Цончо Родев
Изпитание (53)

6

7 ноември

Вече шест часа заседаваха. Събраха се „да държат съвет“ в осем вечерта, сега беше два след полунощ. Шест дълги часа, прекарани в спорове, ругатни, обосновани съждения, яростна неотстъпчивост, люти думи, а зад тях всъщност имаше само едно — грижа за войната и за България. Най-сетне капитан Паприков оттегли предложението си, което, както и миналата вечер, бе станало причина за горещия спор:

— Вече е късно — каза той, като погледна големия си турски часовник. — Дори и да го приемете, отстъплението вече не ще може да почне, преди да съмне, и трябва да се произведе пред очите на противника. Последният ще се спусне веднага да преследва и отстъплението ще стане безредно.

— Е, слава богу! — възкликна Бендерев, като огледа останалите участници в съвещанието. — Страхувах се, че не за шест, а за шейсет часа няма да успеем да набием в главата му…

— Достатъчно, ротмистър Бендерев — строго го прекъсна Александър. После се извърна към другите. — И така, идеята за отстъплението се изоставя. Ще се държим на позицията. Важното е как да се удържим.

— За съжаление всичко зависи не от нас, а от противника — смутено рече майор Аврам Гуджев. — И по-точно — от поведението на Моравската дивизия. Поручик Славейков, когото изпратихме на разузнаване към Брезник, донася, че е достигнал височината Вишая и не е открил сърбите, които са се отправили през Радомир за София. Ако е така, положението става повече от критично. Столицата е напълно незащитена. Ето какво ни телеграфира капитан Рачо Петров. — Той взе един лист от масата и прочете: — „Разбягали се войници от Втора струмска дружина са пристигнали в Самоков. От Брезник и Перник сърбите настъпват към София. В София няма никакви войски; също и Владая не е защитена.“

— Но същевременно населението донася — намеси се Паприков, — че дивизията настъпва към Златуша и Гълъбовци. Ако това е вярно, то означава, че Моравската дивизия се е насочила във фланг и тил на нашия ляв участък. Означава още, че с наличните сили капитан Савов не ще може да удържи едновременно и Шумадийската, и Моравската дивизия. Прав ли съм, капитан Савов?

— Моите юнаци ще измрат до един, но няма да отстъпят — замислено каза Савов, като тонът му съвсем не подхождаше на съдържанието на думите. — Лошото, е че в този случай смъртта им ще бъде направо безполезна. Сърбите ще преминат през тях и ще сметат цялата позиция.

— Тогава какво да правим? — закърши ръце князът. — Ако Моравската дивизия тръгне към София — лошо. Завие ли насам — още по-лошо…

— Да хвърлим всичко на дясното крило! — войнствено предложи Бендерев. — Дайте ми малко подкрепления и ние с Мартинов ще натикаме сърбите чак в Драгоман. Видят ли се отрязани откъм границата, и наум няма да им мине за настъпление против нашето ляво крило.

— Ами ако не ги натикате в Драгоман? — поклати хубавата си глава Олимпий Панов. — Ако ви спрат или поне задържат дотолкова, че Моравската дивизия да ви изпревари и разбие нашето ляво крило? Предложението ви е смело, Бендерев, но е прекалено хазартно.

— Не само че не трябва да даваме подкрепления на дясното крило — обади се капитан Мечконев, — а трябва да изтеглим някои от намиращите се там части, за да усилим левия участък.

— И после? — заядливо запита Анастас Бендерев.

— После ще преминем в отбрана по цялата позиция. Вие с Мартинов също. Това е единственият изход.

— И без авантюри, Бендерев — остро каза Гуджев, като очевидно напомняше за атаката на Мека Црев, започната от Бендерев без разрешение на командуването. — Съгласен съм с Мечконев. Ако засилим лявото крило и преминем в отбрана по цялата дължина на позицията, ще можем да се удържим до идването на нови подкрепления от Тракия. — Тези думи напълно отговаряха на нрава на Гуджев. Прекалено предпазлив, той беше способен да се съпротивява на противника, но му липсваше решителност, за да вземе сам инициативата. — Съгласни ли са останалите?

— Не — веднага заяви Олимпий Панов.

— Не? — вдигна вежди Александър.

— Не съм съгласен, Ваше Височество — обясни Панов. — Примерът на Паница и Кисов трябва да ни подскаже, че ние трябва да се отбраняваме не пасивно, а чрез активни действия. Стига сме оставяли съдбата си на благоволението на сърбите. И друго. Предложението на Мечконев и Гуджев цели само запазването на позицията. Ами ако Моравската дивизия се е насочила към София? Най-близките тракийски части се намират едва в Ихтиман. Следователно на тях не можем да разчитаме. Спасяването и на Сливница, и на столицата зависи само от частите, които имаме тук.

— Но те не могат да бъдат едновременно и в Алдомировци, и в Радомир — каза майор Гуджев.

— Могат — отрече настойчиво Олимпий Панов. — Ние трябва да образуваме един отделен отред, който да извърши същото, каквото извърши капитан Кисов днес — той, както преди малко и Гуджев, казваше „днес“, а не „вчера“, защото, не спали, всички мислеха, че е още 6 ноември, — само че в обратна посока. Да отделим всичко, каквото може да се отдели, и да го насочим към Брезник. Ако Моравската дивизия настъпва насам, тогава отредът трябва да влезе в бой с нея и да я задържи с цената на всичко далеч от позицията. Ако обаче дивизията се е отправила към София, отредът да я застигне и да я принуди да спре настъплението си. Което и от двете да стане, ние ще спечелим един ден. В този ден подполковник Николаев ще събере достатъчно резерви в София, ще настъпи през Владая и Радомир към Брезник и ще срещне дивизията с равни сили.

Отвсякъде се разнесоха одобрения. Съветът приемаше предложението на Панов. Сам князът кимна в знак на съгласие и запита:

— Имате ли подходящ човек за началник на отреда?

— Предлагам ви капитан Христо Попов, командира на 1-ви Софийски на Ваше Височество полк — отговори веднага капитан Панов.

— Спомняте ли си, Ваше Височество? — за пръв път тази вечер се обади Мартинов. — Точно преди една година вие се запознахте с капитан Попов на едни учения между Топлия гьол, Юкара баня и Бали ефенди.

Князът смръщи чело. Той, разбира се, познаваше командира на „своя“ полк, но не свързваше името му със случката, за която напомняше Мартинов. Сега си припомни веднага. В съзнанието му се появи една атакуваща дружина, водена от смел и решителен капитан, който пръв се бе хвърлил по очи в някаква локва, като със своя пример зарази и войниците си. Тогава Александър го бе прегърнал и бе му казал пред строя: „Ако вие сте до мене, в боя ще се чувствувам по-сигурен, отколкото в леглото си!“ Ето сега бе настъпил час, когато Александър наистина трябваше да постави своята и на цялото Княжество сигурност в ръцете на капитана.

— Познавам го — рече той. — Имам доверие в него. Капитан Паприков, изгответе заповед за сформирането на отреда и по нарочен куриер я пратете на Попов. Влезте в связ и с капитан Петров в София (бъдете уверен, че и той не спи сега!) и му предайте нашето решение за начина, по който смятаме да се справим с Моравската дивизия. Впрочем, какви части ще дадете в разпореждане на Попов?

Паприков се справи с натрупаните пред него книжа.

— При положение, че ще преместим някои части от десния на левия участък, в разпореждане на Попов можем да дадем три дружини, една полубатарея и евентуално един ескадрон.

— Не е много срещу цяла дивизия — смръщи чело князът. — И все пак аз вярвам в Попов и в жертвеготовността на българските войници.

