Цончо Родев
Изпитание (25)

11

Мартин Мартинов стоеше изправен до прозореца в адютантската стая и гледаше отрупаните със сняг дървета в парка на двореца. Беше настъпил онзи час между деня и нощта, когато всичко потъва в синкава прозрачност и светът започва да изглежда миражен, недействителен. Мартинов не мислеше нищо. Той само наблюдаваше играта на един пухкав врабец, който подскачаше от клонче на клонче и разсипваше с пърхането на крилцата си малки облачета кристален снежец.

Зад него тракнаха подковани войнишки ботуши. Мартинов се извърна. До вратата козируваше един вестовой.

— Един човек иска да говори с вас, господин поручик — доложи войникът.

— С мене? — учуди се Мартинов. В този късен следобеден час той не чакаше никого. — Сигурен ли си, че търси мене, а не Негово Височество или доктор Стоилов?

— Вас, господин поручик. „Проверете — казва — дали флигел адютантът поручик Мартинов е в двореца.“ Ще го приемете ли?

— Кой е този човек?

— Не зная името му, но съм го виждал. Май е народен представител.

— Добре, Стояне. Покани го да влезе.

Не измина и минута, когато вратата отново се отвори и в очертанията й се появи охранената фигура на Стамат Хаджиспасов. Напълно неподготвен за тази среща, Мартинов неволно отстъпи крачка назад и пребледня. От онзи злощастен разговор с Олга — оттогава бе изминал почти месец — Мартинов не бе срещал нито един член на нейното семейство. Той бе избягвал местата, където можеше да се очаква случайна среща с Хаджиспасови, отказвал бе всички покани за приеми, на които предполагаше, че ще бъдат и те. И ето сега сам народният представител Стамат Хаджиспасов идеше да го търси. Какво ли го водеше при него?

Стамат забеляза стъписването на Мартинов и за момент се подвоуми дали да влезе или да се върне, докато още имаше време за това. Но колебанието му продължи само секунда. Като реши да се придържа о плана, който така добре беше обмислил, той се затича тромаво през стаята, грабна десницата на офицера и я разтърси с пресилена сърдечност:

— Ах, как се затъжихме за вас, господин поручик. Вие просто ни забравихте! Има толкова време — Стамат Хаджиспасов също се бе научил да говори според модата на „толкова“, — откакто не сте ни се обаждали.

„Възможно ли е да не знае? — запита се Мартинов и почувствува едновременно тревога и смътна надежда. — Възможно ли е да не знае? Дали Олга не е премълчала пред тях, изчаквайки да мине определеният от нея срок? Или, ако им е казала, дали те не са разбрали истинското значение на нейното решение?“

Той предложи стол на народния представител, но въпреки неучтивостта не седна до него, а зае стола до писалището. Така, с широката маса между тях, Мартинов се чувствуваше някак си защитен и по-спокоен.

— Да, не сме се виждали отдавна — каза Мартинов, като се стремеше думите му да прозвучат като проста констатация. — Нали знаете…

— Зная, зная — отговори веднага Стамат, като разпери ръце в жест на безпомощно примирение. — Младежта стана една такава — не може да се излезе на глава с нея… Той се намръщи бащински-недоволно и поглади острите си бели мустаци. — Но аз трябва да ви мъмря, господин, поручик. Защо не дойдохте да поговорите с мене? Има въпроси, които най-добре се оправят в разговор между мъже.

Мартинов беше готов да каже, че има и такива въпроси, в които всеки, дори бащата, е трети, и излишен, но предпочете да замълчи — стори му се, че подобна насока на разговора би била недостойна.

— Както и да е — рече той и с тези думи подсказа, че не би желал да разискват отношенията му с Олга. — Моля ви да не се смущавате от онова, което се е случило между вашата дъщеря, и мене, господин Хаджиспасов. Ако с нещо мога да ви бъда полезен, аз ще го направя независимо от… останалото.

„Харесвам такива хора! — каза си Стамат. — Любовта си е любов, търговията си е търговия… С този човек ще можем да се разберем, но… ще трябва да бръкна по-дълбоко в кесията…“

— Наистина съм дошъл при вас с една молба. Да я кажа ли?

— Заповядайте — подкани го офицерът, докато си играеше с един молив. Беше нервен и този молив му помагаше да уталожва нервността си.

— Дошъл съм пак за железопътната линия — започна Стамат.

— Да? — каза Мартинов с привидно любопитство.

