Цончо Родев
Изпитание (58)

11

14-17 ноември

Докато обсаденият Видин ликуваше, в Белград владееше небивала тревога. Освен поради лошите новини от бойното поле тревогата се дължеше и на обърканите телеграми, които пристигаха от Ниш. Вместо очакваното съобщение за спиране на военните действия вчера кралицата получи телеграма от Милан, с която той искаше Наталия и престолонаследникът Саша да отидат при него. Министрите също получиха телеграма от Милутин Гарашанин да се явят вкупом в Ниш…

На 14 сутринта министърът на вътрешните работи Димитрие Маринкович, заместник на Гарашанин в Белград, свика колегите си на заседание, като покани и лидерите на опозиционните партии Милан Пирочанац и Стоян Новакович. След като Маринкович уведоми съвета за телеграмите на краля и министър-председателя, Пирочанац запита:

— Знаете ли защо ви вика господин Гарашанин в Ниш?

Всички вдигнаха рамене. В главите на министрите витаеше едно и също предположение, но само министърът на финансите Вукашин Петрович се престраши да го изкаже:

— Навярно кралят е решил да слезе от престола…

— За страната и за династията е опасно кралицата и престолонаследникът да отиват в Ниш — рече Стоян Новакович. — Същото е и за целия Министерски съвет. Достатъчно е, ако един член на съвета отиде, за да подкрепи краля и Гарашанин.

След дълго обсъждане, което продължи почти до обед, съветът реши за Ниш да отпътуват само Вукашин Петрович и министърът на стопанството Др. Райович. Двамата пратеници отидоха първо при кралицата да я уведомят за общото решение. Завариха я легнала на дивана и завита с меко английско одеяло — от два дни Наталия се чувствуваше неразположена.

— Не приемам вашия съвет — отсече кралицата, след като ги изслуша нетърпеливо. — И аз ще дойда с вас, само че не днес, а утре.

Двамата министри употребиха повече от час, за да я разубеждават. Наталия спореше, упорствуваше, но личеше, че през цялото време мислеше и за нещо друго. Какво кроеше хубавата глава на амбициозната кралица? Райович и Петрович напразно си задаваха този въпрос и затова се задоволяваха да говорят само по пряката цел на своето посещение. Оставаха не повече от тридесет и пет минути до тръгването на влака, когато Наталия най-сетне се съгласи, макар и не без уговорка:

— Страхувам се, че без мене не ще успеете нищо.

Но отново не издаде истинските си мисли.

Двамата пратеници нямаха време дори да отидат до домовете си. Качиха се на файтона и се отправиха към гарата, като обсъждаха полугласно току-що завършилия разговор и гадаеха неизречените мисли на кралицата. На железопътната станция пристигнаха само пет минути преди потеглянето на влака. Началникът на гарата ги осведоми, че в същия влак пътува и австроунгарският пълномощен министър граф Кевенхюлер-Меч, но нямаха време да го потърсят. Едва се настаниха в едно купе и при тях, задъхан, пристигна близкият на двореца Стеве Попович. Още преди да отвори уста, министрите разбраха, че ще получат отговор на въпроса, който си задаваха досега.

И те го получиха: кралицата ги поздравяваше и им напомняше, че има още един Обренович — Александър…

Макар че беше вече десет часът сутринта, в добре затоплената си стая в Ниш крал Милан беше още по халат. И пишеше. Не, това не беше предишният крал — самоувереният, суетният, вечно загриженият за външността си, човекът на героичните пози, на патетичните ефекти. Този беше сломен от съдбата, обезверен, отпаднал, вътрешно изпепелен, грохнал; не човек, а човешка развалина. Смъртната бледост на лицето му, превитият гръб, неудържимото треперене на ръцете — всичко издаваше покрусата и пълния му духовен упадък.

Прекъсна за малко писането, остави перото и се загледа с празен поглед пред себе си. Внезапно до ушите му долетя глухо боботене придружено от звуци, които вече добре познаваше — „Шуми Марица“! Поразен, уплашен, той се изправи, олюля се и потърси опора о масата. Когато преодоля първата криза той с несигурни крачки отиде до прозореца и го отвори. Заедно с ледения въздух в стаята нахлуха същите шумове на артилерийската канонада и бодрата мелодия на българския химн.

Първата му мисъл беше за бягство. Беше вече готов да изтича по халат, когато забеляза двама гвардейци от личната му охрана, които си приказваха нещо до дворната врата на къщата и пушеха. Дори се усмихваха. Какво, нима тези хора нехаеха за опасността? Или не чуваха гърмежите? Изведнъж Милан се усъмни в собствения си слух. Плесна с ръце:

— Антоне!

След секунда верният му камериер влезе в стаята и чинно застана до вратата, очакващ заповедите на своя господар.

— Чуваш ли нещо?

Камериерът се услуша. Изминаха няколко секунди в мълчание, които на краля се сториха безкрайни.

— Като че някакви хора разговарят на двора, Ваше Величество.

— А друго, Антоне? Друго не чуваш ли? — И тъй като слугата се пулеше глуповато, Милан подсказа: — Гърмежи? Музика?

— Не чувам нищо, господарю…

Възможно ли беше да е халюцинирал? Дотам ли беше стигнал — не само на сън, но и на яве да му се привиждат български атаки?

Той направи знак. Антон затвори прозореца, подреди гънките на пердето и заднешком излезе от стаята. Едва сега кралят потръпна от студ. Загърна се зиморничаво в топлия си халат и приближи до бумтящата печка.

Да, той се страхуваше. Вече една седмица той живееше в постоянен страх и всеки нов ден не намаляваше, а увеличаваше това чувство у него. И не беше чудно, че му се причуваха гърмежи, „ура“ и „Шуми Марица“, като се знаеше какво бе преживял напоследък.

