пръстите и продължителен поглед изпод вежди. Макар че не беше безразличен към жената, в тази целувка хърватинът не вложи нищо, никакво чувство. Целият малък ритуал той изпълни несъзнателно, като професионален навик.

Елисавета му направи място на канапето до себе си, но Херуц остана прав и вдигна ръка, за да привлече вниманието:

— Госпожи и господа! Забавих се, защото бях на телеграфа. На моя вестник, несвикнал да получава новини от мене, изпратих една сензационна вест. — Той направи малка пауза и от настъпилото мълчание се увери, че всички разговори бяха престанали в очакване на сензацията. — Госпожи и господа! Тази сутрин капитан Паница и Митрий Патапич са „ощипали пътя“, както би казал Захари Стоянов, за Източна Румелия!…

В следващия миг стаята зашумя като кошер. Всички — мъже и жени — заговориха едновременно. Чуха се възклицания, смях, сподавени ругатни, въпроси, но всичко потъна в общия шум. Можеха да се различат само отделни думи, като „Ашколсун!“, „Как?…“, „Пустият му дявол Паница!…“ Госпожа Екатерина Каравелова, седнала от другата страна на мястото, отделено от Елисавета за Херуц, го запита:

— Извинете, господин Херуц. Споменахте някой си Димитрий Патапич, а аз не помня такъв господин.

— Не Димитрий, а само Митрий, госпожо — отговори сериозно журналистът, но очите му се заливаха в смях. — Митрий Патапич е бившето alter ego^[2] на вашия гръмоносен съпруг, а сега заема същата длъжност при Паница. С една реч става дума за Димитър Ризов.

— Да не грешите, Херуц? — обади се от другия край на стаята д-р Константин Стоилов. — Защо ще бяга софийският военен прокурор? Нормално е другите да бягат от него…

— Und Herr Rizoff? — намеси се и чернобрадият барон Корвин. — Wozu мислите вий, wird Herr Rizoff seine erfolgreiche „Македонски глас“ verlassen, um nach Rumelien zu fliehen?^[3]

Сякаш не забелязвайки градушката от въпроси, Кронислав Херуц седна и бавно извади цигара. Всички погледи се съсредоточиха в ръцете му, като че не палеше цигара, а вършеше някакво тайнство. После огледа стаята и спокойно произнесе:

— Бягат, дами и господа, поради същата причина, която най-често кара хората да раздвижат кокалите си — от страх.

— От страх? — попита Рачо Петров, който седеше до годеницата си Султана. — Та от какво ще се страхуват Паница и Митрий Патапич?

И едва сега Херуц хвърли голямата си бомба:

— От аферата с купоните. Следите са довели до тях. Започнато е съдебно преследване и нашите двама приятели са предпочели да не дочакат края му…

Стаята отново зашумя. „Аферата с купоните“ беше злободневната тема през пролетта на 1885 година и свързването с нея на две толкова познати имена естествено предизвика изключително впечатление.

Нека отворим скоба и запознаем читателите с тази „афера“, върху която за щастие последвалите през тази бурна година събития и времето са хвърлили булото на забравата.

През пролетта на 1885 година в България бяха пренесени костите на великия революционер Г. С. Раковски. Това събитие се превърна в патриотично дело на целия български народ. От посрещането на ковчега с тленните останки в Русе, където капитан Паница произнесе великолепна родолюбива реч, до погребването им на българска земя, — цялото това време представляваше една непрекъсната бляскава церемония. Но само десетина дни след приключването на тържествата се разпространи слух, че останките на големия българин са послужили за една акция от твърде съмнителен характер. Не много време преди това в Букурещ бе извършена дръзка кражба, при която бе разбита желязната каса на някакъв чокоин и от нея бяха откраднати голям брой ценни книжа (именно тях мълвата наричаше „купони“). Цялата румънска полиция бе вдигната на крак, извършени бяха бързи и ефикасни разследвания, които доведоха до една следа — че ценните книжа са били откраднати от българо-македонски революционери, за да се финансират македонските освободителни чети. Историята милостиво пази мълчание върху тази неприятна случка. Но истината се очертава приблизително такава. Идеята за набавянето на средства по този начин, изглежда, е принадлежала на вдъхновителя и некоронования предводител на македонските харамии капитан Константин Паница (който, както знаем, не можа да получи материална подкрепа от княза). Той изпратил в Букурещ войводата Филип Тотю, който заедно с румънския професионален касоразбивач Жоржеску извършил кражбата. Затруднен от усиленото дирене на румънската полиция, Филип Тотю използувал ковчега на великана Раковски, за да прехвърли ценните книжа до Русе. В спомените си Димитър Ризов опровергава своето участие в кражбата и в нейния замисъл, но не скрива, че ценните книжа са му били връчени от Паница, за да ги превърне в пари, които после да предаде на четите.

