Цончо Родев
Изпитание (55)

8

10 и 11 ноември

Докато слушаше, Милан машинално барабанеше с пръсти върху масата и рееше поглед през прозореца в пустите нощни улици на Цариброд. Той имаше какво да каже, много горчиви думи напираха на устните му, но все пак мълчеше. Какъв Висш военен съвет беше това? Вместо смислено и трезво да преценяват обстановката, военачалниците се надпреварваха да се ругаят и да се обвиняват един друг в малодушие, лъжливи донесения и самохвалство. С тези ли хора щеше да обърне колелото на съдбата?

Днес, в този печален 10 ноември, те не можеха да го заблудят. Не можеха! Защото днес Милан не беше чакал донесенията им, а бе стоял на височините до село Драгоил и лично бе наблюдавал развитието на боя. За какви „превъзхождащи сили“ му говореха началниците на дивизиите? Сутринта Милан много ясно видя, че българите отправиха към Драгоман само един авангарден отред^[1] от четири дружини и шест оръдия. Да, четири дружини и шест оръдия срещу трите сръбски дивизии и Конната бригада. И какво се получи? Пред Драгоман авангардният отред се натъкна на Шумадийската дивизия, укрепена на връх Остра чука. Четирите дружини се нахвърлиха на трите полка, с проклетата си „Шуми Марица“ и развети знамена нахлуха в окопите и обърнаха дивизията в бягство.

„Има нещо ненормално в тези българи — мислеше кралят, докато продължаваше да барабани по масата. — Могат да извадят превъзхождащи сили, а вкарват в боя малочислени части. Какво е това: мания за самоизтъкване или непознаване азбуката на войната?“

Той имаше право да се учудва. Впрочем по същото време се учудваше и сърдеше и българското командуване — авангардът, който уж имаше задача само да разузнае силата на противника и да подготви намесата на главните сили, днес води истинско сражение. Той порази Шумадийската дивизия на Остра чука, с удар „на нож“ отхвърли и частите на втората височина, а привечер с „Шуми Марица“ — вече неизменен ритуал на всяка българска атака! — нападна и третата, където и свежите части на Дринската дивизия познаха срама на паническото бягство. Защо се случи така? Лоша диспозиция? Или суетни амбиции на жадни за слава командири? Нито едното, нито другото. Грешката на командуването беше само една: то не беше предвидило неудържимия дух на войниците; не беше предвидило, че да се бият срещу превъзхождащи части сякаш беше станало навик на българите. Ето кое превърна през този ден разузнаването в сражение и победа!

„Ако върви все така — докъде ще стигнем, боже мой? — продължаваше да разговаря сам със себе си Милан. — Днес четири дружини ни прогониха от Драгоманското дефиле. А какво ще стане, ако хвърлят всичките си сили?“

Той се заслуша. Военачалниците бяха завършили с взаимните си хули и сега единодушно настояваха: да се сключи мир и войната да се свърши на българска земя. Кой пръв беше изказал тази мисъл? Милан бе пропуснал да забележи. Впрочем сега него го вълнуваше друго: ето тези хора, които в Белград се бяха надпреварвали да се самоизтъкват, днес, една седмица след обявяването на войната, вече предлагаха капитулация. И с такива помощници кралят бе мечтал за „Пиемонт на Балканите“!

Мнението за сключване на мир беше почти единодушно. По-резервиран беше само Топалович (днес неговата Моравска дивизия беше загубила и Трън и преследвана по петите от храбрия отред на капитан Попов, отстъпваше от Врабча към Пирот), а решително против — единствено Гарашанин. Той буйно се опълчи против капитулацията, идеята за сключване на мир нарече предателство, изтъкна политическата важност на това да се държат войските на българска територия и завърши:

— Помощ иде! Втори позив се мобилизира и вече иде към Пирот; останалите от първи позив се вдигат на военна нога, събират се и доброволци!