… Никой не го призна гласно, но всъщност те решиха да повторят тактиката на българите, на същите българи, които допреди две седмици така злъчно осмиваха. След като претърпяха поражение при Цариброд, те изтеглиха дивизиите към Пирот, а по границата оставиха 7000 души, които да задържат българското настъпление. И защо не? Защо да не ги задържат? Нали българите с много по-малко хора удържаха сръбските дивизии три-четири дни? Но се случи друго — вчера, на 14 ноември, при преминаването на границата българите устроиха шумен парад с музики и развети знамена, приет лично от Батенберг, после в някаква дяволска надпревара сметоха набързо прикриващите части и още следобед бяха в покрайнините на Пирот. Тогава се повтори познатият ритуал: барабаните гръмнаха, музиките засвириха „Шуми Марица“, разнесе се „ура“ и атаката започна. Сърбите се сражаваха ожесточено, биха се за всеки зид и за всяка къща и въпреки това отстъпиха. Отстъплението скоро се превърна в бягство. А онези, които не побягнаха… Да, тяхната съдба беше най-лоша. Вече по тъмно, неизвестно по чия заповед, сърбите подпалиха муниционния склад в старата цитадела на града, в който „освен милионите патрони и гранати имаше и хиляди метрически цента барут“. Последва експлозия, която може да се сравни само с изригване на вулкан; тази експлозия изкърти врати и прозорци, разруши къщи и… посея смърт между онези, които бяха най-храбри и не бяха се поддали на паниката.

Последните сведения от Пирот гласяха, че през нощта българите са се оттеглили от града. Но и това съобщение не подобри настроението на краля. Той вече имаше опит от Сливница и знаеше, че за българите временното оттегляне не значи отказ от настъплението. А като разгледа картата, той разбра причините за тази маневра — височините около Пирот бяха още в сръбски ръце и частите, които с такава безумна дързост нахлуха в града, бяха врязани като клин между сърбите и положението им всеки момент можеше да стане критично. Да, българите се биеха храбро, но умееха да бъдат и предпазливи.

Като стигна до тази точка в разсъжденията си, Милан направи кисела гримаса. За какво им беше на българите тази предпазливост? Кой можеше да се възползува от обстановката, да премине в атака и да внесе обрат във войната? Самохвалецът Бинички? Или Топалович? Кралят сви рамене — за да превърне Пирот в сръбска Сливница, нему беше нужен някой от българските капитани, а не чучело с много нашивки и звезди на пагоните. А сега щеше да последва неизбежното — българите ще атакуват височините около Пирот, ще ги завземат, а тогава градът сам, като зряла круша ще падне в ръцете им. И после само Великите сили можеха да спрат марша им към Белград…

Той въздъхна и се върна до масата. Поиска му се да препрочете редовете, които вече беше написал за Наталия, но не се реши — уплаши се, че ще се засрами от хленчещия тон и ще скъса листа. Очите му се спряха на нейното писмо, което един нарочен куриер му донесе рано сутринта и което му беше нанесло последния удар. Вече го знаеше наизуст, но отново прочете последните редове:

„Belgrade est calme, mais crie vengeance et il faut la lui donner.

Je t’ai dit ce que je pense; fais ce que tu veux. Mais si tu ne te sens pas le courage de sauver la situation, sache d’avance, que jamais tu ne me reverras.“^[1]

Изведнъж го обзе глух гняв. Така значи. Когато поставяше, в краката й всичко — успех, власт, богатство, слава, — тогава беше добър; сега, щом съдбата се отвърна от него, Наталия заявяваше: „… няма да ме видиш никога повече“! Изоставяше го! Значи не него, човека Милан, беше обичала тя, а само краля и чрез краля — могъществото, опиянението на властта, възбуждащата дипломатическа игра… Така ли? Добре, Милан е бит, но все още е мъж и господар. Той ще съумее…

Моментният подем го напусна също така внезапно, както и дойде. Какво можеше да направи? Да отговори на заплахата със заплаха? Да я обвини, че тя и налудничавият Гарашанин са го тласнали в тази катастрофална авантюра? Ами ако Наталия изпълнеше заканата си? Като си представи това, Милан неволно потрепера от страх. В съзнанието си се видя не само бит и разгромен на бойното поле, но и изоставен от всички включително от собствената си жена. И тази представа окончателно го съкруши. Не, глупаво беше да се опитва с думи да направи това, което не успя да извърши с дела. Трябваше да обяснява, дори ако е необходимо, да моли, но да запази Наталия и нейната подкрепа. Колкото и да е странно, само една мисъл не хрумна в главата му: да послуша съвета на жена си и с някакво — той, пък и никой друг, не виждаше какво — свръхчовешко усилие да спаси положението. Милан знаеше, че е бит, и вече не се връщаше на тази проблема.

Той взе перото и продължи да пише на френски:

„Протестирам енергично срещу малко великодушните епитети, с които ме окачествяваш, докато отлично може да стане така, че никога да не видя моите. Но въпросът не е да се защищавам относно това: позволи ми само да ти кажа, че е болезнено да се чуваш окачествяван така от собствената си жена.

Не ще загубя много време да защищавам това, което извърших като главнокомандуващ. За мене е ясно едно: този, който е победен, е винаги неправ…

Причините за нашия неуспех са разни. По-важните са:

1. Лошото качество на пехотата, която стреля лошо, безумно харчи муниции и не издържа на удара на нож, който е тактиката на българите, тактика, която им е втълпена от руските инструктори.

2. Недостигът на офицери и, бих казал, тяхното слабо знание да водят частите въпреки неоспоримата им лична храброст.

3. Явната неспособност на щабовете, не само на моя, но и на всички.

4. Фактът, че политиката иска да правим фантастична стратегия и че сме принуждавани да даваме сражения на неподходящи места.

