Цончо Родев
Изпитание (41)

15

България събираше най-добрите си синове под знамената.

Мъже оставяха млади невести, синове — немощни родители, бащи — дете в люлка, момци — нецелунати годеници…

Майка с рожба на гърди изпровождаше мъжа си и го заклеваше да се върне победител. Посивяла вдовица прекръстваше едничък син и без сълза в очите го пращаше на бой. Мома закичваше китка на изгорника си и шепнеше: „Победѝ! Ще те чакам…“

Цял народ тръгваше на война.

И цял народ изпращаше…

 

 

Когато тръгваше на инспекция по границата и на Сливница, ротмистър Бендерев мислеше, че обявяването на войната е въпрос на часове и че ще види пак София само ако остане жив. Като уреди малкото си лични работи, той реши да прескочи до дядо Цанков може би за последно сбогом.

Драган Цанков беше сам у дома си. Случайно около него не се намираше никой от верните му съпартизани, дори липсваха постоянните му „адютанти“ Людсканов или Данев. Когато въведоха при него напетия ротмистър, той с невероятна за възрастта му пъргавина скочи от миндера и както беше по чорапи, се спусна към госта и го разцелува звучно.

— Седнете, драги, седнете! — разбъбра се той оживено. — Не сме се виждали още от август. Седнете! Ще пийнем по една ракийка и ще поприказваме.

— Не мога да остана дълго, господин Цанков — каза Бендерев, като сядаше срещу стареца. — След четвърт час тръгвам за границата. Войната всеки час може да избухне. Hannibal ante portas^[1]…

— Така, така — потри самодоволно ръце Цанков, и стаята се изпълни от звук, който напомняше смачкване на хартия. — Войната избухва! Война на два фронта. Най-сетне този луд ще си плати за гяволука… Съединение, че пак Съединение! Ал сана̀^[2] Съединение без покровителката Русия!…

Бендерев усети, че нещо го жегва в сърцето, и се помъчи да проумее какво е. Не бяха думите на стареца — както винаги те бяха пълни с благоговение пред Русия, а това не можеше да засегне офицера, защото той също изпитваше безкрайна любов към освободителката. Не беше и заяждането с княза („лудият“ не беше никой друг освен Александър), тъй като сам Бендерев го назоваваше с много по-остри епитети. Най-сетне разбра: раздразнението се породи от пренебрежителния тон, с който Цанков говореше за Съединението.

— Слушайте, господин ротмистър — прекъсна мислите му Цанков. — Наистина ли войната е така неизбежна?

— Така е, господин Цанков — кимна сериозно Бендерев. — Положението е крайно тревожно.

— Но откъде иде опасността? — продължи да пита старецът. — Вярно ли е, че сърбите се готвят да изпреварят турците?

— Напълно вярно. И това е най-тревожното. Сърбите трупат войски по границата и може всеки миг да ни нападнат. А ние нямаме сили да се бием и срещу турци, и срещу сърби.

— Така, така… — потри отново ръце Драган Цанков.

— На какво се радвате? — с недоумение попита офицерът.

Преди да отговори, дядо Цанков се наведе към събеседника си. Гласът му прозвуча съучастнически:

— Преди година с вас седяхме тук, в същата тази стая, и се питахме как да катурнем швабата. Ето, сега сполуката сама идва в ръцете ни.

— Не ви разбирам, господин Цанков — откровено призна Бендерев. Той наистина не виждаше никаква връзка между княза и предстоящата война със сърбите и турците.

— Помислете, хубавичко помислете! Швабата може да се катурне само тогава, когато е слаб. А няма ли да е най-слаб утре, когато Милан и Абдул Хамид го сгащят от две страни? А?

Нещо червено се спусна пред очите на Бендерев и го заслепи. Той се помъчи да овладее гнева, който се надигаше в гърдите му, да се самоубеди, че е разбрал погрешно думите на стареца. Но можа само да изрече:

— Обяснете се по-добре.

