Цончо Родев
Изпитание (57)

10

13 ноември

Беше минало полунощ, когато Александър най-сетне обиколи докараните в Цариброд ранени и спря пред вратата на стаята, в която от шест часа насам германският лекар д-р Щирлин непрекъснато оперираше тежко ранените. Не чака дълго. Вратата се отвори широко, двама санитари изнесоха на носилка един ранен и като видяха своя княз, неволно спряха. Александър се наведе над оперирания войник. Чаршафът, който го завиваше до шията, не позволяваше да се види къде и каква беше раната му. Но войникът беше в съзнание. Изглежда, изпитваше безкрайна болка, защото яростно стискаше челюстите си, а устните му се бяха превърнали в тясна синя ивица.

Доловил нещо необикновено, на вратата се появи и сам д-р Щирлин — нисък и пълен човек, плешив и със златно пенсне на носа. Ръцете му бяха още окървавени.

— Ein ausserordentlicher Held, Hoheit^[1] — каза лекарят в отговор на въпросителния поглед на Александър. Приказлив и общителен по природа, д-р Щирлин обичаше да събира вече подробности за пациентите си и сега с удоволствие ги споделяше с княза. — Бил ранен на Сливница, но не се съгласил да остане в тила и участвувал в днешната атака. Влязъл в двубой с онзи сръбски капитан, който днес спечели уважението на цялата българска армия. Е, не успял да отнеме знамето, но макар и с цената на една тежка рана, успял да извади от строя сърбина.

— Какво му направихте? — все на немски попита Александър.

— Уви, наложи се да му отрежа крака до самия таз. И знаете ли, Hoheit, оперирах го почти без упойка — медикаментите за съжаление не достигат, — а този герой не издаде нито звук!

— Ще остане ли жив?

— Всички сме в ръцете на бога. — Лекарят вдигна рамене. — Направих всичко, каквото е в човешките възможности. Войникът има иначе здраво телосложение. Нататък каквото каже бог…

Александър се извърна към ранения. Въпреки болката войникът не снемаше от него поглед, пълен с обожание.

— Чувате ли ме? — попита князът на български.

Раненият не можа да отговори, само утвърдително притвори очи.

— Гордея се с вас. — Думите на княза бяха прости и затова още по-затрогващи. — От името на българския народ ви благодаря за вашата велика саможертва. Докато има такива синове, България няма защо да се страхува за своето величие.

Очите на ранения изразиха благодарност. Александър свали ордена за храброст от мундира си и подръпна чаршафа, за да го окачи на войника. Върху лявата гръд на ранения блесна още един кръст за храброст.

— На Сливница ли? — попита князът. Войникът мълчаливо потвърди. — Щастлив е онзи — продължи Александър, докато закачваше новия орден до първия, — който е дал за отечеството си толкова, колкото вие.

— Ако почакате малко, Hoheit — каза д-р Щирлин, когато санитарите отнесоха оперирания, — ще видите и противника на вашия герой.

— Капитан Катанич? — с уважение произнесе князът.

— Именно. Той има пет рани, но все пак прецених, че може да отстъпи ред. Една интересна подробност, Hoheit. Първата превръзка на българина е направена от този капитан Катанич. Стегнал крака му над раната и така спрял кръвоизлива.

— Но това е… — Князът не намираше дума, достатъчно достойна, за да изрази с нея възхищението си. — Това е… Боже мой, докторе, ако не го чувах от вас, бих помислил, че чета най-невероятната страница от някой рицарски роман!…

— Впрочем ето го и рицаря — рече д-р Щирлин, като показа с очи полутъмния коридор на училището, в което беше настанена болницата.

Двама санитари носеха новия пациент на лекаря, а край носилката крачеше млада и стройна жена с червен кръст на ръкава.

— А госпожицата — завърши лекарят — е доброволка в санитарните части. Представете си, Hoheit, това нежно същество е пренесло на гръб този великан от бойното поле чак дотук. Направила му първата превръзка, вдигнала го на гръб и го пренесла…

— Аз ви познавам, госпожице — каза на български Александър, като кимна леко на санитарката. — Помня ви добре. Вие сте идвали в двореца, а освен това се видяхме в Сливница при изпращането на…

— Да, Ваше Височество — с някаква особена припряност го прекъсна тя, сякаш имаше желание спомените на княза да не достигнат до ушите на ранения. — Наричам се Хаджиспасова. Олга Хаджиспасова.

— Удивлявам се от вашия героизъм, госпожице Хаджиспасова. Току-що д-р Щирлин ми разказа как сте пренесли този храбрец дотук.

— Това беше мой дълг, Ваше Височество, и при това…

Любопитството на княза, развито и изострено от дългите години, прекарани из европейските салони, надуши нещо необикновено. Защо тази крехка жена беше пренесла именно капитан Катанич, а не някой друг от ранените? А защо раненият Мартинов бе отказал да бъде придружен от нея до София? Защо сега г-ца Хаджиспасова наруши правилата на етикета, за да избегне споменаването на Мартинов пред Катанич?

— И при това? — попита той.

Олга Хаджиспасова отклони поглед.

— При това капитан Катанич е мой познат отпреди войната.

