Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 21 гласа)
Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969


На паметта на сестра ми Христина

Първа част
Двадесет и четири часа под покрива на София

— Ние не живеем, а живуркаме — каза Бендерев. — Задиряме момите, гуляем, трупаме пари, злословим, бием се в гърдите — ето цялото ни съществувание. Това ли са великите дела, заради които получихме свободата си? Къде са големите ни пориви? Идеалите ни? Пфу! Улисахме се в дребничките си грижи, ядове и надежди и забравихме, че има и нещо друго освен ежедневието!

(Из осма глава)

1

Когато вратата хлопна пред носа му, Христо Сумров не изпита нито съжаление, нито особено разочарование. Разбира се, тази червенобузеста и чипоноса слугиня го излъга. Той можеше да се закълне, че Стамат Хаджиспасов си беше в къщи. Това личеше от осветените, прозорци на цялата къща, от нервната шетня, която долиташе из вътрешността на дома, подсказваше го и разкошният файтон с меки яйове и запалени фенери на капрата, спрян пред портата. Да, слугинята го излъга. В това нямаше никакво съмнение. На нея просто й бяха заръчали да каже, че господин Стамат го няма, и тя повтори тази лъжа с несръчната безцеремонност на простодушните хора.

За да дойде до София и да похлопа на тази врата, Христо бе пропътувал шест дни със старото конче на хаджи Спас, бе нощувал из мръсните крайпътни ханчета или на открито, под студените звезди на октомврийското небе, и през цялото време си бе повтарял на глас и наум просбата, която щеше да отправи към к-ския народен представител. Шест дни бе пътувал Христо по прашните пътища, а много пъти по шест дни бе набирал смелост за тази среща. Виждал се бе той в унизителното положение на хленчещ просител, мъчил се бе да надвие и потисне гордостта си, да се научи да преглъща острите слова, които толкова лесно идеха на езика му. И сега, когато всичко се отлагаше, когато думите на слугинята, произнесени грубо на непознато наречие, му даваха една неочаквана, но тайно желана отсрочка, наместо да се задави в горест и яд, той почувствува лекота и дори в гърдите му трепна благодарност.

— Благодаря — каза той гласно. — Ще мина утре пак…

После изведнъж забеляза, че говореше на затворената врата. Вдигна рамене, усмихна се сам на себе си и тръгна нагоре по измития от следобедния дъжд калдъръм на улицата.

 

 

Есенният здрач бе изпълзял от пазвите на Витоша, хлъзнал се бе към полето и сега бавно прихлупваше столичния град. Светлееше още само една тънка ивица на запад, там, където слънцето бе потънало зад широките гърбици на планините. По улиците се появиха първите фенерджии с неизбежната стълбичка в едната ръка и тенекия газ в другата. Настъпил бе онзи час на внезапно смълчаване, който предхожда вечерта.

Христо Сумров бавно крачеше нагоре по непознатата улица, като едва забележимо влачеше левия си крак — беше влажно и отдавна зарасналата рана се обаждаше. Вървеше напосоки, без цел. В главата му цареше хаос, бъркотия, странна и рядко изпитвана раздвоеност, която му пречеше да се съсредоточи.

Излезе на някаква напречна по-широка улица, застлана с леко разкалян макадам[1]. Тук в две успоредни редици се движеха хора, предимно младежи и на средна възраст, които разговаряха оживено в малките си групички, подмятаха си закачки, смееха се. Христо се досети, че се е озовал на „движението“. Това беше претенциозно наричаният отскоро „булевард Цар Освободител“, който софиянци все още знаеха по традиция като „Цариградска улица“ или даже „Стамбул джадеси“. Без да се замисли, Христо Сумров тръгна с тълпата и тя го повлече на изток. Край него важно минаваха младоци с едва наболи мустаци, самодоволно завъртели между пръстите си тънки лакирани бастунчета; пристъпваха и сучеха мустаци изпъчени офицери, които нарочно оставяха ножниците на сабите им да се влачат с дрънчене по каменната настилка; млади дами бързаха със ситни стъпки и с уж невинно наведени очи, които все пак от време на време мятаха бързи пламенни погледи; модно облечени франтове пущаха подир тях закачливи подмятания; тежки търговци с неизбежния златен ланец на жилетката се бутаха до празноскитащи безделници; охранени матрони хвърляха презрителни погледи към начервени и набелени кокотки; едно безкрайно пъстро множество се люшкаше насам-натам. Сред него Христо Сумров се чувствуваше сам, изоставен, ненужен. Вървеше бавно, замислено и скоро престана да вижда тълпата и да чува нейната весела глъчка.

