Цончо Родев
Изпитание (50)

3

4 ноември

Христо Сумров вдигна глава и се огледа. Лежеше върху замръзналата земя на пътя, скованите пръсти на дясната му ръка продължаваха да стискат пушката, до нея се търкаляше торбата му, а над всичко бе посипан тънък снежец. Той направи усилие, сгъна вкочанялото си тяло и седна. Прекара длан по челото и напрегна ум да си припомни какво се бе случило.

Снощи тръгнаха с влака от Пловдив и в два часа сутринта пристигнаха на крайната спирка — Саранбей. Разтовариха се от вагоните и се строиха — войниците по роти и доброволците по чети — и веднага тръгнаха на поход. Петдесетте километра до Ихтиман изминаха за дванайсет часа без никаква почивка. Първите припаднаха още по средата на пътя. Последваха ги и други. Когато падаха, другарите им ги изместваха настрана, понагласяха ги и продължаваха. По-късно престанаха да ги нагласят. Още по-късно — и да ги преместват. Колоната вървеше по хлъзгавия от калта и снега път, бързаше и нямаше време и сили да се грижи за изоставащите.

Първи път Христо падна при Солудервент^[1]. Втори път — пред Леща хан^[2]. Старата рана на крака го болеше още в Пловдив, а по пътя…

Застигна четата в Ихтиман. Пазеха за него отдавна изстинала чорба, но нямаше кой да му каже. Всички се бяха натъркаляли облечени в стаите на училището и спяха непробудно. Имаха три часа почивка. Два — за Христо Сумров. После продължиха към Вакарел. Петнадесет километра. Там щяха да пренощуват. Последното, което Христо помнеше, беше как се препъна и как не можа да се вдигне. Колко време беше лежал така, не знаеше. Нямаше и часовник. Знаеше само, че падна по видело. А сега беше почти нощ.

Той се изправи с мъка. Да вдигне от земята повалената торба и да я обрамчи му коства огромно усилие. И болка. Безкрайна болка. Боляха го всички кости, а главата му сякаш щеше да се пръсне. Нарами и пушката и провлече крака по пътя. Не мислеше нищо. Знаеше, че трябва да върви. И вървеше. На Сливница го чакаха. Трябваше да пристигне. Навреме!

На десет крачки от него лежеше Никифор Симеонов. Опита се да го събуди и не успя. Премести само торбата, която притискаше главата на другаря му към земята, и продължи. След още петнадесет крачки помогна на един войник да се надигне. Помогна му, а после войникът го изпревари. Христо вървеше много бавно за него. Изобщо не можеше вече да вдига левия си крак, а го тътреше по земята. По едно време захвана да се подпира на пушката като на патерица, но се осъзна, избърса я от калта и отново я нарами. След нови стотина крачки реши да седне и отдъхне, но се отказа. Знаеше — отново ще потъне в онзи мрак, в който няма нищо, дори и сънища. Продължи. Вървеше затъпял, безчувствен към всичко, даже към болката и студа. Вървеше…

Пристигна във Вакарел и намери четата в двора на училището. Не седна, а се сгромоляса на земята. Някой натика в устата му топла течност. Не намери сили дори да изсърба чорбата и заспа. Но не можа и да спи. Христо Драганов ги разбута, накара ги да станат и се строят. Изведе ги на пътя и ги подреди до другите части от ешелона. Мнозина заспиваха прави. Други безмълвно се свличаха на земята. Изправяха ги, а те отново се поваляха. И пак ги изправяха…

— Братя! — проехтя един глас и всички погледи се отправиха към него. Говореше офицерът, който командуваше колоната. — Братя! Всички сме на края на силите си. Онова, което извършихте, е приказно и юначно. Никой повече от вас не е заслужил почивка. Никой повече от вас не е заслужил признанието на българския народ.

Редиците се постегнаха от само себе си. Падналите се изправиха и заеха своите места. Ръцете по-здраво стиснаха пушките.

— Тук има топли стаи и храна — продължи офицерът. — Но преди малко получих телеграма от началник щаба на армията: „Родината е в опасност! Двигайте се безостановочно, даже ако можете нощес, с подчинените ви войски за София.“ Братя! Зная какво изпитвате в тази минута. Не мога да ви принудя. Ако кажете — оставаме тук и нощуваме. Решението ще бъде ваше! Искате ли да останем — оставаме; искате ли да продължим — продължаваме. Кажете думата си, братя!

Мълчанието не продължи повече от секунда. После някой извика:

— Продължаваме!

— Продължаваме! — подеха десетина гърла.

— Продължаваме! — избоботи в един глас това множество, което бе изчерпило и сетните си сили.

— Продължаваме! — викаха четниците от К., доброволците от Пловдив, войниците.

— Продължаваме! — извиси глас и Христо Сумров.

— Тогава напред, братя! — разнесоха се отново думите на офицера. — Напред за свободата и честта на милото ни отечество!

Множеството се люшна напред и пак се провлече по разкаляните и заснежени пътища на планината…

 

 

— Боже мой! — възкликна д-р Шарл Роа. — И вие ли сте тръгнали на война, дете?

Олга се уплаши, че лекарят се готви да я върне в София.

— Не съм толкова малка, господине. — Тя го изгледа в очите и излъга храбро: — На двадесет и три години съм. Нося ви нарочно писмо от капитан Рачо Петров.

