Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

19

От два часа апаратът не беше се обаждал и дежурният телеграфист в софийската пощенска станция все по-мъчно се бореше с дрямката. Когато стрелката на часовника показваше пет минути след полунощ, телеграфът внезапно иззвъня. Чиновникът вдигна очи и погледна разсеяно. Обаждаше се Пирот. Телеграфистът направи усилие да се разсъни и изтрака по морза: „Какво има?“ Точките и чертичките върху лентата отговориха: „Зове ви Ниш.“

От Пирот продължиха линията до Ниш и след обикновените справки апаратът зачука с монотонна равномерност. Телеграфистът видя, че е съобщение, адресирано до г-н Рангабе, гръцкия дипломатически агент в София. Тъй като телеграмата беше нешифрована, той си каза, че навярно тя не съдържа нищо особено, и като остави лентата да записва предаваните от Ниш думи, излезе навън да наплиска лицето си със студена вода. Когато се върна, телеграмата беше вече предадена. Без да бърза, телеграфистът разви лентата и я зачете. За миг се разсъни. Почна да чете отначало и толкова се развълнува, че пред слисаните му очи знаците се сляха в една непрекъсната черна ивица. Чиновникът откъсна парчето лента, отиде в съседната стаичка и събуди старшия телеграфист:

— Го… господин старши… Четете… — едва успя да изговори той и подаде лентата.

Усетил нещо заплашително, старшият скочи на крака и грабна хартийката. Точките и тиретата гласяха:

„Командирът на 1-а дивизия и пограничните власти донасят едновременно, че днес в 7 ч. 30 мин. българските войски са изненадали един батальон от 1-ви пеши полк на позицията, която заема на сръбска земя при Власина.

Кралското правителство вижда в това неоснователно нападение обявяване на война.

Моля, господин агенте, да съобщите на министъра на външните дела г-н Цанов, че Сърбия, като приема последиците от това нападение, се смята от събота, 2 ноември, 6 ч. сутринта, във военно положение с Княжество България. — Гарашанин.“

— Какво ще правим? — изпъшка отчаяно телеграфистът, сякаш от него зависеше дали войната щеше наистина да започне или не. — Такава телеграма аз не мога да предам!

— Не можем и да чакаме — каза старшият телеграфист. — Часът е дванадесет и половина. Войната започва след пет часа и половина!

Като се съвещаваха няколко минути, те решиха да съобщят страшната новина най-напред на Илия Цанов. Телеграфистът изтича по заспалите улици на града и след десетина минути се върна запъхтян — министърът беше наредил телеграмата да се предаде на адресанта.

Към един часа след полунощ, тревожни и настръхнали, смутени от важността на момента, в станцията се събраха Илия Цанов, д-р Радославов, капитан Никифоров и министърът на просвещението Каролев. Засуетиха се, — знаеха, че трябва на часа̀ да започне онази деятелност, която щеше да завърши едва със сключването на мира, но никой не знаеше какво и откъде да предприеме. Пет минути по-късно при тях влязоха и висшите военни — Бендерев, Паприков и Антикаров. За разлика от министрите те бяха усмихнати, въодушевени, бодри. Щом се срещнаха, офицерите веднага се хвърлиха към министрите и ги запрегръщаха, сякаш не бяха получили съобщение за война, а покана за сватба.

— Не е време за тези излияния — недоволно забеляза Илия Цанов. — Моментът е съдбоносен и…

— … ще се отървем от това ужасно състояние на несигурност и бездействие — завърши вместо него Бендерев. — Братя! Да си пожелаем щастие и успех, а на бойците — твърда десница и вярно око! Ще се бием и ще победим!

Във всички очи се появиха сълзи. Изправени до вратата, телеграфистът, който беше приел телеграмата, сподавено хълцаше.

Започваше великото изпитание на освободения преди седем години български народ!

— Господа — каза капитан Паприков. — Първата ни работа трябва да бъде да предупредим княза. — По това време Александър заедно с Рачо Петров и Петко Каравелов се намираше в Пловдив за преглед на войските, които се намираха там. — Телеграфист, седнете при апарата и предайте сръбската нота в Пловдив. А вие — той се обърна към старшия телеграфист — свържете се по другия апарат с Трън, Брезник, Сливница и Драгоман. Ще ви диктувам разпореждания за днешния ден.