— Всичко е съвсем ясно. — Цанков се наклони още по-близо до него. — Избухне ли войната, швабата ще бъде между чука и наковалнята. Няма по-подходящ момент от този, за да бъде изритан от престола…

В следния миг Бендерев стовари такъв пестник върху масичката, че тя се разтроши, а парчетата от нея се разхвърчаха наоколо из стаята.

— Сволочь! — извика той яростно. — С такава ли подла заръка ме пращаш на фронта!

Драган Цанков подскочи назад и се залови да разтрива китката си, пострадала от една изхвръкнала дъска. Избухването на офицера беше така неочаквано за него, че той се обърка и не знаеше как да реагира.

— Но аз… Исках да кажа…

Гостът, още треперещ от възбуда, се изправи.

— Сега няма княз, няма партии, няма политика — има само България! — изрева Бендерев грозно. — Настана час за проверка. Час, в който всеки смъква маската си и показва какво крие зад нея: честният — честността, подлецът — подлостта, храбрецът — храбростта!…

Той искаше да каже още нещо, но се задави в гнева си и като размаха заплашително юмрук, изхвръкна от стаята.

 

 

Олга не съблече пардесюто си, само свали шапката и воала и ги остави на леглото. Катанич видя, че беше смъртно бледа. Уплашен, той се спусна към нея, но младата жена го отстрани.

— Когато ме викаш със „знака на съдбата“ — каза Олга трескаво, — винаги е за нещо лошо.

Катанич се насили да се усмихне, но успя само да изкриви устни в неопределена кисела гримаса. Беше си повтарял да се държи бодро и естествено, но сега, когато трябваше да изпълни намерението си, не намираше сили за него.

— Кажи ми веднага — продължи все така развълнувано Олга. — Какво се е случило?

— Ах, нищо толкова страшно…

— Не, не ме лъжи! Какво се е случило? Да не заминеш отново?

Той кимна мълчаливо. С женския си инстинкт Олга беше отгатнала правилно — Катанич трябваше да замине! Сърбинът престана да се преструва — новината, която му бяха съобщили рано сутринта, беше потресла и него.

— Кажи! — настоя тя с тайната надежда, че все пак е разбрала грешно неговия жест. — Трябва да заминеш ли?

— Да, Олга — задавено отговори той. — Съобщиха ми тази сутрин…

— Съобщиха ти? Какво? — Интуицията на младата жена й подсказваше, че все още не е чула най-страшното. — Кажи ми всичко!

Не, не можеше да издържи погледа й. С всяка частица на съществото си Михаило Катанич разбираше цялата трагичност на минутата, разбираше дълбочината на раната, която предстоеше да нанесе на любимата жена. Той отиде до прозореца и се загледа навън.

Есента беше оголила клоните на дърветата и сякаш за спомен от отминалото лято бе оставила по няколко жълто-червени листенца по върховете на короните. Докато ги гледаше, Катанич изведнъж прецени, че беше минало точно една година, откакто срещна Олга. Една година… Той си спомни онази вечер, в която я видя за пръв път пред двореца, след това запознанството им, кратките срещи в откраднатите щастливи минути… После дойде връщането в Белград и ареста в казармата на Крагуевац, дългите дни и нощи, прекарани в мисъл за нея… А сега, когато се бяха събрали отново и, според него, завинаги (Катанич твърдо вярваше, че рано или късно ще преодолее съпротивата й и ще я склони да се оженят), пристигна тази страшна вест!

— Тази сутрин ми съобщиха — каза той, без да се обърне, — че у нас, в Сърбия, е обявена мобилизация и аз трябва да се явя в полка си.

— И ти?

— Какво аз? — кресна той с неочаквана грубост, като се извърна към нея. — Какво аз? Нима мога да избирам? Аз съм сръбски офицер и съм длъжен да се подчиня. — Внезапно Михаило Катанич проумя, че грубостта му е неоправдана. Никой нямаше по-малка вина за нещастието от Олга. Той приближи към нея и заговори умолително: — Опитай се да ме разбереш. Това е дълг. Заповед. Тръбата изсвирва и от този миг човек престава да съществува като личност. Частният му живот, намеренията, надеждите — всичко се стопява и изчезва. И остава само дългът.