— Ще го придружите ли до София?

— Надявам се, Ваше Височество. Вече взех разрешение от доктор Роа и доктор Мирков. Ако и вие нямате нищо против…

— Напротив, госпожице. Придружете го. Аз ще телеграфирам в София, за да го приемат веднага в болницата, която е разкрита в сградата на Военното училище, и да го гледат колкото е възможно по-добре. Този човек не принадлежи само на Сърбия, а на цялото човечество. — Князът използува сгодния случай, за да употреби една от своите любими mots: — Coeur e corps, ето това е капитан Катанич. Надявам се, че в София ще го видя напълно здрав. — И добави с едва доловима нотка на разбиране и съучастие: — За това разчитам и на вас, госпожице…

— Пациентът е загубил много кръв — обади се на немски д-р Щирлин, който бе доловил, че двамата разговарят за ранения. — Сега е в безсъзнание. И все пак ще кажа, че е чудо, дето с тези свои пет рани е още жив. Един нормално развит организъм не би ги понесъл. И сега тук пред нас щеше да бъде не един тежко ранен, но жив и с надежди за оздравяване човек, а… Да, истинско чудо! — завърши лекарят.

 

 

Когато излезе от болницата, Александър с удоволствие вдиша няколко пъти свежия и влажен въздух на ноемврийската нощ. След вонята на кръв, спарени тела и карбол сега този въздух му се стори ухаещ на цветя, на кълнове, на здраве; стори му се, че той го опиянява и възвръща радостта му от живота.

Не му се прибираше — ако сега се, затвореше между четирите стени на стаята, щеше да продължи да изживява срещите с ранените, да чува сподавените им охкания, да вижда измъчените им изражения, да усеща тягостната миризма на болницата. Прекоси мегдана, отиде в пощенската станция и подаде обещаната телеграма до д-р Вълкович в София, с която предупреждаваше за изпращането на капитан Катанич и даваше нареждане за доброто му гледане. После излезе пак навън и тръгна с бавни крачки по тъмните улици на Цариброд.

Мисълта му се въртеше около Олга Хаджиспасова. Да, имаше някаква тайна в отношенията й със сърбина. Младата жена не скри, че познава Катанич отпреди войната. Но обикновено познанство ли беше онова, което ги свързваше? Нямаше ли тук нещо скрито, недоизказано, някаква много по-голяма сила от познанството, която беше укрепила слабите мишци на изтънчената девойка, за да пренесе великана сърбин от Нешков връх до селото? Изведнъж Александър изпита нечестивото желание да проникне в тази тайна, да я разбули. Не че щеше да извлече от нея някаква полза. Той, князът, се смяташе много по-високо от дребните отношения на своите поданици. Желанието му всъщност беше продиктувано от онази част на съществото му, която обичаше блясъка на салоните и която с наслада се отдаваше на салонното красноречие. Александър се вълнуваше: един роман между българката санитарка и най-героичния от сръбските офицери — каква великолепна тема! Той си представяше сключения плътен кръг около себе си, жадните погледи на слушателките и съсредоточените лица на слушателите; представяше си своето възбудено красноречие, чудесните и малко мелодраматични описания — на битката за мъжете и на подвига на Хаджиспасова за жените, сподавените възклицания, отронената сълза от очите на някоя чувствителна дама…

В този миг пред него се появиха няколко тъмни сенки и нарушиха потока на приятните му мисли. Непознатите спряха на две-три крачки пред него. Изглежда, в тъмнината бяха различили униформата му, защото заговориха с уважението, което се отдава на офицер.

— Разрешете, Ваше благородие — заговори един от непознатите.

„Тракийци“ — помисли Александър. Не беше трудно да познае: във войските на Южна България още бяха в сила обръщенията „Ваше благородие“, наследени от руската армия.

— Кажете, момчета — дружелюбно отговори той.

— Къде може да се намери князът?

— Защо ви трябва той?

— Водим при него сръбски парламентьор.

Александър драсна една клечка кибрит и предупредително вдигна пръст до устните си — не искаше войниците да издадат присъствието му на парламентьора. После приближи колебливото пламъче. Войниците водеха един строен сръбски офицер с пагони на майор и с черна превръзка на очите. Князът бързо съобрази — не трябваше да приема лично сръбския пратеник, да се обвързва с тържествената си дума на държавен глава. Нека остави преговорите на Николаев, а за себе си да запази ролята на върховен ръководител, властен да отменя и решенията на командира на корпуса.

Унтерофицерът, началник на конвоя, му подаде едно писмо. При светлината на втора клечка кибрит Александър се запозна със съдържанието му. Писмото, написано на съвършен френски език, гласеше: „Имам чест да известя началниците на княжеско-българските войски, които се намират срещу войските, които аз командувам, че получих заповед да прекъсна враждебните действия. Същата заповед е дадена на всички останали началници. Това е предизвикано вследствие колективната постъпка на Великите сили пред кралското правителство днес, на 12 ноември. — Суковски мост, 12 ноември 1885 година. Командуващ съединените дивизии Моравска, Дунавска и Щумадийска — полковник Топалович.“

Александър мислено се поздрави за решението си да не покаже своето присъствие на парламентьора. Той беше княз, държавен глава, коронована особа и можеше да разговаря само с равни на себе си. Щом писмото е от полковник Топалович, нека тогава му отговори подполковник Данаил Николаев.

