Цончо Родев
Изпитание (20)

6

Олга разтопи с дъха си ледените цветя по стъклото на прозореца и погледна през малката пролука. На едно клонче на кестена, който растеше пред техния двор, висеше малко червено парцалче. Тя разтърка очи и отново погледна. Да, нямаше никакво съмнение — върху снежната покривка парцалчето се аленееше като кърваво петно! Девойката разбра: това беше уговореният знак, че Михаил я викаше бързо при себе си!

Тя се разтревожи. Какво ли се бе случило? Какво го бе накарало да не дочака дори уговорената за следобед среща и да я вика по този начин, който сам на шега бе нарекъл „знак на съдбата“? Какво й носеше това парцалче — радост или скръб?

Изпълнена от неясни предчувствия, тя бързо навлече върху домашната си рокля топлата шуба, подплатена с лисичи кожички, постави бонето на главата и грабна маншона.

— Къде? — спря я майка й. Олга отговори с първото, което й хрумна:

— У Султана.

— Каква Султана? Нали щеше да ходиш следобед?

— Реших друго. Ще мина сега, а следобед ще си остана в къщи.

Избягвайки по-нататъшните обяснения тя изтича надолу по стълбите и забърза към църквата „Свети Крал“, пред която трябваше да я очаква нейният любим.

Видя го отдалече. Михаил Катанчев се разхождаше нагоре-надолу, покрай църквата, пушеше и от минута на минута разтриваше облечените си в ръкавици длани, за да се стопли. Олга затича към него и извика:

— Михаиле!

Високият мъж се обърна, забеляза я и лицето му засия.

— Олга!

Той й подаде ръцете си и тя доверчиво постави в тях своите.

— Какво се е случило? — с тревожно нетърпение заразпитва Олга. — Божичко, как се уплаших! Какво ли не ми мина през ума! Кажи, кажи веднага. Какво се е случило?

— Успокой се, малко момиче — каза той и Олга отново усети, че се разтапя в ласката на гласа му. — Успокой се. Няма нищо трагично…

— Не ме утешавай — упорствуваше тя. — Ако нямаше нищо трагично, ти не щеше да ме извикаш със „знака на съдбата“…

— Не, нищо — все така нежно каза великанът. — Нищо… ако ти наистина ме обичаш…

— Боже мой, нима можеш да се съмняваш! Но сигурно е нещо много лошо, щом говориш по този начин…

— Да не стоим тук — предложи той. — Ето, зяпат ни разни хора. Може да кажат на баща ти.

Те тръгнаха един до друг по тясната пъртина, минаха покрай Куручешме и тръгнаха нагоре към Бали ефенди. След десет минути бяха вече в покрайнините на града.

Всичко около тях, цялата природа грееше ослепително. Слънчевите лъчи трептяха по надвисналите от покривите снежни възглавници, играеха с хиляди разноцветни отблясъци в причудливите ледени висулки, превръщаха побелялото поле между града и планината в огромно сребърно огледало. А там, в дъното, Витоша издигаше белите си гърбици към висините и сякаш се мъчеше да прободе ясносиньото небе.

— Кажи, не ме измъчвай повече — проплака Олга. — Какво се е случило? Защо ме повика така тревожно?

— Трябва да замина, Олга — тихо изрече високият мъж.

В първия момент тя въздъхна с облекчение — беше очаквала нещо много по-страшно, макар и неопределено. Но после си представи живота без него — без тайните им срещи, толкова кратки, но винаги безкрайно очарователни, без топлотата на неговия глас, без ласката на погледа му — и в гърдите й се появи една болка, която досега не познаваше.

— Защо трябва да заминеш? — с мъка изговори тя.

— Работа — каза той неопределено.

— Работа, работа!… — избухна Олга разхълцано. — Твоите овце и крави ли ти заповядаха да тръгнеш веднага?

Той застана пред нея и улови ръцете й през маншона. Долната устна на момичето трепереше от едва сдържани сълзи.

— Олга — прошепна Михаил Катанчев умолително, — не увеличавай тъгата ми. Ти знаеш, че за да се реша да замина, трябва да е нещо наистина неотложно.

През рамото му Олга виждаше планината. Но сега Витоша сякаш танцуваше — склоновете й ту се издигаха, ту се сгърчваха в мъглявина. Девойката преглътна сълзите си.

Да, работа… Тя отдавна се бе догадила, че скотовъдството не е главното занятие на нейния Михаил. Попита го няколко пъти, но той отговори толкова уклончиво, че тя разбра — не трябваше да го разпитва. Сега същата тази работа го викаше при себе си и Олга щеше да остане сама. Сама със спомените. И са болката.

