Цончо Родев
Изпитание (44)

18

Когато майор Груич, началник щаба на Шумадийската дивизия, му довери, че сега изготвя диспозицията за военните действия, които ще започнат на следната сутрин, Михаило Катанич усети как сърцето му се вледенява. Всичките му скрити надежди пропадаха безвъзвратно — утре войната започваше и всичко, в което Катанич беше вярвал, всичките му кроежи за бъдещето, мечтите за щастие щяха да се превърнат в сладък сън, който никога нямаше да се сбъдне.

Щом завърши обикновената си утринна работа в батальона, той заповяда да оседлаят коня му и препусна извън лагера. Яздеше без посока, в бесен кариер. След един час усилена езда се изкачи на някаква непозната височина. Там слезе от коня, наметна го с шинела си, седна на един камък и запали цигара.

Беше едва първи ноември, но времето приличаше на декемврийско. Сивото навъсено небе, мрачно и потискащо, беше слязло ниско над земята. Подухваше лек, но леденостуден вятър, който пронизваше през дрехите и сковаваше тялото. Застинала, влажната земя сякаш се готвеше да заспи зимния си сън. Селцето, което се виждаше вляво, се гушеше зиморничаво между двата хълма, а синкавият дим, извил се над покривите, му напомняше за онези часове, когато всеки предпочита да се навърта на топло край огнището…

Катанич се вгледа по-внимателно и позна селото. То се наричаше Ялботина. Офицерът трепна — тук, на петстотин метра от него, беше границата, която утре на разсъмване щяха да прекрачат!

В него се пробуди някакъв нов интерес. Взря се напред. Нищо не подсказваше, че там някъде беше очертана онази линия, която делеше две държави. Хълмовете преливаха един в друг. Нищо не отличаваше тази земя от другата — същите заоблени върхове, същите сиво-кафяви гори, същите правоъгълни нивички, които еднакво трудолюбиви ръце по един и същ начин бяха завоювали от неблагосклонната природа. А там, зад онова продълговато възвишение, се издигаше към небето друг син пушек от огнищата на също такива мирни и уморени селяци, каквито бяха и ялботинци…

Капитан Катанич се усмихна печално. Граница? Че кой беше този всесилен господар, който бе могъл да каже: дотук свършва единият народ и оттук започва другият? Кой и с какво право бе решил, че ялботинци и хората от онова село отсреща, които говорят почти един език, работят една земя и се молят на един бог, са чужденци? Кой и откъде имаше правото да каже: вие, които сте братя, от утре ще бъдете врагове?

Разтърси глава и се опита да пропъди тези мисли. Изобщо нямаше право да мисли — беше офицер, утре войната започваше и от него, който щеше да води на смърт хиляда себеподобни, се изискваше да се откаже от личността си, да изчезне като Михаило Катанич, за да се превърне изцяло в „капитан“ и „командир“. От човек със свои мисли, надежди, чувства и желания той трябваше да стане само един здрав лост в онази грамадна и сложна машина, която се наричаше „армия“.

Изведнъж мислите му се втурнаха към Олга. Дали беше истина онова, което тя му каза тогава? Той улови главата си с две ръце и се опита да прецени трезво. Помъчи се да се самоизмами, но не успя — колкото и както да разсъждаваше, отговорът винаги оставаше един и същ. Така, както познаваше Олга, тя действително щеше да изпълни намеренията си: щеше да постъпи доброволка във войската, да го изтръгне от сърцето си, да си наложи в лицето му да вижда само враг, само човек, който е нападнал родината й.

Най-страшното в дилемата на Катанич беше това, че тя изобщо не съществуваше. Дилема значи да имаш право на избор между две неща. А онзи, неизвестният Някой, който бе имал властта да реши, че ялботинци и хората от отсрещното село са чужденци и врагове, същият този Някой му бе отнел възможността за избор. Изправен между любовта и дълга, той изведнъж се виждаше окраден — онзи Някой му бе ограбил любовта и му бе оставил само дълга. Но че дългът щеше да умъртви любовта — това съвсем не вълнуваше Онзи, за когото Катанич не беше нищо повече от обикновена човешка бройка, от малко винтче в голямата машина, от уред, който е способен да тича и заляга, да убива и да бъде убиван!

Дълг означава още да не мислиш, да не разсъждаваш. Ако този Някой бе попитал командира на втори батальон от 12-ти Шумадийски полк за смисъла на онова, което щеше да започне в утрешните ранни часове, тогава не офицерът, а човекът Михаило Катанич би му извикал с цяло гърло, че тази братоубийствена война е лудост и повече от лудост — престъпление! Но Някой беше умен, толкова умен и хитър, че не само не търсеше мнението на командира на втори батальон от 12-ти полк, но и му забраняваше да мисли, да избира и пожелава, да притежава собствено гледище, сам да решава съдбата си; предвидлив и коравосърдечен, Той се бе погрижил да му отнеме всяка следа от индивидуалност и да го превърне в прост изпълнител на Неговата висша воля.

Тогава какво оставаше на Катанич? Да се бори и съпротивява? Да се отклони от наложения му дълг? Тези мисли изобщо не минаваха през главата му. Веднъж получил своя жребий, Михаило Катанич щеше да се подчини, да изпълни добре, като истински сърбин, дълга си и да остави костите си някъде по тези хълмове насреща. И толкова!