Капитан Стефан Паприков събра книжата си и излезе. Другите останаха, но общият разговор не продължи. Образуваха се малки групички, в които офицерите продължаваха да разискват проблемите на днешния боен ден. Останал настрана от разговорите, Александър с изненада наблюдаваше своите офицери. Откъде намираха тези хора сили да издържат на нечовешкото напрежение? Само младостта ли ги крепеше да воюват цял ден под куршумите, а вечерта и почти цялата нощ да прекарват в спорове и обсъждания или край телеграфния апарат? Човеци от плът и кръв ли бяха или от желязо?

— Ваше Височество — тихо произнесе един глас до него.

Александър се извърна. Говореше Бендерев, на лицето му бе изписано стеснение — напълно необичаен израз за буйния и дързък ротмистър.

— Ваше Височество — продължи все така тихо Бендерев, като се стараеше другите да не чуят думите му, — днес всички говорят за вашата храброст и за начина, по който сте се излагали на сръбските куршуми. Извинете, че си позволявам да ви направя забележка, но вие не бива да постъпвате по този начин. Нямате право да постъпвате по този начин.

Изненадан, Александър не знаеше как да отговори. Подиграваше ли се Бендерев? Та нали той беше един от онези хора, за които князът беше пречка на политическите им идеали?

— Учудвате ме, Бендерев — каза той с подчертана ирония. — Мислех, че, според вас, ако бъда убит, България само ще спечели. Или поне сигурно е, че, пак според вас, България няма да загуби човек, който разбира нещо от стратегия…

— Нямате право да постъпвате по този начин — настоя Бендерев. — Сега ние не се занимаваме с политика, а сме сред огъня на изпитанието. На най-голямото изпитание от Освобождението до днес. Сега вие, Ваше Височество, не сте княз и не сте политическо лице. За цялата ни войска вие сте един символ. И затова нямате право да се излагате излишно на опасност!

Трогнат от благородството на офицера, който поставяше сигурността на отечеството над политическите си разбирания, Александър не можа да каже нищо повече и само подаде ръка. Бендерев я стисна крепко.

След малко Паприков се втурна пак в стаята, която беше и заседателна зала, и спалня на княза.

— Лоши новини! — задъхано каза той. — Телеграфната линия със София е прекъсната. А последната депеша, която получихме, подадена от министър-председателя, гласи: „Пристигна в тоя час един селянин от Владая и разправя, че сръбски конни патрули са пристигнали там. Сърбите са в Радомир!“

Новината наистина беше ужасяваща. Сърбите в Радомир, телеграфът прекъснат — това означаваше, че Моравската дивизия е излязла в тила на Сливнишката позиция, напредва към София и може би след няколко часа ще се стовари върху незащитената столица. Угрозата беше близка и реална! Положението — критично!

— Какво ще правим сега? — изпъшка Гуджев.

Пет безкрайно дълги минути никой не проговори. После князът полека се изправи. Лицето му беше бледо, очите — искрящи.

— В тази минута — рече той, като се опитваше да изглежда спокоен — точката на тежестта лежи на линията Брезник-София. Затова аз трябва да отида там. Сливница се удържа два дни и ще може да се удържи и без мене още няколко. В това съм напълно уверен, защото познавам храбростта на войниците си и способността на техните предводители. Гуджев и Бендерев — тези две имена Александър всъщност употреби като пример за благоразумието и смелостта на българските офицери — ми дават за това най-доброто поръчителство. Днес или най-късно утре всичко ще бъде решено. Моето убеждение е, че един княз трябва да се намира там, където грози най-голямата опасност за народа и страната му!

Зазоряваше се, когато Александър потегли за София.

 

 

За двамата, бащата и сина, важеше, старата максима: „Ubi bene, ibi patria.“^[1] Ако знаеха, че сърбите няма да посегнат на златото им, не биха се чувствували особено разтревожени — дори в турско хората с пари бяха на почит. Но дали щяха да спасят богатството си? Дали щяха да го опазят в трите дни на беззаконие и погроми, с които винаги започва една чужда окупация? Ще съумеят ли да убедят нашествениците, че в тази богата и скъпо подредена къща няма никакво злато?

Потиснати от несигурността на собственото си благополучие, а не от особена грижа за бъдещето на държавата, те се разхождаха с нервни крачки из просторната одая, сумтяха, разминаваха се, понякога спираха, за да се заслушат в далечния тътен на оръдията, който се носеше откъм запад, и пак зашляпваха нагоре-надолу.

— Закопа ли парите? — попита пак Стамат Хаджиспасов.

— Сто пъти ти казах — сопна се Гавраил. — Закопани са. Под пещта на лятната кухня ги закопах.

— А среброто? — Стамат имаше предвид сребърните прибори за хранене.

— И него.

След още два-три тура бащата седна на канапето, запали чибука си, но веднага го остави. Горчеше му.

— Прав е дядо Цанков — рече той по едно време. — Ако излезем да посрещнем Милан с хляб и сол, всичко ще мине по мед и масло.

— Откъде пък знаеш, че дядо Цанков ще посреща Милана с хляб и сол? Да не ти го е пошушнал на ухото?

— Не съм сляп. Четох в „Народен глас“.

Гавраил седна срещу него и с треперещи ръце запали цигара. Вече бе свикнал с тютюна и не се давеше от дима.

— Какво пък, излез с хляб и сол. Щом не можеш да измислиш нещо по-умно… Така може сърбите да не потърсят сметка от железопътното дружество, загдето е открило болница с деветнадесет легла за офицери.

— Ще им кажем, че правителството ни е насилило…

— Много хитро — подигравателно го прекъсна Гавраил. — Ами какво ще стане с хляба и солта, ако нашите се удържат на Сливница?

— Ако можеха да се удържат, князът нямаше да се върне тази сутрин.

Отново се умълчаха. Синът доизпуши цигарата си и затисна угарката в пепелницата.

— Никакви глупости няма да правиш — каза Гавраил строго. — Ще ни довлечеш такава беля, че цял живот няма да се оправим.

Допреди година Стамат не би позволил Гавраил да му говори с такъв тон. Но сега изобщо не го забеляза — в последната година много неща се бяха променили, а и сегашната тревога му пречеше да се занимава с подобни въпроси. Той спусна крака от канапето и ги натика в обущата.

— Къде? — предупредително попита синът.

— Ще прескоча до Петко Каравелов. Там най-сигурно ще разбера каква е хавата.

Гавраил не възрази. Идеята не беше лоша — трябваше да знаят истинското положение, за да вземат най-правилното решение.

Пред дома на Каравелов чакаше файтон с четири впрегнати коня. „Аха! — помисли Стамат. — Ясно! Бай ти Петко се готви да бяга!“ Той бутна вратата и влезе вътре. Къщата беше пълна с хора — бледи, уплашени, с безутешни лица. Самият Каравелов, обул големи пътнически ботуши, разрошен, унил, отпаднал духом, ходеше нервно от стая в стая с големи крачки, като оставяше пешовете на сюртука му да се развяват подир него.

— Ами Владая? — повтаряше той с нелепа настойчивост. — Укрепена ли е Владая? — И недочакал отговор, продължаваше бясната си разходка из стаите.

Стамат Хаджиспасов намери един празен стол до стената и тежко се отпусна на него. Трябваше да чака — дори и тук, в дома на министър-председателя, не можеше още да се разбере истинското положение на бойното поле. Стамат се опита да се съсредоточи, но не успя. В главата му се мяркаха само отделни думи и понятия, които не можеше да свърже в стройни мисли: „парите…“, „пещта в лятната кухня…“, „хляб и сол…“. Екатерина Каравелова, която едничка сред общата паника бе запазила обичайното си спокойствие, погрешно изтълкува обърканото му изражение. Тя приближи до него и с непоколебима увереност му каза:

— Не се страхувайте, господине. Аз ви уверявам, че е невъзможно сърбите да победят българските юнаци. И тъй като е невъзможно, то няма да стане. Бъдете спокоен и не слушайте глупавите слухове! Вие ще се уверите след няколко часа, че говоря истината.

