Цончо Родев
Изпитание (59)

12

Катанич полека отвори очи и срещна вторачения, в него поглед на Олга. Устните му се изпънаха в немощна, но безкрайно нежна усмивка.

— Какво? — рече той. — Май отново те изплаших.

Винаги когато той заспиваше, Олга изживяваше безпаметен страх. Тогава бледото му лице застиваше, чертите му се отпущаха и Михаило Катанич заприличваше на мъртвец.

— Нищо — отговори Олга, като се опитваше да отвърне на усмивката с усмивка. — Започвам да свиквам. — После припряно промени темата: — Искаш ли да похапнеш? Докторът каза, че трябва да ядеш много.

— За да порасна — пошегува се сърбинът. — Какво има в канчето? Пак кисело мляко ли? Боже мой, как мечтая за една чудесна свинска пържола. — Той присви очи и преглътна шумно. — Да бъде два пръста дебела, крехка, а вътре малко недопечена. Няма да се обидя, ако бъде придружена и от чаша червено вино.

— Още не може — каза Олга, като му помагаше да седне в леглото. — Докторът не дава. Ако си послушен и не се мръщиш на киселото мляко и супите, след една седмица ще ти измоля и малко пилешко месце.

Тя седна до него на леглото и започна да го храни като малко дете. Впрочем Катанич вече имаше достатъчно сили, за да се храни сам, но този малък ритуал доставяше удоволствие и на двамата.

Едва бяха свършили закуската, когато вратата се отвори и при тях влезе фелдфебелът Иван, който след примирието се беше озовал в същата болница.

— Търсят те, Олга. Да поканя ли господина или…

— Не, ще изляза аз — отсече младата жена.

Катанич забеляза промяната, която стана у нея — очите й заблестяха с нов, стоманен блясък, веждите й сключиха бръчка на неумолимост, брадичката й се повдигна решително — но не каза нищо и мълчаливо я проследи с поглед. Изглежда, че посетителят беше чакал пред вратата, защото разговорът започна веднага и всяка негова дума достигаше ясно до ушите на ранения.

Непознатият: — Пак съм аз, Оле.

Олга (студено): — Защо си дошъл? Последния път ти казах ясно и разбрано, че повече не искам да те видя. Нито тебе, нито баща ти.

Непознатият: — И все пак дойдох. Разбери, не може така. Срамота е…

Олга: — Срамота?

Непознатият: — Срамота, разбира се. Какво ли не приказват хората.

Олга: — А, разбирам. Не ви е за мене, а за хората. Излагам ви, нали така? Но когато целият народ тръгваше на война, тогава ти не мислеше за хората и си остана на топло в къщи.

Пауза.

Непознатият: — Било, каквото било. Нека му турим пепел и да го забравим.

Олга (решително): — Слушай какво ще ти кажа. Това, което е било, аз няма да забравя. Разберете го веднъж за винаги и ме оставете на мира. Ако още веднъж някой от вас дойде тук, ще кажа на войниците да го изхвърлят. После ще отида в редакцията на някой вестник и ще разправя…

Непознатият: — Добре, добре. Само по-тихо, за бога. Няма защо да крещиш толкова.

Разговорът свърши без сбогуване. Олга влезе при ранения, затвори вратата зад гърба си и седна на стола до леглото. Устните й още потреперваха от гняв. Няколко минути и двамата не проговориха.

— Ще се разсърдиш ли, ако те попитам нещо? — рече най-сетне Михаило Катанич.

— Беше брат ми — каза Олга. — Нали това искаше да ме питаш?

— Брат ти? — възкликна той. — И ти го изпъди?…

— Той беше мой брат. Сега имам само майка и… тебе…

После, без да вдига очи от някаква точка на пода, тя му разказа онази сцена от навечерието на войната, след която майка й напусна завинаги семейството, а Олга скъса връзките си с Гавраил и баща си и постъпи като доброволка в санитарните войски.

— Не можехме да не загубим войната — тихо рече Катанич, след като изслуша разказа й. — Щом една майка не само е надживяла страха за живота на единствения си син, но и е напуснала дома и семейството си, защото той отказал да отиде войник, значи наистина целият ваш народ се е вдигнал да воюва. А ние… — Той не довърши, но изражението му подсказа колко скръбно беше за него сравнението, което не изрече.

Двамата отново замълчаха, всеки отдаден на собствените си мисли.

Вратата се отвори без почукване и Олга скочи на крака — в стаята беше влязъл княз Александър, съпроводен от главния лекар на болницата. Князът поздрави младата жена, после стисна ръката на ранения.

— Monsieur le capitaine — заговори князът, — je suis fier de pouvoir serrer la main.^[1]

— Можете да ми говорите на български, Ваше Височество — с почит, но без раболепие отговори Михаило Катанич.

— Вие сте смел, а ние уважаваме смелите — каза Александър, като зае опразнения от Олга стол. — Боже мой, ако всички сръбски офицери приличаха на вас, не зная какъв би бил изходът на войната.