Милан лесно откри истинската мисъл на Гарашанин. Нужна беше победа. Победа на всяка цена! Иначе… иначе народът щеше да потърси сметка за поражението от двама души: от Гарашанин и от него, краля…

Докато премисляше това, Милан усети, че настроението в съвета се беше променило. Ловкото фразьорство на Милутин Гарашанин беше дало плод. Какво пък — войната наистина трябваше да продължи; ако не за слава, то поне за запазване на трона.

Като приключи пренията, кралят, неочаквано за всички, продиктува заповед, с която назначи командира на Моравската дивизия полковник Топалович за главнокомандуващ на Нишавската армия. Това беше рядко несполучлив избор — Топалович беше единственият от дивизионните командири, който досега не беше изпълнил нито една заповед на командуването! За началник щаба на армията назначи полковник Милованович. Така, без да го съзнава, Милан с един жест призна пред армията, пред страната си и пред света своята военачалническа некадърност.

После той повтори някои от разсъжденията на Гарашанин и даде заповед войната да се продължи, а „армията да се оттегли на границата, защото в днешния бой Дринската дивизия, нападната от превъзхождащи сили (Б.а. — три от четирите търновски дружини от авангарда!), напуснала своя отбранителен фронт и с това позволила на българите да се загнездят в средата на отбранителния фронт пред Сливница“.

След съвета кралят и министър-председателят се качиха на файтона си и продължиха към Пирот. Тук Милан завари една телеграма от кралицата, съвсем неподходяща на вътрешния му смут след днешното поражение, която напълно го смая и обърка. Телеграмата на Наталия гласеше: „Ravie, radieuse, t’embrasse tendrement. Nathalie.“^[2] Кралят не можа да разбере какъв беше този внезапен, и тъй ненавременен изблик на нежност. Всъщност телеграмата беше предизвикана от Гарашанин, който предния ден — под влияние на двудневната почивка и хазартното му самовнушение за предстоящ обрат във войната — беше съобщил на кралицата: „Правя всичко възможно, за да преминем в акция; не успях още, но не се обезнадеждвайте. Ако началниците на дивизиите, с които ще се съветвам утре вечер, ме подпомогнат, аз оценявам положението като много добро. Ако и да претърпяхме неуспех, Бинички поправи всичко. Белградските батальони са напълно ненужни. Частите се сражаваха добре. Гарашанин.“ Но той видя настроението на краля и прояви достатъчно благоразумие да не спомене за вчерашната си телеграма. Двамата отидоха на пощенската станция и всеки поотделно изпрати по една телеграма на кралицата в Белград. Със свойствения му театрален стил Гарашанин съобщаваше: „Всички началници без изключение съветват мир. Претендират, че войските не искат да се бият, и решиха да отстъпят и преминат в отбрана. Сърцето ми се къса. Исках от краля да ме освободи от длъжността ми и да ми повери макар и най-лошия полк, та да покажа, че войските искат да се бият.“ По-откровен и повече смазан душевно, Милан пишеше: „Ти не искаш да разбереш, че не само всяка акция, но даже и отбраната е невъзможна, защото пехотата е повече от страхлива. Всички офицери без изключение са убедени в това.“ Естествено телеграмите бяха на френски — единствения език, на който се говореше в белградския дворец. На следния ден получиха отговор, който беше напълно в стила на честолюбивата кралица: „Tuez-vous tous, mais sauvez l’honneur.“^[3] А по-късно в същия ден, когато видя и по-нататъшните бойни действия отвъд Драгоман, Милан съобщи унило: „Положението е още по-лошо. Военният съвет реши отстъпление на границата. Според състоянието на войската съмнително е дали ще можем да се задържим дълго, ако българите предприемат сериозна офанзива. Дринската дивизия вчера бяга. Направи постъпки пред Кевенхюлер да не пречи на интервенцията. Съсипан съм. Пехотата нищо не струва.“

Интервенцията, за която пишеше крал Милан, беше предприета от Русия, Австро-Унгария и Германия, която княз Александър отхвърли с достойнство чрез телеграмата си до Портата.