По-късно с основание се говореше, че „на 7 ноември госпожа Екатерина Каравелова беше единственият мъж между софийското население“^[2].

 

 

Ако в капитан Христо Попов имаше една хилядна част от паниката, която в това време бе обхванала повечето софиянци, при получаване заповедта на Паприков той би загубил ум и би се объркал съвършено. Но в него нямаше не една хилядна, но и една милионна част. Заповедта получи в 6 часа и 40 минути. За петдесет минути той организира събирането на частите и снабдяването на хората с патрони; в 7 и 30 всеки войник получи топла храна; в 7 и 45 частите вече бяха строени за поход и капитан Попов поздрави войниците. В тези дни на войната, когато при всяка българска операция — била тя отбранителна или нападателна — действуваха рамо до рамо най-разнородни и от всички краища на България части и често набързо групираното съединение се командуваше от съвсем чужд на частите офицер, беше се създала традиция поздравът да означава запознаване с войниците и негласно обявяване, че поздравяващият става техен началник. В 8 часа отредът — в историята на войната той получи името „Рекогносцировъчен Брезнишко-Трънски отред“ — потегли срещу неприятеля. А в 10 и половина вече се разнесоха първите изстрели.

Сърбите ги бяха изпреварили. Те бяха заели височините североизточно от с. Гургулят и открили приближаването на Рекогносцировъчния отред, бяха намерили време да се окопаят и да се подготвят за сражението. Докато авангардът на отреда откри престрелката, капитан Попов бързо, но спокойно разгъна частите си. В 11 и половина в боя вече участвуваха всичките сили на двата противника.

Предимството имаха сърбите. Многочислени, с цял артилерийски полк срещу четири планински оръдия, на удобни и с превъзхождащо положение позиции, въоръжени с по-модерни, по-скорострелни и по-далекобойни пушки, те скоро получиха явен превес в огневата подготовка. Положението на българите от час на час ставаше все по-критично. На тяхно място всяка армия в света би отстъпила — това го изискваше разумът и трезвата преценка за съотношението на силите. Но нито един български войник не помисли за отстъпление. Нито един не хвърли страхлив поглед през рамото назад. Бяха по-слаби. Нека! Онова, което ги правеше по-слаби, те запълваха с несломим дух и готовност за саможертва.

Към един часа следобед резервите бяха изчерпани. Всички до един бяха в първата линия и участвуваха в огнения двубой. И в този решителен миг пристигна нечакана подкрепа — две роти и една батарея, дошли в помощ от левия участък на Сливнишката позиция. Капитан Михаил Савов, срещу когото Шумадийската дивизия продължаваше да бездействува (полковник Бинички все още чакаше идването на Моравската дивизия!), ги бе изпратил в помощ на онези, които се сражаваха при Гургулят.

Престрелката, продължи с ненамаляваща ярост до три и половина след пладне. Кой щеше да вземе връх? Сгъстеният сръбски огън? Или българският дух? Кой пръв ще се усъмни в успеха и ще погледне назад? Ще надделеят ли сърбите? Или българите ще издържат?

В този час, когато се решаваше изходът на битката, откъм Сливница пристигна в кариер един вестоносец и връчи на капитан Попов едно закъсняло писмо:

„7 ноември 85 год. 10 часа сутринта

Капитану Попову по пътя за Рабърско

Противостойте до крайност. Пресечете пътя на сърбите за София и с. Сливница. Скоро ще Ви дойде помощ през Банкя и Владая.

(Подписал:) Александър“

Благословен да бъде този куриер! Благословени да бъдат трите часа, загубени в търсене на отреда! Защото така писмото пристигна точно в минутата, когато беше най-нужно.

Капитан Попов го размножи и разпрати до началниците на частите. Началниците го прочетоха на войниците. И тогава, когато в отреда трябваше да зацари отчаянието, от всички краища се разнесе бурно „ура!“ и повик за атака. Три дружини срещу една дивизия. Нищо! Заповядайте „щиком“! Ще ги бием! Няма да се посрамим пред княза и България!

Капитан Христо Попов не беше човек, който от прекомерно благоразумие ще пропусне изгодната минута. От десния край на отреда се разнесе повеска за атака. Сред възторжено „ура“ го повториха всички сигналисти. Барабаните гръмнаха. Напред! Целият български боен строй се вдигна. Ръцете насочиха щиковете. Над тях блеснаха решителни очи. Краката се понесоха в устремен бяг напред. Не, това вече не бяха отделни хора, а могъщ юмрук, изкован от стотици човешки души, който се стовари с трясък върху моравци. В спомените си (подписани скромно П. Г. Х.) капитан Попов отбелязва със суха войнишка лаконичност: „Почна се щиковата работа.“ Тези думи не изразяват нищо. Те са много далеч от онази епопея, която се разиграваше пред Гургулят.

Тук сърбите се държат. На десет метра от тях българите са проникнали далеч зад окопите им. Смъртта се носи отвсякъде и навсякъде. Мушни! Така, сега изтичай още две крачки напред. Удари с приклада. Още веднъж! Колко станаха? Трима? Няма значение, не спирай. Виж, другарят ти е обкръжен от четирима. Стреляй срещу единия. Удари с щика другия. Уррааа!… Тичай пак напред. Какво се случи? Защо ръката ти увисна така безпомощно? Улучен ли си? Нищо, не обръщай сега внимание. Грабвай пушката само с лявата ръка, размахвай я като тояга. Още един. Няма да ти убегне. „Мамка ви, разбойници!…“ Удар! Така. Сега пак напред… Извират ли тези сърби!? Ето и този си получи…

Боят беше грандиозен — кървав, изпълнен с гърмежи, „ура!“ и предсмъртни викове. Жесток и величествен. Грозен и бляскав. Кой ще издържи? Кой пръв ще обърне гръб на този ужас?

В този миг откъм лозята на Гургулят изскочи тълпа мъже, въоръжени с пушки, топори, коси, мотики и даже сърпове и камъни. Какви са тези хора? Наши или сърби? Виковете на мъжете отговориха на тези въпроси:

— Удрете, братя! Удрете, тяхната…

Наши! Селяните от Гургулят, които досега се бяха крили из лозята, идваха, не, летяха на помощ на своите братя и с първична свирепост се врязаха в сръбските редици.

Една сръбска рота хвърли оръжието и се предаде. Другите побягнаха назад и с паниката си увлякоха и резервите.

Поражението на Моравската дивизия беше пълно. Духът победи оръжието. Давид срази Голиат.

Сърбите бягаха, преследвани по петите от въодушевения отред на Попов. Когато нощта тури край на сражението, остатъците от Моравската дивизия се намираха чак при Криви Колник, до самия Брезник. А в това време ариергардните части на Рекогносцировъчния отред натоварваха осемнадесет коли с трофеи — пушки, сандъчета с патрони, раници, платнища, лопати и пр. — и ги изпращаха назад.

Пращаха и нещо повече: вестта за славната победа при Гургулят, която щеше да остане записана със златни букви в летописите на българското воинство!

 

 

Денят беше ясен и слънчев. Първият ден без дъжд, мъгла и сняг от започването на войната.

Когато Мартинов дойде на Мека Црев — той беше пренощувал в Сливница, — престрелката вече бушуваше с пълна сила. Предимството и тук бе на страната на сърбите: височината Мека Црев представлява едно високо плато, голо и каменисто, което постепенно се снижава от запад към изток с наклон, който сякаш е създаден нарочно, за да може това плато да се обстрелва кръстосано от двата източни върха на Три Уши, които го надвишават; а на Три Уши беше сръбската Дунавска дивизия на полковник Хорстиг…

Положението беше тревожно, опасно. Почти незакрити, частите на Мека Црев търпяха страшни загуби. Отдясно, откъм Малко Малово, сърбите се събираха и очевидно се готвеха да обкръжат изнесената напред позиция. Мартин Мартинов изпрати капитан Кутинчев с Първа дунавска дружина да заеме северния склон на върха; за да запази дясното крило от обход, а ротмистър Кърджиев, когото Бендерев бе придал за помощник на Мартинов — за началник на левия фланг на позицията, но тези мерки не намалиха тревогата му. Знаеше: на това открито и напълно поражаемо плато частите не ще могат да издържат онази пасивност, която им налагаше заповедта на командуването.