Като хвърли последен поглед нататък, към границата, която утре щеше да прекрачи като враг, той въздъхна тежко, стана и бавно тръгна назад. Сега главата му беше хлътнала между раменете, а гърбът — превит под тежестта на печалните мисли. Конят му го изгледа учудено с големите си топли очи, после полека тръгна подир него.

… Когато измина половината път до лагера, срещу Катанич се зададе в кариер един запъхтян конник. Беше вестовоят му Вукашин. Войникът достигна до него, спря запенения си кон и козирува:

— Господин капитан, от щаба на полка изпратиха няколко души да ви търсим под дърво и камък.

— Какво се е случило, Вукашине?

— Не зная, господин капитан. За вас оставиха един запечатан пакет и наредиха, щом се върнете, да строите батальона и да прочетете на войниците това, което е в пакета.

— Хайде, хайде — усмихна се офицерът, — не се прави, че не знаеш… По вашия войнишки телеграф сигурно отдавна сте научили какво има в пакета. Може би още преди да е било написано…

Войникът се засмя поласкано:

— Има нещо такова, господин капитан. Туй, дето ще ни четете, е за обявяването на войната. Сам крал Милан го е написал.

„Навярно манифест — помисли Катанич. — Машината се завъртва и всяко винтче е на мястото си.“

Без да разпитва повече, той яхна коня си и препусна към лагера, съпроводен на прилично разстояние от Вукашин. Не се излъга — пакетът наистина съдържаше манифеста на краля за обявяването на войната.

Катанич строи батальона, застана пред ротите и заговори:

— Войници, Негово Величество кралят е пожелал да се обърне лично към вас, за да ви изкаже своята върховна воля. — Той съзна, че говори високо и ясно, но сухо и книжно, без онази вътрешна сила, която един командир трябва да притежава в навечерието на войната. — Слушайте, ще ви прочета.

„Думи, думи, думи — мислеше Михаило Катанич, докато очите му се плъзгаха по редовете, а устните високо изговаряха изреченията от манифеста на краля. — Думи, безкрайна редица от думи, в които се намира всичко друго освен истината. Могат ли тези продиктувани от суетата и пустославието думи да убедят ялботинци, че са врагове на своите съседи, които живеят от другата страна на хълма? Могат ли да въодушевят тези хиляда мъже пред мене, за да сметнат войната срещу българите за свое кръвно дело?“

Докато четеше за „с нищо неоправданите митнически мерки“, за „насилственото и противоправно отнемане на Брегово“ и за „нахалното обръщение с нашите поданици в България“, офицерът продължаваше да си говори вътрешно:

„Има ли нещо по-лесно от туй да намериш благовидни причини? Ще говориш за Брегово и за митническите мерки, но няма да споменеш и дума за разклатения си престол. Така е, всяка игра, че дори и най-тъжната, която се нарича «война», си има свои правила. Тези правила ти позволяват да говориш каквото си искаш, а на нас, дребните винтчета, ни дават само едно право — да се подчиняваме.“

— „И по тия причини — продължи да чете той — приех явното неприятелско положение, което създаде българското правителство, и заповядах на вярната си войска да премине границата на Българското княжество.

Правото дело на Сърбия е поверено на решението на оръжието, на юначеството на войската и на мощната божия защита.

Като обявявам това на своя драг народ, аз в тия сериозни минути с надежда разчитам на неговата любов към отечеството му и на неговата преданост към своето сръбско дело. Милан.“

Разнесоха се няколко неуверени вика „Живео“, но те скоро бяха погълнати от общото мълчание. Опитен офицер, Михаило Катанич веднага усети вътрешната съпротива и несъгласието на тези иначе храбри и решителни воини, които бяха доказали, че не се плашат нито от несгодите на войната, нито от смъртта. Помисли си, че трябва да каже и от свое име няколко окуражителни думи, с които да повдигне духовете, но в този миг главата му сякаш беше празна. И като разбра, че не е способен да събере няколко изречения, той само изкомандува „Свободни сте“ и с бавни крачки тръгна към палатката си. Верният му Вукашин го последва. Когато влязоха в палатката, вестовоят се обърна почтително към него:

— Господин капитан, мога ли да ви запитам нещо?

Катанич ясно съзнаваше какво щеше да пита войникът и своята невъзможност да му отговори, но все пак каза:

— Питай, Вукашине.

— Защо ще тръгваме срещу българите, господин капитан? Какво имаме да делим с тях? Защо не тръгнем срещу турчина, с когото имаме да уреждаме стари сметки?

— Нали чу, Вукашине? — опита се да се измъкне офицерът. — Българите са наложили неизгодни за нас митнически мерки, отнели са ни Брегово, нарушили са равновесието на Балканския полуостров…

— Какво равновесие, господин капитан? — с горчива ирония отговори войникът. — Българите са славяни, братя. Една кръв сме с тях. Те се биха за нас в седемдесет и шеста година, ние за тях в седемдесет и седма. Какво имаме да делим?

Михаило Катанич безнадеждно сви рамене.

— Не зная, Вукашине. Обаче зная друго: ние сме войници и трябва да се подчиним!

Но когато изговаряше тези думи, той избягваше погледа на обикновения сръбски войник Вукашин…