5. И това е единственото, което съм длъжен да изнеса пред света в интерес на Саша и на страната, липсата на съобразителност (на здрав поглед) от моя страна. Не ще търся да прехвърля отговорността върху някого или нещо: аз искам да я поема изцяло върху себе си и да приема последиците от това, че бях злочест и победен.“

Като написа последните редове, Милан се разчувствува. Очите му засмъдяха. Затрогнат от собствената си участ, разнежен от сполучливия израз в писмото, той се видя като някакъв есхиловски герой, величествен в своята човешка немощ пред несломимите сили на съдбата, самотен и същевременно горд със своята самота; почувствува се трагически великан, повален от ударите на съдбата — някакъв нов Прометей, Хетор, Анибал или Наполеон, — когото смъртните могат само да величаят, но не и да измерят с обикновените земни мерки. Покъртен от картината на своето трагическо величие, той отново остави перото и смъркайки, запреглъща сълзите си.

В този момент на вратата се почука и в стаята при него влязоха Гарашанин, Вукашин Петрович и Райович. Милан не се изненада — още сутринта камериерът Антон го бе осведомил, че снощи в единадесет и половина двамата министри бяха пристигнали от Белград, а после до зори бяха разговаряли с министър-председателя. Поздравиха го учтиво. Райович и Петрович видимо се чувствуваха неловко — не виждали краля от навечерието на войната, те бяха изненадани от неговия изнемощял, съкрушен и апатичен изглед.

С тих и отпаднал глас кралят рече:

— Така. Войската не желае да се бие. Моето правителство не ме слуша. — Той намекваше за неподчинението на министрите, които не се бяха отзовали на повикването му, а се бяха задоволили да изпратят двама пратеници. — Положението ми е много хубаво!

Райович взе думата и обясни причините, поради които не са дошли всички министри, а само те двамата. Все още разчувствуван от картината на съдбата си, кралят го изслуша кротко, после, като се обръщаше към двамата, попита дали знаят защо ги е повикал.

— Не знаем положително, но се догаждаме — каза Вукашин Петрович. — Вие сте си наумили да абдикирате.

Милан много пъти бе говорил за абдикация — това беше станало вече нещо като неизбежен ритуал, съпровождащ всяка негова грешка, — но винаги с готовност се оставяше да бъде разубеден от министрите и приближените си. Това беше често разигравана сцена, която всеки път даваше добри резултати. Но всъщност крал Милан никога не бе мислил сериозно за отказване от престола.

— Откъде знаете това?

— От телеграмите на кореспондентското бюро — обясни Петрович.

Да, сега беше подходящият момент да се прибегне до стария трик. Клюмнал, разстроен, кралят произнесе с тона на прикования към скалата Прометей, на Хектор в последния разговор с Андромаха, на Анибал след Зама или на Наполеон след Ватерло:

— Да, решил съм да си отида. Аз съм виновен за всичко станало и не мога повече да остана в тази земя.

Както казахме, винаги досега, когато беше прибягвал до трика с абдикацията, министрите и царедворците се бяха втурвали да го разубеждават, макар че сами не бяха особено убедени в сериозността на решението му. Това просто съставляваше част от мизансцена. Но днес, когато българите победоносно напредваха на сръбска земя, когато Нишавската армия бягаше позорно и муниционните складове бяха празни, тримата министри му повярваха и се развълнуваха не на шега. Милан усети тяхното вълнение, припомни си красивия патос, с който беше писал на Наталия: „Аз искам да поема отговорността върху себе си и да приема последиците от това, че бях злочест и победен“, и отново се изпълни с умиление към самия себе си.

— Вие сте крал и баща — възкликна Гарашанин. — Вие нито като крал, нито като баща ще дръзнете да извършите това, което сте си наумили. Като крал не трябва, защото може да избухне гражданска война; не трябва и като баща, понеже не бива да оставите в наследство на сина си такова нещастно положение. Вие трябва най-напред заедно с нас да разчистите положението, пък после ще видим какво ще правим. За вашата абдикация не може да става и дума!

Докато Гарашанин говореше разпалено, кралят тъпо гледаше в земята. После, когато министър-председателят свърши, той извади от джоба на халата си един лист, сгънат на четири, и му го подаде:

— Ето ви моята писмена абдикация. Никой не може да ме отвърне от тази постъпка.

Милутин Гарашанин побледня като мъртвец. Грабна хартията от ръката на краля и без да я отвори, захвърли я далеч от себе си. После с разтреперан от неподправено вълнение глас рече:

— Каква абдикација, срам вас било! Ми стрељамо војне прсташе, а ви хоћете да будете династички прсташ! Не можете ви из ове собе, докле је на мени главе, нигде на, другу страну до право у Ак-Паланку, право војсци!^[2]

Възбуден до крайна степен, Гарашанин не можеше вече да диша, камо ли да говори. Той се срути на един стол. Кралят гледаше с опулени очи, после стана, отиде до другия край на стаята, взе от земята писмената абдикация и я подаде на Вукашин Петрович:

— И вие сте член на правителството, можете и вие да ми направите услугата, която Гарашанин ми отказва.

Петрович отказа да я приеме. Заспориха. Кралят се опита да го убеди, но на всички негови доводи министърът на финансите намираше сполучливи възражения. Най-сетне Милан престана да се препира и неочаквано каза, че е решил да предаде властта в ръцете на кралицата и престолонаследника, а той да отиде при войската като неин командир. Още неуспокоен, Гарашанин с тих глас отговори, че и това не може да стане, защото би било нещо като абдикация. В този момент Райович, който досега бе мълчал, започна да се кръсти и извика:

— О, хора! Ако не гледах с очите си и не слушах с ушите си, не бих повярвал, че това е възможно да се случи. Къде, за бога, искате да отидете, Ваше Величество? Не виждате ли, че сто хиляди човешки глави са свързани с вас и вашия престол? И вие искате да хвърлите всичко това под нож? Заради какво? Заради резултата от войната? Не ви ли говорих още когато се решаваше дали да започнем тази война, че ще налетим на зло? — Всъщност Райович никога не беше предричал нещо подобно, но сега, когато всичко минаваше, не беше излишно да запази за себе си ореола на непризнат политически и военен пророк. — И сега, вместо да признаете, че сте сгрешили, и да се посъветвате с приятели как да излезем от тази бъркотия вие искате да ни изоставите, та да се колим като жълти мравки?