— Ние образувахме дружеството — с нескривана гордост продължи Стамат. Той смяташе дружеството за свое лично дело. — Засега сме осемнайсет души, но пазим още непродадени дялове. За приятели, знаете. „Българско дружество за строеж на железопътни линии“. Нали звучи добре, господин поручик? Мислим, че ще можем да конкурираме — тази дума, също усвоена наскоро, в ушите на Стамат Хаджиспасов звучеше особено тежко — чуждите фирми. Тоя мошеник Адженов вече се отказа. Но борбата е срещу чужденците — главно Бонту, барон Хирш и Утин.

— Да? — Мартинов продължаваше да не разбира нищо.

— Имаме трудности, господин Мартинов. Търгът още официално не е насрочен, но подмолно вече се работи против нас. Чухте ли в Народното събрание речта на Михаил Сарафов, началника на статистическото бюро? Не? Той изрази явно недоверие към възможността линията да бъде построена от българско дружество. Пфу! И такива хора се тупат в гърдите и се наричат патриоти!… А доктор Стоилов направо се изрази, че строежът трябвало да се възложи на чужденци. — Разгневен от спомена за тези речи, Стамат се изчерви от напрежение. — Предатели! Колко ли злато им е наброил барон Хирш, за да…

— Господине — сухо го прекъсна Мартинов, — господата Сарафов и доктор Стоилов са мои приятели и аз не мога да позволя да бъдат обиждани в мое присъствие!

— Както и да е. — Стамат Хаджиспасов махна с ръка. — Важното е, че нашето „Българско дружество за строеж на железопътни линии“ — произнасянето на това дълго и малко помпозно име винаги му доставяше удоволствие — разполага с необходимите капитали и може да устои на всички условия по търга.

— В такъв случай какво очаквате от мене?

— Да поговорите с княза. Негово Височество е патриот и ще оцени значението на един толкова важен строеж, извършен от българско дружество. Вие бихте могли да му разясните тези неща които доктор Стоилов навярно грижливо премълчава или изопачава пред него.

— Да му разясня? Аз? — Мартинов беше искрено учуден от това предложение. — Услугата, която искате от мене, е твърде — как да кажа? — необикновена, господин Хаджиспасов.

„Добър търговец — помисли Стамат. — Раздува услугата, за да раздуя аз цената…“

— Ние говорихме в дружеството за тази услуга, която сега моля от вас, господин Мартинов. Всички сме убедени в добрата сполука на вашата намеса и единодушно решихме да ви помолим да приемете като малък подарък от нас един пакет от сто дяла на дружеството.

Моливът изпращя в ръцете на флигел адютанта и се пречупи. Бледен, разгневен, с искрящи очи, Мартинов се изправи.

— Вие… Вие смеете… да ми предложите…

Със своята примитивна логика на новоизлюпен търговец Стамат Хаджиспасов сметна, че офицерът не е разбрал истинската стойност на подаръка, и побърза да обясни:

— Сто дяла днес струват около хиляда и двеста наполеона^[1], господине, а при започване на строежа навярно ще се повишат двойно…

— Млъкнете! — почти изкрещя офицерът. — Ако ви направя някаква услуга, то ще бъде защото сте баща на Олга, а не поради мръсния рушвет на вашето дружество.

„Толкова по-добре — простичко си каза Стамат. — Хилядата и осемстотин наполеона — хиляда и осемстотин, защото от сто и петдесетте дяла, колкото дружеството бе определило за подкуп на Мартинов, той благоразумно беше «икономисал» петдесет, — хилядата и осемстотин наполеона ще влязат в моя джоб! И какво иска насреща? Да принудя Олето да се съгласи на тази женитба. Божичко, какъв глупав човек!“

— Успокойте се, господин Мартинов. Не се гневете, успокойте се. Не съм ви казал нищо лошо. Ха така, седнете. Аз се надявах да ви видя наш съдружник, но щом не щете — здраве да е! Бива ли за това да си разваляме дослука?

— Какво искате от мене?

— Само това. Да поговорите с княза за нашето дружество, да му обясните, че разполагаме с необходимия капитал, и да му покажете колко патриотично ще бъде линията Цариброд — Вакарел да се построи от българи, които в края на краищата ще оставят печалбата пак в Княжеството. Ето я цялата работа!

— Добре — кимна студено Мартинов. — Ще го направя.

— Що се отнася до Олето, разчитайте на мене. Аз съм баща и моята дума на две не става. Още днес ще поговоря с нея. Можете да смятате, че всичко е наред.

„Сляп ли съм бил? — запита се офицерът. — Сега разбирам приказките, които този търгаш ми наговори в деня на годежа. Боже мой, как е могло такъв… такъв… — Той не намери подходящата дума, която да е достатъчно груба за търговеца, но да не засяга членовете на неговото семейство. — Как е възможно този човек да е баща на Олга?“

Той отново се изправи. На лицето му нямаше нито капка кръв.