Капитан Тошев, който беше преспал в най-предните окопи, се яви при него. Мартинов му подаде ръка и каза:

— Ще мрем днес тука. Бъди готов за атака.

Тошев го изгледа смаяно. Това не бяха обикновени думи. В тях прозираше едно спокойно посрещнато предчувствие, някакво нечовешко примирение със съдбата. Младият дружинен командир изпита желание да каже: „Пазете се, господин капитан. Стойте назад, вашето място не е при куршумите…“ Но замълча. Смутиха го твърдостта и желязната решителност, които се четяха върху лицето на неговия полкови командир.

Предположението му беше правилно. Наистина още сутринта Мартинов бе усетил предчувствие за близко и неизбежно нещастие. То витаеше около него, ясно, почти осезателно, гибелно. Гибелно ли? Непременно гибелно ли можеше да бъде предчувствието за близко нещастие? Мартинов не се самозаблуждаваше. Беше на война, а във войната другото име на „нещастие“ е „смърт“…

Защо не пожела да остане в тила? Защо не направи нищо, за да се противопостави на съдбата? Не чувствуваше ли в себе си онзи прадревен инстинкт за самосъхранение, който сме наследили от дедите си? Или може би беше някакъв чутовен герой, който не знаеше какво значи страх?

Не, в Мартинов нямаше нищо свръхестествено. Той се страхуваше и този страх, който пулсираше заедно с кръвта, караше тялото му да тръпне. Страхуваше се от смъртта, а това е най-големият страх, който хората познават. Не беше чужд и на инстинкта, който хилядите поколения преди него бяха наслоили в личността му. Може би всеки друг път, при всяко друго положение той би направил всичко, за да измами съдбата, да се изплъзне от лапите й, да се надсмее над предчувствието. Но днес такава мисъл изобщо не се мярна в съзнанието му. Не от баснословен героизъм, не от презрение към опасностите, не и от овчедушно примирение пред „онова, което е писано“, както сметна Тошев. Не! Той не помисли за себе си, защото, ведно с двадесетте хиляди мъже на позицията, мислеше за нещо много по-голямо. За отечеството! То, отечеството, което беше около него и в него, го призоваваше и в негово име Мартинов надмогваше и страха, и предчувствието, и инстинкта за самосъхранение.

— „Dulce et decorum est pro patria mori“ — произнесе той неочаквано.

— Какво казвате, господин капитан? — попита изненадан Тошев.

— Нищо особено — със странна усмивка отговори Мартинов. — Един стих от Хораций: „Сладко и почтено е да умреш за отечеството.“ Върнете се пак при дружината си, Тошев. Ще изпълним дълга си. Нищо друго няма значение.

Престрелката продължи до единадесет часа, без да стихне, без да намалее дори за минута. От час на час положението на частите по Мека Црев се влошаваше — търпяха загуби, падаха, умираха и нищо не подсказваше, че може да настъпи обрат или поне някакво облекчение. Напротив — дружините оредяваха, беззащитността срещу куршумите тегнеше и сломяваше волите и ако сърбите нападнеха, мъчно биха ги удържали. Сякаш по негласно споразумение Кърджиев и Тошев се върнаха едновременно при своя началник. Мартинов не дочака думите им и започна пръв:

— Не може повече. Ще ни избият. Така сгъстени, както са нашите части, и тъй на открито, чудо е, че още сме живи.

— И войниците казват същото, господин капитан — рече Тошев. — Не можем повече да бездействуваме. Или напред, или назад.

— Назад няма, Тошев — със засъхнали, устни произнесе Мартинов. — Такава дума вече не съществува.

— Оплаква се и Силяновски — намеси се Кърджиев, като говореше за командира на придадената им планинска батарея. — Оръдията не са окопани и стоят открити като мишени. Ще ни изтрепят като зайци!

— И сърбите на Три Уши се събират, май готвят атака — продължи загрижено Тошев. — Оставим ли да ни изпреварят…

Мартинов за последен път огледа местността, после свали бинокъла. Лицето му бе бледо, но очите блестяха с непоколебима решителност.

— Поемам цялата отговорност върху себе си — тихо, но отчетливо произнесе той. — Действувайте!

Кърджиев едва дочака думите да излязат от устата му. Той се изпъна и изрече по-високо, отколкото близостта на Тошев го изискваше:

— Капитан Тошев, заповядвам ви да атакувате незабавно срещния връх!^[3]

Тошев проследи ръката му. Тя сочеше южния връх на Три Уши. Младият капитан като че ли през цялото време бе очаквал да чуе именно тези думи. Сега той козирува, изтича обратно при частите си и след минута над целия връх се разнесе гърленият му глас:

— Осма рота напрееед!…

Дружините се раздвижиха и с едно „ура“, в което имаше повече облекчение, отколкото настървеност, се втурнаха към дола, който делеше Мека Црев от Три Уши. Настъпваха напористо, стройно, като на учение. Притичваха, стреляха в движение, прикриваха се за секунда и отново политаха напред. Гледани отвисоко, веригите приличаха на вълни, които в неспирен бяг се носеха към отсрещния бряг, напираха, гонеха се, бързаха, за да стоварят сред адски грохот върху него своя устрем и своята мощ.

Войниците прекосиха дола, отхвърлиха предните сръбски части и напреднаха по височината. Но когато запълзяха по стръмния склон на върха, когато започнаха да се свличат по сипеите, постепенно напорът им намаля, отслабва и най-сетне спря. Силите не стигнаха.

Моментът стана критичен. Ротите залягаха там, докъдето бяха могли да достигнат, а над тях се сипеше барабанният бой на сръбските куршуми. Щяха ли да удържат? И колко време? Или до един — безсмислено и напусто — щяха да положат костите си под върха, на една крачка от победата? Ще останат ли другите дружини на Мека Црев да наблюдават безучастно гибелта на своите братя?

Мартинов не се колеба. Той изтегли сабята си, излезе пред частите от резерва и сам ги поведе в атака. На един дъх преминаха долчинката. Изпревариха залегналите роти на Тошев. Още едно усилие! Краката натежаха. Въздухът не стигаше. Сърцата биеха до пръсване. Умората теглеше назад, с невидими клещи задържаше краката към земята. Дотук ли ще стигнат само? Ще се провалят ли?

Ако за някоя битка може основателно да се каже, че е „висяла на косъм“, това е именно битката за южния връх на Три Уши. Всички сили бяха хвърлени. Победата и поражението тежаха еднакво във везните на безкрилата Никѐ^[4] — нищожна прашинка в едното блюдо и битката щеше да се превърне в победа; прашинка в другото и върхът щеше да стане свидетел на ужасен разгром. В такива съдбоносни мигове прашинките имат друго име — пример. Един войник да обърнеше гръб и щеше да повлече всички. Но нито един не помисли за бягство. Случи се обратното: от земята се надигна полковият командир и сам, със сабя в ръка, величествен като древен бог, без да погледне дали някой ще го последва, се устреми към върха. Натежалите крака се отлепиха от земята. Дробовете намериха достатъчно въздух, за да подемат заглъхналото „ура!“. Началникът върви пред всички. Началникът те води. Не можеш да не го последваш. Уррааа!…

Мартинов не тичаше. Мартинов летеше към върха. Напред и нагоре! Сега нищо извън победата нямаше значение. Една крачка! Още една! Напред и нагоре! Какъв е този вик зад него? „Ура“? Значи нашите напредват? Значи нашите го следват? Тогава още малко усилие!

— Юнаци, напрееед!

