Цончо Родев
Изпитание (24)

10

Уморена от наслада, разтопена в сладостна нега, Елисавета лежеше на рамото му. Беше една от онези минути, изпълнени с унеси приятна отпадналост, в които всичко изглежда излишно и принудено, дори и най-искрената нежна дума. Без да отмества жената от рамото си, Кронислав Херуц протегна ръка към нощното шкафче, взе една цигара, после разчисти въглените по мангала и я запали. Вдъхна няколко пъти. Стори му се, че димът достига до всяка клетка на умореното му тяло.

— Дай и на мене — неочаквано помоли Елисавета.

— Цигара? — изненада се той. — За пръв път чувам, че пушиш…

— Не пуша. Никога не съм пушила.

— Тогава?

— Просто… просто искам да правя всичко, каквото правиш и ти.

Херуц не й даде цигара, а само я притисна ласкаво до себе си. Той интуитивно усети искреността й и това едновременно го трогна и разнежи. Да, Елисавета беше искрена. Може би изборът й беше донякъде случаен, но чувството й беше неподправено, силно и откровено.

— Жалко, че не съм те срещнала преди двадесетина години, Крониславе — прошепна тя и въздъхна.

Той й отговори само с нова ласка.

Докато гледаше клъбцата дим, които лениво се издигаха към тавана, Херуц се замисли върху думите й. Ако бяха се срещнали преди двадесетина години… Кой знае, може би Елисавета беше права. В своите привички и възгледи, в презрението си към условностите, в особеностите на характерите и дори на физиката си двамата си приличаха и си подхождаха напълно. За пръв път, откакто я познаваше, хърватинът си помисли, че ако я беше срещнал в годините на своята младост, той би намерил в нея всичко, от което се нуждаеше; тогава навярно „последният епикуреец“ не би съществувал, но затова пък Херуц не би познал онази тягостна празнота, която все по-често и по-често го спохождаше.

Един необичаен звук прекъсна мислите му. Херуц познаваше шумовете на къщата и затова веднага разбра — някой бе отворил външната врата и идваше при него. След секунда се разнесоха тежки стъпки, които караха старата дървена стълба да заскърца плачливо. С един бърз поглед, Херуц се увери, че резето на вратата е спуснато.

Стъпките достигнаха до вратата и без почукване някой натисна бравата, после я разтърси. Премаляла от страх, Елисавета бе престанала да диша. Притиснал я до себе си, Херуц мислеше напрегнато. И тогава човекът пред вратата извика:

— Отворете, Херуц. Зная, че сте в къщи.

Журналистът въздъхна с облекчение — гласът принадлежеше на приятеля му Анастас Бендерев.

— Не се бой — прошепна той на жената до него. — Един приятел, ротмистър Бендерев.

— Отворете, Херуц — продължи да вика от другата страна на вратата офицерът. — Отворете или ще строша вратата.

— Той е луд кавалерист — продължи шепнешком хърватинът. — Може и да го направи…

— Тогава?… Тогава… ние…

— Слушай, иди за малко в другата стая. — Жилището на Херуц имаше и втора, малка стаичка, която той използуваше като килер, гардероб и склад за разни непотребни мебели. — Да, иди оттатък и заключи. Аз ще го изпратя набързо.

Елисавета навлече ризата си и тихо се залови да събира разхвърляните из стаята дрехи. В същото време Херуц заговори с нежелания гост, като се преструваше на току-що събуден от сън:

— Кой хлопа там?

— Аз съм, Бендерев. Какво сте се заключили толкова? Да не се страхувате, че ще нахлуе някоя жена и ще посегне на девствеността ви?

— Не бе, човече. Спя.

Елисавета най-сетне събра дрехите си и се отправи към съседната стаичка. Херуц я наметна и със своето топло палто, подплатено с кожа, почака да чуе щракането на ключалката и едва тогава отвори на буйния си и невъздържан приятел.

Обстановката в стаичката не беше такава, че да намали страха й. Нахвърляните един върху друг столове се сториха на Елисавета като някаква чудовищна грамада, от която към нея се протягаха хиляди ръце, а окачените на стената мъжки костюми й заприличаха на важни господа, които я гледаха с присмех и злонамерена подигравка. Тя притисна ръка до сърцето си, като че ли се страхуваше то да не изхвръкне от гърдите, после седна на едно трикрако столче и се заслуша.

