Цончо Родев
Изпитание (27)

1

Беше едва средата на април, а слънцето жулеше тъй немилостиво, като че наближаваше Петровден. Дърветата от двете страни на пътя се бяха окичили в своите бели и розови премени и от цъфналите им корони се носеше сънно жужене на пчели. От крайпътните канавки надничаха ту жълти иглики, ту синчец или бледозелен кукуряк, а понякога се мярваха и отрупани с цвят люлякови храсти. Хиляди птички сякаш се надпреварваха да възпяват животворната пролет. Наоколо се носеше мирис на цветя, на влажна пръст и млада трева — прастарият и вечно млад аромат на пробудения живот, който изтича от набъбналите кълнове в земята и от разпуканите пъпки на дърветата.

Когато се заизкачваха по стръмния баир на „Мармарча“, четирите впрегнати коня полека-лека забавиха крачките си и тръгнаха ходом. Файтонът престана да подскача по засъхналите буци кал и меките му яйове заскърцаха монотонно. Мустакатият файтонджия хвърли бърз поглед към двамата пътници и като се увери, че не се ядосват на забавения ход, избута калпака към тила си и затананика някаква весела песенчица.

Стефан Стамболов, отдавна махнал връхната си дреха, сега съблече и сюртука. Спътникът му, господин Стамат Хаджиспасов, се задоволи да свали вратовръзката, да разкопчее колосаната си риза и да избърше с шарена кърпа потта от врата и челото си.

— Какво време, а, бай Стамате? Дявол да го вземе, а като си припомня седемдесет и шеста… Помниш ли? Гергьовден беше, а сняг до колене! — Стамболов се плесна с отворена длан по коляното. — Такова време да имахме тогава, нанагорно щеше да им се види на османлиите.

— Пак същата щеше да бъде — отвърна Стамат, докато продължаваше да бърше дебелите гънки на врата си. — Нали видя във войната? Голяма царщина е Турция, не можеш я събори с кремъклии пушки и черешови топчета.

Априлското въстание беше една от любимите теми на Стамболов. Сега му се дощя отново да се впусне в спор, но слънцето така го беше размекнало, че предпочете да се откаже. Няколко минути двамата останаха мълчаливи. Ако ги гледаше отстрана, човек би казал, че са се заслушали в неравния тропот на конете и в радостния хор на птиците.

Мълчанието отново бе нарушено от Стамболов:

— Ще трябва да те послушаме, бай Стамате, и да отидем първо при баща ти. — Той се връщаше към по-предишния им разговор. — Но имам лошо предчувствие. Две писма от верни хора получих от К. И двамата пишат: Христо Сумров се е променил, отдръпнал се е от партията, пък и на други влияе с примера си…

— Ние тъй или иначе ще се срещнем с него — начумери се Стамат, като отби скритата нападка в думите на по-младия си спътник. — Не можем тъй лесно да се лишим от човек като даскала.

— Абе така е и не е така. Едно е да отидем право при него, друго — ако първо посъберем сведения от наши хора. По-подготвени ще бъдем. По-спокойни… Ама не може. Знаеш ги хората от нашия край, петдесет години между тях си прекарал. Да се върне син, пък да не отиде право при баща си ръка да му целуне — за час ще му излезе име и сетне никой няма да го поглежда. — Стамболов се пресегна и без да слиза от файтона, откъсна едно люляково клонче и го приближи до лицето си. — Ех, голяма грешка направи ти, бай Стамате, като продаде къщата.

— Всеки си знае сметката — сухо отговори Стамат Хаджиспасов.

— Ти си знаеш твоята, но аз освен моята правя и сметката на партията — не му остана длъжен Стамболов. — Какво си ти сега за града? Един чужденец, който изхвърли баща си от къщата му и отказа помощ на свой комшия и избирател. Догодина ще има избори. Как ще те кандидатираме, като имаш такова име в града?

— Ти не говори много за отказаната помощ — озъби се бай Стамат. — Чух, че той и на твоята врата почукал, но…

Стефан Стамболов махна нетърпеливо с ръка — той не можеше да прости на Олимпий Панов, че бе раздрънкал случката с Христо Сумров.

Всъщност Стамат беше прав — двамата имаха равен грях към учителя. Но Стамболов не беше от хората, които признават грешките си, колкото и да са очевидни.