— Уррааа!…

Изведнъж усети някакъв тласък в гърдите. Нищо… Нищо ли? Но тогава защо спира? Защо се подкосяват краката му? Той притисна ръка до гърдите си. Пръстите му се обагриха в червено. Ранен ли е? Сега и това няма значение. Нали е още жив? Важното е да не спре. Мартинов направи усилие да се надигне, но силите му изневериха. Опита се да извика на останалите „Напред!“, но устата му се изпълни с някаква топла и солена течност. Тогава с нечовешко напрежение издигна сабята си и я насочи към върха…

Войниците му го разбраха. Продължиха напред. Не спряха. Подпрян на лявата си ръка, издигнал в дясната сабята, Мартинов ги проследи с поглед, докато превалиха върха.

После пред очите му се спусна черна пелена…

 

 

В историческите съчинения Сръбско-българската война много често бива наричана „Война на капитаните“. Това име е вярно и не е вярно. Вярното е, че наистина цялото българско командуване беше поверено на капитани и поручици, без никакъв боен опит, но които показаха безпримерни чудеса от издръжливост, хладнокръвие, невероятна за възрастта им съобразителност, неизчерпаема енергия, желязна упоритост. Не е вярно обаче, че именно тези капитани и поручици решиха войната. Ние пишем: „Попов напредна към Брезник“, „Савов удържа на левия участък“, „Бендерев отхвърли Дунавската дивизия“, но това е проста условност. Никой не може да си прави илюзии, че Попов, Савов или Бендерев сами са извършили описваните дела. Извърши ги онзи, неизвестният: Негово Величество безименният български войник. Войната не се водеше от отделни личности, а от Българина, от българската войска, от българския народ.

Никога това не е било по-ясно, отколкото на този 7 ноември, след овладяването на южния връх на Три Уши. Превземането на северния връх и после атаката на западния не са стратегически решени и осъществени операции, всяка от които да се извършва по обмислен план и след това да се спира, за да се подготви следващата. Ако българската военна мисъл, изразена в решенията на капитаните, избра и укрепи Сливница, ако тя съсредоточи на нея войските, ако най-после превземането на Мека Црев и южния връх на Три Уши се дължи на прозорливостта на пълководците, то безспорно най-важният момент във войната — превземането на западния връх — се дължи на българина лично и на българския народ в цялост. В тази операция няма нито замисъл, нито командно единство. Бендерев се намираше чак на връх Чепан. Мартинов, а след него и помощникът му Кърджиев, излязоха от строя. Настана безначалие. Командата изчезна. Остана устремът. Строят се загуби. Остана волята за победа.

… Едва паднал южният връх, започна атаката на северния; щом падна и той, и сърбите побягнаха; отделни български войници, взводове и роти се втурнаха подир отстъпващия неприятел. Пише се, че в сраженията най-трудното за офицерите е да вдигнат войниците си в атака. Тук беше обратното. Офицерите виждаха и съзнаваха опасността, която изнасянето на дясното крило напред носеше, и хвърляха всички сили, за да спрат атаката, а не да я осъществят.

А опасността съществуваше. Когато Хорстиг и Кока Милованович разбраха, че не могат да удържат атаката на дясното българско крило, те поискаха помощ от Дринската дивизия, разположена непосредствено вдясно от тях. Полковник Мишкович сам виждаше критичното положение на лявото сръбско крило, чието отстъпление постепенно се превръщаше в паническо бягство. Виждаше и друго — увлечени с всичките си сили напред, българите отслабиха тила си. Българските дружини бяха прехвърлили двата предни върха на Три Уши и сега бяха пред западния. Резервът, командуван лично от ротмистър Бендерев, атакуваше някъде съвсем на север, при Чепан. А връх Мека Црев, откъдето беше започнала атаката, оставаше почти незает и почти беззащитен. Тогава полковник Мишкович вдигна полковете си и ги насочи във фланг и тил на изнесените напред български части.

Какво трябваше да се направи? Как да се спаси дясното крило? Как да се попречи победата да не се превърне в поражение?

Олимпий Панов настоя:

— Нашият център трябва да настъпи във фланг на Дринската дивизия. Като я атакуваме, ние ще я отхвърлим или поне приковем. И в двата случая ще спасим дясното крило.

Но Гуджев беше нерешителен:

— Ако напуснем укрепената си позиция и бъдем разбити, губим не само няколко дружини, а цялата позиция и изобщо войната!… Не мога да поема такава отговорност!

Принудиха се да телеграфират в София и да искат заповед за настъпление на центъра. Военният министър капитан Никифоров отговори: центърът да не настъпва. Тогава? Нима ще станат свидетели и безучастни зрители на погрома на дясното крило? Тази ли ще бъде наградата за онези, които извършиха величавия подвиг на Три Уши?

В това време се получи втора телеграма от София. Разгневен от вмешателството на военния министър, капитан Рачо Петров телеграфираше: „Негово Височество заповяда относително настъплението на центъра, за което ви установил капитан Никифоров, да постъпите, както видите за добре.“

Мъдро решение! Защо да се чака заповед от онези, които гадаят положението по картата и откъслечните изречения на докладите, докато вие, които виждате всичко като на длан и всяка минута следите изменението на боя, можете да вземете най-бързото, най-правилното и най-навременното решение?

— Оставят на нас! — недоволствуваше майор Гуджев. — Аз не мога да поема отговорността…

— Но аз мога! — отсече Олимпий Панов.

Кой беше той, който дръзваше да поеме върху плещите си риска на поражението? Някакъв легендарен герой? Някой Херакъл, Зигфрид, Ролан или Крали Марко? Някой нов велик стратег, наследник на Александър, Анибал, Цезар или Наполеон?

Не. Олимпий Панов беше просто един българин.

— Аз поемам отговорността! — повтори той ясно. После се обърна към командира на Плевенския полк и му заповяда спокойно: — Капитан Петров, заповядвам ви да атакувате неприятеля пред фронта на центъра!

След минута барабаните забиха, тръбачите засвириха „атака“, музиката поде „Шуми Марица“ и с неспирно „ура“ дружините се хвърлиха на щурм. Нямаше време за огнева подготовка. Заповедта беше „щиком“ и веригите полетяха „на нож“! Сърбите не дочакаха сблъскването и отстъпиха в безредие. Дясното българско крило беше спасено!

А центърът? Във фланг срещу него се устреми един полк на Шумадийската дивизия. И този отчаян опит за прелом в сражението не успя: друг един българин — неговото име е Михаил Савов — последва примера на Олимпий Панов и храбро поведе лявото българско крило в атака. А в това време зад позицията се разнесе ново „ура“ — възседнали по двама на кон, българи от Тракия идваха на помощ на своите братя от Северна България…

Воините от дясното крило, които бяха престояли два часа в подножието на западния връх на Три Уши, видяха атаката на Бендерев към Чепан, видяха и настъплението на центъра. Кръвта отново се разбушува във вените. Какво, нима ще спрем дотук? Нима ще оставим делото недовършено? Нищо подобно! Напред!…

Никаква земна сила не можеше да удържи този порив за атака. Капитан Тошев усети, че дружините ще тръгнат с него и без него, и кимна на капитан Иванов от Първа плевенска дружина:

— Хайде, Иванов, ти карай онези роти, аз ще карам тези, че гдето му излезе краят!…

Ударът последва мълниеносно — оглушителен и неудържим. Напразно полковник Милованович вкарваше рота след рота срещу българите. Напразно отделни храбреци се опитваха със саможертвата си да спрат тази човешка лавина. Българите настъпваха неспирно, вихрено, с нечовешка ярост. Паднеше ли един, неговото място се заемаше от други десет. Свършваха ли патроните, оставаха щиковете. Счупваха ли се щиковете, оставаха лопатите. Оставаше устремът. И победният дух. И непоносимите за сръбските уши звуци на народния химн.

