Цончо Родев
Изпитание (7)

7

Като зави зад ъгъла и направи още няколко шумни крачки, човекът, който се бе представил на Христо Сумров като царибродския скотовъдец Михаил Катанчев, спря и с тихи крадливи стъпки се върна назад. Полека подаде глава иззад високия зид и се загледа. Учителят още стоеше пред вратата на бирарията и палеше цигара. В поведението му нямаше нищо необикновено, но предпазливостта бе станала част от природата на Катанчев.

Учителят запали цигарата си и леко тътрейки крак, се отправи нанякъде. Катанчев тръгна на петдесетина крачки зад него, като внимателно отбягваше мъждеещата светлина на уличните фенери. Когато се увери, че учителят се прибира направо в хана, Катанчев изостана по-далеч от него, приближи до един фенер и погледна часовника си. Наближаваше единадесет. Той се поколеба. Ако пресечеше през пустите и кални ливади, можеше скоро да излезе на Радомирската улица, която беше целта на тазвечерното му посещение. Но като премисли малко, Катанчев се отказа — не се уплаши от калта, а помисли, че ако бъде срещнат през ливадите, ще привлече вниманието на случайни или неслучайни хора, а той отбягваше хорското внимание.

Въпреки че краката му тежаха от умора, той се върна чак до Куручешме^[1] и като се увери, че никой не го следи, отново свърна нагоре по улица „Радомирска“. Вървеше бързо, с вид на закъснял пътник, който гледа по-скоро да се прибере. Още на два пъти провери дали не е следен, но все пак не посмя да влезе направо в къщата. Сръбският дипломатически агент полковник Груич бе заминал още преди шест месеца и пред къщата му отдавна вече нямаше стражар, но Катанчев се страхуваше полицията да не е оставила наблизо тайни постове.

Той отмина къщата, зави надясно, излезе на пустото и разкаляно от дъжда поле и за последен път застана неподвижно, заслушан в шумовете на нощта. Някъде далеч излая куче. Друго му отговори от отсрещната страна на ливадата. Успокоен, Катанчев свърна към сградата на агентството и един по един провери прозорците. Най-после намери онова, което му беше необходимо — малък процеп, в който той промуши острието на ножа си и откачи кукичката от вътрешната страна. Отвори двете крила на прозореца и леко, без видимо усилие се прехвърли вътре. Изглежда, домът му беше познат, защото тръгна тихо, но без колебание през стаите. Скоро откри това, което търсеше — в малка стаичка до входа на къщата светеше газена лампа, под нея седеше един шишкав гавазин в униформа на сръбски пехотинец и хъркаше като мотор на дунавски параход.

Бегла подигравателна усмивка се хлъзна за миг по лицето на Катанчев. Той измъкна револвера от пояса на гавазина — не обичаше да губи време за глупости, после побутна спящия по рамото. Едва при третото побутване успя да го събуди. Гавазинът с мъка отвори очи и няколко секунди опулено оглежда великана до себе си. После посегна към пояса и като разбра, че оръжието не е вече там, изведнъж скочи на крака.

— Хайде, без глупости — скара му се на сръбски Катанчев. Гласът му сега звучеше студено и заплашително; глас на човек, свикнал да заповядва. — Тук ли е господин Боди?

Допреди шест месеца г-н Боди бе заемал длъжността секретар на сръбския дипломатически агент в София. След закриването на агентството, когато поради Бреговския въпрос и идването на емигрантите радикали в България дипломатическите отношения между Сърбия и Княжеството бяха прекъснати, единствен от целия персонал на агентството бе оставен само г-н Боди, който пазеше архивата.

— Ту… тука е, господине — засрича уплашено гавазинът и като не знаеше кой точно стои пред него, за всеки случай се поправи: — Ваше Превъзходителство.

— Иди му кажи да слезе — заповяда „превъзходителството“. — И… никакви глупости. Така да му поръчаш от мое име.