— Остави, не е там работата — каза той и Стамат Хаджиспасов се ухили; като извиняваше себе си, Стамболов извиняваше и него. — С Христо Сумров се знаем от години. Той не е човек, който ще се отрече от веруюто си, защото някой му отказал помощ. Трябва да има нещо друго, по-голямо и по-сериозно, което сигурно се знае от нашите хора.

— Не се кахъри — успокои го Стамат. Малката му словесна победа над председателя на Народното събрание му бе върнала доброто настроение. — Ще се срещнем с него, ще поговорим и всичко ще оправим. Ако трябва, може и да пообещаем едно-друго. Знаеш ли онзи, дето бил на циганска сватба? Не? Слушай да ти разкажа. Един отишъл на циганска сватба и докато ядели и пиели, хората захванали да подаряват — кой менци, кой тава, кой сахани, все скъпи дарове. Ами сега? Уплашил се човекът и попитал съседа си: „Сега ли се дават подаръците?“ „Не — отговорил онзи, — сега само се обещават, пък друг път се дават.“ Щом чул това, нашият човек се провикнал: „Тогава от мене една крава с телето!…“

Но Стефан Стамболов не се засмя на веселата история:

— Не ме разбра. Христо Сумров е човек идеен. Него не ще откъснеш от идеята с някаква отказана помощ, нито пък ще го върнеш към нея с голо обещание или с дар. — Стамболов, наистина познаваше хората. — Пътят до такъв човек е по-мъчен. Трябва да се докопаш до най-скритите му мисли, до сърцето му; трябва да откриеш надеждите и разочарованията му, да се пребориш с тях и тогава, ако успееш — успееш, ако не — на парчета да го нарежеш, пак не можеш го промени.

Превалиха баира и кончетата пак подкараха в тръс по нанадолнището към К. Разговорът между двамата прекъсна от само себе си — думите им се губеха в тракането на колелата по неравния път. Щом в далечината се видя кубето на църквата „Свети Илия“, Стамболов се залови да се облича, а бай Стамат — да опаше връзката около дебелия си врат. Когато влязоха между първите къщи на града, файтонджията отново подкара ходом и се обърна назад. Хаджиспасов се наведе към него да му обясни пътя, после се извърна към спътника си.

— Казах му да кара към… — той щеше да каже „към къщи“, но навреме се поправи: — към Сумрови. Не се кахъри, Стефане, всичко ще се оправи. Ти се заеми с даскала, а за стария аз отговарям.

— И за двама ни ще бъде трудно, ама де да видим! — Гласът на Стамболов беше глух, затворен, лишен от онази властна самоувереност, с която бе познат от дебатите в парламента. Малко по-късно, когато пред тях се появиха каменните сводове на моста, той поде отново: — Баща ти е чудесен човек, бай Стамате. Такива хора все по-рядко се раждат. — Стамат наостри уши — този увод предвещаваше нова нападка. Но сега се излъга. Стамболов нямаше намерение да го уязвява. Той просто мислеше на глас. — Погледни само този мост. Хаджиспасовият мост! Така го зоват сега, така ще го зоват и докато стои над реката. Паметник, истински паметник е това, а не мост. Не се докачай, ама хората ще споменават баща ти и тогава, когато дори и децата ти ще са забравени. — Кой знае защо, той се изкиска нервно. — И знаеш ли какво още ще ти кажа? Тебе тук те избрахме не поради силната ни партия, още по-малко поради добрата ни агитация. Избрахме те заради баща ти. Като гласуваха за тебе, всъщност хората направиха икрам на хаджи Спас.

— Е — сподавено избухна Стамат, — ти съвсем на нищожество ме направи.

— Не, не си нищожество. Ти си човек като другите. Работата обаче е там, че баща ти е много голям човек. Да вземем изборите идущата година. Нека Христо Сумров да е против тебе, нека не си мръднем пръста за агитация, но нека само баща ти каже: „Дайте си гласа за Стамат Хаджиспасов!“ и депутатското място ти е вързано в кърпа.

— И ще го каже! — високо рече Стамат, сякаш със силния си глас се мъчеше да замести липсата на увереност, която усещаше в себе си.

От другата страна на реката един пешеходец вървеше насреща им.

— Виждаш ли онзи човек отсреща? — запита Стамболов. — Ако стъпим на моста преди него, тогава всичко ще се оправи. Ако той стъпи преди нас по-добре направо да продължим към Търново.