Очевидно недоволен от лекцията, която му прочете Райович — тя не подхождаше на театралната постановка, — Милан отговори:

— Нима не виждате, че съм пропаднал? Мигар можете още да ме съветвате да остана на престола, когато страната по моя вина е доведена до безизходно положение?

Тогава се обади Вукашин Петрович, като каза, че положението е наистина тежко, но че ще се отежни още повече, ако кралят би абдикирал. С краля все още можеше да се измъкне държавата от нещастието, но без него ще пропадне всичко, дори и престолът. И завърши:

— И защо още се бавим с този въпрос? Той е приключен. Вие трябва да останете на престола. По-добре нека обсъдим мерките, които трябва веднага да вземем, за да се подобри лошото положение, в което сме!

От очите на краля рукнаха сълзи. Той се хвърли към Гарашанин, прегърна го и го целуна по челото. След това се окачи на врата на Вукашин Петрович и, хълцайки, обля лицето му със сълзи. Най-сетне се спусна към Райович и стисна ръката му. Като се поуспокои, Милан им каза, че винаги е вярвал, но сега се е уверил напълно, в искрената им преданост. Стовари се тежко на стола до масата и попита какво трябва да направи, като обещаваше да послуша за всичко.

Петрович го помоли веднага да нареди на кралицата да не идва с престолонаследника в Ниш.

— Добре — съгласи се на часа Милан, повика своя почетен адютант генерал Катарджи и му заповяда да телеграфира на кралицата да не идва. Когато генералът излезе, Милан взе перо и хартия и рече:

— Сега диктувайте какво искате да направя по-нататък.

От името на тримата Петрович продиктува: за абдикация повече да не мисли и да не говори; да замине веднага при войските в Бела Паланка; да върне в Белград Йован Петрович, а на негово място за началник на Генералния щаб да назначи полковник Топалович; веднага да повика стария генерал Хърватович, комуто да предаде командата на цялата войска; Гарашанин да остане в Ниш, за да организира и изпрати първи и втори позив; Райович и Петрович да отидат с краля в Бела Паланка, ако той се съмнява в личната си безопасност.

Докато пишеше последната точка, кралят отново се разплака. Той помоли двамата министри да се върнат в Белград, „където ще трябват на неговия син“. С тези театрални думи той искаше да направи намек, че е решил да замине на бойното поле и там да загине. Но тримата министри, вълнението на които бе започнало да се превръща в почти нескривано раздразнение, се престориха, че не го забелязват.

Кралят нареди да приготвят файтона му за път, издаде заповед полковник Петрович да се върне в Белград с Райович и Вукашин Петрович, изпрати телеграма до генерал Хърватович да дойде в Ниш. Всичко това той извърши шумно, показно, сякаш да подчертае подчинението си на министрите. Само едно нещо извърши скрито и незабелязано. Изпрати телеграма до командуващия Нишавската армия: „На пътя Бела Паланка — Пирот, на сгодна точка поставете един взвод конница, който ще придружава австроунгарския посланик граф Кевенхюлер.“ Той искаше в бъдеще да не се знае, че е бил запознат с предстоящата мисия на графа… После прибра недовършеното писмо до Наталия — той щеше да се върне към него едва на 19 ноември, — седна във файтона до генерал Катарджи и потегли за Бела Паланка.

Часът беше точно два. В същия този час българите окончателно завземаха Пирот.

 

 

Загрижени, че интервенцията на Великите сили може всеки момент да сложи край на войната, българите бързаха да превземат Пирот. На колоните бе заповядано да настъпят с крайна енергия. В четири часа сутринта на 16 ноември Муткуров настъпи с три приморски дружини и една казанлъшка и завзе града, който през нощта бе останал незает от сърбите. Командирът на 8-ми Приморски полк капитан Сарафов събра своите дружинни командири и им обясни, че докато двата фланга не се подравнят с центъра в Пирот, колоната няма да настъпва. Но когато първа дружина зае определеното й място в окрайнините на града и точно срещу опожарената през нощта цитадела, дружинният командир капитан Панев видя, че височината Хисарлъка, където се намираше цитаделата, се отбранява само от един сръбски батальон, и реши да я превземе. Към седем часа сутринта дружината настъпи и след кратък бой овладя височината. При тази схватка около 500 сръбски войници се предадоха и минаха на страната на българите — те бяха от Пиротско и Нишавско и се чувствуваха по произход българи…

Но когато се разсъмна добре, българи и сърби видяха, че първа дружина се бе врязала като клин в разположението на Шумадийската дивизия и фактически бе обкръжена от три страни. От създалото се положение се възползува майор Тодор Попович, който, след разбиването на Тепошкия отред, се бе причислил към шумадийци. С останалите (освен разбитите на височината Хисарлъка) батальони на 15-ти полк и с целия 11-ти Попович атакува дръзките приморци, които, малочислени и с почти напълно изчерпани муниции, оказваха отчаяна съпротива. Подполковник Муткуров се опита да изпрати подкрепление, но не успя. Сръбската артилерия засипваше града с огън, гранатите се пукаха по улиците, навсякъде владееше ужас и смърт. Тогава Муткуров изпрати заповед дружината да отстъпи. Отстъплението започна добре, но под натиска на десеторно по-многобройния неприятел скоро се превърна в бягство, което увлече и другите дружини от Приморския полк. Като ги следваха по петите, сърбите нахлуха в града и отново го овладяха.