Може би „аферата“ не би вдигнала толкова шум, ако не бяха действията на Петко Каравелов; действия, продиктувани не толкова от възмущение, колкото от озлобление против Димитър Ризов. Дошъл преди две-три години от Македония, Ризов стана отначало дясна ръка и екзалтиран привърженик на Каравелов, който го настани като редактор в „Търновска конституция“. Но в началото на 1885 година Ризов напусна „Търновска конституция“ и започна да издава „Македонски глас“, от страниците на който се нахвърли с ярост върху правителството, а след разбиването на Калмиковата чета направо обвини Каравелов в предателство. От своя страна и Каравелов преследваше Ризов с всякакви средства.

При тази обстановка бягството на Паница и Ризов, равносилно на самопризнание, не можеше да не развълнува духовете.

— Те са способни на такова нещо — дълбокомислено рече Стоилов, като придружи думите си с една презрителна гримаса.

— За Захари Стоянов и неговите кроежи — намеси се и капитан Паприков — двамата ще капнат в Пловдив като манна небесна…

— На Захари и бунтарите около неговата „Борба“ са нужни точно хора като Паница и Ризов — каза поручик Зафиров и непонятно защо се изчерви. — Обзалагам се, че няма да мине много време и имената им отново ще се появят в центъра на, хм, шумни събития.

— Какво ще вземете, господин Херуц? — изчурулика Елисавета Хаджиспасова. — Кафе или нещо по-силно?

Тези думи сложиха край на общия разговор и отново го разбиха между отделните групички в салона.

— Като човек със слабости, предпочитам силните неща, госпожо — отговори Херуц, докато под масата притискаше крачето й.

Тя му сервира ракия и подходящо мезе, после продължи да пие кафето си. Държеше чашката със стърчащ настрана малък пръст — нещо, което навярно и се струваше връх на елегантността. Херуц я забеляза, едва забележимо се усмихна и отмести поглед.

„Голямото изкуство на любовта е да умееш да не забелязваш слабостите на другия“ — каза си той и пресуши чашката с троянска ракия.

Капитан Рачо Петров засука мустак и се усмихна лукаво:

— Позволявате ли ми да ви наричам само Олга, госпожице Хаджиспасова? Султана непрекъснато ми повтаря, че вие двете сте като сестри, а човек не може да нарича балдъзата си „госпожице еди коя си“. Приемате ли? Чудесно! Тогава мога да ви говоря искрено, както бих говорил на балдъза. И тъй, Олга, аз трети път ви питам едно и също нещо, та вие трети път се изплъзвате, като променяте темата.

— Май забравяш, че говориш с дама, а не с вестовоя си — закачливо се обади Султана. — Щом на три пъти променя разговора, значи Олето не желае да ти отговори. Слушай — тя го заплаши с пръст, — ако ще бъдеш така нетактичен и след сватбата, ще те парясам още на третия ден.

Олга се изчерви, но не се възползува, от услугата, която Султана й правеше:

— Нямам какво да крия. Попитайте ме пак и аз веднага ще отговоря.