— Ще се върнеш ли?

— Ще ме чакаш ли? — запита той в отговор.

Наблизо се разнесе весел звън. Трепнаха. Към тях се плъзгаше шейната на Шишковия конски „трамвай“ за Бали ефенди и звънчетата на конете радостно пееха. Двамата тръгнаха пак нагоре по пъртината. Олга се зави с шала си така, че лицето и да не се вижда. Няколко млади господа подвикнаха от „трамвая“ двусмислени закачки по адрес на самотната двойка и шейната изчезна пак напред по белия път.

— Ще се върнеш ли? — повтори тя въпроса си.

— Ти знаеш, че те обичам повече от живота си. Ще се върна и ще остана завинаги при тебе, ако… ако те заваря непроменена…

Тя не обърна внимание на въпроса в думите му:

— Ще се забавиш ли?

— Ще се мъча да се върна час по-скоро — отговори той неопределено. — И знай: докато съм далеч от тебе, аз все едно, че ще бъда мъртъв.

Те изминаха петдесетина крачки в мълчание. Снегът скърцаше сухо под стъпките им.

— Олга, ще те намеря ли пак същата, непроменена?

Девойката отговори толкова тихо, че думите й едва достигаха до слуха му:

— Има сърца, които любовта докосва само веднъж, но завинаги. Когато ти признах, че те обичам, за мене това не беше само дума, а клетва, съдба. Иди и се върни скоро. Но помни, че и хиляда години да се забавиш, аз ще те чакам все такава, каквато съм в този миг. — И като спря, тя издигна към него мокрото си от сълзите лице и прошепна: — Целуни ме!

Той обгърна раменете й и притисна устни о нейните.

Смълчано, полето наоколо немееше. Като че ли цялата природа благоговейно притаи дъх при тази тяхна първа целувка.

 

 

— И малко се усмихни, за бога! — смъмра я Елисавета, като сръчно оправи една незабележима гънка на блузата й. — На какво прилича това? Като че ли не отиваш при годеник, а на погребение!

— Да, мамо — отговори безжизнено Олга.

— Боже мой, какво става с тебе, момиче? — закърши ръце майката. — Какво сте правили днеска със Султана? Откакто се върна, сякаш не си на себе си!

— Къде е господин Мартинов?

— Господин Мартинов, господин Мартинов… Така ли се говори за годеник? В одаята, къде ще е другаде?

Олга полека се раздвижи и стана от стола, на който бе преседяла часове със сплетени на скута ръце и с празен поглед. Премина като хипнотизирана покрай майка си и бавно, с вдървени стъпки излезе от стаята.

Когато Олга се появи на вратата, Мартин Мартинов скочи на крака, изчерви се и бързо прекоси стаята. Пое подадената му ръка и докосна устни о нея. Ръката на девойката беше сякаш от парче лед.

— Какво ви е, Оле? — запита той с неподправено вълнение. — Да не сте болна? Ръката ви… ръката ви е вкочанена от студ.

„Толкова е чист, толкова благороден — помисли Олга. — Как да му кажа? Как да отвърна с такава жестокост на неговото благородство?“

— Не, не съм болна — каза тя безизразно, като му посочи един стол и сама седна срещу него.

С онова ясновидство, което е присъщо на всички влюбени, Мартинов изведнъж отгатна по някакви неотразими белези, че тя наистина не беше болна, но че в душата й имаше нещо много по-разтърсващо от болест и… по-страшно.

Мълчаливо я наблюдава няколко секунди, но не срещна погледа й. Нейните очи бяха сведени към земята. Той се усмихна горчиво:

— Оле, вие имате да ми кажете нещо, нали?

„Да, имам да ти кажа и трябва да ти го кажа. Ти не си заслужил да бъдеш измамен. Ти си честен и заслужаваш да ти се отговори с честност. Но ще бъде ли честно, ако те нараня? Наглед е толкова просто — ще ти кажа, че обичам друг, ще си отидеш и… свършено. Но така ли е всъщност? Лесно ли е да причиниш зло на човек, от когото си получил само преданост и обич? Една полулъжа няма ли да е по-благородна от една жестока истина?“

— Не ме щадете, Оле — продължи Мартинов. — Спомнете си деня на нашия годеж. Още тогава ви казах, че съм готов да ви разбера… каквото и да ми доверите…

— Аз помня думите ви от нашия годеж, господин Мартинов. И наистина имам да споделя нещо с вас.

Той пребледня. За секунда на Олга се стори, че срещу нея седеше мъртвец — така жълто и безкръвно беше лицето му.