Но след като се развиделя, настъпи и майор Гуджев. Той премина долината на Градешница, натъкна се на левия фланг на Шумадийската дивизия и като го атакува, овладя височината Пръчевац, разположена точно на север от Пирот. После продължи да преследва противника към запад. Така десният фланг на войските в Пирот беше осигурен. В същото време на южния фланг настъпи и капитан Христо Попов. Той отхвърли Дринската дивизия от височината Бошурате, но тя успя да се задържи на предварително подготвената позиция на връх Келташ. Докато Попов преустройваше частите си, върху Келташ се стовари главният резерв на българската войска — целият Струмски полк, няколко румелийски дружини и две батареи. Струмци, разбити в неравния бой при Брезник на 6 ноември, горяха от жажда за мъст и бяха нетърпеливи да влязат в боя. С яростен огън на всичките си оръжия сърбите успяха да отблъснат първата атака, но втората ги помете от върха. Така и южните, даже югозападните покрайнини на Пирот паднаха в български ръце.

Положението се промени. Сега не българите бяха врязани като клин в сръбските редици, а сръбските части в Пирот се оказаха врязани и оградени от три страни. Върху тях се посипа отвред артилерийски огън, който скоро изпепели желанието им да се съпротивяват.

Към два часа следобед, когато колоната на майор Гуджев се показа от север, а струмците на капитан Кисов — от юг, подполковник Муткуров издаде до своята колона заповед да настъпи и овладее Пирот. Неочаквано за всички — сякаш нарочно, за да има тук представители от всички краища на България — в самия център на колоната се озоваха и македонските харамии, предвождани от своя храбър командир капитан Паница; в двудневни боеве те бяха разбили окончателно Ржанския отред на майор Йованович и пристигнаха точно навреме, за да участвуват в последната атака срещу Пирот. Обхваната от всички страни, изложена на угрозата от пълно унищожение, Дунавската дивизия, която бе заела града, оказа твърде слаба съпротива и отстъпи към село Суводол и връх Белава. Българите не я преследваха.

Същия следобед в Пирот се разигра може би най-веселата сцена от цялата война. Една безразборна тълпа от стотина души се бе втурнала да плячкосва дюкяните в центъра на Пирот. Точно по това време подполковник Николаев, срещна своя баджанак Паница, с когото не се бе виждал още от Съединението. Той му посочи плячкаджиите и каза:

— Слушай, драги, тази работа е недостойна. Ние сме войска, а не мародери. Погрижи се това положение да се поправи.

— Аз ли бе, Араби? — възкликна Паница, като мислеше за професионалните навици на своите харамии.

— Ти — потвърди Николаев.

Изпълнен от голямо съмнение в изхода на операцията, капитан Паница подсвирна и събра своите македонци. Но стана неочакваното. Харамиите, които по многозначителния, вече познат на читателя израз на своя началник „след всяко сражение и победа се пръскаха по селата“, се показаха превъзходни и твърде оригинални въдворители на реда. Опитни в този род действия, те обкръжиха плячкаджиите и скоро ги изловиха като пилци. Половин час по-късно на главната улица на Пирот можеше да се наблюдава странна картина. Плячкаджиите лежаха със смъкнати гащи на земята в акуратна права редица, като с всеки от тях се занимаваха по двама харамии. В случая „занимаваха“ означава, че харамиите, въоръжени с жилави сопи, щедро налагаха задниците на своите жертви, които пищяха неистово и проклинаха минутата, в която бяха решили да крадат…

Какво накара македонците да изпълнят с такова престараване необичайната задача? Нашето мнение е, че подбудите им — както изобщо и участието им във войната — бяха най-благородни. Други обаче дават различно тълкувание. Например немският журналист А. фон Хун, от когото заехме описаната сцена, пише: „Очевидци ми разказваха, че македонските харамии са действували с неизказана ревност, защото са били много наскърбени, че незвани гости са се намесили в една работа, която принадлежеше изключително на техния занаят.“ Истината не може да се провери. Обаче безспорен факт е, че въпреки последвалите сръбски клевети за някакви безчинства в Пирот, след респектиращата намеса на македонците редът в града беше безупречен.

Вечерта в Пирот цареше неописуемо въодушевление. Войниците, окрилени от непрекъснатите победи, мечтаеха за настъпление до Белград и огласяха въздуха с хумористичните си песнички за крал Милан. Офицерите сияеха от юношеска гордост, че са разбили една по-стара и по-силна армия. От всички махали на града ечеше музика, виеха се хора. Пиротчани, българи по кръв и произход, не оставаха назад от войниците във веселбите…

Съблечен до кръста, Александър Батенберг се миеше на герана на къщата в село Ржана, където беше пренощувал, и се преструваше, че не забелязва селяните и селянките, които надничаха иззад плетовете и от прозорчетата на околните къщи. Любопитството им му доставяше удоволствие — той си представяше изразите, с които зяпачите ще описват мъжествената му фигура, спокойното му безразличие към опасността (в края на краищата се намираше в сръбско село) и банята му с ледената кладенчова вода. Затова се миеше бавно, щедро плискаше шепите вода върху лицето и гърдите си и не пропущаше да изрази от време на време своето удоволствие от освежителната баня. Като се изми, той започна енергично да разтрива тялото си. В този момент се чувствуваше истински щастлив. Ореолът на славата не му тежеше, серията бляскави победи бе укрепила самочувствието му, а заповяданото за днес преследване на сърбите, което навярно щеше да свърши с падането на Ниш, го караше да предвкусва и се опиянява от сладостта на новата слава.

Не беше се още облякъл, когато по пътя между къщите на Ржана се разнесе лудешки тропот и пред портата спря ездач на запенен кон. Беше някакъв стражар. Той влезе в двора, козирува и като нямаше дъх да изрече нещо, просто връчи на княза един запечатан плик. Александър разкъса плика, погълна с един поглед съдържанието на писмото и по лицето му се плъзна израз на разочарование и неприятна изненада. Писмото, написано на онзи изящен френски език, който е характерен за дипломатическите разговори, беше от неговия стар познайник граф Кевенхюлер-Меч. С него графът искаше от княза среща и предлагаше до осъществяването на срещата военните действия да се прекратят.