Стамат не беше особено религиозен, а още по-малко — суеверен. Но в гласа на Стамболов имаше толкова вътрешно убеждение, че и той заследи надпреварата между файтона и нищо неподозиращия пешеходец. После двамата въздъхнаха с облекчение — бяха стигнали първи до моста.

— Ето я и нашата къща — каза Стамат. — Я гледай, новият чорбаджия зазидал джамлъка на кьошка! Това трябва да е трън в очите на стария… — Той почука с бастуна си по рамото на файтонджията и му посочи къде да спре. — Почакай ни тука — нареди той и дори не съзна как с това нареждане издаваше опасението си, че няма да останат дълго под покрива на Сумров. — Е, какво, да влизаме, Стефане.

Те бутнаха вратичката на пармаклъка и влязоха в добре преметения двор. Никой не ги посрещна. Дори куче не излая. Помаяха се малко, после с тихи стъпки прекосиха отвода и открехнаха вратата на вкъщито. Една едра котка се провря между краката им и лениво се плъзна към двора. Те отвориха по-широко вратата и прекрачиха. Във вкъщито беше тъмно и прохладно. На трикрако скемле до загасналата пещ седеше хаджи Спас и мълчаливо смучеше любимия си чибук с дълга отвесна цев, който някога му бе изпратен армаган от един виенски търговец.

Старецът вдигна глава, огледа новодошлите, но в очите, му не се появи нищо — нито радост, нито изненада, нито неприязън. Просто нищо!

Стефан Стамболов пропусна напред бай Стамат и синът и бащата застанаха един срещу друг. Стамат тромаво пристъпи напред. Както беше правил винаги в миналото, той очакваше да целуне ръка на дядо хаджия.

— Добър ден, тате — рече той с неуверен глас.

Хаджи Спас го стрелна изпод белите си вежди, поколеба се после бавно извади чибука от устата си.

— Е, щом и тъй и тъй сте тука, барем да ви река добре дошли. — Той се престори, че не забелязва протегнатата към него ръка на сина му. — Седнете де, защо стърчите?

— Няма ли… няма ли да ми подадеш ръка, тате? Да я целуна искам.

— Сега ти си голям човек, Стамате — неопределено отвърна бащата. — Сега ние на тебе ръка трябва да целуваме. — Но той нито подаде ръка, нито пое десницата на сина си и тя остана да виси във въздуха. — И ти, Стефане. Ти даже още по̀ големец стана. Е, няма какво, теманета ще ви правим.

— Добър ден, дядо хаджи — с престорена живост се обади Стамболов. — Е, доживяхме да се видим пак. А ти… ти си все същият. Аз вече взех да остарявам — я виж главата ми! — а ти сякаш не помръдваш.

— Вие се занимавате с големи работи, редно е да ви оголеят главите. Ти княжество управляваш, тоя — той кимна към сина си — железни пътища се заловил да строи… Нашата е лесна: керемида над главата си нямаме, ама и кахъри нямаме.

Ударът попадна в целта — Стамат трепна, сгърчи се и се залови да дърпа нервно брадата си.

— Не говори така, тате. Писах ти за всичко и ти не възрази, съгласи се. Каних те в къща като палат — не рачи да дойдеш. А сега ме кориш и хулиш…

„Глупава реч — каза си Стамболов. — Ако така, с такива думи смята да се оправи със стария, Стамат в бъдеще ще посещава Народното събрание само в ложата за зрители…“

Преди да отговори, хаджи Спас изчука пепелта от чибука си, после го издуха, остави го на пезула до пещта, пък извади броеницата си и без бързане запремята кехлибарените зърна между пръстите си.

— Не те коря и не те хуля, Стамате — каза той спокойно. — Като ти говоря, аз себе си коря.

— Себе си ли? — Стамат притегли един стол и седна срещу баща си. Стамболов последва неговия пример. — За какво ще кориш себе си?

— За туй, че те научих да печелиш пари, но не — да бъдеш човек.

За няколко минути се възцари тишина, нарушавана само от сухото потракване на броеницата. Стамболов изпитваше странно раздвоение: искаше да се намеси в помощ на бай Стамат, а същевременно се чувствуваше горд, че дядо хаджия по свой начин повтаряше, онова, което самият той бе казал преди половин час във файтона.

— Е, много строго съдиш, дядо хаджи — каза той примирително.