— Странен човек сте вие, Бендерев — говореше Кронислав. — Като си наумите нещо, готов сте света да съборите и да го направите. Виждате, спях.

Елисавета чу как шпорите на кавалериста пресякоха стаята. Представи си как той оставя фуражката си на разхвърляното легло, как сядат с Херуц един срещу друг, вземат цигари и запушват; тази картина беше толкова ясна за нея, сякаш присъствуваше невидимо в другата стая.

— Как можех да предположа, че спите — каза и Бендерев. — Часът е пет следобед!

— А представете си, че не спях, а имах гости. Дявол да го вземе, каква чудесна каша бихте забъркали!

Жената се усмихна — самообладанието на нейния Кронислав и вдъхна кураж и й помогна да се успокои. Тя придърпа столчето до вратата, зави се в шубата и продължи да слуша диалога между двамата мъже.

Бендерев: — Това не можех да допусна. Доколкото чух напоследък пак сте посещавали…

Херуц: — Шшшт! Не се увличайте, Бендерев. Простено е да си неразумен, но не и нетактичен. Неразумният създава неприятности лично на себе си, докато нетактичният — на околните.

Бендерев: — Не искам да ви създавам неприятности. Всъщност аз тайно се възхищавам от вас, Херуц. Минахте четиридесетте, нали? Ето, на тези години сте и все още не помъдряхте.

Херуц: — Лесно е да бъдеш мъдър в любовта, когато имаш триста жени като Соломон. Но ако имаш триста страсти и нито една жена — тогава мъдростта е мъчно нещо.

Елисавета продължи да се усмихва. Тя обичаше тези чудновати афоризми на хърватина, в които ръка за ръка шествуваха неговата култура, бързият му ум и циничното му отношение към света.

Бендерев: — Точно за това ви завиждам. Бих искал и аз на четиридесет години да имам вашите възгледи и — чёрт возьми^[1] — успехи!

Херуц: — Престанете да се шегувате с успехите ми, Бендерев. — Той очевидно искаше да избегне тази тема, която не подхождаше за ушите на Елисавета. — Една често повтаряна шега става отегчителна; една често повтаряна закачка се превръща в обида.

Бендерев: — Е, хайде, чак обида! Надявам се, че не сте станали такъв светец, какъвто се представяте. Просто няма да ви отива, Херуц.

Почти напълно успокоена, Елисавета се залови да се облича, но без да престава да слуша. Струваше й се, че чрез неочакваното и опасно нахлуване на Бендерев за пръв път успяваше да надникне в ежедневието на своя Кронислав.

Улисана в сложния лабиринт на роклята си, тя, изглежда, все пак бе пропуснала част от разговора, защото той бе взел нова насока:

Бендерев: — Сега ще ви обясня. Просто трябваше на всяка цена да ви видя. Не се сърдете. Дошъл съм с голяма и преголяма молба.

Херуц (прекъсвайки го): — Само дано не е за пари!

Бендерев: — Как познахте? Имам неотложна нужда от един наполеон, приятелю. След една седмица, като получа заплатата, ще ви го върна чистичък и новичък, блестящ като кавалерийски ботуш на парад.

Херуц: — Много съжалявам. И аз съм останал съвсем без пари и едва свързвам двата края. Моите загребски шефове все по-трудно развързват кесията си. Само съм искал пари, казват, а не съм пращал нищо насреща. А като им пратя някоя информация за политическия живот тук, пак са недоволни. Докога съм щял да им пиша все едно и също! Като че ли аз съм виновен, дето целият живот тук се върти все около тази глупава железница!

Бендерев: — Само едно наполеонче, Херуц! Честна дума, след седмица ще си го получите.

Херуц: — Знаете, че съм готов да ви дам и последния си гологан. Но какво да правя, като нямам? — Чу се издрънчаване на дребни монети. — Ето, гледайте. Това е целият ми капитал. Вземете го. Аз все ще преживея някак си.

Елисавета се натъжи. Кронислав никога не беше споделял с нея своите затруднения и звукът на медиите монети я изпълни със скръб. Той не лъжеше; Елисавета отдавна бе разбрала, че той е готов да даде и последния си залък за приятелите. Тя се замисли как би могла да му помогне, без да засегне гордостта му. Да му предложи заем, той ще го откаже. Да остави незабелязано някаква сума в джоба му — ще го разсърди така, че може да се стигне до нещо непоправимо. Какво да избере? В този момент тя се чувствуваше гузна, че разполагаше с много пари, докато той, любимият й, брои разпилените върху масичката гологани.

