Цончо Родев
Изпитание (6)

6

Беше едва към полунощ, когато Стамат Хаджиспасов неочаквано стана и заяви, че трябва да се прибират. Напразни останаха умолителните погледи на Олга, молбите на Елисавета и сърдитите думи на Гавраил. Главата на семейството беше непреклонен и не пожела да даде обяснение за внезапното си решение. Всъщност причината беше много проста: той бе видял, че Адженов си тръгна малко след вечерята, и сметна, че навярно така трябва да постъпи всеки самоуважаващ се представител на богатото съсловие…

Поручик Мартинов забеляза прибързаното им тръгване, дойде да се сбогува с тях и ги придружи до вратата на двореца. Той изпрати един вестовой да повика файтона им, нает за цялата вечер, и им помогна да се настанят. Мартинов беше така церемониално изискан, че Стамат Хаджиспасов се почувствува задължен да му напомни:

— До утре вечер, нали? Ще ви чакаме в къщи.

Във файтона почти не говориха. Само понякога Гавраил задяваше сестра си:

— Поручик Мартинов, а? — Хи-хи-хи-хи… Гледах го как се черви и напъва пред тебе — жив да го оплачеш! И туй ми било фли-гел а-дю-тант! „От името на Негово Височество ви благодаря, че го почетохте с присъствието си!“ — Той имитираше изкълчено последния разговор с Мартинов. — Защо не му кажеш да не се превзема толкова? Хи-хи-хи…

Но Олга не отговаряше на тези закачки, а баща й изразяваше неодобрението си със сърдито сумтене.

Пристигнаха скоро — разстоянието от двореца до дома на Хаджиспасови не беше повече от петстотин крачки — и докато Стамат се разплащаше с файтонджията, другите трима се прибраха. Когато старият Хаджиспасов влезе след тях в дома си и се качи на горния кат, Олга вече се бе затворила в своята стая, Елисавета шеташе нещо из спалнята и само Гавраил стоеше прав в гостната („одаята“, както още й казваха по навик от К., макар че беше наредена по европейски) и пушеше. Той бе пропушил отскоро и това личеше в начина, по който държеше цигарата. Стамат също напълни стария си чибук и го запали от свещта.

— Е, какво — подхвана синът, — изглеждаш нещо сърдит тази вечер?

— Ядосах се с Адженов — свъсено отвърна Стамат, като затъпка тютюна с дебелия си палец.

— За дружеството ли?

Бащата не отговори и няколко минути двамата пушиха мълчаливо.

— Да вземеш утре файтон — каза той след малко — и да отидеш пак при онези твърдоглави шопи в Слатина. Много проточихме тази работа. Щом толкоз настояват, че е бостан, плати им го като бостан. — Мимоходом ще отбележим, че бостанът, за който се говореше, се намираше до Перловската река, между сегашното Военно училище и Орловия мост. — Ще наваксаме загубата по друг начин. Акцизният ме слуша и ще ги удари в меренето. — Синът се задави с тютюневия дим, закашля се и Стамат го почака да се успокои. — Тези места един ден ще струват десеторно.

Гавраил избърса стъклата на пенснето си, навлажнени от сълзите му.

— Шопите нарочно протакат — рече той. — Не им е до бостана, а чакат да се повишат цените. Хитри са, дяволите, и нарочно протакат. И ако погледнеш — имат право. Другите подушиха, че купуваме, и сега плъзнаха да правят пазарлъци със селяните.

— Другите?

— Тодораки Желявецо, Хаджи Мано, Митович, Имаретски… Всички купуват имоти. — Синът прочисти за последен път гърлото си. — Ние сбъркахме, тате. Много ачик^[1] купувахме и лисиците веднага ни усетиха.

Стамат се навъси. Той не знаеше досега за конкуренцията на старите софийски богаташи, макар че отдавна се страхуваше от нея. Разходи се няколко минути из одаята, после се изправи пред сина си:

— Откъде знаеш, че купуват?

— Научих. Ходили са и при бостанджиите.

— Кой?

— Сам Желявецо. Давал по един грош повече от нас и ония хитреци чакат ние да вдигнем още.

Бащата отново се заразхожда нагоре-надолу, като сърдито смучеше парливия дим от чибука си.