Инструкцията, която се съдържаше — макар и лицемерно предъвкана в телеграмата на краля, беше изказана недвусмислено вечерта (на 11 ноември) от Гарашанин: „Като се върнах, кралят ми заповяда да помоля Кевенхюлер да побърза с примирието, но това да става в тайна. Моля Ваше Величество да благоволите и му съобщите това. С това аз само изпълнявам заповед, но душата ми замира (j’ai la mort dans l’âme). Моля да ми се даде каквато и да е подчинена команда.“

Както ще видим по-късно, настойчивите молби на двамата виновници за войната не останаха безрезултатни. Тук ще споменем само, че на 11 ноември кралица Наталия преглътна суетната си гордост и съобщи на граф Кевенхюлер-Меч за молбата на краля и министър-председателя.

Но нека не изпреварваме събитията и да видим кое беше накарало Милан да се сбогува окончателно с надеждите „да пие бялото си кафе“ в София и да търси спасение в мир, наложен от Великите сили уж само по тяхна инициатива.

Когато заседанието на Висшия военен съвет завърши, началниците на дивизиите отидоха при своите части и веднага започнаха отстъплението към планинската верига непосредствено зад Цариброд, която полковник Топалович беше избрал за решителното сражение срещу настъпващите българи. В същото време в една овчарска колиба между Остра чука и село Драгоил, събрали глави около една мъждееща свещ, заседаваха новият командир на Западния корпус подполковник Николаев, неговият началник щаб капитан Паприков и началникът на авангарда майор Стоянов. Българското командуване нямаше никакви сведения за новите размествания на сърбите, все още предполагаше, че срещу него са главните им сили и затова реши да продължи разузнаването, като се задоволи само да усили частите на авангарда. След дълго умуване тримата офицери се споразумяха да разделят авангарда в три колони: лява — под началството на командира на 6-ти Търновски полк капитан Никифоров, централна — с началник капитан Цачев и дясна, която впрочем се състоеше само от четвърта дружина от Дунавския полк, командувана от командира на дружината капитан Делов. В общия резерв на авангарда, под началството на капитан Сарафов имаше три дружини и половин батарея. Крайния северен фланг на авангарда осигуряваше отредът на ротмистър Бендерев, който настъпваше към Петърлаш. За да се осигури и отляво, командуването сформира още един отделен отред, който повери на капитан Радко Димитриев. Тези два отреда — на Бендерев и Димитриев — получиха името „обходни колони“. Трите основни колони на авангарда останаха подчинени на майор Стоянов, а авангардът като цяло, заедно с резерва, обходните колони и новосформираната Кавалерийска бригада, която се командуваше от княжеския адютант барон Корвин — на подполковник Николаев, който ръководеше лично операцията.

На разсъмване всички части потеглиха към Цариброд. Ако се изключи сблъскването с един забравен при отстъплението северно от Драгоил полк от Дринската дивизия — с него се разправи капитан Паков, — българите не срещаха никаква съпротива и към обед безпрепятствено заеха Цариброд. Заедно с централната колона на авангарда там пристигна и княз Александър, съпроводен от голяма свита, в която освен щабовете на армията и корпуса бяха също Петко Каравелов и Стефан Стамболов. Тъй като селото беше под обстрела на сръбските полкове, заели връх Бабина глава и Остри връх, князът заповяда „да се атакуват и заемат висотите на север от Цариброд“. Трите основни и двете обходни колони на авангарда се нахвърлиха върху двата върха. Колоните на Димитриев и Никифоров връхлетяха върху Бабина глава, Цачев, Делов и Бендерев притиснаха от три страни тежко изпатилите на Три Уши 7-ми и 9-ти сръбски полк. И докато цялата Нишавска армия, която превишаваше повече от два пъти силите на българския авангард, безучастно наблюдаваше боя от позициите си, двата върха бяха заети от българите с „ура“ и удар на нож. Ако сърбите настъпеха, разбиването на авангарда беше почти неминуемо и може би щеше да се обърне във всеобща катастрофа. Но сърбите не настъпиха. Липсваше им един Бендерев или един Мартинов. Или може би всички — от новия главнокомандуващ на Нишавската армия до последния обозен — бяха така сломени духом, че всяка мисъл за преминаване в настъпление им изглеждаше абсурдна.