— Ах, не е въпрос до писмото! Знаете ли какво е тук? Кърви, рани, смърт… Не е за вас. Няма да минат два часа и ще трябва да ви свестявам. За бога, какво ви накара да дойдете?

— Аз съм българка — просто отговори младата жена, без да предполага колко силно впечатление ще направят тези думи на белгиеца.

— Вие наистина сте странно племе, българите. Трябваше да дойде тази идиотска война, за да ви опозная. Щом и деца като вас са тръгнали да воюват, няма да е лесно на крал Милана… — Той разгъна бележката на Рачо Петров и я прочете. — Искали сте да бъдете на самата бойна линия?

— Мисля, че там ще бъда най-полезна.

— Какво пък, идете. — Доктор Роа вдигна рамене. — Ако не издържите, винаги ще намеря място в някой файтон, за да ви върна в София. — Той надраска няколко думи под подписа на Рачо Петров. — Идете в Алдомировци. Там сега има най-голяма нужда от санитари…

— Алдомировци?

— Хей там — посочи лекарят, — на левия край на позицията. Там застана Преславският полк, след като се върна от Драгоман. Ще имате толкова работа, че ако изобщо издържите, утре сама няма да знаете жива ли сте или мъртва. И сложете тази лента с червен кръст на ръкава си. Ще ви спести много неприятности. — Понечи да се върне в хана, който беше преобразуван в болница, но се сети нещо и допълни: — Видите ли, че не можете да издържате, елате и ми кажете веднага. Не се срамувайте. Виждал съм да се предадат хора много по-силни от вас.

Олга се сбогува с него и по един разкалян селски път се отправи към Алдомировци. Беше студено, влажно, прехвръкваше сняг. Ако не бяха отделните кавалеристи и пеши войници, които бързаха нагоре-надолу по пътя, тя никога не би повярвала, че войната беше около нея. Беше очаквала да попадне сред хаос от викове и гърмежи, но наоколо царяха тишина и привидно спокойствие, а тънките струи дим, които се виеха над комините на къщите в селото, създаваха илюзия за мирна отмора след дълъг трудов ден.

Когато навлезе в крайната махала на Алдомировци, тя спря един млад, още голобрад подпоручик:

— Извинете, знаете ли къде се намира лазаретът?

Той я изгледа слисано.

— Ще ви разочаровам, госпожице. Тук изобщо няма лазарет. Санитарите и лекарите работят на открито. Превързочен пункт, така му викат. — Той я упъти. — Ще го намерите лесно. И… пригответе се да видите страшни неща.

Като измина още стотина крачки, Олга първо чу стенанията и едва тогава видя онова, което наричаха „превързочен пункт“ — широк селски двор с дълъг навес в единия край. В двора на носилки или направо на земята лежаха ранените, а под навеса, на няколко обикновени селски маси, работеха лекарите и техните помощници.

— Обърнете се към доктор Мирков — каза й войникът, когото Олга запита. По-късно разбра, че не е бил войник, а санитарен фелдфебел. — Този там, с очилата. Той ще ви каже какво да правите.

Посоченият лекар оперираше под навеса, подпомаган от двама души, от които само единият носеше престилка. Чуваха се пъшканията на ранения и откъслечните думи на д-р Мирков:

— Марля… Пинсет… Тук тампон…

Олга изпита желание да извърне глава, но си спомни за какво беше дошла и продължи да гледа отдалече. Всъщност не беше толкова страшно — тримата мъже около масата закриваха раната и почти напълно ранения. Когато привърши операцията и си изми ръцете, д-р Мирков, приближи с отпуснати стъпки към младата жена. По лицето му се четеше безкрайна умора, а някога бялата му престилка беше зацапана с толкова много кръв, кафява и аленочервена, че на Олга едва не й прилоша.

— Вие ли сте ме търсили? — попита лекарят.

Тя мълчаливо (в този момент беше загубила способността си да говори) му подаде двойната бележка на капитан Петров и д-р Роа.

— Искали сте да станете санитарка — обобщи лекарят, като прочете набързо бележката. — Това е добре. Похвално. Тук всеки чифт ръце ни е безкрайно нужен. Имате ли някаква представа от санитарното дело?

Олга се поколеба. Не й се искаше да лъже, а се страхуваше, че ако каже истината, след един час вече ще пътува назад към София. Д-р Мирков схвана неизказания й отговор и кимна съчувствено:

— Разбирам. Нищо, ще се научите. Отначало ще ви бъде трудно, но „всяко чудо за три дни“, ще свикнете. Ако наистина имате добро желание, всичко ще се нареди. Иване!

— Аз, господин поручик — отзова се същият фелдфебел, който я беше насочил към лекаря.

— Погрижи се за госпожицата. Вземи я под твое покровителство и я научи кое как се прави. Запознай я с по-леките рани. — Той се обърна пак към Олга. — Тежките, госпожице…

— Хаджиспасова — подсказа Олга.

— Тежките рани, госпожице Хаджиспасова, оставяйте на по-опитните или ги препращайте тук.

— Разбирам, господине. Ще се старая с всички сили.

Фелдфебелът Иван я заведе при един ранен, който лежеше на двора и тихо скимтеше от болка. Беше пронизан от куршум в горната част на бедрото, но дрехите бяха залепнали върху раната и спрели кръвотечението. Като й даваше полугласно напътствия, фелдфебелът сряза панталона на ранения и въпреки неговите протести разкри не само раната, но и срамните му части.