— Щом е парламентьор — рече той гласно, — трябва да го заведете при Николаев. Елате, аз ще ви заведа при него.

Писмото го зарадва и същевременно изненада. Зарадва го неизреченото в него признание за сръбското поражение, а го изненада със съобщението за интервенцията на Великите сили. Той не знаеше нищо за тази интервенция, но както всичко, което произтичаше от европейската дипломация, тя надали щеше да бъде в негова полза. Очевидно Великите сили се намесваха, за да спасят крал Милан. Този ход на дипломатите целеше да завари Александър още на българска земя, да му наложи примирие и така да му отнеме славата на победител заедно с всичките предимства, които пълното поражение на сърбите би му дало.

Първата му мисъл беше да отхвърли категорично предложението за мир. Ако на Сливница се колебаеше, сега той безрезервно вярваше в силата и победоносния дух на своите войници. Но после в него заговори другият Александър — нерешителният, непостоянният, наплашеният, който винаги се стремеше да заобикаля затрудненията. „Какво пък — казваше вторият Александър, — нека се свърши най-после. Да ми платят тридесет милиона военно обезщетение, за да затворя с тях устата на стиснатия Каравелов, да признаят Съединението — друго не ми трябва.“

Когато стигнаха до къщата, заета от Николаев и щаба на корпуса, князът се разпореди конвоят да заведе сръбския майор при охраната на щаба и да му дадат всичко, от каквото се нуждае, а после влезе сам в къщата. В стаята, където обикновено работеше щабът, беше осветено, но нямаше хора. Александър бутна другата врата. Картината, която се разкри пред очите му, го смая със своята примитивност. В ниската полуосветена стаичка имаше само един тесен дървен нар, застлан с тънка парцалена черга. Върху този нар, завит в шинела си, спеше командирът на корпуса Данаил Николаев. До нара, на пода без дюшеме, върху рогозка, видяла и по-добри дни наредени един до друг спяха началник щаба капитан Паприков, началникът на авангарда майор Стоянов и неговият началник щаба капитан Велчев. Докато ги гледаше, князът се запита дали имаше друга армия в света, чиито върховни началници да се задоволяват с толкова оскъдни условия за живот. Да, той трябваше да запомни тази картина. Един ден и тя щеше да бъде безценен спомен за разказване в европейските дворове.

Капитан Велчев отвори сънени очи, забеляза го и скочи на крака. Александър му заповяда да събуди подполковника. Велчев раздруса рамото на командуващия. Още неразсънен, Данаил Николаев изтърси такава благословия, каквато не може да бъде предадена дословно. И без това в добро настроение, князът съвсем се развесели и каза:

— Стани, стани, Николаев. Има нещо важно — сърбите искат мир.

Николаев се разсъни и спусна крака от нара. Другите също се събудиха и се изправиха. Едва сега Александър забеляза, че четиримата офицери спяха напълно облечени и с несъбути ботуши. Отидоха в другата стая, насядаха около простата чамова масичка и князът преведе писмото на полковник Топалович. С онази демократичност, която владееше в българската войска, пръв се обади най-младшият — капитан Велчев:

— Мир ли? Да имат да вземат! Първо ще ги отупаме хубавичко, пък тогава ще говорим за мир…

Но Николаев, от чието мнение князът най-много се страхуваше, не бързаше да заговори. Прозяваше се и мислеше.

— Какво пък — предпазливо подхвърли князът, — да ни дадат едно хубаво обезщетение, да речем тридесет милиона, тогава може и за мир да мислим.

Другите нямаха време да се изкажат. В къщата се разнесе тропот на човешки стъпки, вратата се отвори и в стаята влязоха Каравелов, Стамболов и министърът на външните работи Илия Цанов. За присъствието на първите двама князът не се изненада. Петко Каравелов беше вече от няколко дни с войската, а Стамболов от вчера беше зачислен като доброволец-ординарец в щаба на Гуджев. Но какво търсеше тук Илия Цанов, който трябваше да се намира в София? Министърът изглежда, прочете мислите му, защото веднага след поздравите и ръкостисканията обясни:

— Виждам — той посочи сръбското писмо на масата, — че крал Милан вече се е възползувал от интервенцията. Точно тази интервенция доведе и мене тука.

— Значи в София вече знаете? — попита Александър.

— Вашият приятел господин Кояндер има любезността да ме уведоми. — Малките очички на Илия Цанов се засмяха хитро: приятелските чувства на руския дипломатически агент към княза бяха известни. — Отговорих му, че не мога да се свържа с Ваше Височество, тъй като се намирате на позицията, качих се на файтона и пристигнах тук.

— Дойде първо при нас — допълни Каравелов. — Търсихме ви във вашата квартира, после в болницата на Щирлин и накрая довтасахме тук. Какво мислите по тази работа, Ваше Височество?

— Тъкмо бяхме почнали да се съветваме — уклончиво отговори Александър, но Данаил Николаев беше по-искрен:

— Досега има две мнения. Едното е да отхвърлим предложението, докато напълно разгромим неприятеля.