— Ще ги подхлъзнем — каза той най-сетне. — Иди утре в Слатина и купи бостана, колкото и да му поискат. След туй събери шопите на почерпка в механата и уж случайно няколко пъти спомени, че вече преставаме да купуваме имоти. Те ще предадат думите ти и на Желявецо, и на Митович, на всички…

— А ние? Наистина ли ще престанем да купуваме?

— Ще купуваме, но скрито. Трябва да намерим хора — да купуват я нивичка, я ливада, уж че ще се заселват, пък те тайно ще записват имота на мое име. Говорих оня ден с един адвокатин. Можело, казва.

Синът запали нова цигара и проследи как пушекът от нея полека се издига към тавана.

— Кой знае — рече той замислено, — може би най-умно ще бъде наистина да престанем да купуваме.

— Най-умно ли? — заядливо подметна Стамат. — Ти баща си ли ще учиш кое е най-умно?

— Не се сърди бе, тате — примирително отговори Гавраил. — Ти всяка дума все навътре вземаш… Аз само така…

— Ти само как? — настоя бащата.

— Ей така, бе. Стоя и си мисля: щом има толкова сметка в имотите, защо за тях се боричкаме само ние, Хаджиманови, Имаретските? Защо, да речем, Адженов не купува имоти?

Споменаването на Адженовото име съвсем разгневи бащата. Той удари по масата и се разкрещя:

— Адженов, Адженов… Омръзна ми да ми навирате все Адженов в очите. Че какво е толкова Адженов бе, че само него да гледаш? Нехранимайко някакъв, бил бакалин в Белгия, търгувал в Румъния и Франция, скиторил по Мексико и Америка, десет пъти фалирал. Е, какво? Какво от туй? Като си е сменил името от Хаджиенов на Адженов, да не е станал светец бе?! Адженов, че пак Адженов! Мозъците ви изфирясаха по него!

Гавраил изчака бурята да попремине и каза кротко:

— Не е до името, тате. Ние почваме големи работи, пък Адженов е врял и кипял в тях, с големи вълци е имал работа. Милионите му не са подарък от дядо Господа. Спечелил ги е човекът и ашколсун, че е бил ербап да ги спечели. Та стоя аз и си мисля: защо Адженов не купува имоти? Ако беше толкова на сметка, нямаше ли да купува? Не е от нямане на пари, ти знаеш. Спиртната фабрика без пари ли стана? Не, един милион отидоха лани за нея. И същият този Адженов, дето не купува имоти, даде двеста хиляди във фабриката. Значи в нея вижда повече изгода за парите си. — Гавраил замлъкна за малко, но баща му, заслушан в неговите думи не го прекъсна. — И друго си мисля, тате. Адженов има милиони, а във фабриката участвува само с двеста хиляди. Защо? Защо не я пое сам? Защо направи дружество, в което вкара с четиристотин хиляди Банк маритим, Бержие с триста хиляди и Гюйо и Бастиани със сто хиляди? Защо? Ето, такива неща си мисля понякога. Адженов сигурно си знае сметката, сигурно знае кога да направи така, а не иначе. А ние се боричкаме — тази дума, казана случайно преди малко, бе допаднала на сина — с разните там Митович, хаджи Мано или Имаретски. Боричкаме се за ашика, пък цялото агне изяда някой като Адженов.

Стамат Хаджиспасов изчука чибука си в пепелницата, после го издуха с толкова съсредоточено лице, като че ли за него нямаше нищо по-важно от тази работа.

— Говорих днес с Адженов — рече той тихо. — Предложих му да направим дружество и да вземем постройката на железницата.

— А той?

— Отказа — мрачно призна бащата.

— Виждаш ли? Вчера сам прави дружество, днес бяга от него. Защо?

— Защо, защо… Откъде да знам аз защо? — кресна пак Стамат, ала веднага се укроти: — Но този път лисица ще му пресече пътя, помни ми думата.

— Хммм — неопределено проточи Гавраил.

— Ще видиш. Иван Грозев е съгласен да направим дружество и без Адженов, та с един куршум да улучим и Бонту, и Адженов… „Дружество на българските железопътни строители“, как ти звучи това?

Синът затисна цигарата си в пепелницата и полека се надигна.

— Не звучи лошо. Но докато зазвучи, доста вода ще се излее. — Той разтърка палеца и показалеца си. — Залогът за търга е висок. Толкова пари нямаме нито ние, нито Грозев.

