Цончо Родев
Изпитание (65)

3

Когато Олга се върна в България, синът й Михаил вече навършваше две годинки. Междувременно бяха настъпили големи промени. Мирът беше окончателно сключен и Съединението — признато. Александър Батенберг — детрониран чрез преврат, начело на който бяха Анастас Бендерев и Радко Димитриев, върнат отново на престола и впоследствие абдикирал — се намираше в Австрия; взел пак името граф Хартенау, той командуваше една дивизия в Грац; беше се оженил за виенската актриса Лойзингер и имаше син Крум-Асен, а дъщеря му Цветана щеше да се роди след няколко месеца. Макар че страната имаше вече нов княз — Фердинанд, — Бендерев, Димитриев, Драган Цанков и неколцина други русофили бяха емигранти в Русия. В България властвуваше като абсолютен диктатор Стефан Стамболов. Героите от Сръбско-българската война Атанас Узунов и Олимпий Панов, застанали начело на русофилския бунт в Русе срещу диктатурата на Стамболов, бяха разстреляни. А в същата сутрин, в която Олга и малкият Михаил напуснаха завинаги Белград, крал Милан абдикира в полза на сина си Александър Обренович.

В този юнски ден Олга седеше в стаята, която семейство Султана и Рачо Петрови бяха отделили за нея в новата си къща, и четеше току-що пристигналото писмо. В същото време Султана си играеше на килима с вечно засмения Михаил — „Мишлето“, както го наричаше „леля“ му Султана, — който шляпаше нагоре-надолу върху несигурните си крачета.

Писмото беше от Елисавета Хаджиспасова и гласеше:

„Мила Оле,

Получих последното ти писъмце от Белград и както виждаш, послушвам те и ти пиша до Султанкини в София. Много се радвам, дето си решила да се върнеш. Сърцето ми се затъжи за тебе (скоро ще станат четири години, откакто не съм те виждала!), пък и ми се ще да прегърна внучето си, което от все сърце обичам. Казваш, че прилича на баща си? Е, не даде бог да видя баща му, моя зет, но поне ще го опозная в чертите на неговия син.

За нас какво да ти пиша, Оле? Надявам се, ще дойдеш — ще ни видиш. Аз остарях, моето момиче. Няма да ме познаеш. Остарях, лицето ми се сбръчка като на бабичка, косата — почти цялата побеля. Но поне, слава на бога, още съм здрава: ръцете ме слушат, краката ме държат, само с очите нещо не съм добре. Ще има да ми се смееш — като вдявам игла, ръцете си държа колкото може по-далече. Бате ти Христо казва, че ще ме води в Русе. Имало там някакъв доктор евреин, дето можел да прави очила. Представяш ли си, Оле, на каква кукумявка ще прилича майка ти с очила?

Бате ти Христо и той криво-ляво е добре. Лани го назначиха директор на прогимназията. Всички го обичат и уважават, заплатата му — и тя не е лоша. Само кракът му много го мъчи. Не е лесно да живееш с един крак и непрекъснато да ходиш с патерици. Пък падне ли влага, отрязаното много го боли. И знаеш ли какво интересно нещо, Оле. В такива дни чувствувал, като че ли кракът му не е отрязан, а си е целият на мястото и целият го боли.

Най-зле е дядо ти Спас. Той, горкият, половин година вече е на легло и докато се върнеш, май няма да го завариш. Бере душа човекът и днес-утре Господ ще го прибере при себе си. По цял ден в къщи се нижат хора. Жени и мъже, стари и млади, всички идат да се сбогуват с него и плачат като за най-близък човек. Праведник е той, Оле, какъвто веднъж на милион души се ражда. Праведник и народен човек. Казват, читалището на негово име искали да прекръстят. Не знам дали ще стане. Но и да не стане, хора като него нивга не се забравят. Тях ги помнят и винаги с добро споменават.