— Благодаря ви за комплимента, но не приемам заключението ви. Войната завърши по единствения възможен начин.

— И това го казвате вие? — искрено се изненада князът.

— Аз бях против войната, Ваше Височество, и доколкото зависеше от слабите ми възможности, сторих всичко, за да я предотвратя. Но същевременно аз съм сръбски офицер и трябваше да изпълня дълга си.

— И вие го изпълнихте прекрасно, капитан Катанич. Честна дума, ако не беше, противно на всички обичаи, аз бих ви наградил с най-високия наш орден за храброст. — Александър Батенберг се огледа. — Грижат ли се добре за вас, господин капитан?

— По-добре, отколкото ако бях в сръбски лазарет, Ваше Височество.

— Поверили са ви в сигурни ръце — едва забележимо се усмихна князът, като кимна към младата жена. Той си спомни своето предишно желание да узнае какво свързваше ранения сърбин с българската санитарка. — Вие дължите голяма благодарност на госпожица Хаджиспасова, капитане. За вашето спасение тя е извършила подвиг, който мъчно би се удал и на много мъже.

Катанич погледна с благодарност към поруменялата млада жена.

— Надявам се, че бъдещето ще ми даде възможност да й се отплатя стократно.

Обзет от старото любопитство, Александър подхвърли:

— Уви, бъдещето… Кой от нас знае какво му носи то? Някое събитие — тази нещастна война например — събира пътищата ни, а после…

— Надявам се, че в този случай ще бъдете лош пророк, Ваше Височество. Госпожица Хаджиспасова е моя годеница, а когато оздравея под грижите на вашите отлични лекари, надявам се, че ще стане и моя жена.

— Ваша годеница? — възкликна князът. — Предполагам, че това е отскоро?

— Не, отпреди войната. Нещастната война, както я нарече Ваше Височество, ни раздели, за да ни срещне отново при тези обстоятелства.

— Himmelherrgott!… — Това е най-удивителната история, която съм чувал през живота си, господин капитан. Най-удивителната история! — повтори Александър, докато с една част от съзнанието си мислеше за успеха, който щеше да пожъне из салоните с нея. — Искрено сърадвам и на двама ви и благодаря на бога, че нито една от раните ви не е била смъртоносна. — Той се закани шеговито с пръст: — Значи ще ни лишите от една прекрасна санитарка, капитане. А вие, госпожице? Минавате в лагера на противника?

Изчервена като вишна, Олга сякаш бе загубила дарбата си да говори. Катанич й се притече на помощ:

— Не говорете повече за противници, Ваше Височество. Печалното недоразумение завърши и ние отново сме само два братски народа.

— Дано да сте прав, господин Катанич — рече замислено князът, като се изправи. — Печалното недоразумение, както вие наричате безумието на една шепа хора, беше заплатено с твърде висока цена. Ще бъдат необходими много време и много усилия, за да заздравеят напълно раните от недоразумението и никаква сянка да не затъмнява повече братството на двата народа. — Той се ръкува пак с болния и неговата болногледачка. — Ще се радвам да чуя добри новини за вас двамата.

Когато останаха сами, Олга заговори развълнувано:

— Не биваше да му казваш.

— За нашите намерения ли?

— За това и за всичко друго.

Той я изгледа продължително.

— Имаш ли някаква причина, за да го крием?

Олга разбра. Въпросът му всъщност означаваше: „Мартинов е настанен в двореца. Князът навярно го посещава всеки ден. Уплаши се новината за нашата предстояща женитба да не достигне до него, нали?“

— Почувствувах се засрамена — отговори тя.

Замълчаха. Беше едно от онези мълчания, които издълбават пропаст между хората.

— Знаеш ли — наруши тишината Катанич, — ние допущаме между нас да има нещо недоизказано и това е по-лошо от всичко. Искаш ли да поправим това, преди да е станало късно? — Тя кимна. — Говоря за капитан Мартинов, разбира се. — Олга повторно кимна. Мартинов наистина беше единствената тема, която двамата грижливо заобикаляха. — Той е ранен, нали?

— Да — отговори тя тихо.

— Отиде ли да го навестиш?

— Не.

— Защо?

Тя замълча. Как да му обясни, че да открадне един час от задълженията си към него, Катанич, за да отиде при човека, за когото е била сгодена, й се бе струвало грозно като изневяра?

Катанич поклати глава:

— Не си постъпила добре. Каквото и да е имало между вас, не си постъпила добре. Капитан Мартинов е герой, заслужил вечната признателност, на народа ви. Аз самият, го видях да извършва чудеса от храброст при Врабча. А на Сливница той лично поведе войските срещу нас и постави началото на края. — Той се усмихна тъжно. — На нашия край…

— И ти ме съветваш да отида?

