Цончо Родев
Изпитание (48)

1

2 ноември

Като приеха окончателния план за войната, крал Милан и неговият началник на Генералния щаб полковник Йован Петрович решиха да потърсят casus belli^[1]. Още на 17 октомври, преди свикването на Висшия военен съвет, те заповядаха на началника на Шумадийската дивизия да извърши нощно нападение срещу българските позиции при Гойни дол, „но да изглежда така — добавяха в заповедта, — като че ли ние сме предизвикани“. Полковник Бинички направи няколко опита, но слабите български части бяха твърде далеч от границата и упорито отбягваха да се поддадат на предизвикателствата. Това принуди Бинички на 20 октомври да отговори на заповедта така: „По цялата линия срещу нас и по-далеч от границата има едва 300 българи, по-голямата част селяни… Състоянието на българите — отчаяно; голям страх ги е обладал, та са отстъпили, като са оставили отделни часови по височините далеч от границата. Затова е мъчно да се устрои нападение според депешата на военния министър, без разрешение да се проникне по-дълбоко в България.“

Тогава военният министър потърси повод за война на друго място, където двете войски се намираха наблизо една до друга. Такова място беше границата срещу Трън. На 24 октомври Моравската дивизия започна тук непрекъснати, всекидневни предизвикателства; на 28 октомври сръбски части навлязоха два километра в българска територия и не се оттеглиха до обявяването на войната; на 1 ноември нервите на българите най-сетне не издържаха и при Цвятков гроб те отговориха на огъня с огън; престрелката продължи през целия ден и в нея загина редникът Петър Лазов — първата жертва на братоубийствената война.

Поводът за войната беше създаден.

 

 

На 1 ноември полковник Петрович изработи една дълга и подробна диспозиция в стила на Молтке, в която всичко беше предвидено с пруска педантичност. Казано общо, в диспозицията се предвиждаше настъпление по цялата линия — от Дунав до връх Патарица, най-южната точка на сръбско-българската граница. Тимошката армия получи заповед да настъпи едновременно към Видин, Кула и Белоградчик с крайна цел „мортифицирането“ на Видин. Конната бригада, Дунавската, Шумадийската и Дринската дивизия трябваше да настъпят откъм Пирот със задача да завземат Цариброд и до вечерта да овладеят Калотина, като затворят Драгоманската теснина. Само Шумадийската дивизия трябваше да завие на юг, да заеме връх Кукли и да подпомогне Моравската дивизия в похода й към Трън. Завземането на Трън беше възложено на моравци.

Тази добре съчинена диспозиция не даде никакъв резултат. Първата пукнатина в нея дойде от север. Генерал Лешанин, командир на Тимошката армия, телеграфира, че изобщо не може да предприеме действия през този ден, а ще го използува за съсредоточение с оглед настъплението да започне на 3 ноември. Не осъществи диспозицията и Нишавската армия. Нейните четири дивизии потеглиха с три-четири часа закъснение. Слабите български авангардни части оказваха навсякъде неочаквана съпротива, която задържаше напредването на дивизиите. Един незначителен български отряд води упорит бой срещу Дринската и Дунавската дивизия, забави ги и затова те можаха да завземат Цариброд едва към четири и половина часа следобед, но до Калотина не достигнаха. Не беше по-щастлива и Шумадийската дивизия. Нейните три полка се натъкнаха на една запасна рота и една чета опълченци, водени от капитан Букурещлиев, и след две сражения, в които трябваше да развръщат всичките си сили и да вкарват в действие артилерията си, до вечерта едва достигнаха Бански дол. Но най-печални бяха резултатите на Моравската дивизия. Нейният командир полковник Топалович издаде заповед, в която казваше, че войната ще се обяви „нощес“ и действията ще започнат „утре“. Но полковник Гайнович, който командуваше разположения срещу Цвятков гроб 1-ви полк, получи заповедта едва на 2 ноември през деня. Той не можа да разбере заповедта на Топалович и изпрати куриер да пита дали „утре“ се отнася до 2 или 3 ноември. И стана така, че там, където от една седмица се водеха непрекъснати боеве, сега, когато войната беше обявена, целия ден владееше необикновена тишина. Главните сили на дивизията минаха границата при Дъсчен кладенец. Началникът на българската гранична застава поручик Топалов, който командуваше 70 опълченци и 32 конни жандарми, прие сражението срещу двата моравски полка и ги задържа в продължение на цели пет часа. Когато Моравската дивизия най-после отхвърли упоритите граничари, вече изобщо не можеше да се мисли за достигане на Трън. Не беше по-голям успехът и на Конната бригада. Тя достигна село Смиловци, където беше посрещната от дружината на капитан Бахчеванов и неговите четири витвортови оръдия. Бригадата се спеши и поведе бой, в който не спечели нито една педя земя, и се принуди да пренощува на самата граница.