Дебелият човек беше толкова уплашен, че дори не дръзна да попита от чие име — той за пръв път виждаше великана — да говори на г-н Боди. С разтреперани ръце запали една свещ и тръгна към горния кат на къщата. След излизането му Катанчев взе лампата от стената, прехвърли се в стаята за приемане на посетители, седна на един мек стол и вдигна крака на геридона^[2] пред него. Премрежи очи — беше уморен, а още поне два часа го деляха от леглото. Залюля се на стола и се помъчи да съсредоточи мисълта си върху онова, което трябваше да говори с Боди.

Някъде в дома прозвучаха дванадесет удара на часовник. С тях се сляха и стъпките на слизащия от горния етаж дипломат. Катанчев полека свали крака от масичката.

Господин Боди беше висок слаб човек с бледо лице и червеникава брада. Той бе обул само панталоните си, а иначе беше в халат и пантофи. Десният джоб на халата, където с привидна небрежност бе мушнал ръка, бе неестествено издут — виждаше се, че там стиска револвер. Това не отбягна от бързия поглед на среднощния посетител, но предизвика у него само презрително свиване на устните.

— Monsieur? — започна разговора дипломатът на френски. Искаше да говори с тон на досада и раздразнено превъзходство, но не успя да скрие владеещия го страх.

— Към вас имам две молби, господин Боди — отговори уморено на сръбски посетителят. — Страхувам се, че надали знаете да си служите достатъчно добре с оръжието в джоба и можете да причините някое нежелано и за вас, и за мене нещастие. По-добре извадете ръката си. И после, заповядайте на гавазина, който слухти с пушка в ръка на стълбите, да се прибере в стаичката си. Уверявам ви, нямате нужда нито от оръжие, нито от охрана. А аз — това „аз“ отново прозвуча заповеднически и с отсенка на наставничество, — аз не желая разговорът ни да бъде подслушван от други.

Господин Боди се колеба цяла минута, после извади ръката си от джоба и извика през рамо:

— Перо, чу желанието на, хм, господина. Иди в стаята си.

Отекнаха тромави стъпки. Посетителят извика подир тях:

— И затвори вратата след себе си, Перо. — Почака стъпките да заглъхнат и едва тогава се изправи. — Казвам се Михаило Катанич. Може би сте чували за мене? Ка-пи-тан Михаило Катанич.

Още една минута дипломатът прекара в обмисляне.

— С какво ще потвърдите, че сте капитан Катанич?

— Вие сте предупреден за моето идване и за този пръстен. — Гостът протегна ръка и показа един евтин пръстен, украсен с изкуствени червени и сини камъчета. — Надявам се, че това е достатъчно за вас.

Домакинът се успокои, покани с жест госта да седне и сам зае стола срещу него.

— Да, предупреден съм за вашето идване, господин Катанич, макар че, хм, не очаквах то да е така чудновато и, хм, драматично.

— Може би очаквахте да пристигна с карета — присмя се гостът — и лакеят ми да извести за идването на капитан едикой си, секретен агент на Гарашанин в България?

Боди не отговори. Присмехът на капитана беше основателен. За известно време двамата останаха мълчаливи.

— Надявам се да обясните целта на вашето посещение? — поде най-сетне дипломатът и Катанич сякаш се събуди.

— Вие сте предупреден за моята мисия и имате заповед да се подчинявате на разпорежданията ми. — Гостът бе изоставил дружелюбния тон и сега говореше сухо и делово. — Дойдох да се възползувам от правата си, за да препратите на министър-председателя моята информация.

— Шифровано по телеграфа?

— Не. Кога ще мине следващият дипломатически куриер от Цариград?

— По разписание — след три дни, господин Катанич. — Без да го съзнава, г-н Боди бе започнал да отговаря чинно и почтително.

— Така и предполагах. Искам въз основа на това, което ще ви кажа устно, да изготвите едно сбито и ясно сведение, да го шифровате и да го изпратите по куриера в Белград лично на г-н Милутин Гарашанин. Името ми няма да споменавате, а ще го отбележите само с две букви К. Разбрахте ли ме дотук?