А ти какво мислиш занапред, Оле? Не можеш остана на ръцете на Рачо Петров. Той е семеен, ще си народят деца — за тях трябва да мисли. Щом пишеш, че и при баща си и брат си не искаш да се върнеш, какво смяташ да правиш? Пенсията няма да получаваш. Работа в София мъчно ще намериш. Бате ти Христо казва да дойдеш тук. Той нали е директор, щял да те назначи учителка. Най-много някакъв курс да си изкарала в Габрово. Ако питаш мене, послушай го, Оле. Послушай го и ела. Ще работиш (работата е почтена, няма да се червиш от нея), ще печелиш хляба за себе си и детето. Пък и за мене. Да ти кажа право, нито на този, нито на онзи свят ще мога да се отплатя на Христо за добрината му. Син да ми беше, тъй добър нямаше да бъде. С хаджи Спас сме му чужди, стотинка от нас не е получил и пак така ни почита, че не само ние, но и всички се чудят. Той и занапред няма да спомене дума, че съм му дотежала, но все друго ще е, ако ти си тука и печелиш. Пък и да ти кажа, когато дядо ти Спас си отиде, ще бъде неудобно да живея под един покрив сама с Христо. Мъж е. Всички го ценят и уважават, но все пак ще тръгнат приказки. Ако те възпира туй, дето си се омъжила за човека, който е осакатил бате ти Христо, хич и не се кахъри. Колчем Христо заговаря за мъжа ти, бог да го прости, все го хвали, все думи не може да намери да опише юначеството му.

Казвам ти всичко туй, пък ти постъпи както решиш. Не си малка — вече аз от тебе ум ще вземам, а не да ти давам. Но пиши ми какво си решила, та и аз да зная.

Много ти здраве, от бате ти Христо. А от мене много здраве на Султанка и мъжа й. Прегърни Михаилчо и го целуни хиляда пъти от неговата баба.

Целувам те, мила Оле

майка ти.

Догдето да пратя писмото, дядо ти Спас почина. Иди на църква, Оле, запали една свещ и се помоли за него. Целият град плака, сякаш не човек, а светец ни остави.“

Като прочете писмото, Олга внимателно го сгъна, после се прекръсти и се помоли мислено за душата на дядо си.

— Какво, лоши вести ли? — попита Султана.

— Дядо ми е починал. Да бях избързала с десет дена, може би щях да го заваря.

— Бог да го прости — каза Султана и също се прекръсти. — Какво друго пише майка ти?

Преди да отговори, Олга разпери ръце и синът й подтича смешно към нея. Тя го прегърна, вдигна го във въздуха и звучно го целуна. После отново го остави на килима.

— Вика ме в К. — рече тя. — Имаме там близък човек, Христо Сумров се казва. Мама живее при него. Той беше учител, сега станал директор на прогимназията. Обещавал да ме назначи учителка.

— А ти? Какво мислиш ти?

— Не знам още — вдигна рамене Олга. — Навярно ще отида, ще почна работа, а мама ще гледа детето. Все ще преживеем някак си.

Султана дълго мисли, преди да продължи:

— Знаеш, че те обичам, Оле. И моето Раче те обича. Колкото и да останеш при нас, няма да ни дотежи. И все пак ще ти кажа, че е по-добре да отидеш в К. Моля те, не ме разбирай грешно. Пак ти повтарям — не гледам да се отърва от тебе. Но ние сме хора, Оле, не можем да живеем без близки и роднини. Тук имаш брат и баща, а не желаеш да ги видиш. Баща си изгони веднъж, брат си — три пъти. Рачето те разбира и одобрява постъпката ти. Който не е добър българин, казва, не е и добър баща. Аз приемам твоите постъпки, макар че не ги проумявам. Но така сама се осъждаш на самота. А в самота мъчно се живее.

— Нямам нито брат, нито баща — каза непреклонно Олга. — Брат и баща — това означава преди всичко любов и уважение. Тях не мога да уважавам, знаеш защо. Щом няма уважение, няма и обич. Уважение без обич може, но не и обич без уважение. — В този момент Олга мислеше за Мартинов. Помнеше: тя го беше уважавала, но никога не бе успяла да го обикне. — Какво значи роднинството, общата кръв, когато в сърцето си презираш човека?

— Повтарям ти: приемам това, което казваш, без да го разбирам напълно — рече Султана. — Но добре правиш, че не споделяш с други хора чувствата си. Баща ти е богат човек, уважаван от всички. Брат ти миналата година стана народен представител. Трудно ще убедиш хората, че двамата заслужават презрение. Днес уважението се мери по парите и по положението в обществото.

— Не и за мене!

— Добре, да не спорим. Аз всъщност друго исках, да ти кажа, когато започнах. Майка си уважаваш и обичаш. Все друго ще е, ако живееш с нея. Не ще бъдеш самотна, ще има с кого да размениш искрена дума, с кого да се посъветваш, даже кой да ти се поскара.

— Права си. Колкото повече мисля, толкова повече се уверявам, че най-добре за мене е да замина.

Султана шеговито се спусна към малкия Михаил, сякаш се готвеше да го грабне и отнесе.

— А това Мишле ще остане при нас. Ще стане наше момче.

Детето избяга от нея, изтича при майка си и се залови с малките си пръстчета за полата й.