Така завърши първият ден на войната, в който най-голямото напредване на сърбите беше на пет километра в българската територия…

В последните два дни Мартин Мартинов беше изминал около 150 километра на кон. Вчера беше яздил от София до Дупница и Кюстендил, а сутринта, когато получи съобщението за обявяване на войната, той умори под себе си три коня, но в пет часа следобед вече се намираше в Трън.

… Когато насядаха около масата в онази стаичка, която капитан Генев бе превърнал в свой щаб, Мартинов напразно се мъчеше да си обясни учудените и смаяни погледи, които другите му отправяха. Генев, Мечконев и пионерният поручик Матеев, същият, който беше укрепявал позициите при Трън и Врабча, го гледаха така, сякаш го виждаха за пръв път през живота си; дори майор Гуджев, който беше пристигнал по едно и също време с Мартинов в Трън, го наблюдаваше странно с подпухналите си от безсъние очи.

— Какво? — запита Мартинов, като започна да се чувствува неудобно. — Защо ме гледате така?

Те се засмяха. И за всичките отговори капитан Мечконев:

— Не се сърдете, Мартинов. Няма нищо особено. Но видът ви е малко, как да кажа, необичаен. Брадясал, със сплъстени коси и с лице, по което има един пръст кал — вярвайте, за пръв път ви виждаме така. Дявол да го вземе, нали винаги сте били образец на опрятен офицер!…

Майор Аврам Гуджев, висок и чернобрад румелийски офицер, почука с молив по масата и привлече вниманието на офицерите към себе си:

— Хайде, да оставим тези приказки, господа — каза той с уморен глас. — Имаме да разискваме много по-сериозни въпроси. Отечеството, господа, ще ни потърси сметка какво сме направили за неговата защита, а не дали сме бръснати и с чисти якички на мундирите. — Той се наведе над картата, която Генев беше разгънал на масата, и започна да обяснява положението след първия боен ден. Линията, с която очерта завладените от сърбите земи, минаваше твърде близо до границата, но затова пък кръгчетата, представляващи техните дивизии, и дебелите стрелки, очертаващи посоките им, бяха повече от заплашителни. — Виждате — завърши той, — положението е съвсем сериозно. Ударът на противника се разпределя равномерно в две посоки. Струва ми се, че утре тук, при Врабча и Трън, ще бъде главната тежест на боя. На Сливница ние разполагаме с достатъчно сили, за да удържим неприятеля поне два дни, докато тук… — Той не се доизказа, но всички го разбраха: при Врабча и Трън българските сили бяха напълно недостатъчни, за да спрат настъплението на двете сръбски дивизии. А паднеше ли Трън, пътят през Брезник и Радомир за София беше открит. — Докладвайте, капитан Генев — завърши майор Гуджев.

Капитан Генев, който командуваше целия Трънско-Врабчански отряд, сухо и нервно обясни положението. Веднага пролича, че страховете му произлизаха главно от настъплението на Моравската дивизия към Трън; тук, на хълмовете източно от града, виждаше Никола Генев развръзката на утрешния ден. Затова в разпорежданията си той беше привлякъл главните сили при Трън, като бе взел даже дружината от Плевенския полк, която беше предназначена за Врабча. Така при Трън имаше четири дружини, докато на Врабча оставаха само една рота от Плевенския полк и една запасна рота от Софийския.

— Положението е във висша степен тревожно — приключи Генев. — Не съм майка за Трънската позиция и мащеха — за Врабчанската. Но силите ни са недостатъчни, за да удържим и двете. Вместо да разхвърляме силите си и да бъдем бити на двете места, аз съм на мнение да жертвуваме едната позиция. По-важно е да запазим Трън. Удържим ли се тук дори и с цената на Врабча, ние спираме главния напор на сърбите.