— Мирът може да бъде подписан и в Белград — подхвърли самонадеяно капитан Велчев. — Даже по-хубаво, отколкото тука.

— Второто мнение е на Негово Височество. Той е съгласен да прекратим неприятелствата, ако Милан ни плати едно обезщетение от тридесет милиона в злато.

Думите на Николаев не се понравиха на княза. От една страна, те поставяха на обсъждане неговото, на княза, предложение, докато Александър се надяваше да си запази ролята на човек, който има последната дума. От друга — подразни го, че Николаев назоваваше сръбския крал направо, по име, без да го титулува, сякаш беше негов равен.

— Тридесет милиона е хубава сумичка… — замислено рече Каравелов.

— В края на краищата ние постигнахме своето — намеси се и Стамболов. — Мир със Сърбия, благословен и от Великите сили, това всъщност означава признаване на Съединението.

Везните като че ли натежаха в полза на примирието. Князът вече понечи да се огледа самодоволно, когато Николаев разсея илюзията му:

— Всичко в тази война дължим на нашия войник — каза той с острия си заповеднически глас. — Войникът не е доволен от постигнатото досега. Той иска възмездие. И то възмездие, извоювано на бойното поле, а не платено с някакви си милиони. Не забравяйте, че сърбите са още на наша територия. Тук наистина сме на самата граница, но при Видин…

— И друго — подкрепи го и капитан Паприков. — Примирието още не е мир. Прекъсването на враждебните действия, за което се пише в писмото, е временно положение, което не винаги завършва със сключване на мир. Временното прекъсване ще бъде в полза на сърбите и в наша вреда. Сега те отстъпват поголовно, разстроени са, липсват им подкрепления. Прекъсването ще им даде време да се съвземат, да се преустроят и след някой и друг ден да ни бият.

Становищата сякаш се очертаха: цивилните бяха за мира, военните — за продължаване на действията. Но Илия Цанов наруши това равновесие:

— И аз съм против прекъсването на действията, Ваше Височество. В бъдещите преговори ние ще имаме предимство само ако никой не се съмнява в пълната ни победа. А за това трябва да преминем на сръбска земя и там да нанесем няколко сериозни удара. — По-скромен или по-дипломатичен от капитан Велчев, Илия Цанов се задоволяваше да говори за „няколко сериозни удара“, а не за стигане до Белград. — Не забравяйте, че крал Милан искаше териториални компенсации и че войските му сега са обкръжили Видин. Не рискуваме ли договорът за мир да гласи, че всеки остава там, докъдето е достигнал в деня на примирието? Това би било катастрофален удар за нас.

— Прав е господин Цанов — отметна се Стефан Стамболов. — Победители на бойното поле и победени на дипломатическата маса, това може да бъде съдбата ни.

Александър погледна с надежда към Каравелов. В този момент се надяваше на онова, което обикновено най-много го тормозеше — Каравеловата неотстъпчивост. Но министър-председателят замълча и това беше твърде красноречив знак. Все пак князът направи още един опит:

— Ако отхвърлим натиска на Великите сили, ще си спечелим тяхната неприязън…

— Не съветвам да го отхвърлим, а само да протакаме работата, докато постигнем нужното — възрази веднага Илия Цанов.

— И как си представяте това протакане? — язвително попита Александър, като забравяше, че Илия Цанов е бил някога дългогодишен турски чиновник и ученик на турската дипломация, за която бавенето и протакането винаги са били основните оръжия.

— Много просто, Ваше Височество — отговори министърът. — Подполковник Николаев ще постъпи така, както постъпих аз в София. „Виждате ли, господа — ще каже той, — имам добро желание, но такъв важен въпрос може да се реши само от моя господар. А за зла слука него го няма… Докато се свържа с него, враждебните действия не могат да бъдат прекъснати.“ Това е всичко!

— Дявол да го вземе! — възкликна буйно Велчев, ухилен до уши.

— Надявам се — запита Цанов, — че сърбите не знаят за пребиваването на Ваше Височество в Цариброд?

— Не знаят — потвърди князът. И се похвали: — Имах благоразумието да не издам присъствието си пред техния парламентьор.

— Тогава всичко е наред — зарадва се министърът, като посегна към листа и молива на масата. — Позволявате ли? — Без да дочака отговор, той писа няколко минути съсредоточено на френски, после прочете текста и веднага го преведе на български: — „Господину командиру на кралевско-сръбските войски в Суков мост. Имам чест да ви заявя, господин комендант, че не съм получил никаква заповед от Негово Височество моя господар за прекратяване на военните действия. Съжалявам, господин комендант, че не мога да приема вашите предложения, догдето не получа подобна заповед от Негово Височество, и не мога да прекратя военните действия. Командуващ Западния корпус подполковник Николаев.“

— Безупречно! — поздрави го Петко Каравелов. — Браво, бай Илия. Хем няма отказ, хем военните действия ще продължат. Ако се видим на тясно от господин Кояндер и неговите колеги, винаги можем да скалъпим една заповед на Негово Височество.

Всички се присъединиха към поздравленията на министър-председателя, само капитан Велчев остана някак си намусен.