В 4 часа след пладне, когато българите окончателно заеха западния връх на Три Уши, началникът на оперативното отделение при сръбския Генерален щаб унило телеграфираше на Върховната команда в Пирот:

„Нашите напущат ключа на позицията. Боят изглежда като загубен. Ще гледам да осигуря отстъплението.“

Чудото беше станало.

Българският народ издържа изпитанието и го превърна в свой триумф.

Крал Милан никога нямаше да пие „бялото си кафе“ в София.

Неизвестното до вчера селце Сливница даде името си на една от най-величавите епопеи в българската история.

Когато Мартин Мартинов най-сетне се свести, наоколо припадаше мракът на ноемврийската нощ. Той отвори очи и се огледа. Най-напред видя надвесеното над него лице на княза с още свежи следи от сълзи. По-нататък забеляза Олга, майор Гуджев, вестовоя си Мито, Паприков, д-р Роа, аптекаря Селтен и още десетина познати и непознати хора. Какво се беше случило? Къде се намираше? Последното, което помнеше, беше атаката на Три Уши. Какво се бе случило после? Победа или погром?

Той направи усилие да проговори, но устните му само се раздвижиха беззвучно:

— Сърбите?

— Победа, Мартинов! — отговори му на пресекулки князът. — Пълна победа! Сърбите са разбити по цялата линия!

Победа? Възможно ли беше? Мартинов премести въпросителен поглед към Гуджев и високият чернобрад офицер потвърди:

— Блестяща и славна победа, Мартинов. И българският народ я дължи на вас…

Раненият уморено затвори очи. Предчувствието се беше изпълнило. Нищо! Той не се чувствуваше и нямаше да се чувствува длъжник към отечеството.

Усети нечие докосване и отново вдигна клепачи. Александър беше снел кръста за храброст от шинела си и сега го закачаше на неговите гърди. Мартинов пожела да благодари, но успя само да кимне едва забележимо. Очите му изразиха всичко останало.

— Не се безпокойте, господин Мартинов — заговори му на френски д-р Шарл Роа, като отбягваше погледа му. — Раната ви е тежка, но излечима. Сега ще ви пренесем в София. По телеграфа наредихме да ви чакат в двореца. Ще ви оперират, ще извадят куршума и след един месец ще сте забравили за раняването.

Мартинов отново кимна с благодарност.

— Файтонът е готов — продължи лекарят. — Нашата млада санитарка госпожица Хаджиспасова пожела да ви придружи до София. — Раненият поклати глава. — Какво? — изненада се д-р Роа. — Не желаете госпожицата да ви придружи?

— Не — беззвучно отговори Мартинов.

Всички се учудиха. Защо беше този чудноват отказ? Каприз? Случайно хрумване? Или зад него се криеше някаква много по-дълбока тайна? Олга изхлипа и притисна длан до устните си. Д-р Шарл Роа се огледа за друг придружител. Погледът му се спря на софийския адвокат и народен представител Йов Титоров, който, като доброволец в Червения кръст, служеше в аптеката на Селтен. Доброволецът не дочака думите му:

— Капитан Мартинов ми е приятел. Отивам на драго сърце!

Няколко души вдигнаха ранения заедно с дюшека, изнесоха го навън и внимателно го положиха във файтона на княза, предварително приспособен за легло. Доктор Роа подаде на придружвача някакво шишенце:

— Вземете, господин Титоров. По пътя от Сливница до София дайте на ранения на три пъти по двадесет капки от тази течност. И карайте полека, да не друсате господин капитана.

Без да иска от някого разрешение, вестовоят Мито се настани на капрата при кочияша. Файтонът бавно потегли. Зад него княз, офицери и цивилни свалиха шапки. Те изпращаха онзи, когото по-късно народът щеше да нарече „рицаря на Сръбско-българската война“…

 

 

През това време в Пирот крал Милан се чувствуваше напълно отпаднал. Отчаян, обезверен като комарджия, който вижда, че щастието е против него, той представляваше тъжна гледка и гротескно подобие на самонадеяния мъж, който преди по-малко от седмица тръгваше от същия този град, за да се увенчае с лаврите на победата. Нещо се беше пречупило в него — последната вътрешна подпора, върху която се бе крепял досега. Седеше с превит гръб до масата, подпираше с две ръце главата си и апатично слушаше доклада на своя началник щаб.

— Какво по-лошо бих могъл да ви докладвам от това положение, Ваше Величество? — завърши полковник Петрович. — Но моля ви се, не се отчайвайте. С твърдост и постоянство всичко може да се обърне на добре. Мисля да заповядам всички дивизии да отстъпят наред с Дунавската, а после ще отида в Цариброд и оттам, като се запозная с положението, ще наредя каквото трябва, като се съветвам предварително с Ваше Величество.

Полковникът пристъпи няколко пъти от крак на крак, като очакваше кралят да одобри или отхвърли неговото предложение. Но Милан не каза нищо. Той продължаваше да стои вцепенено, отпуснато, а погледът му се рееше тъпо някъде в пространството. Личеше, че тялото му беше тук, в стаята, но духът му блуждаеше далече. Петрович почака още няколко минути, помая се, после излезе и тихо затвори вратата.

Крал Милан преседя така още няколко часа. Когато камериерът Антон влезе и остави на масата запалена лампа, той сякаш се събуди и заповяда да извикат д-р Джорджевич. След малко лекарят се яви:

— Заповядайте, Ваше Величество.

Кралят закри с длан очите си от лъчите на лампата и тъжно погледна новодошлия.

— Докторе, много ми е тежко. Няколко дни и нощи не съм мигнал, а и тази нощ не смея да заспя, защото всеки миг очаквам депеши от най-голяма важност. Това вълнение ще ме убие! Не мога нито да седя, нито да ходя, нито да лежа. Можете ли да ми дадете нещо, което малко да ме успокои? Но не искам морфин, не бива да заспивам.

— Тогава не искате ли да вземете малко бромкалий, Ваше Величество?

— Искам, донесете ми.

Полковник Джорджевич излезе, но скоро се върна и подаде на краля един прах и чаша вода. Милан изпи лекарството, стана и захвана да се разхожда из стаята.

— Страшно положение! — рече той по едно време. — Дунавската дивизия е разстроена. Българите могат лесно да пробият и на Цариброд, и на Ржана, където онзи малък отред от резервисти не е могъл да даде достатъчно отпор. Те са сега на три часа път от Пирот. Тук няма нищо друго освен една рота, моята дворцова стража. Всички настояват да се махна. Къде да се дяна? Да оставя ли войската в такъв момент?

Тогава Джорджевич произнесе високо и ясно:

— Господарю, щом работата е дошла дотам, да отидем при войската и нека загинем с нея.

Кралят прекъсна своята нервна разходка и спря продължителен поглед върху главния лекар на армията. Не вярваше на ушите си: Джорджевич, който винаги бе критикувал войната и когото кралят неведнъж бе обвинявал в страхливост, сега предлагаше да отиде при войската, за да загине заедно с нея. Значи не са били празна риторика думите, които вчера сутринта му каза в царибродската кръчма „Код Софије“? „Най-добър сърбин не е онзи, който само се тупа в гърдите и си затваря очите пред горчивата реалност или я гледа през розови очила.“ Така рече тогава Джорджевич. И сега потвърждаваше правотата на твърдението си…

— Къде? — отново попита Милан. — При разбитите и деморализирани части на Дунавската дивизия ли?

— При която и да е дивизия — твърдо отговори лекарят.

— Ама, докторе, знаете ли вие, че моят щаб вече двадесет и четири часа не знае къде са му трите дивизии?

Това беше вярно. От доклада, който Милан бе изслушал тази вечер от полковник Петрович, личеше, че щабът наистина не знаеше къде са дивизиите. Имаха сведения, че Дунавската дивизия е отстъпила към Драгоман и Драгоил и че Дринската дивизия привечер е откъсната от Дунавската; за Шумадийската и Моравската изобщо нямаха никакви сведения.