Олга пребледня. Почувствува се натежала от безкрайна умора и се отпусна на стола. В първия момент не разбра цялата горчивина на истината. Помисли: „Боже мой, мигар ще трябва отново да живея без него?“ После истината полека достигна до съзнанието й. И я ужаси.

— Не ме докосвай! — сухо каза тя, когато, уплашен от бледостта й, той се спусна към нея. — Говори се, че вие, сърбите, сте решили да ни нападнете.

— Не зная нищо — глухо отговори Катанич. — Съобщиха ми само да се явя незабавно в полка.

— Ами ако е вярно?

— Не ми говори така! Обвиняваш ме за нещо, за което нямам вина. Знаеш какви са чувствата ми към България и българите. Знаеш с каква радост посрещнах Съединението. Не ти ли казвах, че ако турците ви нападнат, аз ще се запиша доброволец във вашата войска?

— Ами ако е вярно, че ще ни нападнете? — настоя младата жена.

Той преглътна шумно. Поиска му се да я измами, да й каже нещо успокоително, но разтърси глава и прогони тази коварна мисъл.

— Аз съм офицер и трябва да се подчинявам на заповедите.

— Дори ако знаеш, че ще стреляш срещу брат ми? Или срещу мене?

Олга почака за отговор, но Катанич замълча. И какво би могъл да отговори? Че ще дезертира? Че ще избяга от дълга си? Дори и да я излъжеше, тя го познаваше достатъчно добре и нямаше да му повярва.

— Ела с мене — каза той по едно време. — Да се оженим и да заминем. Имам малък имот, който…

Но тя го прекъсна:

— И да оставя родината си, когато е в опасност? Никога! Ако почне война, аз ще постъпя доброволка в някоя санитарна част. — И добави горчиво: — Така поне ще знаеш, че стреляш срещу мене.

Катанич отново избягна погледа й и се върна до прозореца. Широките му плещи запълниха рамката и в стаята се здрачи. Докато гледаше правия му гръб и високо подстригания тил, очите на Олга се премрежиха от сълзи.

— Ти знаеш, че те обичам повече от всичко на света — каза тя. — Но ако заминеш, за да воюваш срещу България, ще те изтръгна с нокти из сърцето си и ще те намразя за цял живот.

— И може би ще се върнеш при поручик, пардон, капитан Мартинов? — запита той язвително.

Думите му я изненадаха. Никога между тях не беше се произнасяло името на Мартинов. Олга изобщо не подозираше, че той знаеше за разваления й годеж.

— Защо пък не? — рече озлобено, докато нахлузваше шапката си. — Той поне не е подлец…

Като чу думата „подлец“, Михаило Катанич се извърна гневно. Беше готов да ругае така, както никога до днес не беше ругал пред нея, но видя, че тя беше вече до вратата, и каза само:

— Олга!…

Тази едничка дума прозвуча като вопъл, изтръгнат от дъното на душата му. Но и тя не спря младата жена.

Олга излезе и тихо затвори вратата зад гърба си.

Катанич не помръдна, сякаш се бе превърнал в каменна статуя.

 

 

Те не се срещнаха, а просто връхлетяха един на друг. Ако се бяха забелязали отдалече, навярно или той, или тя щяха да избягнат срещата. Но сега беше вече късно — Мартинов стоеше пред нея и очевидно я беше познал въпреки гъстия й воал.

— Добър ден, господин Мартинов — каза тя и му подаде ръка.

Той улови десницата й, след като предварително премести предмета, който държеше, в лявата си ръка. Беше букет карамфили, грижливо завит в тънка японска хартия.