— Ще продам къщата на стария в К. Защо ни е тя? Ще доведем дядо хаджи да живее тука при нас и — готово. Пък и Грозев да се разпусне, щом иска големи работи да прави. — Не споделил лесния ентусиазъм на баща си, Гавраил се прозина шумно. — Хайде, сега да спим — каза Стамат, като го забеляза. — И утре — в Слатина. Още сутринта.

Когато се прибра в спалнята, Елисавета вече бе по нощница и с разпуснати коси, но не бе легнала. Стамат съблече фрака, изтърси с пръст няколко прашинки от него и го подаде на жена си. Докато тя го сгъваше и прибираше в раклата, той свали неудобната твърда яка и седна на едно столче, като подпря ръце на дебелите си бедра.

— За какво ще идва?

Те бяха женени от почти двадесети пет години и в този четвърт век бяха свикнали да разбират мислите си с малко думи, а понякога и изобщо без думи. Сега например думите му означаваха: „Нали помниш, че поручик Мартинов поиска да се срещне с мене? Сигурно няма да разговаряме за търговия. Какво тогава го води? И защо беше толкова официален?“ Но Елисавета познаваше достатъчно добре мъжа си, за да знае, че той всъщност твърде ясно се досеща за целта на предстоящото посещение и само очаква потвърждение. И с дългогодишния си съпружески навик да говори с прескачане на много излишни неща тя каза:

— Олга не е малка вече. („Разбира се, че идва за нея. Нали още преди четири месеца, когато тя четеше за матура, се досетихме, че между тях става нещо? Почака я човекът да се замомее, пък сега, както подобава на благороден мъж, идва да говори с тебе.“) Аз на нейните години вече бях родила Гавраилчо. Чу ли, че дружката й Султана се сгодила?

— Коя Султана бе? — с пъшкане запита Стамат. Той се бе заловил да сваля тесните си лачени чепици, а това бе винаги трудна гимнастика за него. — На Хаджиминчевич ли? Онзи, тулчалията? — Гласът му прозвуча недоволно. Той нямаше нищо против Султана и дружбата на дъщеря си с нея. Но Хаджиминчевич, заможен българин от Тулча, се бе преселил след Освобождението в София, веднага бе заел място в кръга на софийските богаташи, и сега, след разговора с Гавраил, Стамат го виждаше в редицата на онези, които се бяха заловили да провалят работата му.

— Същата. („Хайде, не се цупи! Какво ти е виновно момичето? Една лоша дума не мога да кажа за нея, пък я познавам отдавна, още откакто се сдружиха с Олга.“) С Рачо Петров. Майка й не може да се нахвали с бъдещия си зет.

— Капитанът ли?

Елисавета отговори с едно от онези мълчания, които в техния семеен речник означаваха потвърждение.

— Хммм. („Изглежда, нашите офицерчета са решили да се женят. И не са будали, все на моми от богати семейства налитат хитреците. Една тлъста зестра дава златно лустро на пагоните…“) Е? Какво ще го правя утре, като дойде?

— Ти най-добре знаеш — поласка го тя, но гласът й всъщност означаваше: „Знам, че си съгласен. Защо сега хитруваш? Да се сродиш с човек, който има влияние върху княза, отдавна е твое скрито желание. — Ще бъде като балсам за търговията ти. А кой друг има по-голямо влияние в двореца от Мартин Мартинов?“ — Те сигурно са се разбрали, но ти пак поговори с нея. Така се прави сега! — Думите „така се прави“ имаха магическо въздействие в кръга на новата българска аристокрация. „Така се прави“ означаваше онзи нов етикет, смесица от патриархални чорбаджийски нрави и проникнали от Запад маниери, който никой не познаваше сигурно и затова дебнеше да го открие в поведението на съседа си. — Попитай я, пък ти ще знаеш как да говориш с поручика.

С последно изпъшкване Стамат събу и втората си обувка. Елисавета ги взе, избърса ги с някакво парцалче и ги прибра в стенния долап.

— Ти… какво? — запита мъжът, като се разхождаше по чорапи из стаята и продължаваше да се съблича. („Имаш ли нещо против Мартин Мартинов? Хем ме караш да дам благословията си, хем сякаш не си много доволна. Да не си чула нещо лошо за него? Или за рода му?“)

Ако беше искрена, Елисавета би признала, че одобрява напълно бъдещия си зет, но че самата мисъл за годежа и женитбата на Олга й действуваше неприятно.