Аврам Гуджев извърна към него зачервените си очи.

— Искате да жертвуваме Врабчанската позиция? Добре ли ви разбрах, Генев?

— Не, господин майор. Не ме разбрахте добре. — Врабча има важно стратегическо значение. Но ние просто нямаме сили да удържим двете позиции. Най-настоятелно моля да не се отслабват войските при Трън.

— И Врабча да остане с две роти?

— Моля Врабчанската позиция да бъде подсилена с други части.

— Други части! — кресна Гуджев, като разтърси черната си брада. — Откъде да ги взема, тези „други части“? Вие знаете с какви сили разполагаме. Всичко е изпратено на първа линия и нямаме даже една дружина в резерв. Или може би предлагате да изтеглим войски от Сливница за сметка на Врабча?

За една минута настъпи мълчание. После се обади Матеев:

— Струва ми се, че капитан Генев има право, господин майор. Трънската позиция е голяма и лошо укрепена. За да я удържим, ще бъдат необходими поне четири дружини. Положението при Врабча е по-добро. Там позицията е върху по-малка площ и добре изградена. Мисля, че дружина и половина с една батарея ще бъдат достатъчни за нея.

— А имаме само половин дружина — свадливо настоя Гуджев.

— Аз не съм съгласен с капитан Генев — обади се Мечконев. — Между двете позиции аз отдавам по-голяма важност на Врабчанската. Ако удържим нея, войските там ще се явят във фланг на Моравската дивизия, която, дори и да пробие при Трън, не ще посмее да напредне, щом като Врабчанският отряд може всеки момент да я удари в тил.

— И какво предлагате?

— Да разпределим силите по равно между двете позиции. Убеден съм, че с три дружини при Трън и три дружини при Врабча ще спрем настъплението и на двете сръбски дивизии.

— Това е невъзможно! — възкликна Генев.

— А вашето мнение, капитан Мартинов?

Мартин Мартинов сякаш се събуди от сън. До този момент всички съображения на спорещите офицери, бяха достигнали до съзнанието му някак си отдалече, разсеяно, както се носи ехото в планината.

За какво говореха сега Гуджев и другите? За какво спореха и се караха? Както и да се изказваха, зад думите им не се ли криеше все едно и също: смърт, рани, страдание? Какво значи „да се удържи или да се жертвува позицията“? Това не беше игра на шах, в която между приятните разговори човек жертвува пионки, офицери, коне. Не, тук всяка пионка означаваше жив човек и една човешка съдба. Кажеш му „Напред!“ и той тръгва да изпълни заповедта ти, макар че не е бездушното дръвце на шахматната фигурка, а същество като тебе, което люби, страда, мечтае, радва се и се надява. Тръгва, спира, с гърдите си един куршум и пада. Той не е фигурката, която след минута играчът отново ще нареди върху таблото. Той пада завинаги, престава да бъде онова, което е бил, изчезва и заедно с него изчезват любовта, страданието, мечтите, радостта и надеждите. Те умират заедно с него и дори много преди него. Изпепеляват се още преди тялото на човека, който ги е носил, да се превърне на пепел. Цената на това парче земя, което на сухия военен език се наричаше „позиция“, заслужаваше ли жертвата на тези десет, сто или хиляда човешки същества?

И сега от него, Мартин Мартинов, очакваха да даде съвет как по-лесно, по-бързо и по-ефикасно да се принесе тази масова жертва…

— Ще приема общото решение и вашата заповед, господин майор — каза Мартинов.

— Как? — недоволно смръщи вежди Гуджев. — Нямате ли никакви лични съображения, предпочитания?

— Имам — неочаквано и за себе си произнесе Мартинов. — Ако позволите, бих предпочел да остана на Трънската позиция, а не на Врабчанската. Тук има две дружини от моя полк. Хора, които познавам, зная качествата и възможностите им.