— Долу ръцете, глупако — скара се той, когато войникът се опита да се закрие. — Госпожицата е санитарка като мене, а не изгората ти от село. Трай, че да не обърна другия край.

Той се залови да показва на Олга как да почиства раните и да прави антисептични превръзки. Олга едва го чуваше, а почти не виждаше нищо — двойната гледка на кървавата рана и на мъжката голота я разстройваше. Повдигаше й се, пред очите й се завъртяха алени кръгове.

— Тежко, а? — каза фелдфебелът Иван, като забеляза състоянието й. — Смръкнете от това тук. — Той бутна под носа й някакво шишенце. — Сега е по-добре, нали? Не се тревожете, ще се оправите.

— Мина ми вече — тихо отговори младата жена, като правеше усилие да превъзмогне прилошаването си.

— Вие сте храбро момиче — възторжено я похвали той. — Това е най-важното. С останалото се свиква лесно.

— Дайте ми да смръкна още малко…

— Ето подарявам ви го. Когато усетите, че сякаш въздухът не ви стига, помирисвайте от шишенцето. — Той я заведе при друг ранен. — Хайде сега опитайте сама.

Като продължаваше да се бори с потърсването си, Олга се залови да разкрива раната, която този път беше на рамото. Раненият запищя и тя свали ръце.

— Пипай смело, момиче — окуражи я Иван, като без излишни уговорки заговори на „ти“. — Пипай смело и не обръщай внимание на превземките му. Дявол ще го вземе, този глезльо. Не врещи от болка, а от страх, че ще го боли. Пък и да го боли, пак не му обръщай внимание. За негово добро е. После и ръка ще ти целува. Не, не така — поправи я той, но не посегна да извърши превръзката вместо нея. — Изтегли бинта отгоре, над плешката, че да не пада. Тъй, сега е добре.

Превързаха заедно още двама души, а при петия Иван я остави сама и изчезна нанякъде. Олга никога не разбра, че той се бе отдръпнал само на десетина крачки и я наблюдаваше отдалече, готов да й се притече на помощ. Тя смръкна пак от шишенцето, натопи памука в червената течност и започна да почиства раната. Знаеше, че е несръчна и че тази й несръчност причинява излишни страдания на ранения. Но той не простена, не издаде нито звук, само големите му очи я наблюдаваха с израз на топла признателност. Едва сега Олга забеляза, че униформата му не беше като на другите войници. Имаше гълъбовосив шинел, куртка от същия цвят и особена мека фуражка на главата. „Сърбин! — помисли младата жена. — Сърбин като Михаило! Враг! Враг, който е стрелял срещу нашите! Боже мой, може би някой от другите ранени е улучен точно от куршума на този… А никой не го гледа като враг, никой не ми пречи да го превързвам. Това ли е войната? Мигар враговете са врагове само докато са здрави, а когато паднат, стават само човеци?“

Изведнъж й се прииска този войник да бъдеше Михаило Катанич.

Прииска й се, защото тогава Михаило Катанич щеше да престане да бъде враг…

 

 

Въпреки всички очаквания на българското командуване този ден на Сливница наистина беше спокойно. Тук-там се забелязваше разместване на сръбските части, но те избягваха сблъскването и вместо да стоварят очаквания разгромителен удар, се задоволиха да заемат позиции. Какво всъщност се беше случило?

След като и на 3 ноември Дунавската и Дринската дивизия не успяха да завземат Драгоман, сръбската Върховна команда предвиди за следния ден „значайна битка“, за която привлече Конната бригада и същевременно нареди на полковник Бинички да обърне фронта на Шумадийската дивизия и също да се отправи към Драгоман. Както вече знаем, Шумадийската дивизия загуби много време сутринта да обстрелва изоставения от Мартинов връх Плоча и затова тръгна по неудобния път към Драгоман със значително закъснение. Междувременно българите бяха отстъпили и Драгоман, защото не без основание се страхуваха от обкръжение.

Подполковник Стокич, началник на лявата колона от Дунавската дивизия, който се бе уверил, че денем е невъзможно да превземе височините, затварящи Драгоманското дефиле, предприе нощна атака и в 4 часа сутринта настъпи по връх Чепан. Повтори се същото, както и при Плоча — барутът беше изгърмян напразно, защото българите ги нямаше. Така лявата колона влезе в село Драгоман, където плени 28 болни и ранени български войници, които отстъпващите не бяха успели да отнесат със себе си. Когато Стокич дойде до последната височина на Драгоман, той разгледа оттам местността и от един драгоманчанин узна „кои са прочутите Три Уши“ и че Сливница е близо до тази верига. Узна също, че на Сливница имало 8000–9000 българи и укрепена позиция. Стокич се изкачи на Три Уши, разгледа Сливнишката позиция и намери, че тя е силна и трудно превзимаема.

Към обед Стокич пресрещна при Драгоман главните сили на Дунавската дивизия. Докладва на генерал Йованович положението на Сливница заедно със своето мнение, че по-нататък дивизията не може да настъпва, и предложи да се извести Върховната команда, за да съсредоточи всички дивизии.