Елисавета беше четиридесетгодишна — възраст, в която някои жени изведнъж разбират, че животът им досега е преминал твърде пусто, безцветно, а огледалото им показва, че все още разполагат с няколко години, в които да преживеят пропуснатото. Обикновено те имат твърде смътна представа за „пропуснатото“ — да срещнат възторг в очите на някой мъж, тайна бележчица, „случайна“ среща с разменен бърз поглед…

Не, Елисавета съвсем не смяташе, че е получила своя дял от живота. Тя изглеждаше още твърде млада, съблазнително-закръглена; способна да даде и да получи силни преживявания. В дългите ежедневни часове пред огледалото тя си представяше неясни картини, в които по правило съпругът й не вземаше никакво участие. Тя не си даваше сметка, че ако живееха още в К., подобни мисли изобщо нямаше да й минат през главата. Но тук, в шумната и разюздана София, където хората не се познаваха помежду си и една спусната от шапката воалетка позволяваше на дамите да правят всякакви посещения, без да накърняват доброто си име, където книги като „Мемоарите на Кора Пирл“ или „Двойният живот на Адела Мишо“ — любимите четива на Елисавета — се продаваха на всеки ъгъл, където от ухо на ухо се разнасяха пикантни историйки за княза и г-жа Грим, за г-жа Ч. и офицера Ф., за министершата Л. и г-н Б., тя не можеше да не съжалява за бедното си откъм спомени минало, за пропуснатите възможности и за тези последни три-четири години, които бяха още пред нея.

Сега, когато беше само „съпругата на народния представител Стамат Хаджиспасов“, Елисавета все още имаше шансове. Теоретично, но ги имаше. Но какво щеше да бъде, когато стане „тъщата на поручик Мартинов“ или след година-две — баба на някой малък Стамат Мартинов? Да, тя нямаше нищо против бъдещия си зет, ала мисълта за женитбата на Олга събуждаше в нея и неприятни чувства. Но за щастие Елисавета далеч не беше склонна да бъде искрена по този въпрос.

— Аз съм майка — каза тя, докато си лягаше. — Не е лесно за една майка да се раздели с детето си. — После побърза да промени разговора: — Захладня. Май вече трябва да палим оджака.

Стамат навлече нощната си риза, духна газената лампа и легна до жена си.

— Рано е още за оджака — рече той свидливо. — Един мангал стига.

Няколко минути и двамата мълчаха, заети със собствените си мисли. После мъжът каза:

— Обади ми се Христо Сумров. („Аман от тези к-ци! Като съм депутат, да не съм длъжен да оправям всичките им бъркотии!“)

— Какво ще иска от тебе? — попита между две прозявки Елисавета.

Двамата не се съмняваха, че съгражданинът им бе дошъл да иска нещо от народния представител.

— Знам ли? Казах му да дойде утре вечер. Тогава ще разберем.

— Утре вечер? Нали тогава чакаме?…

— Не, бе. Мартинов ще дойде вечерта, а на Христо рекох в четири часа. Все за час-два ще се оправя с него.

— Е? („Как мислиш да се оправиш с него? От гласа ти разбирам, че идването му те ядосва. Внимавай! Христо ни е съсед и немалко добрини сме видели от него. Пък и в К. го слушат. Ако го отпратиш и той пусне дума, че си се възгордял, мъчно ще се избереш в следващите избори.“)

Стамат Хаджиспасов се размърда нервно.

— Направих го учител. Като ми е съсед, да не иска сега министър да го направя? — Всъщност той с нищо не беше помогнал за назначаването на Христо Сумров за учител, но дебатите (модна вестникарска дума по това време) в Народното събрание го бяха приучили на драго сърце да си присвоява чуждите заслуги. — Ще се оправя някак си — каза той със самоувереността на човек, свикнал да се измъква и от много по-сложни положения. — А ти виж там, поскътай нещо да пратим на стария…

„Старият“ беше хаджи Спас, бащата на народния представител.

Стамат не разбра дали Елисавета го чу, защото откъм нейния край на леглото вече се носеше дълбоко равномерно дишане. Той си каза, че трябва на сутринта да й напомни поръчката си, после се прозина шумно, зави се по навик през глава с юргана и скоро заспа. Никакви сънища не смущаваха съня му.