— Не ме смятайте за нахален. Аз ви обичам така, както бих ви обичал, ако наистина бяхте сестра на годеницата ми. Именно затова ви задавам и въпросите си. — Рачо Петров я гледаше втренчено, с поглед на следовател. — В последните месеци вие се променихте много, Олга. Не се сърдете, но промяната е за лошо. Отслабнахте, посърнахте, руменината ви се превърна в бледост, няма да се учудя, ако скоро видя и бели кичури в косата ви. Защо е това? Какво става с вас? Не ви питам от празно любопитство. Ако имате някакви грижи и ги споделите с мене, ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да ви помогна.

— Не, не можеш да й помогнеш — обади се Султана, която знаеше грижите на приятелката си.

— Наистина не можете да ми помогнете — отговори Олга, като тъжно поклати глава.

— Значи все пак знаете причината? — Тя потвърди мълчаливо. — Слушайте, Олга. Познавам един човек, който също в последните месеци се топи пред очите ми като свещ. Причината не е ли?…

— Не е — прекъсна го тя. — Можехте направо да назовете името на господин Мартин Мартинов. Нямаше да ме засегнете. Той е човек, когото най-дълбоко и най-искрено уважавам. Но само толкова. Промяната, за която ми говорите, не се дължи на отношенията ми с него. Уверявам ви. — Тя се насили да се усмихне. — Доволен ли сте от отговора ми? Да? Радвам се, че е така. А сега ще ви оставя. Нали знаете, че отменям мама в забавляването на гостите, трябва да се видя и с други…

Рачо Петров я проследи с поглед, докато отиваше при друга групичка, после заговори на годеницата си:

— Защо одеве отговори вместо нея? Излиза, че ти знаеш какви са кахърите й. Значи, имаш тайни от годеника си?

— Слушай, мило Раче — отвърна тя дяволито и промуши нежната си ръчица под едрата му лапа. — Аз не те лъжа и наистина имам намерение през октомври да те оженя за себе си. Питаш дали имам тайни от тебе? На това ще ти отговоря така: аз отсега се подготвям за бъдещия ни съпружески живот…

 

 

— Не съм ви виждала напоследък, господин Херуц — каза Екатерина Каравелова. — Какво правите?

— Старея.

— Защо бързате?

Това вече беше открито предизвикателство за двубой, в който оръжията трябваше да бъдат остроумието и находчивостта. Херуц се усмихна — г-жа Каравелова беше може би едничката жена в света, на която признаваше достатъчно ум, за да я приеме като достоен противник в подобен двубой. Той отговори веднага:

— Приятно е да старееш дълго. Тъжното е да се събудиш една сутрин стар…

Елисавета не можеше да участвува сама в такива разговори, но обичаше да ги слуша: в тях нейният Кронислав блестеше ярко и тя имаше повод тайно да се гордее с него. Сега Елисавета се наведе към двамата събеседници и се заслуша в словесната им схватка.

— Няма ли да стареете по-дълго, ако имате до вас една добра жена? — запита пак Екатерина Каравелова.

— Вие ми желаете злото, госпожо. Жената, става дума за собствената жена, кара младият да остарява, а старият — да оглупява. Впрочем вие виждали ли сте добра жена? Не съм срещал съпруг, който да ми се похвали със своята. — Той се поклони галантно: — Разбира се, аз не спадам към най-доверените приятели на господин Каравелов…

Тя оцени отговора му и го поздрави с кимване.

— Не говорете толкова лошо за жените. За големите творения мъжът се вдъхновява от жената.

— Също и за големите престъпления — ухили се Херуц. — „Cherchez ls femme…“^[4], нали знаете.

Тя се престори, че не е чула забележката му, и продължи:

— Щеше ли да създаде Петрарка своите сонети, ако не беше Лаура?

— Лаура съществува само защото божественият огън на Петрарка я създаде. Той й подари част от своето безсмъртие. Ако не беше тя, щеше да бъде друга. А Петрарка си остава Петрарка.

— Няма ли известна разлика между това, което говорите, и онова, което вършите? — попита Каравелова хитро.