— Какво? — попита го Цанов. — Вие, господин капитан, сякаш не одобрявате текста на отговора?

— Само края, господин министре — по момчешки нацупено отговори запитаният. Впрочем капитан Вълко Велчев току-що беше навършил двадесет и петте години. — Вижте как го е усукал сърбинът: „Командуващ съединените дивизии Моравска, Дунавска и Шумадийска“, а вие режете накъсо „Командуващ Западния корпус“! Че подполковник Николаев да не е по-малко нещо от този Топалович?

Избухна искрен, но незлобив смях. Илия Цанов взе пак молива, задраска титлата на Николаев и написа: „Командуващ съединените северно и южнобългарски войски.“

— Е, това е друго нещо — успокои се младият капитан.

Отговорът на Данаил Николаев остана в този вид.

 

 

Майор Тодор Попович командуваше Тепошкия отред, който действуваше някъде по средата между дясното крило на българите и „хайдушката бригада“ на капитан Паница. Призори на 13 ноември Попович получи от началника на Генералния щаб готово писмо за примирие, в което беше оставено само място за подпис, заедно с нареждане да го изпрати с парламентьор на командира на българските войски в Одоровската долина. Майорът подписа писмото и го изпрати. След един час парламентьорът се върна и му съобщи, че трима български офицери го чакат на берковския път. Макар и да не изпитваше особена охота да се среща с български офицери, Попович взе четири-пет конници за конвой и препусна към мястото на срещата. Унизен от мисията, която му беше възложена — майорът беше заклет шовинист, — той бе решил да се държи хладно и пренебрежително. Но, както често се случва, намерението му остана неизпълнено.

На пътя чакаха около дузина конници. Майор Попович спря на стотина крачки от тях. Когато го забелязаха, от групата на българите се отделиха трима души и бавно тръгнаха към него. Попович различи само великолепната им стойка на седлата и елегантната стъпка на охранените им коне. Той също остави придружниците си и подкара коня си срещу българите. Докато приближаваха едни към други, Попович успя да ги разгледа по-подробно. И изведнъж изпита горчив срам. В смътните си представи той беше очаквал да срещне някакви разгащени младежи, които да се стъписат пред осанката му на стар и опитен офицер, участник в две войни. Но напротив: докато Тодор Попович беше небръснат, във вехт, измачкан и покрит с кал шинел, тримата българи — те бяха двама капитани и един поручик — бяха спретнати, чисти, огладени, сякаш не се намираха на бойно поле, а се стягаха за парад. Цялата самонадеяност на майора се изпари мигновено. Хлапаците, които той се готвеше да смае и респектира с осанката си, сега изведнъж смениха ролята си с неговата и като че ли му даваха урок по добро държане.

Застанаха едни срещу други и българите се представиха. Впрочем Тодор Попович чу само името на най-старшия от тях. Когато разбра, че пред него е Бендерев, онзи страшен ротмистър Бендерев, който на Сливница се бе проявил като най-войнствен и най-дързък български командир, той не можа нито да погледне другите, нито да запомни имената им. За втори път изпита срам: „страшният Бендерев“, който с три дружини разби една цяла сръбска дивизия и обърна хода на войната, беше всъщност почти момче, с предизвикателно накривена кавалерийска фуражка, с весели и насмешливи очи и малка, грижливо подстригана брадичка, която не можеше да скрие скромния брой на неговите години.

От името на тримата българи заговори ротмистър Бендерев. Учтиво, но със самоувереност на победител, той каза, че българските войски в Одоровската долина нямали заповед за примирие и че единственото, което можели да направят на своя глава, било да не предприемат никакви действия, докато получат нареждане от висшето началство.

— Впрочем — добави с лека усмивка Бендерев, — моят командир имаше намерение да нападне вашия отред още снощи, в тъмнината, но дяволската мъгла ни попречи.

„Знаех това, соколе мой“ — помисли Попович, като си спомни страховете, които той и войниците му браха цялата нощ. Но като не искаше да издаде слабостта си, излъга:

— И аз също исках да ви нападна в тъмнината, господин ротмистър. И сигурно щях да го сторя, ако не беше дошла заповедта за примирието.

След като определиха село Одоровци за неутрална зона, докато българите получат заповед за или против примирието, майор Попович се върна, изпратен от българския поручик. По пътя поручикът — за съжаление историята не ни е оставила неговото име — му каза:

— Защо да се бием, като сме братя?

Попович се сепна — този въпрос той много пъти бе чувал от своите войници, но никога не бе намирал никакъв смислен отговор. Сега обаче майорът предпочете да постъпи дипломатично:

— Е па, господин поручик, нисмо ми прва браћа, која се бијемо — отговори той. — Ено гледајте немце 1866, па русе и пољака. То бива у свету…^[2]

Следобед майор Попович получи от българите следния отговор:

„Господин коменданте,

Имам чест да Ви известя, че аз не съм получил никаква заповед от моето началство. Приемете уверение в отличното ми към Вас почитание.

За началник на Смиловския отред ротмистър Бендерев.