— Подкрепям желанието на капитан Мартинов — каза бързо Генев. — Предлагам той, като по-старши от мене и като командир на двете дружини бдинци, да остане тук, а аз да бъда изпратен на Врабча. Запознат съм добре с Врабчанската позиция, докато Мартинов сега ще я види за пръв път. Без да го подценявам, на мнение съм, че моето присъствие на Врабча ще бъде по-полезно от неговото.

Генев наистина казваше онова, което мислеше. Но не докрай. Имаше още едно съображение, което обаче предпочете да премълчи. Когато преди малко говореше за жертвуване на Врабчанската позиция за сметка на Трънската, то не беше защото той, Никола Генев, щеше да защищава Трънската. Това той предлагаше по искрено вътрешно убеждение, а не от страх за собствената си кожа. И като се боеше да не го сметнат за страхливец, който строи стратегията си с оглед на своята сигурност, той с готовност приемаше да отиде там, където по негово настояване опасността щеше да бъде най-голяма и поражението — почти сигурно. Но Генев не изказа тези свои мисли. В час като този те биха представлявали глупава и неуместна сантименталност.

Майор Гуджев понечи да каже нещо, но в това време в стаята влезе капитан Стефан Тошев, командирът на Втора бдинска дружина. От цялата напета фигура на новодошлия личеше, че носи някаква важна и при това хубава новина.

— Докладвайте, Тошев — кимна Аврам Гуджев.

— Пристигнали са двете дунавски дружини, господин майор. Същите, които чакахме от Радомир. Загубили са се в тъмнината и едва преди половин час един наш патрул ги открил при Секиричкия мост.

— Ето тук — обясни Генев, като показа на картата. — Точно на кръстопътя между Брезник, Трън и Врабча.

— Отлично — потри коравите си длани Гуджев. — Да не бяха извървели петдесет километра върху собствените си крака, бих рекъл, че сам господ ги праща.

— Какво ще заповядате, господин майор? — попита от вратата Тошев.

— Изпратете един вестовой да им каже да чакат там, където са — заповяда началникът на Западния корпус. И добави: — После можете да дойдете тук, капитан Тошев. Ние не вършим нищо тайнствено. Добре е и вие да се запознаете с решенията ни.

Тошев излезе да предаде заповедта. Докато се върна, никой в стаята не проговори. Капитан Генев, който играеше ролята на домакин, се залови да почиства фитила на газената лампа и стаята се изпълни с тръпчива миризма на петрол.

— И така, предлага се Генев и Мартинов да разменят местата си — внезапно каза Гуджев, когато всички се събраха пак около масата. — Признавам, че това предложение не е лишено от здрав разум. Но… — той примига няколко пъти с подпухналите си клепачи, — но в щаба на корпуса ние премислихме този въпрос и решихме Мартинов да отиде на Врабча. Не смятам да изменя това решение. За началник на Врабчанската позиция назначавам, капитан Мартинов.

— С двете роти? — подхвърли капитан Мечконев.

— Не, не само с двете роти — отвърна, без да се разгневи, майорът. — Двете дунавски дружини ще оправят работата. Вие, поручик Матеев, казахте, че дружина и половина ще бъдат достатъчни за Врабча, нали?

Матеев наистина беше изказал това мнение. Но сега, когато съзна отговорността, която падаше върху плещите му, направи уговорки:

— При общия недостиг на силите, господин майор. Дружина и половина — това означава шест роти. А срещу тях ще има цяла дивизия…

— Тогава какво предлагате, дявол да го вземе? — неочаквано викна Гуджев с дебелия си гърлен глас. — Или са достатъчни, или не са достатъчни! А вие — хем тъй, хем иначе…

Гневът му не беше оправдан. В края на краищата един майор и при това началник на целия Западен корпус можеше или трябваше да може да прецени по-добре силите и възможностите от един пионерен поручик. Но човек с колеблива натура и с вечно съмнение в правотата на собствените си решения, Гуджев винаги предпочиташе да се обляга на чужди мнения.

— При общия недостиг на силите мисля, че шест роти ще са достатъчни — не съвсем уверено потвърди поручикът.