— Ще ви отговоря с думите на Байрон, госпожо: „Най-ужасното при жените е това, че човек не може да живее нито с тях, нито без тях.“

— Значи все пак намирате нещо привлекателно у жените?

— Може би красотата. Тя поне дава нещо възвишено на женската природа.

— На женската природа?

— На реалистичната и лишена от фантазия женска природа. — Херуц сви рамена. — Надявам се да не спорите, че мъжете винаги гледат нагоре, към небето, а жените — към здравата майка земя.

— Не приписвате ли преголеми добродетели на мъжете?

— Никак, госпожо. Ето един пример. Мъжът никога не обича жената, която обича. Той обича една абстракция. Мъжът създава един химеричен образ на своята любима, който почти никога и почти в нищо не прилича на оригинала. Този образ превъзхожда Афродита по красота, Диана — по кръшност и Минерва — по ум. Докато любимата е само една жена… За разлика от него жената във всеки момент знае точната стойност на любимия си и може да я назове в пари, в обществено положение, в номер на ризата. Затова опомнянето на мъжа е катастрофа, а опомнянето на жената не съществува — тя е винаги опомнена.

— Не признавам примера ви. От него излезе, че в любовта жената обича мъжа, а мъжът — една химера. В случая добродетелта остава за сметка на жената.

— Какво разбирате под „добродетел“, госпожо?

— Обратното на „престъпление“ или „грях“.

— Правете разлика между двете. Хубавото престъпление се извършва от един човек; за хубавия грях са необходими двама.

Екатерина Каравелова се засмя широко:

— Очевидно между греховете не включвате и седмата божа заповед.

— „Не прелюбодействувай“?

— Разбира се. Може да съм старомодна, но за мене прелюбодейството е смъртен грях и към съпруга, и към бога.

— Въпрос на гледище. За мене пък една съпруга може да извърши само грях към любимия си, но не и към своя мъж.

— Не споделям гледището ви, но все пак ще полюбопитствувам: какъв е този грях към любимия, който вие не можете да простите на изневеряващата съпруга?

— О, той не е един, госпожо. Мога веднага да ви изредя десет.

— Чудесно, господин Херуц! — намеси се в разговора и Елисавета Хаджиспасова. — Защо не ни ги напишете? Това ще бъде като онези десет правила, които ми дадохте през есента.

— Какви десет правила? — попита Екатерина Каравелова.

— В една компания тази есен господин Херуц написа „Десет правила за пленяване на един мъж“ — обясни остроумно Елисавета. — Сега ще бъде интересно да напише и за греховете на съпругите.

— Да, ще бъде интересно — потвърди г-жа Каравелова.

— Наистина ли желаете, госпожо? — самоуверено запита Кронислав Херуц. Не се съмняваше, че ще ги напише — умът му бе така разгорещен от разговора, че спокойно щеше да роди не десет, а сто гряха.

— Защо не? — стрелна го тя с очи. — В нашия свят на дилетанти мнението на истинските специалисти е винаги особено ценно…

Херуц извади бележника си и няколко минути съсредоточено драска по страниците му. Лицето му ставаше ту сериозно, ту иронично, понякога свиваше устни, сякаш се готвеше да подсвирне, друг път ги разтегляше в усмивка. Когато завърши, той откъсна листа и го подаде на събеседницата си. Госпожа Каравелова зачете на глас:

— „Десетте смъртни гряха на изневеряващата съпруга.“ Това е нещо като заглавие, така ли? — Но без да дочака отговора, продължи да чете нататък: — „Първо. Не се преструвайте на целомъдрена. Това изглежда смешно. Второ. Дори и случайно да е вярно, никога не казвайте: — «Ти си вторият.» От дълга консумация тези думи са омръзнали на мъжете. Трето. Никога не говорете лошо за мъжа си — това дразни мъжката солидарност и ви поставя в лоша светлина; не говорете и прекалено добро за мъжа си — това буди ревност. По възможност дръжте се така, като че ли той изобщо не съществува. Четвърто. Не се придържайте към брачните си любовни навици — това се усеща и шокира. Пък и какъв смисъл има? Ако искахте да си поддържате навиците, можехте да си стоите в къщи… Пето. Не изисквайте повече, отколкото ви дават — мъжете имат известни задължения и в къщи.“ — Г-жа Каравелова прекъсна за малко и се намръщи, търсейки смисъла на последните редове. После, изглежда ги разбра, защото се усмихна, и продължи четенето: — „Шесто. Не иронизирайте жените им — мъжете обикновено имат суетата да вярват, че са обработили характера на съпругите си по свой вкус и приемат иронията за своя сметка. Седмо. Не правете физиономии на погнуса, когато ви предлагат да посетите разни квартири, където домакините отсъствуват. Бъдете благодарна, че той е намерил и това… Осмо. Не влагайте делничност в отношенията си. Помнете, че той е при вас, защото бяга именно от делничността. Девето. Мъжете обичат ясните отношения; жените имат склонност към правене на «номера», към игра. Не прекалявайте с «номерата» — от тях мъжете се уморяват твърде бързо. Десето. Не правете трагедии при раздялата. Сълзите ви само ще разводнят хубавото приключение, което изживяхте заедно. По-добре — огледайте се: толкова мъже са готови да последват зова на вашия обещаващ поглед…“

Тя хлъзна още веднъж поглед по листчето, сякаш го препрочете наум, после го сгъна и вдигна глава към Херуц. На лицето й не можеше да се открие нито гняв, нито обида, нито разочарование. Екатерина Каравелова с право минаваше за най-непревзетата жена в Княжеството.

— Макар че не съм съгласна с вас — каза тя, — не мога да не призная безспорната ви компетентност.

— В такъв случай навярно ме съжалявате.

— Да ви съжалявам?

— Именно. Един французин беше писал, че „най-тъжното на всяка игра е, че трябва най-напред да се научи“.

— Извинявайте, госпожа Каравелова — намеси се отново Елисавета, — мога ли да взема това листче? Ще го препиша и ще ви го върна.

— Заповядайте, госпожо. Вземете го и не ми го връщайте. За мене беше достатъчно да го прочета. — С тези думи г-жа Каравелова косвено подсказа, че пикантният обрат на разговора не беше по вкуса й. После се обърна пак към хърватина: — Нашият разговор за грехове и престъпления ми подсказа да ви попитам нещо друго. Когато съобщихте за бягството на капитан Паница и… Впрочем как назовахте господин Ризов?

— Митрий Патапич — напомни й Херуц.

— Да, Митрий Патапич — повтори тя. — Та когато говорихте за бягството им, вие се задоволихте да съобщите сензационната новина, но, не изразихте нищо друго. В гласа ви не долових възмущение или презрение, а, откровено казано, точно това очаквах да проявите. Всъщност вярвате ли, че именно Паница и Ризов стоят зад аферата с купоните?

— Да, госпожо. Мисля, че двамата са способни на такъв подвиг.

— Поставяте ли подвиг в кавички?

— Не.

— Точно това ми направи впечатление — продължи Екатерина Каравелова. — Изненадах се, че не заклеймявате постъпката им. А аз ви смятам честен и справедлив човек, господине.

— Може би именно справедливостта ми е причина да не ги осъждам. Справедлив е онзи, който умее да разбира подбудите на другите. А за мене подбудите на Ризов и Паница — ако действително те са авторите на аферата с купоните — са повече от чисти.

— И не смятате извършеното от тях за престъпление? Дори и да си затворим очите за кражбата, в края на краищата те са осквернили костите на един от най-великите синове на българския народ.

— С риск да се проваля в очите ви ще призная, че не го смятам за престъпление. Знаете, че парите от ценните книжа са предадени на освободителните чети, нали? Е добре, това оневинява всичко. Най-малкото — превръща престъплението в обикновена глупост с благородни подбуди.

— И вие оправдавате подобна глупост?

— Истинският приятел оправдава и подкрепя глупостите. Умните неща всеки ще ги подкрепи.