Междувременно Върховната команда пренощува в Пирот и на сутринта замина с коли за Цариброд. Когато се получи съобщението на генерал Йованович, крал Милан, полковник Петрович, почетният адютант на краля генерал Катарджи и началникът на оперативното отделение полковник Атанацкович яхнаха конете и следобед се настаниха в село Габер. Тук те редактираха диспозицията за 5 ноември, според която Дунавската, Дринската и Шумадийската дивизия със съдействието на Конната бригада трябваше да атакуват и разбият неприятеля на Сливница.

Ето защо в този ден на Сливница не се чу гърмеж. А докато сърбите загубиха деня, българските части от София, Брезник и Пловдив неуморно и „безостановочно“ вървяха към Сливица…

 

 

След като си отпочина следобед, крал Милан излезе да се поразходи по височините пред Габер и оттам забеляза една колона, която се спущаше към село Неделище. Това беше авангардът на Шумадийската дивизия. Зарадван, Милан изпрати куриери да повикат полковник Бинички и сам побърза да се върне при щаба си в Габер.

Когато се разнесоха характерните тежки стъпки на Бинички, всички в стаята, радостно възбудени, се изправиха. Вратата се отвори шумно, в рамката й се появи полковникът, козирува и започна да рапортува:

— Покорно донасям на Ваше Величество…

Но кралят го прекъсна подаде му ръка и рече:

— Благодаря ви, господин полковник, за успеха на вашата дивизия във вчерашната битка. — Щабът и крал Милан знаеха за сражението при Врабча от надутия и преувеличен рапорт на Бинички. — Вие колкото може по-скоро ще ми представите за награда офицерите и войниците, които са се отличили. На вас мога да кажа още сега, че ви награждавам с втора степен от нашия Таковски кръст с мечове.

Полковник Бинички се поклони дълбоко. Кралят седна до масата, а другите присъствуващи — Петрович, Атанацкович, Катарджи, д-р Джорджевич, Богичевич и Магдаленич — наобиколиха Бинички, целуваха се с него и му честитяха както хубавата победа, така и достойно заслужения Таковски кръст с мечове. Когато се поуспокоиха, всички насядаха около масата, вдигнаха чаши за победата при Врабча и полковник Бинички се залови да разказва подробно и красиво за „славната битка“, в която бил пленил два български полка.

Както вече ни е известно, Шумадийската дивизия не само че не беше пленила два полка, но на Врабча имаше срещу себе си всичко на всичко шест български роти… И те я задържаха почти един цял ден.

— Но, господин полковник — завърши Бинички, като се обръщаше към началника на Главния щаб, — вследствие на тия боеве, а още повече вследствие на трудните походи моите части са така уморени, че аз съм дошъл собствено да измоля един ден почивка!

— А — възкликна кралят, — това трудно ще мине!

— Ние вече издадохме заповед да се атакува утре Сливница — рече началник щаба замислено.

— И вашата дивизия ще заеме позиция срещу Алдомировци — прибави полковник Атанацкович, показвайки съответното място на картата.

Полковник Бинички погледна набързо картата и вдигна глава. На лицето му бе изписана кисела гримаса.

— Нима по този път, господин полковник? — попита той зачудено и като получи утвърдителен отговор, продължи: — Аз още в Пирот ви казах, че този път през Чеканец, Брусник, Пищене и Повалиръж е много лош, коли по него не могат да минат. — И тъй като Атанацкович вдигна безучастно рамене, а полковник Петрович очевидно не чуваше, повтори високо: — Казвам, че този път е непроходим. Моля, позволете поне обоза да изпратя по Лукавишката долина.

— Заповед на Върховната команда — каза Атанацкович. — Подписана е. Цялата Шумадийска дивизия трябва през Чеканец и Брусник да върви към Алдомировци.

Полковник Петрович не чуваше нищо от тези препирни. Той размишляваше върху последното, което беше чул — предложението на Бинички да се даде на Шумадийската дивизия един ден почивка. После, сякаш събудил се внезапно, рече:

— България има толкова малко полкове, че след като вчера два са положили оръжие, ние можем да дадем един ден почивка не само на Шумадийската дивизия, но и на всички войски. От това ще има двойна полза: първо, войските ще починат, което е много полезно, когато се влиза в голяма битка; второ, след един ден ще имаме всички наши войски пред Сливница и следователно ще влезем в решителната битка с всичките си сили. Този ден — добави началник щаба, като се обръщаше вече към краля — ние ще употребим да разгледаме на самото място неприятелската позиция и според това да съставим диспозицията за главната атака. Предложението на генерал Йованович Върховната команда да отиде на Три Уши може да бъде твърде полезно.

— Мислите ли? — без да се колебае, каза кралят. — Тогава трябва да се издаде contre ordre до всички. — После, като помисли за неудобното и твърдо легло, което го чакаше тук, в Габер, допълни: — И ние няма смисъл да нощуваме тук. Ако трябва утре рано да бъдем на позицията на Дунавската дивизия, ние можем да нощуваме в Цариброд.

Скоро след това Върховната команда възседна конете и се отправи за Цариброд. В същото време полковник Атанацкович, който оставаше в Габер, състави и разпрати заповед, с която отлагаше атаката срещу Сливнишката позиция за шести ноември.