с. Радейна 13 ноември 1885 г.“

Уви, така желаното примирие беше продължило твърде кратко…

 

 

За разлика от Попович, майор Аксенти Йованович изпита тайно задоволство, когато получи писмото за примирие. То щеше да му позволи да види с очите си този легендарен капитан Паница и неговата чудновата „хайдушка бригада“ и така да удовлетвори отдавнашното си любопитство. Като остави отреда на своя заместник, Йованович взе един тръбач с бяло знаме и се отправи към Ржана да преговаря лично с Паница.

Предните български постове го задържаха почти цял час. Ясно — те бяха пратили човек да поиска нареждане. Предложиха му закуска. Аксенти Йованович забеляза богатото ядене на войниците — впрочем нито един от тях нямаше пълна войнишка униформа, — но отказа закуската. После при него се яви един спретнат и с интелигентна външност млад офицер, който му се представи с изискани думи. Беше поручик Зафиров, когото Паница беше изпратил да конвоира парламентьора. Йованович очакваше да му отнемат оръжието, да го вържат или поне да сложат превръзка на очите му. Но нищо такова не се случи. Поручик Зафиров го покани да го последва, а четиримата македонци от конвоя дори не си дадоха труд да извадят страшните си пали, а с нехаен вид и с ръце в джобовете на дълбоките потури останаха на пет-шест крачки назад и с чибуци в уста продължиха да разговарят помежду си.

— Няма ли да ми вържете очите? — изненадано попита Йованович. — Не се ли страхувате, че така ще разуча силите на войските ви и тяхното разположение?

Поручик Зафиров се ухили. Въпросът на майора му даваше възможност да блесне със знанията си.

— Помните ли историята на битката при Зама, господин майор? — отговори той. — Уверен в силата на своите легиони, тогава Сципион Африкански не само че приел пратениците на Анибал, но и ги развел из лагера си и им дал възможност да разгледат всичко.

— Вие сравнявате капитан Паница със Сципион Африкански? — иронично подхвърли Аксенти Йованович, но веднага получи достоен отговор:

— Не, господин майор. Сравнявам нашата увереност в победата с увереността на римляните.

— Увереността често води до неприятни изненади. — Майорът имаше такъв вид, сякаш го болеше зъб.

— Във всеки случай битката при Зама не потвърждава вашите опасения — беше достойният отговор на Зафиров.

След тази кратка, но твърда словесна схватка те продължиха мълчаливо нататък, заобиколиха селото и скоро попаднаха в бивака на Комщицкия отред. Ако изключим пъстротата на дрехите и хумористичните песни с главен герой крал Милан, които се носеха наоколо, бивакът не направи никакво впечатление на майора. Но затова пък срещата с Паница надмина всичко, което беше очаквал.

Около голям огън в средата на бивака бяха насядали десетина живописни мъже. Нито един от тях не беше в униформа и все пак Йованович веднага разпозна Паница. Не, не го позна по офицерските пагони, прикрепени върху македонския му елек. Позна го по царствената стойка, по внушителното държане и по уважението, което всички останали му отдаваха. Капитан Паница седеше с подвити по турски крака на широка везана възглавница, пушеше наргиле и въпреки липсата на всякакъв лукс и пищност наоколо приличаше не на съвременен офицер, а на древен владетел. От двете страни на капитана стояха прави двама македонци телохранители с голи пали в ръце. Всичко беше така недействително, така абсурдно, че Йованович не се изненада от гледката на телохранителите. Не би се изненадал дори ако на тяхно място имаше полуголи роби, развяващи ветрила. От дясната страна на Паница седеше възпълен четиридесетгодишен мъж с бръснато лице, облечен сякаш за лов. Читателят лесно ще се досети, че това беше Кронислав Херуц. От лявата — четник в някаква чудновата зелена униформа с бели и червени ширити. По-нататък в кръга бяха седем-осем юначаги, отрупани с оръжия. Майорът предположи, че това бяха македонските харамийски главатари. И не се излъга.

Константин Паница стана, посрещна госта и го покани да седне до него на везаната възглавница. Сърбинът се поколеба, но прие предложението. Един от телохранителите на капитана му предложи чибук и пунгия тютюн, но Йованович отказа с поклащане на глава. Другият телохранител поднесе бъклица.

— Няма да ни откажете една глътка — рече Паница. — Славяни сме. Това е по правилата на нашето гостоприемство.

Аксенти Йованович пое бъклицата и отпи две глътки. В следващия момент прихна да кашля задавено — в гърлото му сякаш се изля не ракия, а течен огън. Лицето на Константин Паница остана невъзмутимо, но македонците се ухилиха под мустак.

— Получих интересното ви писмо, господин майор — заговори капитанът на „хайдушката бригада“, след като почака гостът да успокои кашлицата си. Говореше учтиво, с подбрани изрази, но с отсянка на някакъв прикрит присмех, който караше околните да се подсмиват. Йованович не разбра дали този присмех се съдържаше в тона или в очите на Паница. — Трябва веднага да ви осведомя, че относно примирието нямам никакво нареждане от началството. Ние, знаете ли, сме малко шарена войска, нямаме двама души еднакво облечени и воюваме не съвсем по каноните на военното изкуство — тук македонците отново изхихикаха, — но все пак се придържаме към заповедите.