— Моля ви веднага да си отидете. Не, не казвайте нито дума или ще ме принудите да назова бащата на вашата дъщеря с истинското му име. Обещах ви и ще говоря с княза. Ала да превръщате дъщеря си в разменна монета, това е… недостойно. — Той щеше да каже „гнусно“, но в последния момент се поправи. — Довиждане, господин Хаджиспасов.

Окончателно объркан, Стамат Хаджиспасов измърмори някакво неясно сбогуване и излезе, като си говореше: „Имала е право, Олето. Този човек е кръгъл глупак! Дадох му в ръцете купчина злато — не иска. Пъшка по Олето, пък като му я предложих — и нея не ще. Глупак! Хак му е — сега нито пари в джоба, нито жена в леглото. — Изведнъж една неочаквана мисъл го накара да се вцепени. — Ами ако за отмъщение не само че не моли, а насъска княза против дружеството? — Уплашен, той понечи да се върне и измоли на колене помощта на Мартинов, на същия Мартинов, когото само преди минута бе наричал в мислите си «глупак». Но като се поуспокои той си каза: — Няма нужда! Той е толкова занесен, че ще изпълни обещанието си без пари и без Олето.“ Знаеше, чувствуваше, че в този случай преценката му е напълно правилна. И окончателно успокоен, той си тръгна и като си засвирука някаква отдавна забравена седянкарска песенчица от К., започна да обмисля как да „подхлъзне“ дружеството, за да прибере за себе си онези сто и петдесет дяла, които бяха определени за Мартинов.

Когато остана сам, Мартин Мартинов се тръшна на стола, подпря лакти на писалището и притисна с длани главата си. Беше изнемощял, като че ли след продължително и тежко усилие. Здрачът на нощта изпълзя от ъглите и изпълни стаята, прислужници влязоха и запалиха лампите, а той не помръдваше. Така го завари един час по-късно вестовоят, който дойде да му докладва:

— Господин поручик, една госпожа ви търси.

— Какво, Стояне? — Мартинов сякаш, се събуди.

— Една госпожа, господин поручик. Иска да се срещне с вас.

— С мене?

— Така ми каза: поручик Мартин Мартинов, адютанта на княза.

— Как изглежда, Стояне?

— Нищо не мога да ви кажа, господин поручик. Пред лицето си тя носи такова гъсто перде — простодушният вестовой не знаеше как другояче да нарече воалетката, — че дори и носът й не се вижда.

— Добре, нека заповяда — каза Мартинов и оправи с пръсти разрошената си руса коса.

След малко вестовоят въведе една елегантно облечена дама с действително непроницаем воал на лицето, козирува и ги остави сами.

— Госпожо? — офицерът се поклони пред нея. — Ако наистина не е станала грешка и вие търсите мене, мога ли да ви предложа да седнете?

Въпреки любезната покана жената остана още една минута права. В нея имаше нещо неотразимо, което издаваше дълбокото й вътрешно вълнение. Изглежда, най-сетне престана да се колебае, защото извади ръка от зибелиновия си маншон и полека отмести воалетката.

Беше Елисавета Хаджиспасова.

— Госпожа Хаджиспасова! — възкликна Мартинов. В гласа му имаше повече ужас, отколкото изненада — той неволно свърза посещението й с идването на нейния съпруг преди един час и се уплаши, че разочарованието му ще продължи и ще се задълбочи.

Елисавета му подаде ръка и той я целуна. Едва тогава жената зае предложения й стол.

— Вие се смутихте и пребледняхте — каза Елисавета. — Разбирам ви и, откровено казано, ви съчувствувам, господин Мартинов. След онова, което се е случило между вас и дъщеря ми, за мене е лесно да разбера чувствата ви.

„Ето, и тя заговори веднага за Олето — отчаяно помисли Мартинов. — Сега ще продължи онзи гнусен пазарлък, който бе започнат от мъжа й. Боже мой, защо е това страшно изпитание? Нея, една жена, не мога да изпъдя така, както изпъдих мъжа й. Как, как да постъпя с нея?“

Но още със следващите си думи Елисавета премахна опасенията му:

— Вие навярно очаквате, че съм дошла да посреднича между вас и дъщеря ми. Бъдете спокоен, не е това целта на посещението ми.

— Може би за железниците? — каза той сломено. — Аз вече обещах и ще изпълня думата си…

— Не ви разбирам — отвърна тя с такъв тон, който не будеше съмнение за искреността й. — За какви железници говорите?