Бендерев: — Дума да не става! Щом и вие сте закъсал като мене, няма, да ви взема последните стотинки. Пък аз ви смятах паралия, Херуц.

Херуц: — Какво да се прави? Богат става само онзи, който владее хиляда начина за печелене на пари и само един за изразходването им — скриването им в чорапа под възглавницата… Уви, при мене е точно обратното: знам само един начин за печелене и хиляда — за прахосване.

„И все пак ще му предложа заем — помисли Елисавета. — В това няма нищо обидно. Ще ми ги върне, когато може, пък ако не може — толкова по-добре!…“

Съзнанието за собствената й преданост я разнежи и изпълни с умиление към самата нея. Но още следващата реплика, доловена през вратата, я накара да наостри уши.

Бендерев: — Не унивайте, приятелю. Скоро ще съобщите на вашата „Слобода“ такива новини, че не само ще напълните чорапа под възглавницата, но и ще бъдете провъзгласен за цар на всички кореспонденти!…

Херуц: — Какво, съединението ли? — В гласа му имаше добродушно недоверие. — Помните ли онзи разговор у Паница? Тогава вие сам подкрепихте Арабито против хайдушките планове на Паница и неговите хъшове.

Бендерев: — Далеч съм от тази мисъл. Съединението рано или късно ще стане, но… така както вървят нещата, май повече клони към „късно“.

Херуц: — И какво го спира?

Бендерев: — Волята на руския цар. Без царя и братята руси всичко е само празни приказки. — Пауза. — Впрочем, кой знае? Може и за съединението да пишете наскоро.

Херуц: — Или не ви разбирам, или вие си противоречите, Бендерев. Заговаряте, че се готви нещо голямо, а отхвърляте съединението; отхвърляте съединението като невъзможно за момента, пък после и него захващате да виждате като твърде близко. Да не сте променили мнението си за нуждата от царя и русите? Или вярвате, че чувствата им внезапно ще се обърнат?

Бендерев: — Разбирам недоумението ви, приятелю. То е, защото вие не знаете онова, което зная аз. Не след дълго тук ще станат такива неща, че свят ще ви се завие. Мога да имам доверие във вас, нали?

Херуц: — Знаете, че когато трябва, съм ням. „Acqua in bocca“^[2], както казват италианците. Но ако съобщението ви е чак толкова секретно, по-добре не го казвайте. Нали знаете, понякога и стените имат уши…

Бендерев: — Е, хайде, хайде. — Той се засмя. — Вие, журналистите, навсякъде виждате сензации! Тук ще стават големи работи, Херуц.

Херуц: — Това вече ми казахте.

Бендерев: — На пътя на България има само една преграда. Премахне ли се тя…

Херуц (отново го прекъсва със смях): — Какво, да не сте си наумили да убиете руския цар?

Бендерев (обидено): — Нима мислите, че руският цар е преградата на пътя на България?

Херуц: — Той или неговият неврастеничен характер, все едно…

Бендерев: — Лъжете се, драги. Истинската пречка е тук и живее в палата. Премахнем ли я, тогава отново ще си върнем любовта и на царя, и на руския народ, и не ще има никакви пречки както за съединението, така и за постигане вековните идеали на българина.

Херуц: — Хайде де. Сериозно ли говорите, Бендерев?

Бендерев: — Обещахте ми мълчание, нали?

Херуц: — И пак го потвърждавам, макар че думите ви ми звучат, хм, съвсем фантастично.

Бендерев: — Почакайте и ще видите. — Той се засмя самонадеяно. — Но междувременно подострете пачите си пера…

Херуц: — И за вас, другаря на военния министър, ли е отредена ролята на български Брут?

Бендерев: — Престанете да се шегувате. Недоволството е всеобщо.

Херуц: — Нямам същото впечатление. Обиколил съм половината европейски столици и никъде не съм видял такава любов и преданост към владетеля, както тук, в Княжеството.

Бендерев: — Грешката е, че простолюдието отъждествява немеца с извоюваната си свобода. Разбирате ли ме? Това не е любов към Батенберг, а любов към свободата, погрешно адресирана към неговата личност. Но народът скоро ще разбере, че е грешил. Когато му се каже истината…

Елисавета слушаше и не вярваше на ушите си. Страхуваше се, че ще припадне — така потресена беше от онова, което чуваше.