Именно тези тежки констатации бяха накарали Милан и Гарашанин открито да заговорят за интервенцията на Великите сили.

 

 

Ръката, която легна на рамото му, беше толкова тежка, че коленете на Херуц се прегънаха. Извърна се, после вдигна очи нагоре — пред него не беше човек, а някаква човешка планина, окичена с толкова оръжия, колкото биха стигнали за цял взвод доброволци.

— Що бре? — хилеше се дружелюбно планината. — Не ме познаваш? Не ме знаиш?

Кронислав Херуц се загледа. В отблясъците на огньовете — беше един часът сутринта на 11 ноември — той различи една грамадна, отговаряща на фигурата глава, грубовата, сякаш издялана с топор, но украсена от странно и неподходящо за нея стеснително изражение.

— Зная те — рече хърватинът, като напрегна сили да издържи ръката върху рамото си. — Ти си приятел на Паница. Запознахме се лани на чаша вино в дома му. Само името ти не помня. Тогава бяхте двама: Бабаджана и Велко войвода. Ти кой от двамата си?

— Бабаджана. Еве го тамо и Велко.

Херуц проследи ръката му. Спомни си веднага, разбира се. Велко войвода беше нисък, дребен и в сравнение с Бабаджана приличаше по-скоро на мишка, отколкото на харамийски главатар. Но по количеството на камите, пушките и револверите той с нищо не отстъпваше на великанския си другар.

— Значи пак сте заедно — каза журналистът. — Не се делите.

— Море, всите сме тук. — Бабаджана посочи с показалец. Пръстът му, нечист и мазолест, беше дебел колкото стеблото на двегодишна фиданка. — Овай е Юрука. Не го гледай, оти е слабоват. Камик да стисне, во̀да ке пусне. До него е Кременлията.

— Него го знам. Заедно тръгнахме от София, с него и Ропче.

— Не знаифме, че се сбирате — глухо каза македонецът, сякаш се извиняваше за късното си включване в — „хайдушката бригада“. — Онай тамо е Богданцалията. Стрелец! На ластовицата, шо лети, окото ке го улучит. До огъня са Иванчо и Тодор. Двама главатари на една чета. Блѝзнаци да беха, пак ке се разделеха, а они…

Бабаджана изреждаше, разбира се, само имената на харамийските главатари, които бяха дошли с четите си. Всъщност преди един час бяха пристигнали двеста македонци, новаци или ветерани в харамийския занаят. С тях македонската част на отреда достигна до двеста и осемдесет души.

Имената на новодошлите не значеха нищо за Херуц. Но от неволното уважение, което се долавяше в гласа на Бабаджана, можеше да се съди за тяхната слава из дебрите на македонските планини.

Разговорът между двамата стари познайници не продължи. Мина човек и ги повика „на съвет при войводата“. Когато отидоха при централния огън на бивака, там вече се бяха събрали всички останали. В средата, естествено, със скръстени крака седеше Паница и съсредоточено пушеше вечното си наргиле. Около него се бяха разположили Ропче, „близнаците“ Иванчо и Тодор, Кременлията, Юрука, Богданцалията, Велко и четникът Николаев, извоювал си в сражението при Изятовци право на участие в съвета на вождовете. Липсваше само поручик Зафиров — единственият офицер в отреда освен Паница, — който по това време беше на позиция в село Славиня. Щом Бабаджана и Кронислав Херуц седнаха при останалите, кръгът се сключи и „войводата“ откри разговора:

— Ха да кажем първо „добре дошли“ на гостите. — Той кимна поред на всеки от новодошлите харамийски главатари. Отговори му неопределено ръмжене. — Е, събрахме се — продължи Константин Паница, когато първият церемониал завърши. — Кажете сега какво ще правим.