— Тогава да приключим, господа — каза Гуджев. — И тъй, капитан Мартинов остава началник на Врабчанския отряд, а капитан Генев — на Трънския. Предвид на утрешното сериозно сражение аз ще остана тук и ще поема съгласуването на действията на войските от Трън, Врабча и общия резерв. В помощ на двете роти, които се намират на Врабча, заповядвам там да се отправи Трета дружина от Дунавския полк, а Четвърта дружина да остане при Секиричкия мост като общ резерв на двата отряда. Ще се бием за всяка педя земя. Един спечелен ден може да бъде решителен за крайния изход на войната. Някакви въпроси?

Като се разбра, че никой няма да зададе въпрос, капитан Генев се обърна към Тошев:

— Чухте разпорежданията за утре, капитан Тошев. Като началник на отряда аз ви назначавам за началник на Трънската позиция.

— Слушам! — отговори просто Стефан Тошев, като козирува.

— А аз утре ще отида на Врабча в помощ на Мартинов — каза Мечконев. — Ако, разбира се, нямате нищо против, господин майор.

В това решение на Мечконев имаше прикрит упрек срещу подценяването на опасността при Врабча. Гуджев го схвана, но предпочете да не се впуща в дребнави спорове и мълчаливо даде съгласието си. Всъщност в себе си и той чувствуваше страх за Врабча. Шест роти срещу цяла дивизия — дори Мартин Мартинов да бъдеше втори Столетов, пак трябваше да стане чудо, за да превърне Врабча във второ Орлово гнездо…

Капитан Генев погледна часовника си. Оставаше един час до полунощ — заседанието беше продължило твърде дълго.

— Ще хапнете ли нещо, господа? — попита той, като отново си спомни, че е домакин. — Утре ни чака тежък ден, ще имаме нужда от сили.

— Добре би било да хапнем, но няма време — каза Гуджев. — До сутринта ни чака още много работа. Свободни сте, господа. И нека утре бог да е с нас. — Офицерите станаха, поздравиха и тръгнаха към вратата. — Останете още за минута, капитан Мартинов — предложи Гуджев.

Мартинов се подчини. Предполагаше, че началникът на Западния корпус щеше да му даде някакви допълнителни инструкции, но се случи друго. Майор Гуджев му предложи цигара, запушиха, после го улови под ръка и го изведе в двора на къщата, превърната от Генев в щаб на отряда.

Беше студена есенна нощ. От запад, откъм Сърбия, долиташе леден влажен вятър, който пронизваше още незасъхналите от дневния дъжд дрехи и вкочаняваше телата. Облаците, които от два дни се стелеха ниско над земята, се бяха разкъсали и сега, сини и изцъклени, по небето трепкаха хиляди звезди. На пътя пред дворната врата стояха няколко души, пушеха, говореха полугласно и зиморничаво потропваха на едно място. От време на време се чуваше и пръхтене на коне. Вестовоите чакаха своите началници да свършат заседанието.

— Не се сърдете за това, което ще ви кажа, Мартинов — заговори Гуджев. — Познаваме се отдавна. Колко има вече? Пет години? Или шест?

Майорът замълча, но Мартинов не отговори. Той разбираше, че тези въпроси са само увод, и чакаше началникът му да каже главното.

— Познаваме се добре — продължи след малко Гуджев. — Зная вашите разбирания и сега, докато говорехме вътре, през цялото време чувствувах душевната борба, която ставаше във вас. Вярвайте ми, Мартинов, макар и да не споделям вашите житейски възгледи, бих направил всичко, за да ви спестя утрешното изпитание. За съжаление невъзможно ми е да го направя…

— Да не говорим за това, господин майор — тихо отвърна Мартинов.

— Опитайте се да ме разберете. Войските ни са недостатъчни, но още по-недостатъчни са офицерите. Взводовете ни, а даже и някои роти, се командуват от унтерофицери. Ето, плевенската рота, която е на Врабча, се командува от фелдфебел. Просто нямам възможност за избор, Мартинов. Така или иначе, вие сте офицер, командир на полк и имате отлична подготовка. Каквито и да са разбиранията ви, не мога да не използувам такъв офицер като вас.