— Строго ли? — вдигна белите си вежди старецът. — Точно обратното, Стефане. Аз даже го щадя, този мой син. Че не е човек — за туй спор няма. А като казвам, че знае да печели пари, аз го хваля не по заслуга. Какво прави Стамат? Уголемява богатството на баща си, и то не с човещина, а през сълзи и клетви. Е, това е лесно. Всеки намира чалъм да направи стоте хиляди гроша на сто и десет. — „Особено като използува и доброто име на баща си“, допълни в мисълта си Стамболов. — Друго е да почнеш от нищо. Когато Стамат беше на двайсет години, той вече разполагаше с богатство и управляваше дюгеня на баща си. Когато аз бях на двайсет години, имах само едно ткало и две ръце, да тъка на него чулове и зебла. Кажи сега, строго ли го съдя, този господин?

— За друго ми е думата, дядо хаджи. Казваш, че бай Стамат не бил човек. Ще ме прощаваш, ама туй не е вярно. Добро име има синът ти и хората го уважават. Пък ако се залови да прави и железницата, на стотици и хиляди люде хляб ще дава на ръцете.

— И чорбаджията дава хляб на ратая, но от туй не става човек, а си остава чорбаджия, изедник. Защото ако даде залък, цяла фурна задържа за себе си. Не се прави, че не ме разбираш, Стефане. Човек не става човек, като дава някому залък, а чрез ръцете му припечелва за себе си цял комат. Да бъдеш човек ще рече да даваш на хората, без да мислиш за джоба си. — Старецът поглади дебелите си мустаци. Ръката му не потрепваше. — Пък туй, дето го приказваш за доброто име, то е вятър работа, Стефане. Къде има Стамат добро име? Между такива като него или още по-лошите. Наопаки разбирам аз такава похвала. Зер в глутницата най-добър смятат онзи вълк, който е най-кръвожаден.

— Не е вярно, тате — докачи се Стамат. — Аз съм човек търговец: с едната ръка вземам, с другата давам; печеля от хората и хората печелят от мене.

— Тъй, тъй — беззвучно се засмя бащата, — печелиш от тях сиренето, а те печелят от тебе суроватката.

Умен и прозорлив, Стамболов разбра: баща и син играеха на котка и мишка и котката беше бащата. Разговорът им беше безцелен — колкото и да говореха, бай Стамат нито щеше да постигне опрощение, нито да се избави от неблагодарната роля на мишката. И Стамболов се опита да даде нова насока на разговора:

— А какво прави Христо, дядо хаджи? Ние дойдохме за двама ви, — за тебе и за него. Стари приятели, нали знаеш. Още от турско. Пък и след това по либералска линия заедно работа сме вършили.

Преди хаджи Спас да отговори, вратата на вкъщито се отвори и при тях влезе Гина. Двамата гости я поздравиха, но тя не отговори на поздрава им и остана права до вратата — неприязнена, зла, със стръв в погледа. Откакто Стамат я беше видял последен път, Гина се бе изменила много. Беше отслабнала, лицето й изглеждаше удължено, напрегнато, косата й бе станала прошарена, почти бяла. Но най-голямата промяна бе претърпял изгледът й — от добра и сърдечна стопанка Гина се бе превърнала в студена и недружелюбна старица.

— За Христо ли питаш? — каза високо хаджи Спас, сякаш за да уведоми жената за същината на разговора. — Тука е, ама…

— Ама?

— … ама ви съветвам да не се срещате с него.

— Защо така, дядо хаджи? Една неделя път сме били да се видим с него, пък сега — да не се срещаме.

— Чули сте, че нещо с „либералската линия“ не върви, а? — лукаво се ухили старият човек. — Тъй, тъй, не се правете на божи кравички. Чули сте и сте побързали насам, да вкарате грешника в правия път. Е, какво пък, щом настоявате… — Той погледна многозначително към жената, но тя не помръдна. — Върви, булка. Върви повикай стопанина си. Той — гласът му отново изрази подигравка, — той ще се зарадва на скъпите гости от Софията.

Гина се поколеба, после все така мълчаливо излезе. Старецът се надигна да я последва.

— Тате, аз искам пак да те видя — обади се Стамат. — Не е редно, знаеш: аз имам цял палат за тебе, пък ти — по чужди хора.