— Сърбите ли предадоха писмото? — попита князът.

— Тъй вярно, Ваше Височество — все още задъхано, но отривисто отговори куриерът. — Предали го нощес на нашите предни постове.

Александър продължи да се мръщи. Писмото можеше да означава само едно: подновяване на преговорите за примирие, които турската тактика на Илия Цанов беше прекъснала и отложила за два-три дни. Но защо Великите сили бяха избрали именно Кевенхюлер? Защо не продължиха интервенцията си по нормалния дипломатически път? Или може би това беше постъпка само на Австро-Унгария, която искаше да спести на своето протеже крал Милан позора на пълния разгром?

Докато с механични движения навличаше ризата и куртката си, Александър продължаваше да мисли напрегнато. Хрумна му една хитрост. Не може ли да отиде в Цариброд и да поръча на този стражар да го търси навсякъде другаде, освен там, а в това време войските да подгонят сърбите към Ниш? Идеята беше съблазнителна, но като размисли, той се отказа от нея. Липсваха му нужните качества за да я осъществи.

— Добре — произнесе той гласно, — ще се върна в Пирот и ще го приема. Каквото е писано да стане, нека стане.

Думите му всъщност бяха отправени към самия него, но стражарят ги прие като заповед. Козирува, яхна отново коня и изчезна по пътя към Пирот. Четвърт час по-късно го последва и князът.

Размесени в живописна картина, войници и пиротчани посрещнаха княза с шумни и радостни акламации, които странно контрастираха на запуснатия вид на града. Докато прекосяваше разбитите и изровени от снарядите улици, още покрити с камъка и кирпича на срутените къщи, князът почти не свали длан от слепоочието си — войската викаше „ура“ и хвърляше калпаци към небето, населението на града тържествено и с въодушевление поздравяваше „своя български господар“, за което впрочем по-късно жестоко пострада^[3].

Къщата, определена за него, принадлежеше на някой си д-р Валента, натуралист, чийто кабинет беше пълен с препарирани животни. Точно над писалището на доктора бе поставен един грамаден орел с разперени крила. Александър се загледа в гордата птица. На лицето му, което досега носеше маската на сърдечност към пиротчани и величие на победител, сега се появи израз на горчивина. В тази птица той видя нещо символично, нещо, което напомняше собствената му роля. Уж царствен владетел, страшилище за противника, а всъщност кух и изпълнен със слама — ето, това беше Александър. По-точно — в това щеше да го превърне предстоящата среща с граф Кевенхюлер. Хубав декор за срещата, нямаше какво да се каже.

Той повика един човек от охраната и му заповяда да изнесе орела, а после да доведе при него гвардейския подпоручик Танев. След малко подпоручикът — още голобрад младеж с умно и красиво лице — се яви. В отсъствието на Мартинов князът го бе избрал за пратеник при графа. Изборът не беше случаен: също възпитаник на Роберт колеж, Танев владееше няколко езика, притежаваше самообладанието на добре възпитаните хора и изискано държане, което можеше да послужи като отличен атестат за българското офицерство.

— Днес получих писмо от австрийския посланик в Белград, господин подпоручик, с което ме моли за лична среща. Иска да ми предаде нещо от страна на своя господар, императора. Граф Кевенхюлер чака в сръбския лагер. Моля, вземете един малък конвой и идете да го посрещнете и доведете.

Младият офицер отдаде чест и излезе. Останал сам, князът се заразхожда с нервни крачки из кабинета на д-р Валента. Не можеше да откаже срещата, но затова пък можеше да се държи твърдо и неотстъпчиво. Победата, извоювана на бойното поле, му даваше това право. Ще откаже спирането на бойните действия. В края на краищата защо хуманните грижи на Великите сили не се проявиха тогава, когато целият свят предричаше близкото и неизбежно поражение на Княжеството? Къде бяха тогава с тяхната интервенция? При това България беше нападнатата, и то нападната подло, откъм гърба. Защо никой не я защити?

Всъщност добре беше, че Австро-Унгария правеше своите постъпки чрез Кевенхюлер, а не, да речем, чрез Бигелебен, дипломатическия й агент в София. Преди няколко години, когато Кевенхюлер беше още в София, между него и княза възникна близко приятелство; в което двамата се опознаха и почти обикнаха. Е, действително графът понякога твърде безочливо използуваше доброто разположение на младия владетел, за да прокарва австрийската политика в България, но същевременно той беше пълен с такт и разбиране, великолепен събеседник, добър и като че ли искрен приятел, човек с ясен поглед, който умее да преценява нещата и от гледната точка на другата страна в разговора. Докато си припомняше всичко това, Александър бе изпълнен от надежда, че като познаваше слабите страни на графа, ще може да излезе с чест (в съзнанието му това означаваше: без отстъпки) от предстоящия разговор. Но трябваше да внимава! Кевенхюлер беше хитър като лисица и трудно се оставяше да бъде заблуден. За да го подкупи, князът мислено си подготви няколко сърдечни възклицания и изрови из паметта си две-три случки от миналото му общуване с графа, които, споменати в подходящ момент, можеха да стопят леда и да превърнат срещата от официален разговор на посланик и владетел в интимно бъбрене на двама стари другари.

Потокът на мислите му беше прекъснат от идването на една пиротска делегация. Александър отново надяна маската на самоувереност и безгрижие и почти цял час разговаря с първенците на града, които го умоляваха да присъедини Пирот към Княжеството…

 

 

Докато князът разговаряше с делегацията, граф Кевенхюлер-Меч и подпоручик Танев полека яздеха от сръбския лагер към Пирот. Благородник по произход и възпитание, графът веднага оцени качествата на младия офицер и с удоволствие поведе разговор с него. Разпитва го за войната, за причините за българските победи, за настроението в страната. Танев отговаряше охотно и с онази нескрита гордост, която изпълваше в тези дни всеки български войник и офицер.