— Дайте ми още един прах — каза кралят и като го изпи, полегна на миндерчето и затвори очи. Но не успя да заспи. В стаята се втурна генерал Катарджи и заговори възбудено:

— Господарю, дойде лоша вест от майор Милошевич. Българите са го разбили с големи сили при Ржана и сега маршируват към Пирот!

— Не може да бъде, господин генерал! — възкликна Джорджевич.

— След два часа българите са в Пирот! — настоя Катарджи.

— Ние се намираме в голяма опасност — несвързано заговори кралят, като търкаше подпухналите си очи. — Неприятелят ще проникне в Пирот или от Ржана, или от Цариброд. — После изведнъж отсече: — Моето оставане тук е невъзможно. На тази линия няма вече нито една сигурна част, при която бих могъл да остана. Тозчас напущам Пирот…

И след по-малко от час Милан вече бягаше към Ниш…

 

 

Какво беше предизвикало новото бягство на краля?

След като разби батальона на майор Милошевич при Ропот и Комщица, капитан Паница разположи отреда си на позиция при село Смолча, като изпрати кавалерийски разезди да разузнаят действията на сърбите. И докато чакаше вести от разузнавачите, отредът се отдаде на такова пиршество, каквото Херуц не беше виждал през живота си.

Хърватинът продължаваше да се изненадва. Тези неуморни гуляйджии ли бяха извършили подвизите от вчера сутринта? Кой беше истинският им образ: този тук, който беше немислим без шишовете, бъклиците, пушкането във въздуха, пиянските песни и крясъците; или другият, вчерашният, когато всеки един от тези натъркаляни по земята мъже не се поколебаваше да се нахвърли сам върху десет противници?

После съмненията му мигновено се разсеяха. След пиршеството, което продължи цялата нощ, от светло до светло, пристигнаха първите доклади на разузнавачите: майор Милошевич бе събрал остатъците на батальона си край село Изятовци, а откъм Ржана^[5] му пристигаха на помощ свежи части. Константин Паница, който цялата нощ бе давал тон на песните, хора̀та и гърмежите, сега изведнъж се преобрази. Той пак не признаваше офицерската скованост и установените от уставите форми при отдаването на заповедите, но същевременно в него нямаше и следа от нощното необуздано веселие. Все още разположен като паша сред сарая си, капитан Паница събра хората около себе си и заговори направо:

— Момчета, ядохме и пихме — е, слава богу, стига ни толкова. Сега ни чака работа. Сърбите са в Изятовци, а им идат и пресни сили. Оставим ли ги да се съберат, спукана ни е работата.

— Оти ке ги чекаме, войводо? — попита Ропче, един от харамийските главатари. — Да ги опухаме со време…

В своеобразния ред, въведен от Константин Паница, към него се обръщаха на „ти“ и на „войводо“.

— Тъй и ще сторим — кимна Паница, като подкрепи думите си с едно дълбоко дръпване от наргилето. — Слушай, Николаев — обърна се той към четника на доброволците. — Вземи своите сто и трийсет души и тръгвай през Върля и Горни Криводол за Изятовци. Вземи един човек от местните да ти показва пътя и след два часа искам да сте там.

— Ама, войводо, мигар… — Николаев не довърши, но Паница го разбра. Четникът искаше да каже: „Мигар ще оставиш всичко на нас, необучените доброволци, и на мене, техния четник, дето досега не съм виждал какво е война! Няма ли да пратиш с нас офицер или поне опитен човек да ни води и наставлява?“

— Така е дошло времето — отговори му „войводата“, — че ако сами не се оправяме, и господ не може ни оправи. Виждаш, офицери няма. Поговори с хората си, Николаев. Ако някому е мило за живота, нека остане тук. Няма да му се сърдя, нито ще го насилвам.

— Няма какво да говорим! — в един глас се обадиха доброволците. — Тръгваме всички.

— Няма да сте сами — продължи Паница. — Пред Долни Криводол ще дойдат Кременлията — той беше вторият от македонските главатари — и Ропче с хората си. А пък аз с останалите ще мина направо през Вълковия. — Като всички големи командири, Паница беше запазил най-трудния обход за себе си. — Щом наближите, ще залегнете и ще чакате. Чуваш ли, Ропче? Залягате на пусия и чакате. Първия изстрел ще дам аз. Чуете ли го, вдигайте се, пък каквото сабя покаже. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — разнесе се от всички страни, само един глас се усъмни:

— Не е харно, войводо — поклати ръбестата си глава Кременлията.

Кронислав Херуц отново — за кой ли път вече? — се смая. В чудния демократичен ред на отреда всеки имаше право да съветва и даже да критикува съвсем безнаказано. Паница не само не се сърдеше, но и поощряваше тези обаждания, които биха били немислими във всяка що-годе свястно организирана войска. „Сто глави мислят по-добре от една“ — такъв беше напоследък любимият израз на капитана.

— Кажи да чуем — подкани той Кременлията.

— Ке ни надуши отрано сърбино, войводо. Не го ли сгащим изневиделица, хич да не се зафащаме. — Прекарал осемнадесет години с пушка в ръка из планините, оставил зад гърба си повече от една стотица по-големи и по-малки сражения, Кременлията не можеше да се оплаче от липса на опит в този род операции. Останалите познаваха двусмислената му слава (по онова време харамийството носеше белезите едновременно на патриотично движение и полуразбойничество) и го слушаха внимателно. Слушаше го и капитан Паница. — Проводи хора надоле, войводо, накъде Сливница. Да одат и дунанма да дигат до небето. Сърбино ке си науми, дека всинца сме се юрнали натамо, и в Изятовци ке го пипнем без гащи.

Съветът безспорно беше добър и Паница имаше достатъчно благоразумие — впрочем и липса на суетност, — за да го последва.

— Прав си — съгласи се той. И се обърна към един юнкер, дошъл „в наследство“ от предишния отред на поручик Зафиров: — Желязов, чу ли какво казва Кременлията? Ще вземеш четата опълчение и ще тръгнеш за село Станянци. Не ви ли чувам чак в Изятовци, утре по-добре хич не се мяркайте пред мене. А сега всеки да си вдига чуковете и — на път!

Кронислав Херуц също стегна малкия си багаж и заедно с двадесет и петте души на Паница — толкова бяха останали след отделянето на групата на юнкера Желязов — потегли за Вълковия. „Няма да успеят — мислеше той лениво, докато се друсаше върху седлото на едрия си унгарски кон. — Така не се воюва, с чети от по две дузини хора. С тях можеш да обираш кервани по пътищата, да комитствуваш, но не и да нападнеш една редовна, организирана и добре въоръжена войска. Сърбите имат един батальон, а ако е дошла помощта от Ржана, може би и два. Два батальона — това е много нещо!“

— Какво си се умислил? — каза му капитан Паница, като изравни коня си с неговия. — Да имаше един кръст на рамото, щях да помисля, че отиваш към Голгота.

— Голготата е за тези хора тук. — Херуц показа с очи останалата група. — Не те разбирам, капитане. Пардон, войводо. Не виждаш ли, че ги водиш на смърт?

Паница се изкиска неопределено. Имаше вид на човек, който владее някаква особена тайна, но още не желае да я сподели с никого.

— От дебелите книги ли научи това? — попита той присмехулно. — Почакай, драги. Почакай! Скоро ще се увериш, че в боя има и нещо, което в никоя книга не може да се прочете… Пак ще си говорим.

Всъщност не говориха повече. И не беше нужно. Всичко, каквото Паница можеше да каже с думи, Кронислав Херуц го видя с очите си.