Атанацкович разпрати заповедта по нарочни куриери, но след един час при него се яви капитан Светозар Нешич, когото кралят беше изпратил още сутринта да разбере положението на Дунавската дивизия и да разузнае Сливнишката позиция. Новините, донесени от него, бяха тревожни: с всеки час все повече българи се събираха на Сливница; от един селянин от Калотина Нешич беше узнал, че вчера на Сливница нямало даже 5000 души, днес били вече 10 000, до вечерта се очаквали нови 20 000 момци от Румелия, а най-късно до утре вечерта и други 20 000… Изказа опасение, че — дори и тези данни да бъдеха преувеличени — Дунавската дивизия може да бъде нападната отделно и напълно разбита. Атанацкович, който донякъде се чувствуваше засегнат, че крал Милан възприе предложението на Бинички въпреки неговите, на Атанацкович, възражения, помоли капитан Нешич да препусне веднага за Цариброд, да изясни положението пред краля и да настои пред него да не се отлага атаката на Сливница, защото българите могат да минат в настъпление.

На мръкване капитан Нешич пристигна в Цариброд, срещна се с краля и с карта в ръка го запозна с положението, с устройството на позицията и съсредоточението на българските войски.

Кралят, който беше уморен от дългата езда през този ден, не го прекъсваше, гледаше разсеяно картата и се прозяваше. А когато Светозар Нешич завърши, отговори безгрижно:

— Ваљда ноћас неће бугари предузимати што противу нас, а сутра рано изаћи ће цео мој штаб на бојиште код Дунавске дивизије и видећу шта ће се урадити.^[3]

 

 

По същото време, когато в Цариброд крал Милан приемаше с прозявки рапорта на капитан Нешич, на десния край на Сливница се разнесе гръмогласно „ура“ и за невероятно късо време по цялата позиция премина новината — княз Александър беше пристигнал, съпроводен от капитаните Олимпий Панов и Стефан Паприков.

Майор Гуджев, началникът на Сливнишката позиция капитан Блъсков и ротмистър Бендерев, който бе дошъл по-рано през деня, дочакаха княза при батареята на капитан Иванов, разположена в центъра на позицията. Александър слезе от коня, поздрави се с офицерите и веднага прие рапорта на Гуджев за положението на Сливница. Тъмна сянка премина по широкото чело на княза. Положението наистина беше повече от тревожно — единадесет хиляди души, от които две хиляди необучени доброволци, утре трябваше да преградят пътя на тридесетхилядната сръбска войска!

Докато мислеше напрегнато, Александър хвърли неспокоен поглед нататък, откъдето утре щеше да дойде опасността. През синкавия здрач на припадащата есенна вечер той забеляза някакви черни точки, които се открояваха по засипаните с тънък снежец върхове Мека Црев и Три Уши, издигащи се пред десния край на позицията.

— Какви са тези войници? — попита разсеяно князът.

— Сърби, Ваше Височество.

— И вие го казвате така спокойно, господин Гуджев? Щом сърбите владеят тези височини, нашият десен фланг е в опасност!

— Споделям мнението на Негово Височество — обади се ротмистър Бендерев. — Тези части по Три Уши и Мека Црев навярно са авангард на някоя колона, която настъпва откъм Драгоман. Те не само застрашават нашия десен фланг, но и с присъствието си влияят на духа на войските ни.

— И какво предлагате, Бендерев? — попита Александър.

— Предлагам да ми бъде дадена една дружина, с която тази нощ да атакувам висотите и да ги превзема — просто отговори Бендерев.

На пръв поглед предложението беше съблазнително. Отхвърлени от Мека Црев и Три Уши, сърбите щяха да загубят много време, за да се прегрупират, а частичната победа би повдигнала духа на изтерзаните от тридневното отстъпление български войници. Но преди някой да го подкрепи, вече се изказаха и противни гледища. Пръв беше Блъсков:

— Предложението е опасно — рече той загрижено. — То почива на предположението, че частите по двата върха са само слаб авангард. А какво ще стане, ако е цяла дивизия? Нашата дружина — а за нас една дружина е една десета част от цялата ни войска — ще бъда разбита, сърбите ще преминат в контранастъпление и ще пометат десния ни фланг.

Изказаха се и други. Никой не се реши да подкрепи смелото, но необмислено предложение на Бендерев и то отпадна от само себе си.

— Аз отивам в селото — каза Александър, като се обръщаше към командуващия корпуса майор Гуджев. — Моля, съберете началниците на частите, обмислете и организирайте отбраната на позицията за утре, но преди да направите разпорежданията си, елате да ми доложите решенията си. Ще ви чакам независимо от часа.

Офицерите козируваха мълчаливо.

Князът препусна към Сливница.

 

 

Колоната тръгна от София привечер с голям салтанат, който може би не отговаряше на тревогата, владееща над столицата, но чудесно подхождаше на чудашкия характер на Паница. Започна се с гърмежи във въздуха и думкане на тъпани, после се завъртяха хора, а когато македонската чета, присъединила се в последния момент към отреда, дотъркаля отнякъде бъчва вино, настроението се качи до облаците. Рачо Петров хокаше и ругаеше тези неуместни веселби, но капитан Паница му отговаряше с достойнство, което докарваше неговите македонци до изстъпление:

— Сега, драги капитане, аз съм командир и не давам никой да ми се меси в работата. Тъй да знаеш! Какво като си ми началник? От мене ще искаш да бия сърбите. А как ще ги бия, как ще си живеем с моите момчета — това вече си е моя работа!