Херуц: — А ако народът прецени, че вие сте сгрешили? Не, не се смейте. Какво ще стане, ако се видите сам с хрумването си срещу целия народ?

Бендерев: — Не съм сам. Като мене мислят мнозина. И не е хрумване, Херуц. Можете да го наречете решение, мисия, идеология, но не и хрумване.

Херуц (кисело): — Идеологиите са творение на маниаци, храна на безделници, параван за некадърници и люпилня за фанатици. Имах по-добро мнение за вас, Бендерев.

Бендерев: — Вие не сте българин и затова не можете да ме разберете. За българина, любовта към руския народ струва колкото цял полк немски принцове. — Пауза. — Помислете за малко, че сте българин, Херуц. Нямаше ли тогава без колебание да пожертвувате един шваба, за да спечелите приятелството на царя и Русия? Или биха ви липсвали доблест и смелост, за да си извоювате безсмъртие в народната признателност?

Херуц: — Джордано Бурно не се отрече от схващанията си, а Галилей се отрече. И двамата са безсмъртни. Какво излиза от това? Че безсмъртието няма нищо общо с доблестта и смелостта. Достатъчно е да се каже една истина.

Бендерев: — Може би говорите мъдро като свети Йоан Златоуст, но аз не ви разбирам, Херуц. Какво искате да кажете?

Херуц: — Че аз не искам безсмъртие и затова съвсем не се интересувам от такива полици без покритие като доблестта и смелостта. Но ако непременно търсех безсмъртие, аз щях да се стремя към него по пътя към истината, а не чрез безразсъдство. Брут, Херострат и вашият Иванко имат безсмъртие, но златото на ореолите им твърде напомня обикновен пиринч. Как се е получило това? Нали и тримата са притежавали премного доблест и смелост? Причината е, че са се разминали с истината. — Кратко мълчание. Изглежда, Херуц очакваше да бъде прекъснат. — Що се отнася до истината, тя не е на ваша страна, Бендерев. Щом светът е устроен така, че държава без владетел да не може, вие, българите, имате възможния най-добър владетел. Или ако предпочитате, най-малко лошия. Вярно, царят не го одобрява. Но да не те одобрява един неврастеник, това е комплимент, приятелю. А колкото за любовта на руския народ, вие и сега я имате, само че именно неврастеникът не й позволява да се прояви.

Бендерев (сърдито): — Вие светотатствувате, Херуц!

Херуц: — Защото наричам Александър трети неврастеник?

Бендерев: — За това и защото прокарвате разлика между царя и руския народ.

Херуц: — Бомбата, която уби Александър втори, показа, че разлика съществува и за някои от руснаците. — Нова пауза. — И още нещо, Бендерев. Суспендирането на конституцията, най-голямата политическа грешка на княз Александър, беше продиктувана пак от руския цар.

Бендерев: — По̀врага! Съжалявам, че заговорих за това с вас.

Херуц: — Ще бъда щастлив, ако съм ви разколебал.

Бендерев: — Далеч, от тази мисъл! Не съм се разколебал нито за секунда, нито на милиметър. Съжалявам за друго. Аз очаквах във ваше лице да намеря един съмишленик, а си отивам със страх, че съм се изказал пред един предател.

Херуц: — Не ме обиждайте! Познавате ме добре: мога да не споделя една идея, но не мога да стана предател.

Шпорите отново се раздрънчаха — гостът се канеше да си тръгне.

Бендерев: — Значи да разчитам на вас?

Херуц: — Както и досега. Между нас нищо не се е променило… независимо от категоричното ми неодобрение.

Бендерев: — А за мълчанието?

Херуц: — Като гроб, Бендерев. Но все пак един съвет. Вашият народ препоръчва три пъти да се крои, един път да се реже. И то, когато се отнася за аба, по две рупчета аршинът. Вие и вашите приятели трябва не три, а триста пъти да помислите, преди да действувате…

 

 

Херуц изпрати госта чак до външната врата. Когато се върна, Елисавета беше вече в стаята и напълно облечена, седеше с изпънато от напрежение лице накрая на леглото. Той заключи вратата, приближи до жената и се опита да я прегърне, но тя полека го отблъсна.

— Какво ти е? — запита той ласкаво.

— Защо не си ми казал, че си в затруднение?