Не беше сражение, а нещо като приказка. Както често се случва на война, събитията изпревариха плановете. Когато групата на Паница — тя се състоеше само от конници — пристигна пред Изятовци доброволците на Николаев вече водеха усилена престрелка с окопаните по билото на височината сърби. Двете страни стреляха непрекъснато, но никой не предприемаше нещо повече — малочислените доброволци не се решаваха да атакуват, сърбите не смееха да напуснат удобната си позиция. Докато престрелката продължаваше с ненамаляваща сила, конниците на Паница спокойно чакаха в закритието си, а самият капитан с престорено безразличие наблюдаваше хода на сражението.

— Какво чакаш? — възбудено го запита хърватинът. — Защо сме тук? Няма ли да им помогнеш?

— Имаш бинокъл. Гледай.

Хърватинът вдигна бинокъла. Наистина сред сърбите ставаше нещо необикновено. Някакви чудновати фигури налетяха откъм тила в позицията им и предизвикаха паника.

— Моите харамии — гордо произнесе Паница. — Те са незаменими за такива работи.

Действително бяха македонците. Промъкнали се като безплътни духове по овразите и баирите, те заобиколиха позицията, успяха да достигнат на двадесетина метра от окопите и по даден знак се нахвърлиха като ястреби върху изненаданите сръбски войници. Биеха се с ярост, с някакво варварско опиянение. Почти не стреляха. Хищно и мълчаливо — с онова злокобно мълчание, което ужасява повече от всякакви шумове — те проникваха в окопите, размахваха наточените си „като бръснач“ пали^[6], врязваха се между защитниците и всяко тяхно движение, всеки замах се съпровождаше от вопли, предсмъртни стонове и панически крясъци.

Доброволците на Николаев забелязаха какво ставаше в сръбските окопи и уплашени да не улучат другарите си, престанаха да стрелят.

— Щикооом!… — разнесе се заповедта на четника и пъстро облечената верига с бурно „ура“ се хвърли в атака.

И стана онова, което Кронислав Херуц не допущаше. Нападнати от две страни, сърбите захвърлиха всичко и се разбягаха.

— Сега е наш ред! — каза капитан Паница и се метна на коня си.

Всички последваха неговия пример и със саби в ръце се втурнаха да преследват бегълците. Какво ставаше с Херуц? Къде остана пословичното безучастие на „последния епикуреец“? Къде се провалиха присмехът, безразличието, студената ирония към „безсмислената“ смърт на бойното поле, високомерното равнодушие към воинското честолюбие? Каква беше тази дяволска сила, която го тласкаше против волята му? Кронислав Херуц дори не си зададе тези въпроси. Увлечен от примера на останалите, той грабна една попаднала му под ръка сабя, яхна коня си и препусна подир отстъпващите сърби. Извърши ли убийство през този необикновен ден? Не знаеше. Спомените му се губеха в някаква призрачна мъгла: гонитба чак до село Славиня, псувни през стиснати зъби, удари със сабята, вопли, цвилене на коне, пищене на куршуми, отново размахване на сабята, тропот, вихрушка…

Когато най-сетне се събраха в Славиня, хърватинът все още напразно се питаше дали преживяното беше действителност или сън. Умората от продължителната езда и сабята на кръста (какъв невероятен атрибут за него!) свидетелствуваха за действителност, а всичко, каквото знаеше за себе си и своя характер, го убеждаваше, че е сън. Не чувствуваше възторг от победата, но не чувствуваше и угризения.

— Дайте най-добрия къс на Херуц — каза капитан Паница, когато започнаха да разпределят печеното месо. — Днес никой от нас не е заслужил хляба си повече от него.

Противно на нрава си, Кронислав Херуц замълча. Също и през целия останал ден, в който почиваха в Славиня, не взе участие в разговорите. Чувствуваше се чужд и безкрайно далечен от онзи Херуц, когото софиянци познаваха и обичаха — човека на виното и жените, последователя на Омар Хайям, пълния с афоризми и пикантни сентенции събеседник, отричащия всяка добродетел скептик; чувствуваше, че нещо в него умира безвъзвратно, че личността му се преражда. А всяко прераждане е мъчителен и болезнен процес.

Беше се мръкнало, когато донесоха на капитан Паница, че в село Ржана е пристигнал очакваният сръбски батальон, а също и много пушки, с които майор Милошевич започнал да въоръжава втори батальон, съставен от призовани местни опълченци.

— Слушайте, момчета — заговори „войводата“, след като по обичая си събра хората около себе си. — Стига сме воювали на българска земя. Не искате ли и сръбската да поопита какво значи войнишки цървул?

— Как да не искаме, войводо — обадиха се от всички страни. — Нека се запомни кои първи са преминали отвъд границата.

— Па и да се пооблажим, войводо — обадиха се харамиите, които бяха започнали да се страхуват, че на българска територия и сред българско население професионалните им инстинкти ще ръждясат.

— А ти, драскачо?

— И аз съм готов — отговори Кронислав Херуц.

— Тогава да ставаме! — подкани ги Паница.

Строиха се и се преброиха. Бяха 36 пешаци и 17 конници. С тези петдесет и трима души (останалите той бе пръснал в по-малки или по-големи групи по различни посоки) капитан Паница се готвеше да пренесе бойните действия на сръбска територия…

Ездачите увиха копитата на конете с парцали. Паница забрани да се говори и пуши. Колоната, водена пак от безпогрешните македонци, се движеше в нощта безшумно, като сонм привидения. И в девет и половина вечерта беше преди Ржана.

— Слушай, драскачо — каза Паница, като намери в тъмнината приятеля си, журналиста. — Разчитам на тебе. Тук има десет души доброволци, които ще водиш ти. Ще минете от юг, ще се укриете и ще започнете да стреляте толкова бързо, колкото ви сколасват ръцете. Демек демонстрация, както пише по дебелите книги. Ясно ли е? Сърбите ще наскачат и ще обърнат всичките си сили срещу вас. Вие си стойте в дупките като къртици и продължавайте да гърмите и да викате „ура“, колкото ви сили държат. Не се правете на храбреци и не се показвайте пред куршумите. Останалата работа ще свърша аз с конниците и моите харамии.

А Херуц отговори с една дума, която досега мислеше чужда на речника си:

— Слушам!

Всичко стана според предвижданията на Константин Паница. Десетте доброволци на Херуц стреляха в продължение на два часа, после в обхванатото от паника сръбско село нахлуха македонците и пуснаха в действие страшните си пали. В същото време седемнадесетте конници препускаха между къщите и вдигаха такъв шум, сякаш бяха поне два кавалерийски полка. Настъпи най-сетне и Херуц със своите доброволци.

Първо се разбяга новосформираният опълченски батальон. Смутът се пренесе и между редовните войници. Бягството стана всеобщо, разгромът — пълен. Отредът, в който нямаше нито един ранен, плени двадесет и шест души, около триста пушки, два коня и приготвените за батальоните сто и шестдесет овце и осем вола.

Така завърши това паметно сражение, в което тридесет и шест пехотинци и седемнадесет конници разбиха два сръбски батальона и принудиха крал Милан да побегне от Пирот.

Впрочем сражението завърши, но преди малобройният отред да се върне в Славиня, имаше и една интермедия, която слиса хърватина може би повече, отколкото самата битка. Когато събра и провери хората си, капитан Паница (да отбележим мимоходом, че — все според установения вече фантастичен церемониал — двама души стояха прави до него със запалени факли в ръце) обяви високо:

— Момчета, точно след един час тръгваме обратно. От вас — той се обърна към доброволците — искам да пообиколите наоколо и да съберете печатите от сръбските общини. Тях ще изпратим на княза, да се увери с очите си, че сме шетали на сръбска земя. — После подмигна с лукаво съучастие към македонците: — А на вас давам един час почивка. Разходете се, разтъпчете се и… бъдете любезни с братята сърби…

Точно в определеното време — то беше към полунощ — отредът се събра за обратния поход. Нито един не беше закъснял. Но наблюдателният кореспондент на „Слобода“ не пропусна да забележи, че поясите и джобовете на потурите на харамиите бяха красноречиво издути…