Цончо Родев
Изпитание (63)

1

Когато влезе в улица „Војничка“, младият розовобузест поручик пооправи униформата си и се огледа. В този подранил летен ден — беше едва началото на май — тихата белградска уличка преживяваше своето делнично ежедневие. До дъсчената сграда вляво няколко жени бяха събрали глави и явно клюкарствуваха оживено. По-нататък четири окаляни до ушите малчугани играеха на ашици и ту се препираха яростно, ту избухваха в безгрижен смях. На пейката зад тях двама старци се припичаха на слънце, премятаха зърната на броениците между пръстите си и полугласно бистреха политиката. Отнякъде долитаха глухи удари — бъчварят в края на улицата набиваше обръчи. Въздухът ухаеше на пролет, на цвят, на млада зеленина, а птичките сякаш се надпреварваха да възпяват пробудения след дългия зимен сън живот.

Поручикът се поколеба, после приближи до махленските клюкарки и ги попита нещо. Посочиха му една полусхлупена къща на петдесетина крачки по-надолу, която почти не се забелязваше зад буйно разцъфтелите люлякови храсти, изпълващи двора й. Младият офицер отново оправи с привичен жест униформата си и се насочи към къщата, изпратен от любопитните погледи на жените.

Бутна незатворената порта и влезе. В двора една жена, млада и красива, но с израз на човек, който е преживял много, простираше пране и си тананикаше някаква песен с непозната мелодия. Тъй като тя беше почти гърбом към вратата и не беше забелязала влизането му, поручикът направи няколко крачки към нея и се изкашля предупредително. Жената се извърна, изгледа го и в очите й за миг трепна загриженост.

— Търся капитан Катанич — каза любезно офицерът. — Капитан Михаило Катанич.

— Аз съм негова съпруга — отговори жената на сръбски, но с чужд акцент и с много грешки. — За какво ви е необходим?

— Трябва да се срещна с него. В къщи ли е?

— В къщи — потвърди Олга.

— Моля, госпожо, кажете му, че поручик Божа Пейчинович от Военното министерство го търси.

Въпреки учтивата молба Олга остана неподвижна около минута, загледана замислено в госта. Най-сетне, изглежда се реши, защото избърса ръце в престилката си и влезе в дома. След малко излезе и с мълчалив жест покани поручика да влезе.

Младият Пейчинович прекрачи и се огледа с любопитство. Домът на този легендарен капитан Катанич беше подреден скромно, но светеше от поразителна чистота и същевременно беше стоплен от някаква интимност, която сякаш се излъчваше от стените, от мебелите, от пъстрата черга на пода, от евтините перденца на прозорците. Докато Божа Пейчинович гледаше наоколо, пред него застана висок и болезнено слаб мъж, с приветлива усмивка на устните. Макар че беше топло, почти горещо, мъжът беше наметнал върху леко прегърбените си рамене овехтял офицерски шинел с капитански пагони.

— Капитан Михаило Катанич? — попита поручикът.

— Половината е пред вас — засмя се Катанич. Явно искаше усмивката му да бъде сърдечна и шеговита, но тя излезе някак си горчива и уморена. — Другата половина изтече с кръвта му някъде по чукарите около Цариброд.

Пейчинович удари токовете и се представи според устава.

— Оставете тези работи — махна с ръка капитанът. — Сигурно не сте участвували във войната, драги. Иначе щяхте да разберете, че всички тези церемонии не струват и пукнат грош. Заповядайте, седнете.

Божа Пейчинович наистина беше изкарал войната на тиловата си служба в министерството. И видът на този човек, който преди шест месеца бе имал силите да извърши най-голямото геройство на войната, а сега едва се крепеше на краката си, го накара да се почувствува смутен и гузен. Той седна на посочения му стол и заби поглед в пода.

— Кажете, поручик — подкани го Катанич. — Като съдя от парадната ви униформа и официалния тон, очаквам да носите куп невесели новини.

— Вашето положение е все още неуредено, господин капитан. Върнали сте се през януари, сега сме месец май, а вие сте все още — извинявайте за израза — ни риба, ни рак.

— Причината за това надали е у мене.

Младият поручик отново се запъна. Той няколко пъти си бе повтарял по пътя думите, с които да обясни на капитана мисията си, но сега разговорът тръгна не според предположенията му. След дълга пауза той събра смелост и каза:

— Мога ли да говоря откровено?

— Дори ви моля за това. Говорете като офицер с офицер.

— Около вашия случай в министерството имаше голямо объркване, господин капитан. Всички знаем геройството, което сте проявили на Нешков връх, и всеки от нас, младите, мечтае да повтори вашия подвиг. Ако останеше на нас, бихме ви устроили триумф, какъвто дори и древният Рим не е виждал. Но, разбирате ли, голямото началство не ви обича. Как да кажа? Името ви е като трън в очите им.

— Началството има право. — Катанич не прояви никаква изненада. — Съществуват две причини, за да не ме обичат. Знаете ли коя от двете е породила неприязънта им?