А околните го забелязваха. Този средно висок мъж в лошо ушити „а ла франга“ шаячни дрехи, под които обаче личеше силната му мъжествена снага, наистина заслужаваше да привлече погледите. По това време Христо беше тридесетгодишен. Мургавото му възшироко лице, украсено от черни коси и мустаци, излъчваше сърдечност, прямота и твърдост. Ходеше малко тромаво, но с естественото самочувствие на човек още млад, а преживял много — една от онези походки, които мъжете от новоизлюпения „хайлайф“ (тази дума тъкмо бе започнала да прониква в София) с много усилия се мъчеха да придобият.

Но Христо Сумров не виждаше улицата. Обзет от някаква тъпа празнота, той вървеше и не мислеше нищо.

По едно време вниманието му бе привлечено от няколко големи, ярко осветени прозорци. Той приближи и се загледа. Вътре скъпо облечени мъже и жени седяха около малки масички, застлани с блестящи от белота покривки, разговаряха важно и някак подчертано тържествено, пред тях по масичките имаше разнообразни гозби в тънки порцеланови блюда, а наоколо безшумно търчаха пъргави прислужници и разнасяха вина и високи чаши с пенливо пиво. Докато гледаше през стъклата, Христо изведнъж си спомни, че от сутринта не беше слагал нищо в уста. Сега стомахът му се сгърчи и му напомни за себе си. Христо преглътна шумно, отмести поглед от примамния прозорец и отново се остави да бъде влачен от тълпата.

От лявата страна на улицата видя голямо здание, над вратата на което пишеше: „Съединението прави силата“. Досети се — това беше Народното събрание. Той се огледа, за да запомни мястото му, после пак провлече уморени крака с множеството. Но едва направи няколко крачки и усети приятна миризма, която отново раздразни стомаха му. Чу и подканящо подрънкване на дилаф. Дрезгав глас викаше:

— Насам, насааам! Свършват се кебапчетата!… Свършват сеее!…

Покрай потока минувачи бе застанал един кебапчия с полукръгъл мангал, провесен на пояса му. На скарата върху мангала цвъртяха сочни кебапчета и приятният им дъх заливаше улицата. А червендалестият кебапчия сръчно щракаше дилафа и продължаваше да се дере:

— Само пет стотинкиии! Само пет стотинкиии!… Насааам! Свършват сеее!…

Изкушението беше голямо — съблазнителни бяха червено-кафявите кебапчета и само по пет стотинки… Христо се поколеба. Но после мислено преброи грошовете във възела на кърпата в джоба си и отмина. В дисагите още имаше половин погача и буца сирене, които Гина, жена му, беше поставила там. С тях можеше да изкара още два дни…

Той си откъсна една цигарена книжка и в джоба на сюртука, пълен със ситно скълцан тютюн, с една ръка ловко си сви цигара. Запуши. Тютюневият дим поразсея глада му и Христо реши да продължи разходката си — мисълта за нощта, която го очакваше в задимената одая на хана сред натъркаляните по земята странници, го отвращаваше. Стигна до Пепиниерата[2] и изведнъж забеляза, че беше сам. „Движението“ не стигаше до тук. Огледа се. Около него се стелеше непроходима кал. Той захвърли угарката си и бавно тръгна назад.

Не забеляза как измина дългата „Цариградска улица“, когато една купчина хора привлече вниманието му. Христо машинално се приближи и се смеси с народа. Всъщност бяха две групи — предимно бедно облечени като него, — разположени от двете страни на вратата на широко двукатно здание с много и силно осветени прозорци. При самата врата, замръзнали като статуи, стояха двама войници в червени куртки, обшити с бели гайтани, със сини панталони и с високи калпаци с орлови пера.

— Какво е това? — попита той един начумерен великан до себе си.

— Не знаете ли? — учуди се великанът. — Туй е дворецът. Тази вечер княз Александър дава голяма гощавка на първенците.

Христо се загледа с любопитство. Дворецът… Князът… Тези думи неволно подействуваха на въображението му. Едва сега забеляза княжеския герб, закачен на средния балкон. Тази гледка го развълнува — щитът, разяреното лъвче, короната отгоре, всичко това му напомни за неща много пъти мислени и винаги оставали безкрайно далечни.

Бившият конак на софийския бейлербей, който немските архитекти Грюнангер, Ларс и Майербер бяха превърнали в дворец на българския княз, представляваше импозантна за онова време сграда, която не можеше да не порази един скромен балканджия като Христо. Той разблъска с лакти хората и излезе напред. Мрачният и навъсен великан, когото беше заговорил преди малко, го последва и след малко двамата се озоваха рамо до рамо на първата редица.