Като се наиграха и пресушиха и последните капки от бъчвата, хората събудиха онези, които най-много се бяха отличили в консумацията, превързаха ранените и пострадалите, криво-ляво се строиха в редици и като продължаваха да гърмят и с прегракнали гласове да пеят народни песни, най-сетне потеглиха. Начело вървяха шестима ездачи или „моята славна кавалерия“, както самодоволно казваше Константин Паница. Зад тях крачеше половината македонска чета, същата, която изпълняваше едновременно десет и повече песни и час по час изхвърляше по един нестроен залп към небето. Средата на колоната се заемаше от запасната рота, която уж беше основното ядро на отреда, но която напълно избледня в присъствието на македонците. Смели, но чужди на изстъпленията тракийци, запасняците изглеждаха напълно объркани от съседството на новодошлите им другари и мнозина от тях тайно се питаха кое всъщност беше по-опасно — батальоните на крал Милан или буйствата и налудничавите прояви на харамиите. Накрая крачеше втората половина от македонската чета. Тя не беше шумна като предната, може би защото беше заета в по-деликатни занимания — подхвърляне на закачки, които мъчно можеха да се нарекат „двусмислени“, на жените и девойките, мярващи се тук-там между публиката.

Впрочем пропуснахме да опишем и последните двама конници.

Най-отпред препускаше капитан Паница и самодоволно поздравяваше познатите и непознатите, които се трупаха от двете страни на пътя. Ако не го познаваше, човек мъчно би отгатнал в него един капитан от действуващата армия. Верен на себе си, той пак беше в своята живописна българско-македонска одежда, с черногорското кепе на главата, с вечната колосана яка на врата, с ордените на гърдите и двата патрондаша през рамената, но за разлика от друг път върху червеното си сетре бе прикачил и капитанските си пагони. Яздеше на буен бял кон, като честичко го пришпорваше така, че да се изправя на задните си крака. Красавец, украсен с тройния ореол на македонски комита, герой от Освободителната война и един от създателите на 6-ти септември, Паница действително правеше толкова силно впечатление, колкото и цялата останала колона, взета заедно.

Колоната се завършваше от друг любимец на софийската интелигенция: Кронислав Херуц. Яхнал здрав унгарски кон, който храбро издържаше немалобройните му килограми, хърватинът носеше кавалерийски брич и ботуши, но отгоре със своята протрита по шевовете полушубка, познаваща пътищата на половин Европа. Яздеше добре, но това не го спасяваше да изглежда малко комично върху коня — фигурата му подобаваше на всичко друго, но не и на човек, който отиваше на бойното поле. Този изглед се допълваше и от настроението, отпечатано на лицето му. Като военен кореспондент Херуц беше видял много и различни по националност армии, всяка със своите неповторими особености, но никога не беше допущал съществуването на военна част като тази, с която капризното хрумване на Рачо Петров го беше свързало. С пъстрото облекло и още по-пъстрото въоръжение на запасняците все още можеше да се примири. Но с тези македонци на Паница? Понякога в дома на капитана той се бе срещал с някои от неговите харамии и тогава те го бяха забавлявали. Но сега, когато отиваше на война? Нямаше ли твърде скоро войнственият им дух да отстъпи място на професионалните навици?

Когато градът остана зад гърба им и колоната се проточи на почти цял километър по пътя, един ездач пристигна при Херуц и му съобщи, че капитан Паница му заповядва на часа да се яви при него.

— Заповядва? — кисело запита хърватинът. — Да не би да грешите в изразите?

— Съвсем не, ваша милост — отривисто отговори конникът. — Предавам ви думите точно така, както съм ги чул от капитан Паница.

„Дявол да го вземе, Рачо Петров ме насади на пачи яйца — ядосано помисли журналистът. — Не сме изминали още пълни пет километра и неприятностите започнаха. Проклет да бъде часът, когато високомерно отказах да бъда между напарфюмираните кореспонденти около щаба…“

Въпреки неудоволствието си той пришпори коня, в галоп изпревари пешеходната колона и се яви при капитана. Щом го видя, Паница подхвана веднага и, според обичая си, на „ти“:

— Слушай, драги, как си представяш ти участието си в моя отред?

Началото беше необикновено и с нищо не издаваше какви всъщност бяха намеренията на капитана. Херуц отговори предпазливо:

— Аз съм чужденец и кореспондент на „Слобода“. Останалото е казано в бележката на началник щаба на армията капитан Рачо Петров…

— Остави го ти, Рачо Петров — неочаквано кресна Паница. — И не ми навирай в ушите титлите му. Няма да ти помогне. Тук аз съм и командир, и началник щаба, и господ. Запиши си това под шапката, за да си нямаме неприятности. Ясно ли е?

Херуц предпочете да замълчи.

— Пак те питам. Как си представяш участието си в отреда?

— Каквото е участието на всеки военен кореспондент — отвърна хърватинът. — Бъди спокоен, Паница. Няма да ти преча в нищо.

— Не става дума за пречене — възрази веднага капитанът. — И остави тези изтънчени приказки за дамичките от софийските салони.

— Тогава не разбирам какво ме питаш — каза искрено Херуц.

— Слушай, батенька, по един въпрос да сме наясно. Аз тунеядци няма да търпя. Разбрано? Който е дошъл с мене, трябва да помага според силите си.