— Остави ги ти тези приказки, Стамате — хладно каза бащата. — С тебе няма какво повече да си приказваме. Познавам те хубаво. И ти ме познаваш. Каквото сме си казали досега — казали сме. От това повече приказки — на пазара. Или на оня свят. — Той обърна гръб на сина си и сякаш престана да го забелязва. — Пък като ви думах да не се срещате с Христо, то не беше току така, Стефане. Преди една неделя умря Росица, последното от децата му. Онова — хаджи Спас натърти думите си, — за което отказахте да му помогнете… От тогава не излиза от собата. Крие се като вълк — жива душа не иска да види, пък на вас невям най-малко ще се зарадва.

Той бутна вратата и без да каже друго, излезе из вкъщи.

— Сега я втасахме — изпъшка Стамат. — Старият сякаш е станал със задника нагоре, детето на Христо умряло… — Макар че във вкъщито беше хладно, той пак извади шарената си кърпа и отново избърса челото и плешивата си глава, по която светеха ситни капчици пот. — Какво ще кажеш, Стефане? Изпреварихме оня пешеходец, ама… не е ли май по-добре да си омитаме крушите?

— Дума да не става — с престорена твърдост отвърна Стамболов. — Бихме толкоз път дотука, пък сега да подвием опашки. Дума да не става — повтори той, като че да окуражи сам себе си. — Лош късмет случихме, като дойдохме една седмица след погребението, вярно е. Но пак ще ти кажа, бай Стамате — ако Христо Сумров се е отметнал от нас, от партията, то не е за помощта, дето и ти, и аз сме му отказали. Ако се е отметнал, причината ще е къде-къде по-дълбока. — Той приближи до прозорчето, което гледаше към двора и мутвака, и надникна разсеяно навън. — Спомни си, още като се видяхме у Кояндера, ти казах, че имам хабер от тукашни хора за отмятането на даскала. А кое време беше то?

— Абе то крушката винаги си има опашка — философски заключи Стамат Хаджиспасов с такъв тон, сякаш с тези думи прехвърляше цялата вина върху плещите на Стамболов.

Умълчаха се. След като се нагледа на двора, Стефан Стамболов отмести очи от прозореца и хлъзна поглед наоколо. Вниманието му привлякоха няколко книги, грижливо подредени върху малка ракла току под прозореца. Той разсеяно прехвърли няколко страници от едната, после, изглежда, любопитството му се разбуди, защото бързо разгъна и останалите.

— Охооо! — извика той провлечено. — Ето го разковничето, бай Стамате. Казах ли ти аз, че причината не е нито в детето, нито в помощта! Тук и само тук е истината.

Заинтересуван повече от гласа, отколкото от думите Стамат стана, и приближи до Стамболов.

— Какво толкова си намерил? — полюбопитствува той.

— Гледай, гледай. Виж тази, дебелата книга. „Капиталът“ от Карл Маркс на руски. Чувал ли си нещо за нея?

— От само себе си се разбира — неуверено отговори, Хаджиспасов. Той не беше чувал нито една дума за „Капиталът“, още по-малко за неговия автор, но не искаше да се покаже прост и неосведомен, пък и се надяваше, че щом става дума за капитал, той, човекът на капитала, все ще намери начин да се оправи, ако бъде запитан нещо.

— Забранена е с приказ и е иззета от библиотеките.

— И защо е иззета и забранена, бе Стефане? — запита Стамат, не съобразявайки, че този въпрос ще прозвучи глупаво и неуместно в устата на човек, който току-що се е похвалил с познаване на книгата.

— Тя е, дето мъти главите на разните социалисти. Онези, дето в Русия утрепаха царя Освободителя, а смятат и тук да вършат разни поразии. — Стамболов имаше твърде повърхностни познания за учението на Карл Маркс и затова не правеше разлика между социализъм и нихилизъм.

— Тц-тц-тц — затюхка се Стамат. — Мигар Христо е тръгнал по този път? Знам го от пеленаче и, да ти кажа, не го мислех такъв човек.

— А това гледаш ли? — продължи Стамболов, като разгъна други две книжки. — „Съвременний показател“. Журналът на българските социалисти.