Министрите се спогледаха изненадани. Гласът на Паприков беше спокоен, делови и на пръв поглед сякаш безчувствен. Откъде беше намерил сили този млад човек да погледне с такава ледена храброст на близката опасност? После преместиха погледи на съседната маса. Там Бендерев, Никифоров и Антикаров бяха разгънали една карта и събрали глави над нея, тихо обсъждаха нещо и чертаеха някакви линии върху пъстрия лист.

— Аз имам вяра! — неочаквано изрече Илия Цанов, като че ли отговаряйки на собствените си мисли. — Имам! Нашият народ е млад и корав. Той ще намери сили да издържи в нещастието…

 

 

Телеграмата предадоха най-напред на Рачо Петров. Когато я прочете, той не се развълнува особено или поне външно не изрази никакво вълнение. Прочете я два пъти, после погледна часовника си. Беше два часът след полунощ. Полуоблечен, капитан Петров прекоси коридорите на бившия конак. Пред стаите на княза бдеше неговият верен денщик[1] Димитри.

— Важно съобщение за Негово Височество — каза офицерът, като отстрани с твърда ръка денщика. — Ще му го предам сам. А ти иди при господин Каравелов. — Той се поколеба за момент. Имаше ли право да издаде съобщението за войната, преди да се е съветвал с княза? После помисли, че така или иначе след час-два съобщението щеше да престане да бъде тайна, и спокойно продължи: — Събуди господин Каравелов и му кажи, че войната е обявена. Да дойде веднага при княза, тъй му кажи.

Като че ли предчувствуващ тревожната новина, князът спеше неестествено свит, с измъчено изражение на лицето. Светлината на свещта, изглежда, го стресна, понеже той скочи отведнъж, спусна босите си крака от леглото и запита:

— Свършено ли е?

Капитан Петров отговори спокойно:

— Да, войната започва след четири часа, Ваше Височество. Ето телеграмата.

Докато Александър четеше и препрочиташе лаконичните изрази на сръбската нота, при тях се втурна Каравелов. Беше с разрошена повече от друг път брада, по нощна дреха и с обути на бос крак чехли.

— Кажете бързо! — заговори той, като не криеше възбуждението си. — Вярно ли е?

— Вярно е — отговори Рачо Петров. — С такива работи шега не бива.

— Кой? Сърбия или Турция?

Едва сега младият офицер си даде сметка, че не беше съобщил по денщика кой е обявил войната. А те наистина можеха да бъдат и Сърбия, и Турция. Дори Турция беше много по-вероятният нападател.

— Сърбия, господин Каравелов — с посинели устни каза Александър. — Ах, dieser… dieser…[2] — той не намери подходящата дума — Милан!… Да ми паднеше в този момент, бих му скършил врата!

— Сега заканите са безполезни — хладно забеляза Петров. — Досега се заканвахме. От днес трябва да се помъчим да осъществим заканите си.

Петко Каравелов го изгледа смаяно. Това ли беше Рачо Петров? Министър-председателят никога не бе имал особено добро мнение за капитана. Смяташе го фанфарон, зестрогонец и празна глава. В истинността на първите две определения той вярваше и сега. Но главата на Рачо Петров положително не беше празна. Ако не друго, в нея поне имаше много смелост. А ако имаше и толкова ум, колкото и храброст, то Александър положително беше проявил много здрав разум или поне тънък нюх, когато повери Генералния щаб на него!

— Какво трябва да правим сега? — попита князът, като се опитваше държането му да не бъде по-малко достойно от това на началник щаба.

— Трябва да напишем манифест до народа и приказ за войската. Не се отпущайте, Ваше Височество. Развръзката дойде! По-добре — така поне ще се избавим от мъчителната неизвестност! — Колкото и да изглежда странно, Рачо Петров почти дословно повтори думите на Бендерев, казани един час по-рано в София. — Сега се облечете, Ваше Височество. Аз ще напиша приказа за войската, а…

Министър-председателят схвана подканата:

— А, аз — прокламацията.

Князът мълчаливо се подчини и се залови да се облича. Каравелов и Рачо Петров седнаха един срещу друг до масата и едновременно потопиха перата в мастилницата. На един дъх, сякаш отдавна го бе съчинил и запомнил наизуст, офицерът написа приказа до войската. Подаде го на княза. Александър прочете на глас:

— „Офицери, унтерофицери и войници!