— Аз се гордея с мисълта, че съм вашият най-добър приятел, Оле, а приятелите не са, за да слушат само приятни думи. Кажете ми всичко, без да ме щадите.

— Тогава, преди месец и половина, вие ме попитахте дали не се съмнявам, господин Мартинов. Уви, аз разбрах… че наистина… не съм сигурна в чувствата си…

Тя би предпочела Мартинов да крещи, да спори, да заплашва. Но той не стори нито едното от тези неща. Мартинов остана неподвижен, безмълвен, скован в позата, в която го бяха заварили нейните думи.

— Не ме щадете — повтори той след продължително мълчание. — Благодаря ви за откровеността, но… бъдете откровена докрай. Има ли някой друг в сърцето ви, Оле?

„Не, това не мога да ти кажа — проплака душата на Олга. — Не мога! Не искай това от мене! Ако честността понякога се превръща в престъпление, това е именно в подобен момент!“

Тя отбягна погледа му, когато отговори:

— Не, никой друг. Аз… аз просто мислех, че вие не заслужавате да имате жена, която ще дойде при вас по задължение, господин Мартинов. Нашите бащи и майки са се женили по този начин, но той е недостоен… особено за вас. — Изведнъж Олга изпита неизмеримо състрадание към този мъж, чиято единствена вина беше, че я обичаше. И без да обмисля, без да преценява дали върши добро или зло, поиска да му помогне: — Може би се лъжа. Може би много-много скоро ще се уверя, че не съм се мамила, когато съм ви обещала ръката си. — Тя закърши ръце. — Моля ви, помогнете ми.

— Какво очаквате да направя?

„Какво очаквам, наистина? Да отложим разговора? Да останем годеници и след известен срок да му кажа истината? Но това е безчовечно. Жестоко е да се изкористява надеждата на хората. Съзнателно да вдъхнеш напразна надежда не е ли по-коравосърдечно, отколкото навреме да я разбиеш? Така е, да. Но как мога да облекча страданието му, без да си послужа с надеждата?“

— Дайте ми още един шанс — каза тя. — Ето, аз ще ви върна пръстена, който ми подарихте. Но ако до шест месеца чувствата ви се запазят, моля, елате при мене. Елате и тогава аз ще ви кажа честно онзи отговор, който съм намерила в сърцето си.

— Не, не ми връщайте пръстена, Оле… госпожице Хаджиспасова. Смятайте, че той не ви обвързва, оставете го в чекмеджето, направете с него каквото искате, но не ми го връщайте.

— Добре — кимна тя и разчувствувана от неговата доброта, усети как сълзи изпълниха очите й. — Ще го задържа. След шест месеца или ще ви го върна, или ще ви кажа, че го задържам завинаги…

Тя му подаде ръка. Мартинов се поколеба, но не я целуна.

 

 

Елисавета неочаквано се разплака:

— И ти… и ти… — хлипаше тя — ти върна годежа… на господин Мартинов… без дори да се посъветваш… с нас, родителите си?

— Господин Мартинов е много благороден, за да направи своя съпруга жена, която не го обича — отговори Олга, като се мъчеше да придаде на гласа си твърдост. — Такъв човек аз не можех да измамя и му казах, че… към него не изпитвам никакви чувства освен уважение…

Този разговор се водеше същата вечер в наредената по европейски одая на семейство Хаджиспасови. Настръхнали една срещу друга, майката и дъщерята седяха от двете страни на масичката. Облечен в топъл халат от кашмирска вълна, Гавраил Хаджиспасов се бе обтегнал на канапето до оджака, наблюдаваше сцената през скъпото си пенсне и от време на време бледото му болнаво лице се изкривяваше от тънка иронична усмивка. Нисък и дебел, Стамат се разхождаше по чехли из одаята и все още само слушаше, без да се намесва в разговора.

— Чувствата са си чувства — продължаваше Елисавета. — Но как посмя ти да направиш такава стъпка, без да се съветваш с родителите си!

— За да ме накарате да мамя такъв благороден човек като господин Мартинов? Не, мамо. Предпочетох да говоря направо с него.

Те млъкнаха и за малко в стаята се чуваше само равномерното шляпане на бащата. После чехлите спряха разходката си, Стамат Хаджиспасов разпери късите си и дебели ръце и разчлени:

— Се-га я вта-сах-ме!…

Откъм канапето Гавраил се изкиска шумно.