— За̀що ни питаш? — отговори за всички Велко войвода. — Знаеш защо сме до̀шли.

— Знам. Ама работата вече не е лесна. Шпиони ми донесоха, че на сърбите дошла помощ. Сега при Ржана и Славиня имат около пет батальона, водени от някой си майор Аксенти Йованович. Ржански отред, така се наричали. Ние, заедно с хората на Зафиров, сме хиляда триста и осемдесет пешаци и седемнадесет конници. Три пъти по-малко от сърбите.

— Не си чини кахър — обади се Юрука. — Не ѝляда и триста, а во чети по тринайсет души ко бехме, на цели турски табори сме излегували и не сме се посрамували.

Отново се разнесе одобрително ръмжене: останалите харамии се съгласяваха с Юрука.

— Добре че не е тук Зафиров — изкиска се Паница. — Той щеше да ви цитира своя Клаузевиц и да ви докаже с математическа точност, че при това съотношение на силите поражението ни е неминуемо. — Освен Херуц никой от останалите не разбра мисълта му. „Цитира“, „Клаузевиц“, „математическа точност“ и „съотношение на силите“ бяха все понятия, които за тях имаха стойността на неразбираемо заклинание. Но и никой не поиска обяснение. — Какво ще кажете, момчета, не е ли време да преминем в Сръбско?

— Време е! — отговориха в един глас харамиите, които, казано в скоби, мислеха и за допълнителните си професионални намерения.

— Кажете тогава какво да правим.

— Да легнем и да се наспиеме, войводо — неочаквано рече Богданцалията. После сякаш се почувствува задължен да поясни: — Ние работим ноке, такъв ни е табиятът. Пък и много пат сме изодили дотука. Да се наспиеме, да отпочинеме, па утре по тъмно, ке я видиме сметката на тоя — како го рече? — Йованович.

Общото ръмжене показа, че всички одобряваха предложението на Богданцалията, Паница също кимна в знак на съгласие.

— Така да бъде. Наспете се и починете. Искам само една чета да тръгне още сега към Росомач^[4] и да вдигне шум до бога, за да привлече нататък вниманието на сърбите. Туй май ще свършат Ропче и Кременлията, че техните хора са отпочинали.

Харамиите се спогледаха. „Работили“ от години заедно, те познаваха качествата и възможностите на всеки измежду своите.

— По-харно е да го преводиш Велко — за всички отговори Юрука. — Най-арен е за то дело. Чак Наталийка в белградските сараи ке да го чуе.

Паница имаше безспорно обаяние над тези хора и повече от всеки друг умееше да ги използува. Но същевременно той не се срамуваше да се допитва до богатия им опит.

— Съгласен ли си, Велко?

Дребничкият човечец направи неопределена гримаса:

— Е, па що да не съм съгласен? Ке одам и ке ги оправам.

— Тръгни към Росомач, после завий към манастира „Света Богородица“. Избягвай сърбите и само вдигай шум. Но чуеш ли, че боят е захванал, настъпи отчаяно и удари сърбите откъм гърба.

Велко войвода се изправи, подреди многобройните ками и револвери по себе си и отиде при своите хора. Останалите харамийски главатари налягаха там, където досега седяха, и след минута вече огласяха въздуха с юнашкото си хъркане. Четникът Николаев също изчезна нанякъде и при огъня останаха будни само Паница и Херуц.

— Слушай, Паница — заговори хърватинът, като се премести по-близо до приятеля си, — имам една молба. Сега разполагаш с много помощници, и все опитни. Това е хубаво. Но, моля те, не ме оставяй да се занимавам пак с прехраната. Намери ми работа в боя. Искам да се бия.