За секунда Олга разбра, че този букет беше предназначен за жена и че тази жена не беше тя. Ако беше научила от някого, че Мартин Мартинов поддържа връзка с друга жена, тя не би се разочаровала, дори би била радостна, че този благороден мъж, към когото не изпитваше никаква неприязън и когото неволно бе наранила жестоко, се бе излекувал от страданието си. Но сега, когато го видя с букет в ръка, естествената нелогичност на женската й природа я накара да изпита ревност.

— Добър ден, госпожице Хаджиспасова — почтително отговори Мартинов и без видима причина се изчерви. Олга отдаде червенината му на това, че го бе изненадала с букета.

— Не съм ви виждала от много отдавна. А уж ми бяхте обещали… Къде се загубихте? Дори не можах да ви поздравя за повишението ви…

— Събитията… Нали знаете? Сега никой не разполага със себе си.

— Събитията са от месец, а аз не съм ви виждала от пролетта. — Мисълта за букета продължаваше да я занимава и Олга реши да опита: — Чух, господин Мартинов, че сте се сгодили. Мога ли да ви поздравя?

— Аз? — изненада се той искрено. След това прибави горчиво: — В целия ми живот имаше само една жена, за която съм бил готов да се сгодя и оженя. Аз не съм от хората на лесните влюбвания и… разлюбвания, госпожице.

Сега беше неин ред да се изчерви под воала си. Думите на Мартинов й прозвучаха като сподавено обяснение в любов. Тя се трогна от тях и същевременно се засрами от начина, по който беше предизвикала това обяснение.

— Наистина ли положението е толкова сериозно? — промени тя темата.

— Наистина, госпожице. Войната може да избухне всяка минута. Аз самият утре рано заминавам за границата.

— В Пловдив?

— О, не! За сръбската граница. Не се знае дали турците ще ни нападнат, но почти е сигурно, че сърбите се готвят да ни ударят подло откъм гърба… — Той изведнъж се сети нещо, отново се изчерви и прибави смутено: — Извинете, не исках да ви обидя…

— Бъдете спокоен, господин Мартинов. Аз вече нямам нищо общо със… — Олга не намери начин да изкаже докрай мисълта си. — Аз съм българка и зная своя дълг!

Капитан Мартинов се поклони. Разговорът беше мъчителен за него, темата — още повече.

— Мога ли да ви помоля нещо? — запита тя, следвайки внезапния си импулс. — Отивате на война. Пазете се… за мене…

Съжали в същия миг, в който произнесе „за мене“. Но вече беше късно. Изреченото не можеше да се върне назад.

— Казвате да се пазя за вас? — попита учудено Мартинов. — Нима искате да повярвам, че…

Олга разбра, че вместо да му помогне, бе отворила неговата стара и може би почти зарасла рана. „Защо да не го излъжа? — помисли тя. — Тръгва на война, надали ще остане жив… Ако го излъжа, той ще знае, че има за какво да живее, и ще се пази! Но имам ли право да го излъжа точно сега, когато е може би пред смъртта?“

— Трябва ли… трябва ли да ви излъжа?

Всичката кръв се оттегли от лицето на Мартинов.

— Благодаря ви за откровеността, госпожице Хаджиспасова. Не, не се извинявайте. Навярно аз грешно съм ви разбрал. Нали знаете, човек понякога вярва не онова, което трябва да вярва, а което иска да вярва. Благодаря ви за откровеността — повтори той глухо. — И сбогом!

— Сбогом, господин Мартинов. И въпреки всичко — пазете се!

Като се поклони повторно, Мартинов тръгна нагоре по улицата.

Олга го изпрати с поглед. Кой знае защо, тя се надяваше, че той ще се обърне още веднъж. Но Мартинов не се обърна. Той вървеше бързо, както бърза човек, който знае къде отива. Като всеки мъж и той държеше букета несръчно и го размахваше почти до земята. Олга отново се запита за кого ли са предназначени тези цветя. И отново почувствува ревност. В съзнанието й мина греховната мисъл да го проследи. Но това продължи само секунда. После се разплака и като повдигаше дългата пола на роклята си, затича се към къщи.