— Думите ви звучат така, сякаш завиждате на тези… нещастници…

Постепенно разговорът бе престанал да бъде лековато и повърхностно изпробване на остроумието. Промяната се изразяваше не само в съдържанието на репликите, но и в тона. Сега Херуц кимна и отговори сериозно:

— Страхувам се, че имате право. Завиждам им. За съжаление аз съм роден, за да бъда зрител, а не актьор.

В стаята се появи новият прислужник Радой и застана, тромав и недодялан, до вратата. Неговата грубовата фигура, непохватността му, простите дрехи, всичко у него толкова контрастираше на хората и наредбата в тази стая, че неволно стана прицел на всеобщото любопитство.

Радой търсеше младата си господарка. Когато през полумрака на стаята и тютюневия дим най-сетне я забеляза, той я повика с пръст и без да се смущава от насочените към него погледи, каза високо:

— Госпойце, я’йла малко наванка!

Избухна общ смях, който също не наруши волското му равнодушие. Олга се извини на събеседниците си и излезе. Елисавета притисна коляно до крака на Херуц и използува настъпилия шум, за да му прошепне:

— Утре в три?

Без да поглежда към нея, хърватинът потвърди мълчаливо.

 

 

Олга излезе от одаята и едва тогава попита:

— Какво има, Радой? Защо ме повика?

Младият шоп се ухили глуповато и завъртя очи.

— Един те чека, госпойце. У дворо те чека.

— Да не е някой гост, Радой, а ти да си го оставил навънка?

Радой шумно цъкна са език — не, не беше гост.

— Познаваш ли го? Защо не го покани горе?

— Отдека че го знаем, госпойце? Я нема и три дена съм у вас… А за канене — канихме го, ама не сака.

Младото момиче слезе по стълбите. В мрачината на априлската вечер забеляза някакъв мъж, който стоеше навън, подпрял рамо на ябълката, и пушеше. Когато долови стъпките й, той хвърли цигарата и се обърна. Олга премря. За секунда й се стори, че ще загуби съзнание. После с протегнати ръце се втурна към него и извика:

— Михаиле! — Тази едничка дума прозвуча като стон.

Преди да отвори уста, той улови и притисна до болка ръцете й. От това първо докосване и двамата потрепераха. Една минута, дълга колкото цяла вечност, стояха те така един срещу друг, задъхани, онемели, всеки загледан в лицето на другия. И всеки видя промяната в другия: той — сините кръгове около очите, болезнената бледостна кожата и нервното потреперване на устните й; тя — измършавялото му лице, изпъкналите скули, новите бръчки около устата.

— Господи! — прошепна Олга трескаво. — Наистина ли си при мене? Наистина ли се върна? Говори! Божичко, не мога да повярвам!

Той погледна многозначително през рамото й.

— Ела малко навън — каза тихо Михаил Катанчев и я поведе към улицата. Олга забрави „определения ден“ на майка си, забрави, че всеки миг можеха да налетят на познати, и доверчиво тръгна до него. — Не се сърди, че те потърсих тук — продължи той. — Пристигнах преди един час и ми се стори, че ще умра, ако трябва да преживея още една нощ, без да съм те видял.

Девойката изобщо не чу извинението му. Михаил беше отново при нея. Нищо друго нямаше значение.

— Защо се забави? — проплака тя. — Обеща да се върнеш скоро, а вече минаха…

— Знам — каза той, като отбягна въпроса й. — Почти пет месеца. Отговори ми: все същата ли си?

— Нима си се съмнявал? — каза Олга с тъжна усмивка. После му припомни последните думи, които му бе казала преди раздялата: — „И хиляда години да се забавиш…“

Той довърши вместо нея:

— „… аз ще те чакам все такава, каквато съм в този миг.“ — След това добави: — Има хиляди неща, които трябва да ти кажа. Да ти ги кажа и да ми олекне. Но за това ще говорим утре. Сега се върни. Щом видях, че не си се променила, вече ще мога да доживея до утре…