— Какво се хилиш бе, хаймана! — кресна баща му. — На мене яйце ми се пече, пък ти…

— Защо да не се хиля бе, тате? — Изчезването на стария патриархален ред в семейство Хаджиспасови се бе проявило най-напред у Гавраил, който отдавна бе престанал да отдава на родителите си нужното уважение. — Станалото — станало! Постъпката на Олга е идиотска, добре. Но какво ще постигнете сега, като й опявате? Да я накарате да отиде при поручика и на колене да измоли прошката му? Дума да не става, вие добре я познавате. Като си науми нещо, и с топ не можеш го изби от главата й. Тогава? Какъв смисъл има да седим и да предъвкваме едно и също?

— Лесно ти е на тебе! — продължи да фучи Стамат. — Чакаш всичко на готово. Ето на̀ — ще пукне старият, ще пипнеш онова, което той е събирал левче по левче, ще си кривнеш капата и ще си гледаш кефа. А знаеш ли, сине майчин, как се събира имот?

— Е, хайде, тате. Като те слуша човек, ще рече, че ти нищичко не си получил от своя баща и всичко с двете си ръце си събрал…

Като разбра, че не ще наддума сина си, Стамат предпочете да се залови с дъщерята.

— Ни-как-ви-ца та-ка-ва!… — Той вдигна ръка да я плесне, но Олга не трепна срещу заплахата, не посегна да се защити и тази твърдост възпря ръката на бащата. — Ама то така е! В училище ви напълниха главите с разни дивотии и се помислихте по-големи и от баща, и от господ! „Чувства“, „благороден човек“… Като че ли едно време майка ти с чувства и благородства се женеше…

— Чувствата са си чувства — намеси се Елисавета, която в последно време бе открила значението на тази дума. — Нямам нищо против тях. Яд ме е за друго — че ни окепази пред света и даже не благоволи не съвет да поиска, а дори да ни предупреди!

— Млъкни и ти, глупачке такава — избухна и срещу нея Стамат. — Нямаш нищо против чувствата! И защо ли ще имаш? Зер на тебе всичко ти е подредено и си го получаваш на тепсийка от мене, дето по цял ден си отварям очите на четири, за да не оставя някое рупче да се изплъзне между пръстите ми. Чувства! Хич не ме е еня за вашите чувства, а си мисля за работата, така да знаете.

— Е, сега поне спести зестрата — подигравателно вметна синът.

— Спестил съм зестрата! А че изпущам Мартинов, който щеше да уреди работата за железния път, това хич и не помисляш. Направи ме за резил тази никаквица. Сега Мартинов ще пусне слух, че е изоставил дъщерята на Стамат Хаджиспасов, и ще лепне такова петно на челото ми, дето цял живот няма да изтрия…

— Не! — високо произнесе Олга. — Господин Мартинов не е способен на подлости!

— Така е, тате — защити поручика и Гавраил. — Мартинов, е човек отнесен, фантазьор, живее в облаците, но е чужд на низости и отмъстителност. По тази линия можеш да си напълно спокоен. — Той се изправи, притегна колана на халата си и потупа Олга по рамото. — Хайде, отивай си в стаята. До утре да седим и да ругаем, нищо няма да променим.

Олга се възползува от неговата намеса и побърза да напусне одаята. Брат й я последва в стаята й. Когато я заговори, гласът му вече не звучеше покровителствено:

— Гъска, истинска гъска, това си ти! Старият е прав, ама те защитих не за друго, а защото ми дойде до гуша от тяхното опяване.

— И затова — озъби се сестра му — предпочете сам да ми опяваш.

Гавраил беше много дебелокож, за да изпусне нервите си, но умееше с тих глас да наранява много по-жестоко, отколкото крясъците на Стамат и Елисавета.

— Слушай — изсъска той, — само пред мен не захващай да плещиш за благородства и възвишени чувства. Много добре зная, че ден през ден се срещаш с някакъв двуметров дангалак. Мръсница, постави рога на мъжа си още преди венчилото!…

— Излез от стаята ми! — студено заповяда Олга. — Не желая да слушам мръсните ти думи.

— Да, предпочиташ да висиш като кокотка по кюшетата и да слушаш лигавенията на любовника си. Да не беше резилът, щях да накарам тате да те изгони с ритник по задника на улицата, където е мястото на всички фльорци като тебе!

Без видими белези на нервност Гавраил излезе от стаята на сестра си и се върна в одаята. Там беше само Стамат. Елисавета се бе прибрала в спалнята.

Гавраил извади цигара и я почука върху позлатения капак на табакерата си — той не знаеше защо пушачите почукват така цигарите си, но бе видял това движение у свои приятели и то му се бе сторило някаква връхна точка на мъжката елегантност, нещо като майсторското въртене на бастунчето. Той запали от газената лампа и изпусна тънка струйка дим към тавана. Баща му също посегна към стария си чибук. Докато го напълни и запали, и двамата не проговориха.