— Вие сте абсолютно прав, господин майор. — Мартинов се чувствуваше засрамен от кроткия и наставнически тон на майора. — Не е необходимо да ми се извинявате. Зная своя дълг и ще положа всички сили да го изпълня достойно… колкото и известни неща да са тежки за мене…

— Искрено се надявам, че ще бъде така, Мартинов — без особено убеждение потвърди Гуджев. — Винаги съм мислил, че вие не се познавате добре. Вие сте истински патриот и физически силен мъж, а това са първите качества на образцовия войник. Ако не сте ги открили у себе си, вината не е ваша. Причината е само тази, че никога досега животът не ви е принуждавал да извадите на повърхността и другите си качества извън чувствителността, отзивчивостта и добродушието. Сигурен съм, че сега, като преминете през изпитанието на огъня, вие сам ще откриете действителната си стойност.

Мартинов хвърли на земята угарката и я настъпи с тока на ботуша. Посрамен, той имаше желание да отговори остро и с достойнство. Но не го направи. Съзнаваше, че Гуджев му говореше по този начин не от желание да го уязви, а защото той, Мартинов, с целия си досегашен живот бе давал основание за такава преценка и в края на краищата — за такива думи. Всъщност той трябваше да изпитва благодарност, а не огорчение. Справедливостта изискваше Гуджев да го мъмре и да изисква, а не да го щади и наставлява като дете.

— В огъня дървото изгаря, а стоманата се закалява — рече Гуджев.

Не се доизказа, но Мартинов разбра и премълчаното. Майорът искаше да каже: „Вие се смятате сухо дърво, което огънят мигновено ще изпепели, нали? Всъщност и аз се страхувам, че е така. Но същевременно аз вярвам във вас, Мартинов. Вярвам, че дървото е само обвивка, под която се крие истинска стомана. Пожелавам ви огънят да изгори дървото, но да закали стоманата!“

— Това беше всичко — завърши Гуджев и го потупа дружески по рамото. — Сега вървете и се сражавайте като лъв. Не, като човек, в чиито жили тече българска кръв!

Две тъмни фигури приближиха до тях. По гласа познаха, че единият беше капитан Никола Генев.

— Ще тръгвате ли, господин капитан? — обърна се той към Мартинов. — Вие не знаете пътя за Врабча, а в тази катранена нощ надали ще го намерите. Ето този юнак ще ви води. Позволих си да го назнача за ваш вестовой. Казва се Радой Митов, доброволец от софийската рота на Врабча. — Генев се засмя добродушно. — Инат е като всеки чистокръвен шоп, но е служил в някаква софийска къща и се е поотракал. Знае дори да говори на „вие“ и на „господине“…

— Ще с’стараем, гос’ин кап’тан — извика поласкано вестовоят. И добави свойски: — Я знаем гос’ин капитана.

— Знаеш ме? — полюбопитствува Мартинов. Той не беше ходил на позицията и не познаваше дори ротните командири, камо ли войниците.

— Тъй вярно, гос’ин кап’тан — потвърди с готовност войникът. — Прихождали сте у моя чорбаджия. Я бех портиерин у Стамат Хаджиспасов.

Мартин Мартинов усети как под небръснатата си брада и събраната по пътищата на Югозападна България кал се изчервява. Смути се и почти цяла минута не намери какво да каже. После, като се уплаши, че всички ще забележат и разтълкуват смущението му, рече с излишна припряност:

— Добре, Радой. Сега да тръгваме.

Вестовоят доведе два коня. Мартинов се сбогува с Гуджев и Генев, пъргаво се метна на седлото и последва водача си. Десетина минути той напразно напряга очи да преодолее мастиленочерния мрак на нощта, но пак не видя нито път, нито камък, нито дърво. Чуваше само тропота на предния кон и се насочваше по него. Най-сетне отпусна поводите, подкара ходом и се повери на инстинкта на животното. След още няколко минути Радой също задържа коня си и двамата тръгнаха един до друг. Докато яздеха така в тъмнината, Мартин Мартинов изведнъж изпита желание да разпита вестовоя за семейство Хаджиспасови и специално за Олга, да научи някакви новини за нея от последните дни преди обявяването на войната. Поколеба се, но успя да пропъди това желание — сега не трябваше да се занимава с миналото, а да съсредоточи всичките си усилия върху задачата, която му предстоеше да разреши утре.

— Е, какво, Радой — подхвана капитанът, — ще се бием ли?