— Напълно, господин Катанич. Шифровано сведение, адресирано лично до министър-председателя; да го изпратя с дипломатическия куриер; вашето име да отбележа само с КК.

— Много добре. Преди да продължим, имам една молба. Не може ли вашият Перо да се поразмърда и да свари едно кафе? Не съм спал две нощи, пропътувал, съм почти двеста километра и съм уморен до смърт. Освен това препоръчвам ви да си приготвите лист и молив, за да си вземете бележки от информацията ми. — И тъй като г-н Боди безропотно стана да изпълни изказаните желания, той му подаде револвера на гавазина. — И дайте това желязо на вашия Перо.

Дипломатът се върна след малко и се приготви да записва. Задрямалият междувременно Катанич отново отвори очи.

— Главният страх на краля и правителството е от емигрантите — започна капитанът. — Трябва да съобщите, че всички страхове от тях са напълно неоснователни. Двадесет и осем души са и от тях двадесет и шест начело с Пашич са въдворени във Видин, а двама — във Враца. Наблюдавах ги лично в продължение на няколко дни. Към тях се отнасят учтиво, но строго. Особено във Видин, където градоначалникът Добринович проявява в следенето им дори по-голяма ревност, отколкото е необходимо. В това отношение българските власти се държат напълно коректно, точно според обещанието, което дадоха на краля.

— А Пашич?

— Ръцете му са вързани от действията на българската полиция. Освен това страда и от липса на пари. Искал някаква длъжност по железниците, но досега не му е даден отговор. Нашият агент Христо Господинов ще ги следи и занапред и ще донася чрез поп Партений.

— Чрез кого? — запита Боди, който не бе успял да запише.

— Поп Партений от Суковския манастир. Определих го за главен агент. Той има начин да прехвърля докладите си в Сърбия. Впрочем не ми се вярва в скоро време да има някакви особени новини по тази линия. Освен… освен ако Христо Господинов започне да фантазира…

Катанич прекъсна за малко, защото се появи дебелият гавазин с димящ филджан на сребърен поднос. Гостът изсърба кафето и едва тогава продължи:

— Какво знаете за отношенията на княз Александър с Русия?

— Доста обтегнати — отговори Боди. — Чрез Кояндер и русофилите на Драган Цанков канцлерът фон Гирс е предприел силна противокняжеска кампания. В дипломатическите кръгове се говори, че целта на кампанията е детронирането на княза. — Катанич кимна утвърдително и г-н Боди се окуражи да добави и своето мнение: — Едно детрониране в България може да се окаже опасен пример за околните балкански страни…

— Как посреща населението тези опити на руската дипломация?

— Отрицателно. Въпреки авантюрата с пълномощията населението боготвори княза и няма лесно да се поддаде на руските, хм, желания.

— Информирате ли редовно г-н Гарашанин за тази игра на Гирс?

— Разбира се.

— Тогава не пишете нищо от мое име — каза Катанич, но после си спомни разговора с Христо Сумров в бирарията и се поправи: — Или пишете още само това, че руската игра води до сериозно раздвояване в чувствата на българина. Ако нещата продължат така, може да се стигне до охлаждане на отношенията между освободители и освободени, което…

— … което ще прати Княжеството в прегръдките на Англия — завърши вместо него господин Боди.

Капитан Катанич потвърди с мълчаливо кимване на глава.

— Но чувствата към сръбския народ остават непроменени. Това искам изрично да подчертаете. Както у нас хората не казват „бугари“, а винаги „браћа бугари“, така и тук се чува само „братята сърби“.

— Ще го съобщя, господине — обеща дипломатът, макар че не виждаше какво толкова важно има в словесното братство между двата народа.

Предположил, че информацията е завършена, господин Боди многозначително остави молива на масата. Но капитанът продължи:

— Стигнахме до най-важното. Най-важното, което в Белград не се и подозира. Вземете си бележки, господине. Става дума за присъединяването на Източна Румелия към територията на Княжеството.