— А какво ще кажете за вашите противници? — полюбопитствува графът. — Вие прекарахте цял час при главния караул на сръбските предни постове и сигурно имате известни впечатления.

— Не ми се е случвало в живота — отговори безхитростно Танев — да видя хора с такъв паднал дух, както сърбите от този главен караул. Те са изгубили всякакво войнишко достойнство. Гледаха ме като спасител, сякаш от мене зависеше да прекратя войната.

— Това е естествено, господин подпоручик — с неочаквана и за самия него искреност каза граф Кевенхюлер. — Ако днес вие бяхте продължили боя, след половин час сърбите щяха да останат без всякакви бойни припаси и вие щяхте да отидете до Белград без препятствие. На войник нямат повече от десет патрона. Загубите им са грамадни. Например полкът на престолонаследника е останал с четиристотин души и е командуван от фелдфебел!

Графът имаше намерение при срещата с Александър да се държи с онази учтива и хладна официалност, която е присъща на дипломатите. Но когато го въведоха, князът го посрещна с такъв ярък израз на любезност, че Кевенхюлер за момент се обърка. А това беше извънредно рядко събитие за него.

Размениха няколко почти приятелски думи, огледаха и се посмяха с колекцията на д-р Валента, после седнаха един срещу друг. Като двама борци, които преценяват силата на противника преди да сплетат ръце, те се изгледаха продължително. Графът си каза, че Александър наистина имаше вид на победоносен пълководец — напетата му войнишка фигура, спретнатата полева униформа, борческият израз на лицето, тежката кавалерийска сабя на кръста, всичко беше в унисон с нашумялата в Европа слава на младия княз. В същото време Александър наблюдаваше студените сини очи на дипломата, грижливо разресаните къдрави бакенбарди и суровите тънки устни и мислеше, че графът е бил винаги костелив орех, а сега, когато се беше накичил с крещящата си посланическа униформа и шпага на бедрото — очевидно имаше да изпълнява съвсем специална мисия и навярно щеше да надмине себе си.

Пръв откри престрелката Кевенхюлер:

— За мене е истинско удоволствие да ви поздравя, Ваше Височество. На вашата корона досега блестяха само скъпоценните камъни на великодушието, неуморимостта в грижите за народното благо, разумът, милосърдието и всенародната любов. Но сега вие прибавихте още един, най-яркия камък, с когото владетелите могат да се похвалят — славата на победител, завоювана на бойното поле.

Александър го изгледа подозрително. Както Лаокоон беше казал някога: „Timeo Danaos et dona ferentes“^[4], така и той сега мислеше, че когато човек като Кевенхюлер хвали, това никога не предвещава добро. И като се закле мислено да бъде предпазлив, той рече с усмивка:

— Рано е още да се говори за славата на победителя, графе. Аз поне не се чувствувам победител. Ще се почувствувам едва тогава, когато вляза начело на войските си в Ниш.

Кевенхюлер вдигна воднистите си очи и продължително ги спря върху него. Князът му хвърляше ръкавица. Добре, графът не беше човек, който ще се уплаши да я поеме.

— В Ниш? — Той разпери театрално ръце. — Боже мой! Нима Ваше Височество не се насити на този ужас? Нима душата ви не се е вече потърсила от вида на смъртта, от разплисканата по земята човешка кръв, от стенанията на ранените и умиращите?

Александър усети, че предимството е на негова страна, и побърза да атакува:

— Може би вашият господар, християнският император Франц-Йосиф ви е изпратил, понеже е изпитал високохуманните чувства, които вие бихте желали да откриете у мене?

— Уви — смирено погледна към земята Кевенхюлер. — Отгласът на тази братоубийствена война, излезе извън пределите на Сърбия и България и достигна до Виена…

— В такъв случай не мога да не се учудя, графе, че християнското човеколюбие на вашия господар се проявява сега, а не например преди десет дни, когато младата българска държава изнемогваше под непредизвиканите удари на една много по-стара, по-опитна и по-многобройна армия. Тогава вашият софийски колега господин Бигелебен слушаше как руският дипломатически агент наричаше стичащите се към фронта необучени и почти невъоръжени доброволци „chair à canon“^[5] и съвсем не изпитваше съжаление или възмущение от неправдата.

— Неправда?

— Неправда — разгорещено потвърди Александър. — Не забравяйте, че ние бяхме нападнатите, и то без всякакъв повод!…

Кевенхюлер се засмя. Като опитен фехтовач той бе отстъпвал, докато противникът му се разпали и стане по-непредпазлив, а тогава нанесе съкрушителен удар:

— Нека и Ваше Височество не забравя, че в основата на конфликта е анексията на Източна Румелия, която Ваше Височество санкционира с такава подозрителна бързина, че не остави възможност някой да се усъмни кой е бил истинският вдъхновител на революцията.

Първата схватка завърши неблагоприятно за Александър. Въпреки клетвите си за благоразумие той не бе забелязал хитрия капан на Кевенхюлер и увлечен от правотата на тезата си се бе оставил да падне като слепец в него. Но сега вместо да се стресне от първия неуспех, той продължи с още по-голямо настървение:

— Толкова по-добре, че по този начин схващате нещата, графе. Великите сили с по-голяма охота ще признаят Съединението, ако аз предварително заема поне Ниш!

Късата думичка „поне“ беше твърде многозначителна. Както беше доверил преди половин час на подпоручик Танев, граф Кевенхюлер всъщност отлично знаеше, че още едно усилие на българите ще ги отведе не в Ниш, а чак в Белград. Сега Александър признаваше, че завоевателните кроежи не са му чужди. Трябваше да се смени тактиката.