— Па оти да се не бием, гос’ин кап’тан — отговори словоохотливо войникът. — Нали затуй сме се сбрали. Че бием сърбино, та дим че се дига…

„Разбира се, за това сме се събрали — помисли горчиво Мартинов. — Ето този прост шоп е всъщност много по-умен от мене и много по-лесно открива цялата мъдрост на минутата: станала е война, той се е записал доброволец, дошъл е на фронта, ще бие сърбина и после отново ще се върне в селото си или на портиерската си служба у Хаджиспасови. Толкова е просто всичко! Просто и естествено. Той не философствува, не се рови в етиката на войната, не се измъчва от разсъждения за смисъла и безсмислието на смъртта. Той знае само, че родината му е нападната, и това за него е всичко. По-нататък не мисли. Един инстинкт, по-стар от самия него, му заповядва да отиде да се бие, да убива или да бъде убит, и това е началото и краят на цялата му философия!“

Конят се уплаши от нещо и подскочи настрана. Мартинов го успокои с ласкаво потупване по врата, после продължи прекъснатия разговор:

— Ще бием сърбина, казваш. Че то не е малка работа бе, Радой! И сърбинът е човек като тебе и мене. Лесно е да му теглиш куршума. Но помисляш ли си, че може да има млада невеста или там, в неговото село, да го чака изгората му?

— Ако има невеста, да си е седел при невестата — отвърна веднага вестовоят дълбокомислено. — Кой дявол тражи тук, у наша земя? Отечество е туй, гос’ин кап’тан, не е съдрани беневреци. Посегне ли му некой, че го стиснем за гушата, па ако ще десет невести да го чекат. — И заключи: — Тъй стават те, тия работи, гос’ин кап’тан. Щом е българска земя, че я браним, па каквото че става, да става…

„Такъв човек Гуджев не би се заловил да убеждава — с лека тъга и малко завист помисли капитан Мартин Мартинов. — За него веднага се разбира, че е стомана, а не дърво… Защото той знае неща, които от никакви колежи и никакви книги не могат да се научат!“

Докато стигнаха на Врабча, не отвори повече уста. Но продължи да мисли върху простия урок, който бе получил от неграмотния войник.

 

 

Запушалката изхвръкна с трясък и се удари в тавана на пиротската Рабенова кафана. Докато кралският камериер Антон, чиято единствена грижа беше да създава на краля онези удобства, които имаше в Белградския дворец, разливаше по чашите пенливото шампанско, няколко по-млади офицери извикаха нетърпеливо:

— Живео!… Живео краљ!…

Милан се изправи, изчака шумът да заглъхне и вдигна чашата си:

— Господа, да пием за днешната славна победа на юначната сръбска войска. — Отново прозвучаха възгласи „Живео!“ и ръкопляскания, тон на които даде току-що дошлият от Цариброд командир на Дринската дивизия полковник Мишкович. — Днешната победа доказа — продължи кралят, като хвърли бърз предупредителен поглед към онези офицери, които вече нетърпеливо приближаваха чашите към устните си, — че в нашите жили продължава да тече кръвта на Милутина и Стефана Душана. Още от първия ден на войната врагът изпита силата на нашето оръжие и сега в панически страх слуша как земята му се тресе от марша на победоносната сръбска войска. Господа! Досега ние само предполагахме, но днес вече можем да кажем със сигурност: няма да мине седмица и ние ще диктуваме в София условията на мира, а после ще се върнем по домовете си, за да бъдем увенчани с лаврите на победата. — На здраве, господа!

И сякаш за да даде пример, кралят на един дъх пресуши чашата си. Всички последваха неговия пример.

Днес беше наистина щастлив ден за крал Милан. Вече от месеци той се измъчваше от ревнива завист към успехите на българския княз, страдаше от невъзможността да извърши някакъв голям, особен подвиг, който да го нареди между най-славните сръбски крале и… да закрепи разклатения под нозете му трон. Но сега вече беше друго: войската му настъпваше навсякъде, разгонваше като пилци българите и в щаба непрекъснато валяха телеграми за все нови и нови победи и завладени земи. Да, сега наистина нямаше място за съмнения!…

Милан направи знак на камериера Антон да напълни отново чашата му и огледа събраните в кафаната офицери. В повечето очи прочете възторг и воински ентусиазъм. В повечето, но не във всичките. Ето доктор Джорджевич например се усмихваше снизходително, почти подигравателно; капитан Нешич не беше отпил повече от една глътка от шампанското си и със съсредоточено и недоволно лице се взираше в кехлибареножълтата течност. Луди ли бяха тези хора? Как можеше един сърбин и сръбски офицер да не се радва в такава вечер?