— Имаш ли някакви причини извън мене, за да не отидеш? — Тя кимна отрицателно. — Тогава иди. Иди веднага. Да, наистина веднага. Ако отложиш, може пак да се разколебаеш…

 

 

Когато я въведоха, Олга с един поглед обхвана обстановката. От стаята, разположена на горния етаж на двореца, бе изнесено всичко ненужно. До ослепително бялото легло имаше масичка с лекарства, по-нататък няколко стола и нищо друго. Стаята беше голяма, а липсата на мебели я правеше да изглежда огромна.

Завит почти до брадата, на леглото лежеше Мартинов. Освен него в стаята се намираха вече познатият на Олга д-р Шарл Роа, придворният лекар, и една висока стара жена, слаба и едва-едва прегърбена, в черни дрехи и със сиви коси, събрани в кок на тила.

— Ще ви оставя при болния, госпожице — заговори пръв д-р Роа. — Имайте предвид, че не бива да говорите много. Уморява се, пък и раната… — Той поклати загрижено глава и добави тихо: — И по възможност да не се вълнува. Вредно е за него, знаете.

Олга кимна мълчаливо. Струваше й се, че ако проговори, сълзите ще рукнат неудържимо от очите й. Докато все още стоеше нерешително до вратата, старата жена приближи със ситни крачки към нея. Едва сега Олга забеляза, че под съсухрената й старческа кожа се бяха запазили правилни, дори красиви черти, които поразително напомняха лицето на Мартинов. Двете жени останаха около минута загледани една в друга.

— Вие ли сте Олга Хаджиспасова? — наруши мълчанието по-старата. Олга безмълвно потвърди. — Божичко, аз толкова отдавна исках да те видя, дете. — Жената заговори на „ти“, но това не направи впечатление никому; тя беше на възраст, когато всички условности са излишни. — Разбра ли? Аз съм майката на Мартинчо.

За трети път днес Олга само кимна глава. Брадичката й леко потреперваше.

— Ех, не се сбъднаха молитвите ми, мило дете — продължи старицата. В гласа й имаше скръб, но не и упрек. — Не се сбъднаха. Колко молби отправих към майката Богородица да ви видя задомени, да подрусам внуче на коленете си, но… не би! Колко му думах: „Искам да я видя бе, Мартинчо. Доведи ми я!“ А той все отвръщаше: „Има време, мамо. Потърпи. Ще я доведа, ще я видиш.“ Божичко, а то било съдено тука — тя показа с очи леглото — да се срещнем…

— Мамо! — обади се откъм леглото слабият глас на Мартинов.

— Да, Мартинчо, да. Излизам. Нали знаеш, отдавна исках да я видя…

Старата жена излезе и затвори вратата зад гърба си. Д-р Роа отдавна беше направил същото. Олга, полека приближи до леглото и седна на стола край него.

Видът на Мартинов я порази. Лицето му беше толкова бледо, че почти се сливаше със снежната белота на възглавницата. Бузите му бяха изпити, очите — хлътнали в орбитите, устните — безкръвни.

— Благодаря ти, Оле — тихо заговори Мартин Мартинов, като се мъчеше да скрие страданието, което всяка дума му причиняваше. — Благодаря ти, че си дошла да се сбогуваш с мене.

Две кристално-бистри струи бликнаха от очите й и се стекоха по бузите. Без да го съзнава, тя също заговори на „ти“:

— Защо да се сбогувам? Ти ще оздравееш. Казаха ми: куршумът е изваден и раната вече заздравява.

— Излъгали са те, Оле. — Той говореше спокойно, без следа от страх. — Чувствувам, че ще умра. Но, моля те, не плачи. Най-после не е толкова страшно.

— Не, няма да умреш — каза тя през сълзи. — Не бива да умреш!

— Добре, добре — успокои я той. — Да не говорим за това.

Замълчаха. Тишината се нарушаваше само от хълцането на младата жена. Мартинов я изчака да се поуспокои и заговори отново:

— Много пъти питах за тебе. Грижиш се за капитан Катанич, нали?

Докато бършеше сълзите си, Олга потвърди.

— Той ли е, Оле? — Това всъщност означаваше: „Капитан Катанич ли е сърбинът, заради когото върна нашия годеж?“

Олга избягна погледа му, но не го излъга. Пред лицето на смъртта няма място за лъжи.

— Той е.

— Боже мой, какво злощастие беше тази война! — възкликна глухо Мартинов. — Знаеш ли — рече той след малко, — аз просто имах предчувствие, че ще го срещнеш. Това трябваше да се случи! Затова, именно затова не пожелах да ме придружиш до София.

— Не говори така! — проплака тя. — Предпочитам да ми говориш с омраза, да ме хулиш, ругаеш, но не и…

— Радвам се за тебе, Оле. Капитан Катанич е герой, славен герой. С геройството си той показа, че е достоен за любовта ти. Искрено ви пожелавам да бъдете щастливи.

Сълзите й рукнаха отново. Тя се опита да каже нещо, но се задави в хълцанията си и неочаквано скочи и с мокро лице избяга от стаята.