Сръбският крал ни обяви война. Той заповядал на сръбската войска да нахълта в нашата земя. Вместо да ни помагат, нашите братя сърби искат да разрушат нашето отечество.

Войници! Покажете вашата храброст, защитете вашите майки и огнища, смажете врага, който подло и дебнешком напада върху ни, и не се оставяйте, докато не го унищожите. Напред, братя, бог да ни помага и да ни подари победата!“

Около половин минута князът остана неподвижен. В приказа имаше неща, които не му харесаха. Защо например още първото изречение гласеше: „Сръбският крал ни обяви война“? Защо не само „Сърбия“? Народите не трябва да се приучват да съдят коронованите глави… Защо се казваше „защитете вашите майки“? Откъде се знаеше, че сърбите ще посегнат на майките? И защо „унищожите“? Целта на войната беше победата, а не унищожението на сръбския народ. Но заедно с това приказът звучеше силно, мъжествено; личеше, че е роден не от хитрия ум на дипломат, а направо от сърцето на един войник. Това беше добре!

Князът приближи до масата, взе перото на капитана и подписа.

— А вие? — попита той Каравелов. — Привършихте ли прокламацията?

— Не, Ваше Височество. До средата съм.

Князът се наведе и през рамото му прочете написаното.

— Добре е — каза той. — Продължавайте!

Първата половина от прокламацията наистина му хареса. В нея вината се стоварваше не върху краля — макар че именно той беше главният виновник, — а върху правителството. Хареса му също, че както и в приказа, тук пак се говореше за братството между българи и сърби. Така историята щеше да знае върху чие чело да лепне позорното петно.

— Моля — добави князът, — по-нататък изрично изтъкнете, че оставяме цялата вина за братоубийствената война върху сърбите…

 

 

Небето на изток едва се развиделяваше, когато Рачо Петров отиде на станцията и поиска да се свърже с капитан Паприков в София. Не стана нужда да чака дълго — още от полунощ Паприков беше неотстъпно на телеграфа и предаваше разпореждания до частите по сръбската и турската македонска граница. С бързи заповеди той вече бе наредил на една дружина от Струмския полк „бегом“ да замине от Кюстендил за село Извор; на командира на Бдинския полк капитан Мартинов заповядваше да остави по границата само части от Опълчението, а с дружините от полка да се отправи „немедлено“ към Врабча, където той щеше да бъде началник на позицията; изпрати капитан Блъсков с двете дружини от Дунавския полк от София за Сливница, а на другите две дружини, които бяха в Радомир и Брезник, телеграфира „веднага“ да заминат за Трън; на началника на Царибродския авангард заповяда „да се държи най-упорно“, да отстъпва бавно към Драгоман, като се бори за всяка педя земя…

Двамата офицери говориха дълго; макар че телеграфистите на двете станции, потни, съблечени, по долни ризи, правеха всичко, каквото беше по силите им, телеграфът продължаваше да бъде един твърде бавен уред. Съобщиха си нарежданията, които бяха вече дали. Междувременно Рачо Петров бе изпратил за София две дружини от Софийския полк и два ескадрона. Въпреки че всяка дума от телеграмите бе по своему съдбоносна, те разговаряха твърдо, спокойно и с онази непоколебима решителност, която е присъща само на стари и опитни пълководци.

Когато излезе от станцията, капитан Петров срещна дружините, които се отправяха към гарата. Лицата на войниците сияеха от необуздана радост. Пушките се размахваха, калпаците хвърчаха във въздуха, „ура“ и „да живей“ раздираха небето. Изпращаше ги сякаш цял един народ — старци ги прекръстваха, млади моми закичваха цветя на пушките и калпаците им, деца и възрастни пееха в неспирен хор „Шуми Марица“…

Капитанът се отби в конака, но оттам му казаха, че князът, Каравелов и съпровождащата ги свита са в съборната църква, където се отслужва молебен за успеха на българското оръжие. Рачо Петров свърна нататък, но когато пристигна, князът вече дочиташе от стълбите на църквата текста на прокламацията, а струпаният пред него народ го слушаше с притаен дъх. Офицерът зае място в свитата и също се заслуша.