 

 

Когато влезе в украсения с шарени фенерчета просторен хол, Мартинов с изненада забеляза, че стъклената кабинка беше празна. Той се повъртя минута-две, докато най-сетне из една вътрешна врата се появи дебелата „майка“ Хермина. Собственицата на „Двоумение“ с искрена почуда видя букета в ръката на своя редовен, макар и не чест клиент, но добре привикнала да търпи всякакви странности, тя не даде израз на изумлението си, а разпери своите покрити с изкуствени диаманти и рубини ръце и заговори.

— Ах, lieber Gott, да прощава, господин! — Тя претърколи към него пълното си тяло. — Този час тук мъртъв и господин трябвало почака! — „Майка“ Хермина отново хвърли поглед към карамфилите, после, като си спомни щедростта на този клиент, чието име и досега не беше научила (щедрост, която за нея беше двойна печалба, тъй като Сузи упорито отказваше да вземе своя дял от заплащането на клиента), разчекна начервените си устни в най-широка усмивка. — С какво мога услужи господин?

— Тук ли е Сузана, госпожо?

— Сузи тук, но… — още не облечена — заоправдава се „майка“ Хермина. — Ще благоволи ли господин почака Сузи в червен салон?

Мартин Мартинов кимна в знак на съгласие и се качи сам към познатото му помещение. След още няколко минути при него влезе еврейката Сузана. Тя не бе имала време да се доприготви. Облякла бе набързо един пеньоар от вишневочервено кадифе, а косите й, разресани, но неприбрани, се стичаха върху раменете й като водопад от тъмно злато.

— Добре дошли, господине — каза тя с напевно удължаване на гласните. — Толкова отдавна не сте идвали! Месец и половина? Два месеца? Прочетох във вестника за повишението ви и исках… — Дълбоките й мечтателни семитски очи изразиха останалото. — Но защо стоите прав, господине? Настанете се. Да поръчам, ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, Сузана. Този път се отбих само за минута. Но защо не ми говориш на „ти“? Нали така се бяхме споразумели?

Малко разочарована от уговорката за краткото оставане, Сузана прекоси стаята, седна на ръба на леглото и остави полите на пеньоара й да разкрия нейното закръглено коляно.

— Не, аз наистина няма да остана повече от минута, Сузана — каза Мартинов, като схвана смисъла на движението й. — Дойдох да се сбогувам. Утре рано сутринта отивам на война…

Той свали ръце — досега ги бе държал зад гърба си — и еврейката за пръв път съзря букета. Тя широко отвори очи и няколко пъти премести поглед между букета и лицето на офицера. Мартинов поразгъна хартията и й поднесе цветята.

— Това е за тебе, Сузана — рече той ласкаво.

Невярваща на ушите си, жената не смееше да посегне към букета.

— На жени като мене не се подаряват цветя — изговори Сузана със задавен от сълзи глас.

— Аз ги подарявам на тебе, защото ти пък си ми подарила много, много щастие!

Еврейката взе карамфилите, зарови лице в тях и се разрида неудържимо. Смутен, Мартинов не знаеше какво трябва да предприеме.

Когато се поуспокои, Сузана преглътна сълзите си и се изправи.

— Щом отивате на война, трябваше аз да ви дам цвете. Такъв е вашият български обичай. Но… Ще ми позволите ли да ви изпратя с един от тези карамфили?

Мартинов се готвеше да протестира, после се трогна и остави сръчните ръце на жената да забодат един пурпурен карамфил от лявата страна на гърдите му.

— Вървете и бъдете храбър и благоразумен. И помнете, че една жена, която продава любов, ви е… — тя не довърши и отново се задави в сълзи.

… И стана така, че капитан Мартин Мартинов тръгна на война украсен с купено от самия него цвете, което му беше подарено от една проститутка с чисто сърце…