— Но аз съм чужденец. Не можеш да искаш от мене… — започна хърватинът, ала Паница го прекъсна остро:

— Остави ги ти тези! И моите харамии идват от Турско, ама пак ще се бият, че дим ще се вдига.

— Какво искаш да кажеш? Говорили сме, знаеш разбиранията ми. Пушка аз не улавям, пък ако щеш крещи до утре. Благодаря за любезността ти, но кожата още ми е мила. Ако очакваш нещо повече от мене, кажи го отсега. София не е далече, ще се върна.

— Ако речеш още една такава дума, тозчас те предавам на моите македонци. И без това ми проглушиха ушите, че не са опитали още калъчките си. Ясно ли е? Дошъл ли си, ще се подчиняваш.

От това, което знаеше за Паница, хърватинът разбираше, че думите му може да са всичко друго, но не и шега. И като прокле още веднъж идиотското хрумване на Рачо Петров, рече примирително:

— Какво очакваш от мене?

— Е, като засвири на другата струна, вече можем да се разберем. Слушай, моите момчета са лъвове, но не знаят молива от коя страна се хваща. Нямат достлук с азбуката, а от аритметиката владеят само събирането — събирането на чуждото. Тъй че от тебе искам да ни организираш прехраната. Стой, нито дума! Хич не се оправдавай с незнаене.

— Докато с тебе са твоите македонци, от липса на храна няма да страдаш — заядливо рече Кронислав Херуц. — Само горко на курниците и егреците, където минавате.

— Толкоз по-добре — спокойно прие подмятането Паница. — По-лесно ще се оправиш. А сега си избери три-четири по-отракани момчета и препусни напред към Белдие хан. Искам, като пристигнем там, за всеки човек да са готови по един хляб и по един леген гореща чорба.

Беше безсмислено да се спори повече.

Херуц изръмжа нещо неопределено и се подчини на заповедта.

 

 

Позицията носеше името на Сливница, но всъщност беше изградена на 3–4 километра западно от селото. Тя започваше на север от връх Леща, спущаше се на юг до пътя Драгоман-София, после завиваше на югоизток по Сливнишките височини, минаваше през Алдомировци и завършваше на плоските хълмове северно от Братушково. Когато Гуджев получи заповедта на княза да изработи плана за отбраната на позицията, той се сблъска с едно неочаквано затруднение. Всички войски на Сливница бяха разположени под открито небе и щабът на корпуса нямаше къде да запали свещ, за да събере началниците на частите. След дълги лутания най-сетне се намери в корията Дубица, която беше в центъра на позицията, една овчарска колиба, полузапълнена с тор. Щабът на корпуса се разположи в колибата — по-нататък всички щяха да говорят за нея с името „палата на Гуджев“ — и накладе огън. Това не беше трудно, защото щабът всъщност се състоеше от командира на корпуса, неговия началник щаба и два коня, които вързаха отвън. И щабната канцелария изискваше особени грижи, защото и тя се състоеше само от една карта, книжка за донесения и два молива…

Беше нощ, когато в „палата на Гуджев“ се събра съветът на военачалниците, върху които лежеше тежката задача да намерят изход в почти безнадеждното положение. Освен Гуджев и Паприков тук присъствуваха още ротмистър Бендерев, началникът на позицията и същевременно командир на Дунавския полк капитан Блъсков, капитан Савов, който предния ден беше изпратен от Генералния щаб в помощ на Блъсков, командирът на 4-ти Плевенски полк капитан Петров и командирът на 7-ми Преславски полк капитан Диков. Нека отбележим мимоходом, че средната възраст на тези офицери, в чиито ръце България беше поверила съдбата си, съвсем малко превишаваше 25-те години…

Като заговори пръв, Гуджев обрисува с много „доколкото ми е известно“, „както предполагам“ и „навярно“ положението на Западния корпус след първите три дни на войната. Не преувеличи успехите, нито подцени загубите. Изказа различни догадки, коя от коя по-абсурдна, за изминалия ден, който сърбите така безразсъдно пропиляха. Тук Бендерев го прекъсна, за да изтълкува сръбското бездействие като проява на нерешителност, предизвикана от слабостта им и от българската твърдост, но останалите, които в последните дни бяха имали случаи да се сблъскат лице срещу лице със сърбите, не споделиха неговото мнение и продължиха все тъй загрижено да разискват проблемите на утрешния ден.

— Аз отново настоявам да атакуваме сръбския авангард на Три Уши — обади се войнствено Бендерев. — С един смел удар през нощта ние ще вземем инициативата или поне така ще разстроим бойния ред на сърбите, че докато се преустройват, ще спечелим още един ден за войските, които идват от Пловдив.

— А аз съм отново против — поклати глава капитан Блъсков. — Вие, господин ротмистър, не познавате добре обстановката. Три Уши е трудно достъпен връх дори и денем, а нощем две роти могат да спрат цял полк, а не една дружина, както предлагате вие. Ами ако неприятелят е заел върха не с две роти, а с по-големи части? Моето мнение е, че в положението, в което се намираме, и при явно неблагоприятното за нас съотношение на силите ние нямаме право да рискуваме.

— Нямаме право! — избухна Бендерев. — Утре народът няма да ни пита дали сме имали право или не, а ще ни потърси сметка какво сме извършили! Няма от какво да се страхувате. Още пред княза казах, че съм готов лично да поведа дружината на атака.