— Какво става с вас, капитан Нешич? — попита предизвикателно кралят. Без да го съзнава, той избягваше да се закача със злоезичния Владан Джорджевич, който имаше проклетата дарба да намира отровен отговор на всеки зададен въпрос, и предпочете да атакува адютанта си. — Като ви гледам, оставам с впечатление, че изпитвате някаква неудовлетвореност. Ще споделите ли мислите си с мене и господата от щаба?

Светозар Нешич се смути и приготви уста да отхвърли предположението на краля. Но после, изглежда, събра смелост и отговори:

— Наистина съм смутен, Ваше Величество. Измъчва ме мисълта, че днес, воювайки срещу крайно слаби български предни отряди, нито една наша част не изпълни поставената й задача.

— Но затова пък напредваме по цялата линия! — подхвърли полковник Атанацкович, като многозначително показа с очи закачената на стената карта с набодени по нея сини знаменца. — От Власина до Ржана!

— Това дори не е и полууспех — отвърна му веднага Нешич. Сега, като говореше на началника на оперативното отделение, а не на краля, той беше по-смел в думите си. — Колко българи убихме този ден? Има ли и една дузина? А колко територия завладяхме? Вижте на картата. Най-голямото ни настъпление не надвишава осем до десет километра.

— Между това българите употребиха бляскаво днешния ден — обади се и Джорджевич, сякаш да не пропусне случая да подхвърли една от своите остроти. — Техните малки отделения по границата задържаха цялата наша армия, а българските и румелийските полкове преминаха шестдесет-седемдесет километра от Пловдив за Сливница… Ако някой латински историк описваше тази наша война, той би могъл със спокойна съвест да пише за днешния ден на нашето воюване: Diem perdidi^[2].

— Кой ви каза, че българите са се придвижили на седемдесет километра от Пловдив за Сливница? — трепна кралят.

— Никой — отговори спокойно д-р Джорджевич. — Но ако не са го направили, победата ни ще бъде безславна, защото това ще означава, че сме воювали срещу глупаци!

Кралят се успокои. Кой щеше да бъде този българин, който да съумее веднага да се оправи в сложната обстановка на войната? Някой от тези не помирисвали барут, капитани? Или грандоманът Александър? Пък и как се изминават така седемдесет километра на ден?

— Е, какво — запита Милан, — значи вие двамата недоволствувате пред успехите, така ли? От какво всъщност недоволствувате? От сръбския войник или от неговата Върховна команда? Отговорете вие, Нешич!

— От неизпълнението на задачата, Ваше Величество. Диспозицията ни за утре е радостна по дух, но завършва с едно по същество печално общо разпореждане. — Той вдигна един лист от масата и прочете: — „Всички части ще настъпят утре, за да продължат изпълнението на задачата по днешната диспозиция.“ С една реч — оставихме днешната работа за утре. Във войната един ден е много нещо, Ваше Величество.

— Какво казва? Какво казва? — провикна се пискливо Йован Петрович, който отново беше пропуснал част от разговора. Началникът на артилерията полковник Богичевич му предаде мнението на двамата недоволници. — Не сте прави, господа — наставнически рече Петрович, след като изслуша обяснението. — Ние не сечем дърва, а воюваме с хора и срещу хора. Във войната винаги има изненади. Днес ще настъпим по-малко от предвиденото, утре — повече. Това е войната! Важното е, че и днес, и утре ще настъпваме.

— Такова е и моето мнение — съгласи се веднага кралят, сякаш бързайки да предотврати някоя нова реплика на Нешич или Джорджевич. — Важното е, че настъпваме и ще настъпваме, докато развеем знамената си в София… въпреки черногледството на неверниците. Да вдигнем чашите, господа, и да пием за победата!

Но шампанското вече не му се услаждаше…