„О, това ли било! — Той се усмихна вътрешно; беше очаквал по-големи неприятности. — С това най-лесно ще се оправим.“ Без да си дава сметка, той бе започнал, макар и по своему, да държи много на Елисавета.

— Няма значение — отговори небрежно. — Цял живот съм бил така: днес има, утре няма… И както виждаш, не изглеждам от най-бедствуващите. — Той комично се потупа по корема, но Елисавета, мрачна и съсредоточена, не отрази шегата му.

— А казваше, че за тебе съм не само любовница, а и приятел!

— Продължавам да го казвам.

Когато преди половин час бе научила за затрудненията му, Елисавета се бе питала със страх как ще може да му предложи помощта си. Но сега, замислена вече върху втората половина от чутия разговор, всичко се реши някак си много просто. Тя извади от чантичката си малко снопче банкноти и ги остави на масичката до леглото.

— Но…

— Ако наистина ме смяташ за твой приятел, а не само за любовница, с която от време на време прекарваш по някой следобед, не казвай нито дума! — Тя говореше с решителност, каквато Херуц не познаваше у нея. — Това е само заем. Ще ми го върнеш, когато можеш.

Той наистина я смяташе свой чудесен приятел, но въпреки това бе готов да спори и да не приеме заема. Ала сега зад твърдостта на думите й усети някакво още неизказано продължение — заплашително и обещаващо неприятности — което го накара да бъде отстъпчив.

— Не ми е приятно, но щом го поставяш като доказателство за приятелството ми… приемам.

Друг път тя би дала буен израз на радостта си, би се хвърлила в прегръдките му и би го отрупала с ласки. Днес това не се случи. Елисавета се задоволи да престане да говори за случката, сякаш изобщо нищо не бе станало. Зад погледа й имаше някаква мисъл, на фона на която заемът от само себе си избледняваше.

— Какво ти е, Елисавета? — запита той предпазливо.

— Чух разговора ти с Бендерев — отговори тя тихо, но с особени метални нотки в гласа.

— Ах, за това ли? — Херуц махна нехайно с ръка. Искаше да покаже пълно пренебрежение към приказките на офицера. — Един налудничав кавалерист. Не му обръщай внимание.

— Не мога да не му обръщам внимание. Онова… Ужасно е, Крониславе.

Той пак се опита да я прегърне, но Елисавета отново го отблъсна.

— Бендерев е празен бърборко. Познавам го отдавна. Ако половината от думите му се осъществяваха, досега светът хиляда пъти да се е обърнал с краката нагоре.

— Не бъди лекомислен — смъмра го тя. — Бендерев намекна, че съществува някакъв заговор.

Малко раздразнен от това, че беше на два пъти отблъснат Херуц беше готов да каже: „И така да е! Какво ме интересува?“ Но пак забеляза нейното напрежение, и предпочете да замълчи.

— Какво смяташ да предприемеш? — запита Елисавета.

— Аз?

— Да, ти.

— Нищо. Какво очакваш, че трябва да предприема?

— Да съобщиш на княза. Той трябва да бъде предупреден.

Херуц поклати глава. Сега вече разбираше и твърдостта в гласа на Елисавета, и незачитанието й към разговора за заема, и причината, поради която го отблъсваше. През цялото време тя бе мислила за думите на Бендерев и за осуетяването на неговите и на приятелите му замисли.

— Това е невъзможно — каза той без раздразнение, но достатъчно решително. — Първо, аз съм обвързан с обещание да бъда ням като риба.

— Второ?

— Второ, аз съм чужденец и не е редно да се меся пряко в политическия живот на страната. Не се мръщи! Щом си слушала, ти знаеш моето мнение. Но това е друго. Каквито и да са личните ми убеждения, аз не мога да се меся в политиката.

— Тогава аз ще предупредя княза — каза Елисавета. — Нито съм давала клетва за мълчание, нито съм чужденка.

Херуц се засмя пресилено:

— Шегуваш се, нали?

— Никак, Крониславе. Защо мислиш, че се шегувам?

— Защото не можеш да го направиш, Елисавета. Думите на Бендерев ти чу чрез мене, като мой гост. Все едно, че си ги научила от мене. Без мое позволение не би могла… не би трябвало да можеш да се възползуваш от тях. А аз не ти давам такова позволение.

— И ако все пак го направя?