— Нямам нищо против да поискате мнението на вашите началници — с леко раздразнение отговори сърбинът. — Великите сили са направили съответните постъпки в София, а също така и при главните ви сили в Цариброд. Сигурен съм, че неприятелствата са прекратени по всички фронтове.

— Ще попитам и ще ви съобщя отговора на началството — кимна Паница.

— И дотогава, надявам се, между нашите две войски ще има примирие. Такива са правилата на войната. Предлагам вие и аз да определим демаркационната линия.

Според Йованович всичко това се разбираше от само себе си. Учтивото държане на Паница го караше да вярва, че мисията му ще се увенчае с успех. Но неочаквано капитанът (по-скоро — главатарят) на „хайдушката бригада“ поклати отрицателно глава:

— Виждате ли, работата не е така проста, господин майор. Страхувам се, че ще бъда принуден да ви огорча.

— Как? — трепна Аксенти Йованович. — Нима няма да се съобразите с международните закони и правила?

— Преди малко ви казах, че ние сме войска, но не се съобразяваме твърде с каноните и правилата. Какво да се прави, господине, всеки дом си има свой закон и всяка войска — свои правила. Нашето правило е да не оставяме днешната работа за утре.

За пръв път през този ден майор Йованович се уплаши. Щом този хайдушки капитан недвусмислено заявяваше, че международните закони на войната нямат значение за него, какво гарантираше неговата, на Йованович, сигурност? Какво можеше да попречи на Паница с едно махване на ръката да го превърне от парламентьор, защитен от бялото знаме, в пленник? Майорът се озърна. Македонците го гледаха с насмешка, но сякаш без зли намерения.

— Как трябва да разбирам думите ви? — попита той, докато мислено се проклинаше за уплахата, която неволно прозвуча в гласа му.

— Още една глътка, господине? — любезно го покани Паница. — Не желаете? Ах, вие просто огорчавате чувствата ми на гостоприемен домакин. Тогава позволете аз да пийна за ваше здраве. — Той надигна бъклицата, после я пусна да обикаля по кръга на помощниците си. — Та какво ме попитахте?

— Питах как трябва да разбирам вашето правило да не оставяте днешната работа за утре — отчаяно натърти Йованович.

— В съвсем буквалния смисъл. Виждате ли, за днес ние си бяхме определили да завземем височината пред река Възганица. Е, не е кой знае колко много като за един ден, но ние по природа сме скромни хора. Сега вече разбирате ли ме? Ние нямаме нищо против да установим примирие до получаване на вест от началството, но междувременно с бой или без бой — избора оставяме на вас — трябва да заемем височината.

— Но това е абсолютно недопустимо! — възмути се сръбският офицер. — Това е… това е…

— Хайдутлук — помогна му Паница, без да трепне. — Нали това искахте да кажете? Кажете го спокойно, господине. Ние не сме особено обидчиви.

— Вашето желание е абсолютно недопустимо! — повтори Йованович. — То е в противоречие на всички норми и правила…

— Ех, господине, господине — кротко каза Паница, — оставете големите думи. — В този момент гласът му звучеше просто нежно. — Заради вашия крал Милан тука два братски народа леят кръв на потоци, а вие говорите за норми и правила. Не се възмущавате, че вие и аз, дето си говорим всеки на своя език и въпреки това се разбираме чудесно, сме тръгнали да се бием, а се горещите за някакви си там правила… И то за какво? За една нищо и никаква височина край реката. Елате да я огледаме, господине, и ще видите, че тя не заслужава думите, които изрекохме за нея.

Паница стана и поведе своя объркан гост, който продължаваше да сипе протести. След тях с весел глъч тръгнаха македонците и другите доброволци от отреда. Те огледаха височината и капитанът приключи:

— Ето това е всичко, което си бяхме определили да завземем днес, господине. И за да не хабим повече сили, разгеле сме тук — тук и ще останем. В края на краищата това не е голяма цена за един ден примирие, нали? А сега, ако обичате, заповядайте на нашата трапеза.

Разсърден, но и напълно убеден, че не е в състояние да направи нещо, за да промени създалото се положение, Йованович му обърна гръб и мълчаливо тръгна към своите части. Поручик Зафиров го изпрати до най-предните български постове, но двамата не размениха нито една дума.

Въпреки че отначало бе решил да не прави постъпки за примирие в района на Видин, впоследствие крал Милан се отказа от намерението си и телеграфира на генерал Лешанин. Причината за новото решение беше заплашването на офицерите и главно на капитан Нешич, че ако постъпките не се направят на всички бойни театри, българите могат с право да ги отхвърлят и тук, на главния фронт срещу Пирот.

Генерал Лешанин получи телеграмата навреме, но след като размишлява цял час, предпочете да си направи оглушки и да не бърза с предложението за примирие. И защо да бърза? Обкръжил от три страни древния крайдунавски град — четвъртата страна беше реката, — той се надяваше с един мощен удар на всичките си сили да сломи съпротивата на защитниците и да завладее крепостта. А веднъж превзел Видин, тогава цялата тази история с примирието ставаше безпредметна.