А гостите пристигаха. Един след друг пред вратата на двореца спираха лъскави широки файтони, плавно люлеещи се на своите меки пружини. Те бяха новост за столичани и дори малцина знаеха как да ги наричат: за простолюдието те бяха „меки пайтони“, докато новата аристокрация ги назоваваше ту „ландо̀“, ту „фиакри“, ту „екипажи“. Сега тези файтони спираха колкото се може по-близо до стълбите пред вратата на двореца (за да избягват пътниците трудно избродимата кал) и с леко поклащане изсипваха облагодетелствуваните, които бяха имали щастието да получат покана за този най-голям бал от две години насам. Поканените с по-скромни средства идваха с прости брички, а най-бедните и най-стиснатите — пеша, с окаляни обуща и панталони. Така пред самата врата през цялото време се тълпеше невъобразима смесица от гости, сред която можеха да се видят дами с голи рамене и бухнали отзад турнюри, обикновени селски носии с калеври и потури, фракове с колосани като дъска бели нагръдници, турски чалми и фесове, прости шаячни сюртуци, блестящи от сърма парадни офицерски униформи… Зяпачите следяха с неудържимо любопитство новопристигащите гости и от време на време се чуваха възклицания:

— Ей го Илия Цанов!… Бай Цанов бе, министъра…

— А този е Адженов. Глей го хубаво — той има повече жълтици, отколкото ти въшки на главата!…

— Де Мартино! Де Мартино!…

— Кой пък е този Демартино, бре? — попита един ококорен старец, застанал близо до Христо.

— Де Мартино бе, дядка — отговори някой, който искаше да изпъкне с компетентността си. — Италианският агентин, дето лани пусна балона, по Ломското шосе…

На гостите с потури подвикваха:

— Хей, байно, оти си заборавил да туриш и ти гьотпердеси?

И тогава избухваше шумен, незлобив смях — така шегобийците наричаха по онова време фраковете. Изведнъж проечаха викове:

— Каравелов! Каравелов! Ура, да живей Каравелов!…

Тогава Христо Сумров проточи врат и запита:

— Де го, де го Каравелов? Искам и аз да го видя!

— Ей го там, е! — посочи му го високият мъж до него.

Христо остана поразен от неговия равнодушен тон — великанът говореше за министър-председателя с такова безразличие и даже с тънка ирония, като че споменаваше името на някой кундураджия. След като погледа рошавата фигура на Каравелов и слабичката женица до него, Христо се обърна към съседа си и за пръв път го измери с любопитство от глава до пети. Човекът го превишаваше с една глава. Под шаячния му сюртук, отдавна не видял ютия, личеше право, силно и някак по войнишки изпъчено тяло. Имаше открито лице с четвъртита челюст, добре поддържани мустаци, тъмнокестеняви коси и сключени вежди, под които блестяха две маслиненочерни очи.

— Вие кой сте, ваша милост? — попита Христо и другият се усмихна:

— Викат ме Михаил Катанчев — представи се той и дружелюбно протегна ръка. — Суватчия[3] съм из Царибродско.

— А, от Царибродско — каза тихо Сумров. — Усетих аз, че не говорите нито по нашему, нито по шопски.

Новият му познайник отмести поглед.

— А вие, господине? Мога ли да науча вашето име?

— Христо Сумров, учител от К.

— От К.? — повтори Катанчев. — Не съм идвал към вашия край. — После добави: — Народен учител. Хубаво! Благородна професия е вашата.

Христо Сумров погледа две дами в турнюри, които залитаха смешно на високите си токове, след това отново се обърна към събеседника си:

— Говорехте някак си чудновато… не знам и аз как да го нарека, господин Катанчев, за министър-председателя, та затова ви попитах…

Преди да му отговори, Катанчев го изгледа остро и продължително.

— Всички са такива. — Той вдигна рамене с подчертано пренебрежение. — Тупат се в гърдите, докато са в опозиция, звездите свалят от небето, рая небесен обещават на хората. Пък докопат ли кокала…

Учителят, който някога се бе познавал с Любен Каравелов и после бе прехвърлил уважението и почитта си към неговия брат Петко, се готвеше да му възрази, но виковете на тълпата го прекъснаха:

— Стамболов! Да живей Стамболов!… Да живей!…

Със Стефан Стамболов той се знаеше добре още отпреди Освобождението, но имаше две години, откакто не го беше виждал. Сега Стамболов му се стори малко отслабнал — може би острата брадичка го правеше да изглежда такъв, — с изпъкнали скули и доста пооплешивяла глава. За Христова изненада някогашният одърпан хъш сега не само носеше фрак и колосан нагръдник с перла на гърдите, но и явно не се чувствуваше притеснен в тях. Отначало Христо понечи да му се обади, но веднага се отказа — подразниха го надутата поза и покровителствените думи, с които Стамболов отговори на приветствията на тълпата.