— А — разочаровано отвърна Боди, — въпросът не е актуален.

— Такова ли е вашето мнение? — иронично вдигна вежди посетителят. — В такъв случай съобщете на Милутин Гарашанин само моите впечатления. — Съобщете, че според КК в България се работи трескаво за съединението и че след шест месеца или най-много година то ще бъде свършен факт.

Господин Боди все още не посягаше към молива. Той се смяташе много добре осведомен по отношенията между Княжеството и васалната на султана област, за да очаква, че ще научи нещо ново.

— Ще се поясните ли, господине? — учтиво, но с нескрито недоверие попита той. — Моите сведения напълно противоречат на вашите…

— Може би причината е, че вие чакате сведенията сами да почукат на вратата ви, докато аз обикалях България и ги събирах от източниците. — Катанич се бе освободил напълно от сънливостта си. — Начело на заговора е Таен революционен комитет с ръководител Захари Стоянов.

— Редакторът на пловдивския „Борба“? Господин Катанич, Захари Стоянов не е повече от един дърдорко и неговите войнствени статии са само многословни излияния на партизанствуващ вестникар, който страда от суетата да поддържа чрез вестника си своята популярност, завоювана чрез неговите „Записки по българските въстания“.

— Познавате ли го лично, господин Боди? Аз съм го виждал и даже съм имал случай да разговарям с него. Захари Стоянов е слаботелесен човек, болнав, накуцващ, заекващ, но в него все още живее духът на революционния апостол от седемдесет и шеста година. Повтарям ви, той е вдъхновител, глава и душа на движението за присъединяване на Източна Румелия. И ако той е душата, ръката на заговора е капитан Паница.

— Паница!?! — продължи да се смайва дипломатът. — Военният прокурор, който е превърнал дома си в нещо, като главна квартира на македонските революционери?

— И който преди осем години се би безмерно храбро за Сърбия под знамето на генерал Чернаев, а в Руско-турската война получи Георгиевския кръст за храброст, не забравяйте това. Та същият този Константин Паница с помощта на няколко други като него — Димитър Ризов, редакторът на „Търновска конституция“, Иван Стоянович от Пловдив, чудакът хъш от Голямо Конаре Чардафон, старият сливенски хайдутин Панайот Хитов, другият прочут хайдутин Филип Тотю от Русе — е създал в Княжеството и в Румелия цяла мрежа от революционни комитети. Отначало целта им е била да се подкрепя само революционното движение в Македония. Но откакто Захари Стоянов издигна повика „Първо Тракия, после Македония“, всички тези комитети работят преди всичко за съединението.

— Помня тази статия на Захари Стоянов — объркано рече Боди, смутен от ширината на информацията, събрана от агента на Гарашанин.

— Вашата памет ви прави чест, господине — с непроницаемо лице го похвали Катанич. — Сега всички комитети, основани от Паница и неговите хора, работят само за съединението. — Той отново си спомни за учителя Сумров. — И в Белград трябва да знаят, че те срещат пълната и безусловна подкрепа на населението от двете страни на Балкана. Не са чужди на идеите им и офицерите от Румелийската жандармерия.

— Но тогава това е… това е всеобщ заговор!…

— И със справедлива кауза, господин Боди, нека да бъдем откровени. Разкъсването на България може да е изгодно за дипломацията, но иначе е една „крещяща несправедливост“, както казва Захари Стоянов.

Дипломатът се сепна. Думите на този агент, на този опитен шпионин, не бяха ли една евтина провокация, целяща да узнае и неговите собствени, на господин Боди, възгледи?

— Разсъжденията ви са, хм, доста странни, капитан Катанич — каза той предпазливо.