В този момент лицето й нямаше нито една бръчка — така бе то изпънато от нервното напрежение. Това не бе лицето на онази Елисавета, която Херуц познаваше: застаряващата съпруга на един преуспяващ гешефтар; жената с късно пробудените чувства; провинциалистката с морал на столичанка. Не беше влюбената Елисавета, която осмисляше живота си по един-единствен начин — да получава и да дарява радост на любовника си. Тази Елисавета бе друга: волева, непоколебима, твърда, обзета от мрачна и безвъзвратна решителност.

— И ако все пак го направя? — повтори тя въпроса си.

Сега твърдостта в гласа й приличаше по-скоро на екзалтация.

— Ти знаеш… — Херуц не вярваше в заплахата си и по-скоро желаеше да провери докъде е способна да стигне Елисавета.

За няколко минути между тях се възцари мълчание. После Елисавета полека посегна към палтото и маншона си — жест, който подсказваше, че бе взела съдбоносното решение.

— Добре, Крониславе — изрече тя тихо. — Преди да си отида обаче, искам да ти кажа нещо, което никога досега не съм ти казвала. — Преглътна сълзите си. — Знам, че не обичаш високопарните думи и винаги съм се мъчила да ти ги спестявам. Но сега не мога. — Тя се поколеба за секунда. — Аз те обичам и ти си единственият мъж, когото съм обичала през живота си. Не напомняй женитбата ми. В нея имаше всичко друго, но не и любов. Познавам те, ти си направен така, че няма да ми повярваш. Когато дойдох първия път при тебе да гледам несъществуващите списания, тогава може би за мене ти беше само едно приключение. — Тя се усмихна горчиво. — Може би… Но после всичко се промени. Приключението се превърна в любов, която ще остане навярно единствена в живота ми. И въпреки това аз ще си отида. — Елисавета извърна лице и Кронислав Херуц разбра, че искаше да скрие от него сълзите, които се стичаха по бузите й. — Ти си отдавна в България, говориш български по-добре от нас, българите, и ни познаваш. Само едно не можеш: да мислиш като нас. Не съм ти разказвала детството си. Бях съвсем малка и не разбирах онова, което ставаше около мене. А около мене имаше тревога. Възрастните си шушукаха, кръстеха се, по цяла нощ не заспиваха, врата да хлопнеше — примираха от страх. Какво се беше случило — и досега не зная. Но една нощ по пътя изтрополяха конски копита и един неистов глас изкрещя: „Дойдоха!“ Бяха турците. Станахме. Баща ми, майка ми и тримата ми братя се защураха, сякаш бяха полудели. Излязохме на двора. Съседната къща гореше. От цялото село ечаха писъци. Тате се чудеше какво да направи и в това време в портата ни се заби брадва. Заби се отвън и острието й блесна отвътре. Мама ме притисна до гърдите си, после ме повдигна нагоре и ме накара да се покача на черешата и да се скрия между клоните й. — Гласът на Елисавета бе стигнал до шепот. — И стана така, че аз единствена от нашето семейство оцелях. Всички други бяха изклани пред очите ми…

— Мълчи, не ми разказвай! — помоли Херуц трогнат, но тя не го послуша и продължи:

— Разбираш ли? Целия си живот съм прекарала със спомена за тази нощ. Християнка съм и вярвам в бога, но признавам — винаги съм живяла с мисъл за отмъщение. И с мечта за свобода! Знам, не можеш да го разбереш. Живял си по друг начин и колкото и да ни познаваш, това не можеш да разбереш. Ние не се освободихме, а сякаш се родихме. Сега вече не изпитвам омраза, нямам желание за мъст. Но остана другото, свободата. Аз съм обикновена жена, не зная тънкостите на политиката. Те и не ме интересуват. Но за мене да се посегне на княза означава да се посегне на свободата ни. Ти си ми най-свидното нещо на света, но аз… аз ще те пожертвувам за другото…

Разхлипа се и не можа да продължи. Стана, навлече палтото си и се отправи към вратата. Херуц я настигна, улови рамене й и я извърна към себе си. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Може би наистина не те разбирам — каза той. „Последният епикуреец“ бе обхванат от невероятно за него вълнение. — Но сега, след това, което ми разказа, аз още повече те обичам… и уважавам…

Тя помисли, че той продължава да я моли да не издава Бендерев, и тъжно поклати глава:

— Аз все пак… ще го направя… Крониславе…

— Именно за това те уважавам — каза той и я притисна до себе си.

В дрезгавия полумрак на стаята проблесна далечна жълта светлина. Първите фенери на улицата бяха запалени.