— Че щом са такива хора, защо им позволявате да издават и журнал? — изненада се народният представител. — Либерализъм, демокрация, ама да давате на такива свободно да си развяват пояса, то е все едно да си турите сами таралеж в гащите…

— В Пловдив го издават, бай Стамате. Някакви си там Желязов и Виктория Живкова го издават. В София го печатат, ама всичко друго е в Пловдив. За нападки срещу Русия уволнихме Живкова, която беше учителка. Но повече нищо. В пловдивските работи не можем да се месим.

Стамат взе едната книжка и я прелисти. Пред погледа му се мярнаха думи за „съсредоточението на собствеността“, за „обръщането на болшинството в пролетариат“, за „политическото, общественото, умственото и нравственото съзнание на работническата класа“, но тези думи за него нямаха никаква стойност, той почти не ги разбра и затова пренебрежително подхвърли книжката на мястото й.

— Ясно ли ти е сега, бай Стамате? Ако Христо вярва в тези приказки, той е загубен за нас. Защото нашето верую е либерализмът, свободното развитие на обществото, при което на способния и енергичния се дава и свобода, и средства да се развива, да се издигне. А веруюто на този „Съвременний показател“ е бунтът на пролетариата, на некадърниците против другите, напредналите, хората като тебе и мене.

Вместо да се разтревожи от това откритие на Стамболов, Стамат изведнъж почувствува странно успокоение. Може би той си помисли, че всички тези идеи и философии са празна работа, налудничави главоблъсканици, които не могат сериозно да размътят мозъка на човека и във всички случаи — да се сравнят със смъртта на едно дете. Той въздъхна облекчено:

— Щом е само туй, работата ще е по-лесна, Стефане. Със стареца е мъчно: обиден е човекът и сърцето му е пълно със злъч. Слушай ми думата, приказките на тоя „Съвременний показател“ са вятър работа. — Между брадата и мустаците му се появи хитра усмивка. — Нали казваше, че майсторлъкът бил да откриеш какво е разколебало човека? Ето, сега разбра. И, бога ми, задачата ти е къде-къде по-лека, отколкото моята при стария. Щом тези книги са забранени с приказ, ще посплашиш Христо…

— Да го посплаша ли? — присмя се кисело Стамболов. — Казваш, че от малък го знаеш, а вярваш, че мога да го изплаша?

— Тогава ще обърнеш другия край. Видиш ли, Стефане, философиите на човека не идват от главата, а от стомаха. Пълен ли е този — Стамат се поглади нежно по корема, — казваш си, че светът е добре нареден; изпразни ли се така, че през него да си чешеш гърба, тогава си готов и бога, и царя да псуваш. Аз съм мислил много по тези работи — похвали се народният представител, комуто се хареса възможността да говори наставнически на човек като Стамболов. — Не се сърди за това, което ще ти кажа. Защо тези, дето вдигахте въстанията, бяхте все голи като тояги, а другите, заможните, не си вдигнаха и пръста? Казах ти преди малко, философиите идат от търбуха. Прощавай, но сега, когато твоят корем е пълен, когато носиш колосани ризи и спиш в хотел „България“, защо сега не тръгнеш да правиш въстания?

Стамболов се начумери. Сравнението на бай Стамат го засегна. Още повече, защото имаше суетата да вярва, че в народното съзнание е все същият, както и преди десет години.

— Е, не си баш съвсем прав — с фалшиво нехайство отговори той — и ако ти припомня не друг, а да речем баща ти, ще ти запуша устата. Че той, хаджи Спас, беше хем от богат по-богат, хем начело в народните работи. Ама карай нататък, да видим къде ще стигнеш.

Да, във философията на Стамат Хаджиспасов имаше пукнатини и именно примерът на баща му беше една от тях. Човек с пъргава мисъл, ловък в пренията, Стамболов бе съумял „да сложи пръст в раната“. И Стамат предпочете да не се впуща в неизгодни за него спорове.

— За Христо Сумров ми е думата. — Той се огледа, сякаш да провери дали стопанинът не е вече дошъл. — Казваш, заплахите при него не ще хванат дикиш. Добре, така да бъде. Тогава опитай с другото. Подхвърли му един по-тлъст кокал, напълни му шкембето, пък той после сам ще се откаже от тези бабини деветини за разните пролетариати и работнически класи. Послушай ме. Аз съм живял два пъти повече от тебе на земята и познавам хората.

Идеята на бай Стамат не беше лоша. Стамболов понечи да я похвали, но в този момент вратата се отвори широко и в очертанията й се появи плещестата фигура на Христо Сумров.