Кевенхюлер се изправи, с привичен жест оправи една гънка на пелерината си, вторачи хипнотизиращите си очи в княза и произнесе ясно:

— Негово Величество моят господар телеграфически ми заповяда да се отправя в главната квартира на Ваше Височество и да заявя на Ваше Височество, че както Сърбия склони под натиска на Великите сили да спре неприятелските действия, така и Ваше Височество трябва да направи същото още днес. — Тези думи графът произнесе с такава суровост, че дори сам се почувствува неловко и се опита да ги смекчи: — А това Ваше Височество може да направи много по-лесно, тъй като вие вече се намирате на сръбска земя и запазихте блестящо честта на оръжието си. — Той не се подвоуми да направи и един личен комплимент: — Ваше Височество устоя като герой, а чрез своето юначество българският народ се показа достоен за свободата си.

— А ако откажа?

Отговорът последва бърз и оглушителен:

— Ако Ваше Височество не изпълни това желание, аз съм упълномощен да заявя, че Негово Величество императорът, като владетел на три милиона сърби, е принуден да бди за интересите на сръбското кралство — Кевенхюлер многозначително потупа шпагата си — и още днес ще даде заповед на своите войски да преминат река Сава, с което войските на Ваше Височество ще видят срещу себе си вече не сръбски, а императорско-австрийски войски.^[6]

Неочаквано и за двамата, Александър отговори с онази решителност, която понякога се ражда от отчаянието:

— И въпреки това отказвам. Съгласен съм да срещна и австрийските войски!

Граф Кевенхюлер обичаше измерените до стотна от секундата драматични паузи. Но тази, която последва категоричното заявление на княза, съвсем не беше преднамерена. За втори път днес Кевенхюлер-Меч се обърка — той беше очаквал всичко друго, но не и тази непоколебимост на Александър. Луд ли беше този човек? Или редицата успехи го бяха направили пагубно самонадеян? На какво можеше да разчита срещу австрийските корпуси? Измина твърде дълго време, преди графът да успее да заговори отново. Добре, ако Александър Батенберг не се боеше от австрийските корпуси, имаше още едно нещо, от което той се плашеше повече от всичко друго на света. И името на това нещо беше Русия.

— Може би Ваше Височество си дава сметка какво означава едно навлизане на австрийските войски в Сърбия — каза той с онзи доверителен тон, с който преди няколко години подсказваше всяка крачка на младия княз. — То би дало повод на Русия да окупира със своите войски България. А това ще ви коства най-малко вашия трон…

Ударът беше майсторски — силен, навременен, сразяващ. Решителен до преди минута, Александър, както казваше по-късно Кевенхюлер, „клюмна като цвят, попарен с вряла вода“. Той се прегъна като ранен, всичката кръв се оттегли от лицето му, погледът му угасна. И в този момент Кевенхюлер разбра: играта беше спечелена.

Князът се изправи и с трепереща ръка потърси облегалото на стола. После с колебливи стъпки отиде до стената и сякаш цялото му внимание се съсредоточи в две препарирани катерици на д-р Валента. Убеден, че е постигнал необходимото, посланикът се опита да подслади горчивата чаша:

— Всъщност вие трябва да сте благодарни — каза граф Кевенхюлер. — Войната беше изпитание, в което вие, българите, доказахте на света, че сте нация; доказахте, че сте достойни за свободата си. При топовните гърмежи на Сливница в България се роди истинското понятие за отечеството. Седми ноември хиляда осемстотин осемдесет и пета година е денят на възмъжаването на българския народ.

Раменете на княза потръпваха и издаваха скритите му ридания.

— Приемам — произнесе той тихо. — Моята войска днес ще прекрати военните действия.

 

 

Въпреки недоволството, с което българската войска прие вестта за примирието, на главния боен театър на 16 ноември не изгърмя нито една пушка. Но, същото не може да се каже и за района на Видин.

Макар че получи телеграмата за сключеното примирие още на 16 сутринта, генерал Лешанин отново реши да си направи оглушки и да опита с един последен удар да завърши кампанията, която досега се бе оказала непосилна за него. Вечерта той подложи крепостта на най-яростната артилерийска канонада от началото на обсадата. Но когато трябваше да се очаква, че от защитниците не е останал нито един жив и че пристъпът на сръбската пехота ще бъде нещо като неделна разходка, българите, които до този момент се бяха крили, ги посрещнаха така „горещо“, че атаката скоро се превърна в паническо бягство, а полето пред крепостта се застла с убити и ранени.

 

Последен опит за някакъв — макар и вече не решителен — успех генерал Лешанин направи на 17 сутринта, и то не срещу крепостта, а към село Арчар. Но когато и този опит се провали, той се принуди най-сетне да изпрати на капитан Узунов следното писмо:

„До видинския комендант.

Имам чест да Ви известя, че получих тази сутрин телеграма от моя върховен началник крал Милан І, че вчера между върховните началници на сръбските и българските войски се е състояло примирие под условие войските и на двете страни да останат по местата, които сега заемат, ни крачка напред.

Моля да ми известите приели ли сте и Вие заповед да спрете неприятелствата и според това да се съобразявам.“

Капитан Атанас Узунов отговори:

„До коменданта на Тимошката войска.

В отговор на писмото съобщавам на Ваше Превъзходителство, че получих телеграма, с която ми се предава заповедта на Негово Височество от Пирот да прекратя временно неприятелските военни действия срещу сръбските войски по причина на примирието, за което ходатайствува австрийският посланик граф Кевенхюлер от страна на австрийския император.

Като Ви съобщавам за това, моля Ваше Превъзходителство да ме уведомите, ако сте получили подобна заповед, а тъй също да укажете кога и как намирате за по-сгодно да станат преговорите за провеждане на демаркационна линия.

Приемете и пр.

Началник на Северния отред и комендант на Видинската крепост: капитан Узунов“

Като се страхуваше да не би случайно генерал Лешанин да не забележи злъчната ирония, която се съдържаше, в писмото му, капитан Атанас Узунов за всеки случай подчерта с дебели линии думите, които ние печатаме с курсив.

Войната беше завършила.