— Какво? — обади се Катанчев до него. Той беше забелязал първото му движение. — Вие май се познавате със Стамболова, а?

— Познаваме се — безизразно отговори Сумров. — От нашия край е. От Търново. Въстание вдигахме заедно преди осем години.

Катанчев помълча, проследи с поглед дребната фигура на председателя на Народното събрание, после изрече тихо:

— Стамболов е пиле, което скоро ще излети толкова високо, че сянката му ще затъмни цялото Княжество…

Когато пристигаха по-важни гости, един млад, възнисък и рано надебелял мъж с четвъртита глава и засукани нагоре мустаци — това беше д-р Константин Стоилов, частният секретар на княза, и едно от най-влиятелните лица в Княжеството — излизаше да ги посрещне пред вратата и ги въвеждаше вътре. Това се струваше много любопитно на тълпата и винаги даваше повод за най-различни коментарии. Сега се повтори същата сцена. Пред входа се появи Стоилов, ръкува се със Стефан Стамболов, после оживено размениха няколко думи, които не достигнаха до зяпачите, разсмяха се, взаимно се потупаха по раменете и изчезнаха в приветливо отворената врата на двореца.

— А тези виждаш ли ги? — каза същият глас, който преди малко бе говорил за де Мартино. — Мразят се, че да си паднат на чалъм, ще се разкъсат. Ама сега, се хилят, по гърбовете се тупат…

— Я не говори срещу Стамболова, чеее… — сряза го заплашително друг глас. Вероятно принадлежеше на някой запален привърженик на либералите. Но войнственото му настроение бърже се изпари. Той извика: — Ето го и Ласелс! Ура, за Ласелс!… Да живеете, Ваше благородие!

Мършавият висок англичанин слезе от своя „екипаж“, свали цилиндъра си и се разкланя на тълпата. Неизвестно защо — дали защото беше в България още от Освобождението или по причина на многобройните весели анекдоти, които се носеха за неговата слабост към комара и към другите по-пикантни забавления — дипломатическият агент на Англия се ползуваше с особена популярност. Но въпреки това този път никой не проследи любопитната церемония при входа — веднага след Ласелс пристигна и А. И. Кояндер, руският дипломатически агент, който беше дошъл преди няколко месеца в България на мястото на Йонин. Висок, едър, масивен блондин, с гурковска руса брада и винаги смръщени вежди, Кояндер предложи ръка на съпругата си и бавно тръгна към входа, като внимателно заобикаляше локвичките. Народът сякаш полудя:

— Да живей Русия! Да живей царят-император!… Урааа!…

Студеното лице на Кояндер не се промени. Той само едва забележимо кимна — очевидно не беше в добро настроение — и продължи нататък.

— А тоя видя ли го? — обади се отново гласът на „познавача“. — Той ще ни катурне хубавия княз. Той и дядо Драган Цанков…

— Нека само посмеят — свирепо изръмжа друг. — Ще им дадем…

Софийските настроения бяха твърде далеч от град К. и затова тези реплики смаяха учителя. Наистина той знаеше за „войната“ на княза с руските генерали Соболев и Каулбарс, завършила с поражение на генералите и със злепоставяне на княза пред новия руски цар Александър ІІІ, но един представител на Русия, на онази Русия, която проля кръвта на синовете си за свободата на България, да желае свалянето на княз Александър, символа и олицетворението на тази свобода — това той не можеше да си представи. Искаше му се, да чуе по-нататък разговора на тези улични политикани, но Михаил Катанчев му попречи:

— Боже мой, гледайте! Това се казва красавица!…

Той неволно обърна поглед нататък. От поредния файтон слизаше цялото семейство на Стамат Хаджиспасов: той самият, жена му Елисавета, понапълняла, но още младолика и запазена, и децата им Гавраил и Олга. Бащата и синът бяха във фракове, майката и дъщерята — в разкошни тоалети с турнюри. Възклицанието на Катанчев очевидно се отнасяше до Олга — за двете години от последното й идване в К. тя беше разцъфтяла, избуяла и от русичкото момиченце Оле, което Христо някога бе друсал на коленете си, се бе превърнала в изящна млада госпожица, стройна и грациозна, с прелестно миловидно лице, около което светлорусите коси образуваха златен ореол.