— Втасахме я, Гавраиле — уморено произнесе най-сетне бащата. — Тази глупачка развали всичко, което с толкоз зор и мъка подготвях.

— Хайде, хайде, не преувеличавай, тате. Ако ти и Иван Грозев опечете работата както трябва, ще се размине и без ходатайството на Мартинов. Пък и откъде беше сигурен, че той щеше да ходатайствува? Сторило ти се е, казваш. Ами ако погрешно ти се е сторило?

— Лесно е да се каже „ако опечете работата както трябва“. Парите не стигат. Грозев настоя да вземем не пет, а двадесет и пет души съдружници, но ако искам да държа дружеството в ръцете си, аз трябва да изкупя големия пай от дяловете. Знаеш, за къщата на дядо ти в К. не взехме и половината от онова, което очаквахме. Сега съм наникъде. Да продам имотите, които изкупихме до Пепиниерата — няма смисъл. Още нямат цена. Да сключа заем — не бива.

— Е, виждаш, бъркотията не е от Олето. — Гавраил изтърси пепелта от цигарата с дългия нокът на кутрето си — жест и нокът, които също му се виждаха признак на особена изтънченост. — Мартинов нямаше да бръкне в хазната, за да допълни онова, което ти липсва.

— Но покрай него аз можех да измъкна други облаги от съдружниците. — Стамат предпочете да премълчи, че се готвеше да измъкне дялове уж за подкуп на Мартинов, които да прибави към своите. — Знаеш ли, Грозев постави въпроса за главен представител на дружеството.

— И ти?

— Съгласих се той да бъде главен представител. Не се мръщи. Не е важно кой носи байрака, а кой командува войската. Нека пипна аз голямата част от дяловете, пък да оставя перченето на Грозев.

— Там е работата — каза Гавраил, като затисна угарката си в пепелницата. — Как ще пипнеш дяловете, щом не стигат парите?

Бащата гузно отмести поглед. Дори и за него, закоравелия в сделките търговец, беше трудно да каже онова, което отдавна мислеше.

— Абе то има един чалъм, ама… не зависи само от мене, Гавраиле.

— А от кого?

— От тебе.

— От мене?

Без да е необходимо, Стамат се залови да почиства цевта на чибука си. Така по-лесно можеше да отбягва погледа на сина си, пък и намаляваше — или поне мислеше, че намалява — значението на думите си.

— Не са лъжа хорските приказки, Гавраиле, че Митович е донесъл от Цариград няколко торби, със златни монети.

— Е, какво общо имат тези торби с мене?

— Митович има дъщеря за женене…

Гавраил веднага схвана намека на баща си. Прочутият богаташ Митович действително имаше една неомъжена дъщеря, Николина на име, която беше около тридесетгодишна, т.е. осем години по-възрастна от сина на Стамат Хаджиспасов. За да остане неомъжена до тази възраст при цялото състояние на баща й, единствената причина беше, че природата не се бе показала благосклонна към нея и я бе надарила с чудовищна външност — висока и суха като върлина, с топчест и месест нос, щедро отрупан с бенки, с издадени напред едри зъби, а на всичко отгоре имаше и характер, за който из София се носеха доста неокуражителни анекдоти.

— Ама много е грозна бе, тате — каза Гавраил.

Стамат се окуражи. Щом Гавраил не отхвърли веднага предложението му, а заговори за качествата на старата мома, значи, можеше да бъде убеден.

— Слушай, сине. Говоря ти хем като по-стар, хем като по-опитен. Лошо е, когато чуждите жени са грозни, а за собствената — даже е добре. Така поне ще си сигурен, че разни пущове няма да я заглеждат. Пък и още едно нещо ще ти кажа. — Стамат подмигна лукаво. — Духнеш ли свещта, тогава няма грозни и красиви жени. В тъмното всички са еднакви.

Гавраил по навик избърса стъклата на пенснето си.

— Да не станем за смях — колебливо рече той. — Ами че Николина е бая по-стара и бая по-дълга от мене…

— Златото оправя всичко — философски отговори бащата. — Пипни от Митович една торба наполеони, пък да видим дали някой ще ти се присмее. — Той отново намигна. — А поиска ли ти се някой път красива жена, ей ги е, колкото искаш. Със златото на Митович само да протегнеш ръка, можеш цял харем да събереш.

— Има нещо вярно в приказките ти — кимна синът. — Ще помисля и пак ще поговорим.

Така семейство Хаджиспасови приключи разговора за разваления годеж на Олга.