Паница го изгледа настойчиво, но още цяла минута пуши от наргилето, преди да каже:

— Чудя ти се, драскачо. — Лицето му беше сериозно, но очите му се усмихваха лукаво. — Преди година казваше, че войната е чест, която ти великодушно оставяш на другите. А сега ме молиш да воюваш…

— За една година, не, за последната седмица много неща се промениха.

Нова продължителна пауза.

— Всъщност защо искаш да се биеш? На другите такъв въпрос не мога да задам. За тях всичко е ясно: бият се за бащинията, за свободата и честта си. А ти? Ти си чужденец. Онова, което днес вълнува мене, тебе не те засяга. Родината и народът ти са далече, чак отвъд Сърбия. Да кажеш, че си кръвожаден по природа, не си. Да си тръгнал насила да си търсиш смъртта — и туй не е вярно. Тогава за какъв дявол искаш да се биеш?

В последните дни Кронислав Херуц много пъти си бе задавал същия въпрос и никога не беше намирал истинския отговор. Действително какво можеше да го накара него, „последния епикуреец“, човека на гуляите и жените, да изпитва желание да воюва? Той само чувствуваше, че това желание е в него и напира неудържимо, но причината му никога не успяваше да открие. Сега неочаквано и за него самия отговорът дойде от само себе си:

— Не си прав, Паница. Родина, народ, чест са все понятия, които даже ти и аз не можем да обясним, камо ли хората ти.

— Тогава, според тебе, за какво воюват?

— Нападението на крал Милан засегна чувството им за справедливост. И те отговарят по единствения възможен начин. Същото е и с мене. Само че чувството се прояви по-късно. Едва когато видях примера на останалите. У мене сякаш се събуди нещо, което никога не съм подозирал за себе си.

Той вдигна очи от тлеещата жарава и ги спря върху приятеля си. Очакваше да срещне насмешка. Но лицето на Паница беше сериозно.

— Разбирам те. Не съм съгласен, че хората воюват само поради накърнено чувство за справедливост. Те се бият и за неосъзнатото, както казваш, понятие родина, и за свободата, и за народностната си чест. Но твоите чувства разбирам.

Паница сякаш се приготви да приключи разговора, ала хърватинът, който не беше получил отговор на молбата си, не го остави:

— Е?

— Бъди спокоен, няма да те забравя. А сега — да спим!

Те последваха примера на харамиите, легнаха с гръб към огъня и скоро се присъединиха към шумния концерт на заспалите.

Вестите, които дойдоха през деня, не бяха утешителни. Към единадесет часа Зафиров съобщи, че е отблъснал една сръбска атака. Но към четири и половина следобед пристигна второ съобщение — Паница с главните сили на отреда се намираше тогава в Комщица, — че Зафиров бил нападнат от четири сръбски батальона и отстъпил от Славиня. По-късно един селянин, проврял се през сръбските вериги, донесе, че в помощ на майор Йованович дошъл още един батальон, воден от някакъв кръвожаден арнаутин на име Славия, капаонишки усташ, който имал права да се разпорежда с отреда и който се заканвал, че „ще хване капитан Паница и жив ще го изгори“. Дали лицемереше или такъв беше по природа, но Константин Паница с нищо не изрази тревога от неприятните новини.

— Обещах на хората почивка — отговаряше той на упреците на Херуц за бездействието си, — пък аз думата си на две не правя.

А вечерта, когато накладоха бивачните огньове и се нахраниха, устрои такава веселба с бъклици, песни и хора, която надмина всичките досега. Нищо не подсказваше униние, още по-малко — намерение за някакви нощни действия. Но около един час преди полунощ Паница даде знак за прекъсване на веселието, оттегли се настрана със своите македонски главатари и зашушука тихо. Херуц, седнал настрана, долови само последните думи на Юрука:

— Бъди рахат. Всичко ке го о̀правим.

После македонците безшумно се изнизаха в тъмнината и бивакът утихна, макар че никой не спеше.