Когато минаваха пред него, Христо, без да мисли, направи крачка напред и повиши глас:

— Бай Стамате! — После официалните фракове го стреснаха и той се поправи: — Господин Хаджиспасов!

Първа го забеляза Олга. В миг на лицето й се изписа непринудена радост и тя възкликна:

— Тате, гледай, бате Христо е тук!

Най-напред към него се извърна Гавраил — слаб, дори малко хилав младеж, с бледо и слабо лице и грижливо сресани на път руси коси. Той оправи златното пенсне на носа си, изгледа своя бивш съгражданин, но не сподели възторга на сестра си, а с явно нетърпение се обърна пак към входа на двореца. Майката, улисана и тя в предстоящия бал, също хвърли разсеян поглед към него, подари му една изкуствена, нищо не изразяваща усмивка и продължи нататък, като повдигаше дългите поли на роклята си. Последен го видя Стамат Хаджиспасов. Той беше прибавил нови килограми към и без това пълното си тяло и сега гушата и вратът му бяха нараснали с още един кат. Беше пуснал брада, която някак си подчертаваше плешивостта на главата му. Когато позна своя к-ски, съсед, той се поколеба за миг, но се отклони и се здрависа с него. Олга остана с баща си, докато майката и Гавраил бавно продължиха към вратата.

— Как си бе, Христо? — с пресилена любезност заговори Хаджиспасов, като раздруса ръката му. — Откога си тук?

— От днес, бай Стамате. Следобед дойдох.

— Ами защо не се обади в къщи бе, момче?

Христо си припомни разговора с чипоносата слугиня, обруленото му от слънцето и вятъра лице се изчерви, но реши да преглътне истината.

— Е, какво те води насам? — попита пак Хаджиспасов, докато вече прекрачваше да настигне жената и сина си.

— При тебе идвам — каза без заобикалки Христо Сумров и тези думи накараха краката на видния му съгражданин сами да спрат.

— При мене ли? — запита Стамат Хаджиспасов. В гласа му трепна загриженост: „Ето, пак ще се разправям с хорски бакии!“ Но бързо съобрази и гласно рече: — Добре, добре, Христо. Обади ми се.

— Кога ще е удобно, господин Хаджиспасов? — попита Христо, като, без да съзнава, отново изостави фамилиарното „бай Стамате“.

— Ами че… ела утре — отговори Хаджиспасов и тонът му още веднъж издаде неговата същинска мисъл: „Щом ще се срещнем, поне да е по-скоро и да се свърши.“ После се замисли за утрешните си задължения, като безмълвно движеше устни и броеше нещо на дебелите си пръсти. — Ела към четири часа следобед. Тогава ще съм в къщи. — Той му стисна пак ръката и отмина, като поведе със себе си и Олга.

Христо Сумров се върна назад и зае мястото си до Михаил Катанчев. Един шегобиец се обади:

— Докторът — той имаше предвид д-р Константин Стоилов — няма да посрещне тези пред вратата.

— Защото нищо не разбира — отвърна друг. — Такава хубавица аз чак от къщата й ще посрещна и на ръце през гьоловете ще я пренеса…

Чуха се и други дебелашки забележки, които предизвикаха общ смях. Христо ги долови, но те не достигнаха до съзнанието му — той беше напълно под впечатлението на току-що състоялата се случайна среща. Но вместо него избухна Михаил Катанчев:

— Как не ви е срам, негодяи, да говорите такива неща за момичето! — кресна той и не толкова думите, колкото гласът, великанският му ръст и заплашително стиснатите юмруци накараха смеховете в миг да секнат. — Ако някой пак се обади… — Той не довърши, но всички разбраха края на изречението.

— Благодаря ви, господин Катанчев — каза Христо Сумров. — Това трябваше да направя аз.

— Мекерета! — изруга пак Катанчев в отговор и се изплю в краката си. Никой не посмя да му възрази.

От двореца прозвуча музика. Балът беше започнал. Тълпата навън започна да скучае — все по-рядко и по-рядко се мяркаше някой закъснял гост и тичешком изчезваше във входа на двореца.

Като се повъртя още малко, Христо си тръгна. Едновременно с него, изглежда, реши да си ходи и Катанчев. Те повървяха мълчаливо, после скотовъдецът неочаквано попита:

— Този господин май ви е близък? Или се падате нещо роднини?

— Стамат Хаджиспасов ли? Не, не сме роднини. Съседи сме в К. Сега той живее постоянно тук. Народен представител е, знаете.

Повече не стана дума за Хаджиспасови.

Бележки

[1] Макадам — вид шосейна настилка.

[2] Днес Паркът на свободата.

[3] Скотовъдец.