— Може би причината е, че понякога се опитвам да разсъждавам не като сръбски офицер, а просто като човек — отговори веднага другият, но не прояви по-голяма охота да разговаря за убежденията си. — Комитетите работят ловко, замаскирано, упорито. Въпреки цялото ми старание можах да открия само няколко от ръководителите им. В Русе начело са Филип Тотю и Никола Живков… Записвате ли, господин Боди? В Русе, казах, начело са Филип Тотю и Никола Живков, авторът на химна „Шуми Марица“, във Варна — Георги Живков и тук, в София — Димитър Ризов. Само това можах да открия.

— И в какво се изразява дейността на тези комитети? В няколко вестникарски статии и войнствени наздравици?

— А ограбването на оръжейния склад в Чирпан? Да не мислите, че то е дело на неколцина смирени християни? Имам сигурни сведения, че грабежът е бил извършен от хора на Пловдивския комитет, ръководени от Иван Стоянович и някой си Стою Пъдарина. Уверявам ви, господин Боди, пушките не са взети, за да се гърми с тях по сватбите. А гимнастическите дружества по цяла Източна Румелия? Знаете ли какви са упражненията, които преминават членовете на тези дружества? Те са една образцова военна подготовка в духа на руските бойни устави. Наблюдавах някои от заниманията им и ще ви кажа искрено, в качеството ми на капитан от кралската Шумадийска дивизия, че в случай на война бих бил щастлив да имам под заповедите си един батальон от тези „гимнастици“.

Разговорът сякаш завърши. Боди нямаше повече въпроси, а гостът замижа и протегна дългите си крака под геридона. Часовникът вяло удари два пъти.

Изминаха няколко минути в мълчание. Дипломатът се чудеше какво да предприеме: Катанич не показваше нито готовност да разговаря, нито намерение да си ходи. Той седеше неподвижно, отпуснато и с нищо не издаваше мислите, които се криеха зад широкото му чело. Г-н Боди се почувствува скован и замръзнал и зиморничаво загърна халата около хилавите си гърди. Това движение като че ли събуди посетителя.

— Познавате ли някой си Стамат Хаджиспасов? — запита Катанич.

— Стамат Хаджиспасов? — повтори другият, докато ровеше в паметта си. — Не е ли един народен представител?

— Така мисля.

— Незначителна фигура. Доколкото зная, избран е от либералите в К. или някой друг балкански градец нататък. Но значението му в политическия живот е повече от нищожно. В Народното събрание бездействува, никога не взема думата, а само вдига ръка, когато Каравелов поиска одобрение на някое от бомбастичните си предложения.

Той сметна, че е дал достатъчно пълна характеристика на депутата Хаджиспасов, но капитанът отново го подкани:

— Говорете ми още за него.

— Истинското му занимание са сделките — продължи дипломатът. — Изглежда, че от К. е донесъл известни капитали, защото търгува доста нашироко, главно със земи. Ах, да, наскоро чувах да казват, че Стамат Хаджиспасов спечелил грамадни суми от имоти в Курубаглар^[3]. Проявил предвидливост да закупи на безценица разни ниви и бостани, които после продал с десеторна или двадесеторна печалба като парцели за застрояване. Сега се говори, че купувал пустеещите места до Пепиниерата, защото предполагал, че един ден градът ще се разшири нататък.

— Да знаете нещо за семейството му?

— Нищо, господин Катанич. — Кореняците софиянци все още смятат Хаджиспасов за един случайно забогатял парвеню пришълец и съзнателно го държат настрана от своя „хайлайф“. Искате ли специално да се заинтересувам за него и семейството му?

— Не, няма нужда. — Катанич се изправи. — А сега довиждане, господине. Ако бъде необходимо, отново ще ви потърся. Но вие имайте грижата, моля, докладът ми да стигне още в близките дни до Гарашанин.

Той за последен път кимна на дипломата, прехвърли се пъргаво през прозореца и нощта го закри в черната си плащеница.

Господин Боди въздъхна, направи кисела гримаса и замислено се почеса по главата. Ако два пъти на седмица имаше подобни изживявания, нервите му положително не биха издържали дълго.