Като използува мъглата и тъмнината на нощта, генералът прегрупира частите за сутрешната атака, като най-добрите и най-силните постави срещу Петия и Шестия бастион на крепостта — най-издадената и най-уязвимата част на крепостната ограда.

Артилерийската подготовка се разрази с пълна сила още по тъмно. А към осем часа сутринта, когато мъглата се вдигна, сръбските полкове настъпиха. Изглеждаше, че след половин час знамената им щяха да се веят над крепостта — така самоуверено тръгнаха многобройните нападатели. Но предсказанието за лесна и бърза победа не се сбъдна. Българите, които досега не проявяваха никакви признаци на живот, изведнъж откриха яростна артилерийска и пушечна стрелба срещу атакуващите вериги. Изглеждаше, като че не стрелят хора, а истински вулкан изригна от двата атакувани бастиона и заля с огън околността. Напразни бяха усилията на Лешанин и офицерите му да продължат настъплението. Въпреки безбройните жертви, за два часа и половина сърбите успяха да напреднат само 600 крачки и спряха. В десет и половина часа частите не издържаха сипещия се над главите им огън и отстъпиха по цялата линия. Отстъплението скоро се превърна във всеобщо бягство. Като видя неуспеха на атаката, разочарованият генерал реши, че е време да изпълни заповедта на своя господар, нареди да се вдигнат бели флагове и изпрати парламентьор с писмото, чийто текст вече познаваме.

Парламентьорът беше заведен в Пети бастион, където се намираше началникът на Северния отред капитан Узунов. Когато изолираха парламентьора в една стая на бастиона, Атанас Узунов, който не беше осведомен за интервенцията и за положението по другите фронтове, прочете писмото на генерала, обсъди положението с офицерите и изпрати свой парламентьор. Той предаде устно на генерал Лешанин, че капитан Узунов не е получавал нареждане за прекратяване на военните действия, но че на своя отговорност е готов да ги прекрати за известно време. Преди да получи отговора на Лешанин, офицерите му донесоха, че сърбите приближават към крепостта и започват да се окопават. Тогава капитан Узунов изпрати при генерала втори парламентьор с писмо, в което отново потвърждаваше съгласието си, но като условие за примирието изискваше напредналите по време на преговорите сръбски части до 3 часа след пладне да се оттеглят. Генерал Лешанин отговори, че „той дава честна войнишка дума, как сръбските войски стоят по местата си“, докато в същото време от крепостта се виждаше ясно как сърбите се връщат на местата, откъдето преди малко бяха прогонени, и се окопават.

— Аз съм подло измамен! — разкрещя се Узунов. Голямата му брада се тресеше от обзелото го вълнение. — Сърбите предлагат примирие, за да могат да го използуват за заемане на по-сгодно положение!

Той заповяда оръдията да се напълнят и да вземат прицел и точно в три часа следобед даде обща команда за стрелба. Сърбите отговориха и един час по-късно генерал Лешанин поведе полковете на повторна атака. Особено критично стана положението при Шести бастион. Понесъл целия удар на сръбската артилерия, атакуван яростно от многобройни сили, той сякаш доживяваше последния си час. Сърбите заеха гробището пред бастиона и като се прикриваха зад гробищните камъни, навлязоха в мъртвото пространство на българския огън. Още десетина крачки, и те биха стигнали контраескарпа. Но в този момент подпоручик Тодоров ги атакува с група доброволци откъм Пети бастион и макар че на пет пъти бяха подкрепяни от свежи сили, не можаха да направят крачка повече. Така сърбите се задържаха до пет часа следобед и когато започна да се стъмнява, отстъпиха в безредие под силния огън на българите и изпратени с гръмко „ура“ от крепостта. Нощта тури край на боя.

Румънците бяха разрешили на крепостта да се сношава със София през тяхна територия. Телеграмите, написани с латински букви, се пренасяха в Калафат, откъдето се предаваха на адреса на директора на пощите в българската столица. Възползуван от тази възможност, вечерта на 13 ноември капитан Узунов изпрати следната телеграма до щаба на армията: „Вчера и днес имаше силно сражение около крепостта. Нашите юнаци храбро отблъснаха неприятеля. Неприятелят остави около 2000 мъртви и ранени пред крепостта. Румъните се радват много на куража на нашите войски.“ Същият вестоносец, върнал се през Дунава два часа по-късно, му донесе и отговора: „Капитан Узунов, Видин. Негово Височество ви поздравява с победата и отблъсването на сърбите и благодари вам и на храбрите войници.“

Размножена многократно, тази телеграма тъкмо се четеше и препрочиташе при небивал възторг във всички роти и взводове из крепостта, когато дойде и втора, още по-радостна вест. Под прикритието на тъмнината параходчето „Голубчик“, командувано от руския лейтенант Рождественски — двадесет години по-късно същият Рождественски, като адмирал, щеше да си спечели неувяхваща слава при Цушима, — пристигна във Видин и донесе новината за блестящата победа при Сливница. Камбаните на града забиха, цивилни и военни плачеха и се целуваха по улиците, музиките засвириха „Шуми Марица“, а храбрите защитници отново и отново произнасяха своята клетва:

„Кълнем се всички до един да умрем на местата си, нежели да помислим за каквото и да е отстъпление!“