— Аз зная само една причина, господин капитан. — Божа Пейчинович погледна към вратата, сякаш да се увери, че г-жа Катанич не е там, и добави полугласно: — Женитбата ви с госпожата, която, както се разправя из министерството, била българка.

— Да, това беше втората възможна причина — спокойно кимна капитанът. Той не я изрече гласно, но първата беше някогашният му спор с краля и офицерите от Висшия военен съвет.

— Разбирате ли? — отново попита Пейчинович. — За мен лично и за моите другари вашата женитба няма никакво значение. Но висшето началство е затруднено. Ако даде гласност на подвига ви (не зная дали ви е известно, че за него официално нищо не се говори), то не може да не спомене, че от плен сте се завърнали… женен за българка. Това просто обърква нещата. Разбирате ли? Хем герой от войната срещу българите, хем си довел жена българка, която при това, както казват, участвувала във войната срещу нас като доброволка. Сам чувствувате — не върви.

— Има едно много разумно обяснение, поручик, но вие никога няма да го чуете от устата на вашето началство. Войната беше не само глупост, но и престъпление. Аз за себе си изпълних своя дълг, въпреки че винаги съм съзнавал безсмислието и кошмара на тази братоубийствена война. Никой не би могъл да ме обвини в дезертьорство. Но после с женитбата си аз се опитах да поправя една от безбройните злини, които безумството на трима-четирима души донесе на двата народа. — Катанич отново се усмихна. — Виждате, поручик, истината е такава, че не може да бъде произнесена лесно.

— Разбирам ви, господин капитан. И се надявам, че ще ме извините за мисията, която ме доведе при вас.

— Аз още не съм я чул — безгрижно каза Катанич, — но на драго сърце ви извинявам предварително.

Божа Пейчинович извади от вътрешния си джоб два незапечатани плика и ги остави на масичката.

— Тук има две заповеди — рече той. — Едната е за повишението ви в чин майор, другата — за прехвърлянето ви към запаса. Ще получавате пенсия на майор. В плика е капитанската ви заплата от ноември досега.

— Очаквах всичко това, с изключение на повишението — все така спокойно отговори Катанич. — В края на краищата законът е ясен: ние, сръбските офицери, нямаме право да се женим за чужденки.

Поручикът въздъхна облекчено. Всичко беше минало много по-леко, отколкото той беше очаквал.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин капитан, пардон, господин майор? — попита той. Към почитта, която изпитваше към него, сега се прибави и благодарност, загдето Катанич беше направил мисията му лека и безболезнена.

Новият майор от запаса поклати глава:

— Аз се нуждая от нещо твърде малко, което обаче никой не може да ми даде: здраве.

Божа Пейчинович се изправи и отново попридърпа куртката си.

— Още веднъж ви моля за извинение, господин майор, че службата ми наложи да ви донеса лоши известия.

— Не се извинявайте, поручик. За да бъдете чист пред съвестта си, ще ви призная, че ако не бях уволнен, навярно сам бих подал оставка. — Катанич пак се усмихна горчиво. — Така че повишаването ми е чиста печалба…

Ръкуваха се и Катанич изпрати госта до входната врата на къщата. Докато поручикът прекосяваше двора, Олга дойде и застана до мъжа си.

— Нещо лошо ли? — попита тя тревожно.

Катанич протегна ръка, обгърна раменете на жена си и нежно я притегли към себе си.

— Не, мила. Повишават ме в чин майор и ме прехвърлят към запаса. Освен това ми донесоха цял чувал пари. Ще получавам и хубава пенсия.

Говореше с безразличие, почти весело, но Олга не се измами. „Офицер съм и се гордея, че съм сръбски офицер“, беше казал той преди една година. Не е възможно да се е изменил дотолкова, че сега с безразличие да приема уволнението си. Сигурно страдаше вътрешно, ала страдаше по мъжки — самотно, без оплакване.

Поручик Пейчинович достигна дворната врата, обърна се, видя двамата прегърнати съпрузи и им махна с ръка. Катанич отговори на поздрава му.

— Мъчно ли ти е? — запита го Олга.

Мълчанието, което настана, сякаш никога нямаше да свърши. Олга усещаше как пръстите му, обхванали рамото й, леко потръпваха. Най-сетне той заговори. Думите му дойдоха някъде отдалеко и като че ли нямаха нищо общо с нейния въпрос.

— Ние сме като дървета след буря — каза Катанич. — Някои от нас стихията изтръгна от земята и те загинаха. Други, прекършени, ще се опитат да се изправят, но няма да надмогнат раните си и бавно ще изтлеят. Трети обаче, най-силните, чиито корени са забити най-дълбоко в земята, макар и наранени, осакатени, с пречупени клони, все пак ще се съвземат и ще продължат да живеят.

Олга се трогна и същевременно уплаши. Тя вдигна очи към него, мъчейки се да прочете по лицето му неговата истинска мисъл.

— Ти и аз сме от третите, нали? — рече тя, като преглъщаше сълзите си.

— Разбира се — отговори веднага Михаило Катанич.

Но гласът му съвсем не беше така убедителен.