— Не е въпрос до страх и до смелост — остро заяви Паприков. — Не говорете така, като че ли онези, които не са на вашето мнение, са страхливци. Понякога повече смелост е необходима, за да отстъпиш, отколкото безразсъдно да нападнеш. — После се обърна към останалите: — Присъединявам се към мнението на капитан Блъсков. Три Уши е неподходящ обект за атака, особено нощна.

Анастас Бендерев потърси погледа на командуващия корпуса, но Гуджев гузно отмести очи — нерешителен по характер, за него беше трудно да вземе страна в спора. Докато той се колебаеше, в разговора се намеси капитан Савов:

— И войските нямат нужната опитност за една нощна атака, Бендерев. Особено когато разпорежданията ще се правят нощем. Ние просто ще изпратим хората на смърт, без да постигнем нещо.

Везните толкова ясно се наклониха срещу предложението на Бендерев, че майор Гуджев най-сетне можа да се определи:

— Идеята на ротмистър Бендерев е смела, но неизпълнима. Да не разискваме повече по нея.

— Днес обходих цялата позиция — обади се след кратко мълчание капитан Петров. — Най-критично е положението на десния фланг. Докато левият фланг е добре укрепен и имаме три силни опорни точки — „Знаменния люнет“, „Разградския редут“ и „Преславския редут“; докато в центъра окопите са напълно завършени и разполагаме със сравнително достатъчно сили, за да спрем неприятеля, на северния край положението е лошо. Изкопните работи не са завършени, войските едва достигат, а капитан Бахчеванов, който заема връх Леща, почти няма связ с останалата войска. А за зла участ тъкмо там е най-голямото ни сближение със сърбите. Питам се, какво ще правим, ако утре те атакуват десния ни фланг или се опитат да го обхванат от север.

Вестовоят на Паприков влезе в „палата на Гуджев“ и раздаде вечеря на участниците в съвета. Вечерята се състоеше от по четвърт хляб и парче лошо опечено и отдавна изстинало говеждо месо. Офицерите прекъснаха разискванията и няколко минути дъвкаха мълчаливо.

— Страхувам се, че ще ми е невъзможно да се справя с моята задача — каза по едно време Блъсков. — Позицията се е разпростряла на почти десет километра, съобщенията са лошо организирани. Докато се изпрати рапорт от фланга, докато го проуча, взема съответното решение и го съобщя обратно, ще мине повече от час. А един час е много време.

Искаше се много благородство, доблест и самоотричане, за да се каже онова, което каза Блъсков. Той, офицерът в началото на своята кариера, който разполагаше с прекрасна възможност да се прояви, да свърже завинаги името на Сливница със своето, доброволно се отказваше. Отказваше се с пълното съзнание за личната си загуба и за всеобщата полза. И се отказваше скромно, без парадност, без шум, между две хапки изстинало месо. Останалите обаче разбраха красотата на неговия жест, макар че никой не го похвали — не беше време за комплименти.

— И аз съм мислил за това — тихо потвърди капитан Паприков, като отпи няколко глътки вода от стомната, която обикаляше от ръка на ръка. — Позицията е извънредно широка.

— И какво предлагате? — запита Аврам Гуджев.

— Да я разделим на три участъка: десен — от шосето до връх Леща и селата Малко и Голямо Малово; централен — от шосето на юг до село Алдомировци; и ляв — от Алдомировци до Братушково. На всеки участък да се назначи отделен началник, а общото ръководство да се поеме от командира на корпуса и неговия щаб, които ще ръководят и действията на резерва.

— Предложението не е лошо — съгласи се след кратко размишление Бендерев. — Ще ни осигури по-голяма оперативност. Щом сърбите ни превъзхождат по численост, нека ние да ги превъзхождаме в бързината.

— Имате ли предложение за назначаване началници на трите участъка? — продължи да пита майор Гуджев.

— Ние разполагаме с трима генералщабни офицери — отговори веднага Паприков. — За по-добра възможност от тази не може и да се мисли. Предлагам капитан Блъсков, чиито дружини са в средата на позицията, да поеме центъра. Капитан Михаил Савов — левия участък. Ротмистър Бендерев — десния. Нека се поясня. Най-голямата заплаха е за десния участък. Ако сърбите предприемат действия там (а това е почти сигурно), за да отхвърлят нашите части или да ги обхванат от север, ние трябва да се защитим, като преминем в настъпление. Днес Бендерев проявява най-големи настъпателни пориви и задачата ще бъде като че ли най-подходяща за него. Началниците на центъра и левия фланг да водят строго отбранително поведение, и то по такъв начин, че да не разчитат на резервите, а само на частите, с които разполагат. Това ще ни даде възможност в случай на необходимост да сме в състояние да подкрепим Бендерев с две дружини и една батарея.

— Приемам! — каза пръв Бендерев.

— Някой друг да има възражения? — запита Гуджев, но никой не се обади. — В такъв случай, господа, да смятаме съвещанието ни за завършено. Началниците на участъците да отидат при частите си. Ние с капитан Паприков ще се явим при Негово Височество да му доложим решенията ни, след което ще ви уведомим дали сме получили одобрението му. Лека нощ, господа. И нека утре бог да подкрепи нашето оръжие!

Наближаваше полунощ.