— „… Като оставяме върху сърбите и правителството им — продължаваше да чете Александър, — всичката отговорност за братоубийствената война между двата братски народа и за лошите последствия, които биха могли да сполетят и двете държави, ние обявяваме на своя любим народ, че приехме прогласената от сърбите война и дадохме заповед на нашите храбри юначни войски да почнат действията си срещу сърбите и мъжки да защищават земята, честта и свободата на българския народ.

Нашето дело е свято и надяваме се, че бог ще го вземе под своя защита и ще ни даде нужната помощ, за да възтържествуваме и победим вразите си.

Като сме уверени, че нашият любим народ ще се притече да ни поддържа в трудното, но свято дело — защитата на земята ни от нахлуването на неприятеля — и че всеки българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, призоваваме всевишния да пази и покровителствува България и да ни помага в трудните и усилни времена, които преминава страната ни. Нека всевишният господ бог ни бъде на помощ!“

Когато князът завърши, тълпата бе завладяна от неописуемо вълнение. Всеки разбираше изпитанието, пред което беше изправен българският народ. И пловдивчани, които само преди два месеца бяха познали сладостта на свободата, плачеха. Настана тишина. Тишина много по-красноречива от всяко шумно изразяване на възторга.

Каравелов незабелязано се приближи до Рачо Петров и го побутна по лакътя:

— Е, какво има? — попита той. — Говори ли с Паприков?

Капитанът му предаде набързо разговора си. Но Каравелов нямаше търпение да слуша дори и този сбит разказ:

— Ти ми кажи, опасно ли е положението!

— Ба, не е — отговори Рачо Петров с престорено безгрижие. Но то не повлия на министър-председателя:

— Да не беше опасно, ти нямаше да стоиш така дълго на апарата. — После, като мълча известно време, каза неочаквано: — Ама ти ми кажи, где го намерихте пък тоя Гуджев?

Капитан Петров нема̀ време да отговори на последния въпрос. Князът се качи на файтона си и тръгна към гарата. Свитата го последва.

Файтонът едва си пробиваше път. На всяка крачка народът го спираше, за да види княза и да му пожелае победа. Прав, бледен, красив, Александър стискаше хиляди ръце и отговаряше на пожеланията:

— Бог е с нас, братя! Или ще победим, или ще умрем славно, като истински българи!

Пътят до гарата се превърна в някакво екзалтирано шествие. — Хиляди китки изпълваха файтона или се стелеха пред краката на конете. Стари и млади сваляха калпаци, кръстеха се и благославяха.

Пред гарата стана едно малко произшествие. Князът се изправи да отговори и благодари на народа, но конете, уплашени от виковете, се изплъзнаха от ръцете на файтонджията и се втурнаха през тълпата. Тогава князът скочи от файтона, улови поводите и задържа конете. После спокойно продължи речта си. Народът се закръсти — в тази проява на мъжество той видя едно щастливо знамение…

Князът, Каравелов и капитан Петров се качиха в запазения им вагон и влакът потегли.

Със същия влак пътуваше и една дружина от Софийския полк. Тъй като нямаше достатъчно места, войниците се бяха покачили по стъпалата, по буферите и дори върху покрива на княжеския вагон…

 

 

Към 10 часа сутринта, на 3 ноември князът пристигна с файтон в София, посрещнат далеч извън града от пъстър народ. Но тук настроението съвсем не приличаше на възторга в Пловдив, Пазарджик и Ихтиман. Новините от фронта бяха скръбни и тревожни — сърбите напредваха по цялата линия, — а преминали през устата на А. И. Кояндер и Драган Цанков, те се превръщаха в присъда, вещаеха близък погром.

Още с пристигането Рачо Петров отиде на пощата и там, близо до телеграфа, установи щаба си.

В същото време князът и свитата му се отправиха към църквата „Свети Крал“, където също се отслужи молебен. И тук сред тълпата цареше тишина, но тя бе друга — угрижена и обезверена. Когато се четяха ектениите за победата на българския меч, хилядното множество падна на колене и сведе глави.

Над София бе легнала сянката на страха…[3]

Бележки

[1] Ординарец.

[2] Този… този… (нем.).

[3] Главата е изцяло автентична.