Напълно объркан, Мартинов седна на стола до нея. Тя не знае за строежа на линията и заявява, че няма да говори по повод пропадналия годеж на Мартинов и Олга. Тогава за какво би могла да го търси?

— Позволете ми да сваля пак воала си. Не желая да бъда позната, ако някой влезе случайно. — Тя помълча малко, сякаш не знаеше откъде да започне. — Вие навярно се учудвате на посещението ми. Не, не отричайте от любезност. Ако някой преди два часа беше казал на мене самата, че сега ще съм в двореца и ще разговарям с вас, аз бих се изсмяла.

— На ваше разположение съм — каза предпазливо офицерът.

— Дошла съм да ви помоля за една услуга. — Той, изглежда, бе направил някаква гримаса, защото Елисавета побърза да обясни: — Не, не е за мене. Нито за семейството ми. След… — тя потърси някоя по-мека дума — след недоразумението, което сте имали с Олга, аз не бих дръзнала да искам нещо за себе си или за моето семейство.

Той я слушаше смаяно. Как беше възможно двама съпрузи, прекарали четвърт век един до друг, да бъдат толкова различни?

— Услугата ви искам не като Елисавета Хаджиспасова, а само като една българка — продължи тя. — Имате ли възможност да предадете на княза нещо, което аз сега ще ви кажа?

— Говорете, госпожо. Говорете съвсем спокойно. Независимо от онова, което се случи между нас с Олга, вие можете напълно да разчитате на мене. Какво трябва да предам на Негово Височество?

— Изслушайте ме, господин Мартинов. Случи се така, че съвсем неволно подслушах един разговор. Моля, не ме питайте нито за обстоятелствата, нито за второто лице в разговора. — В гласа й се прокраднаха нотки на смущение. — Важното е онова, което първото лице говореше. Става дума за един ваш колега. Анастас Бендерев.

— Ротмистър Бендерев? — слисано извика Мартинов. Последното, което бе очаквал да чуе, беше някакъв разговор на Бендерев. — Сигурна ли сте, госпожо? Ротмистър Бендерев, другарят на военния министър?

— Не зная всичките му титли, господине, но става дума именно за Бендерев. Пак ви повтарям молбата си: не ме питайте нито за обстоятелствата, нито за второто лице в разговора. Дойдох с единствената цел да ви разкажа какво говореше Бендерев и да ви помоля да предадете на Негово Височеството думите му. — Тя добави тихо: — Мисля, че не върша предателство, а изпълнявам един мой дълг на българка.

— Слушам ви, госпожо. Разкажете ми всичко спокойно.

— В този разговор Анастас Бендерев каза — тя се поправи, — не, не каза, а намекна, че съществува някакъв заговор за премахването на княза, в който участвува и той самият.

— Заговор за премахване на княза? — Мартин Мартинов продължаваше да се изненадва. — Как да разбирам това, госпожо?

— Той не се изясни и не каза дали имат предвид убийство или само сваляне от престола. Но затова пък говори на дълго и на широко за причините. Князът бил единствената пречка за любовта на царя и руския народ, а без тях България не можела да постигне своите въжделения. Затова заговорниците били решили да премахнат Негово Височество. Опитайте се да ме разберете, господин Мартинов. Аз съм жена и би трябвало да стоя настрана от политиката. Но като българка аз не мога да остана безучастна към престъплението, което се готви. Князът и България — това за мен е едно и също. Не можеш да отрежеш главата и да очакваш, че това ще е полезно за тялото. Ето кое ме накара да дойда при вас. Съобщете на княза и… нека се пази!…

„Едва сега разбирам на кого прилича Олга! — каза си възхитено Мартинов. — Тя не е наследила нито една черта от баща си, а цялата своя доблест, откровеност и чистота на помислите има от майка си.“

— Разбирам ви напълно — рече той гласно. — Ще бъда откровен към вас, госпожо. Познавам добре ротмистър Бендерев. Той е човек с безподобна енергия, която, ако не намери някакъв израз, ще го задуши. Тази енергия го кара от време на време да полита в какви ли не фантастични начинания. Но заговор срещу княза…

— Значи не ми вярвате?

— Моля ви, не исках да кажа това. Вярвам, че Бендерев е могъл да наговори подобни неща. Той е един от онези отчаяни русофили, за които е немислимо да се прокара граница между пътищата на Русия и България.

— Не говорите ли като негов съмишленик?

— Трудно ми е да се обясня, госпожо. В известен смисъл аз също съм русофил. Вярвам в мисията на славянството, начело на което несъмнено стои великият руски народ; вярвам в братските чувства на руснаците, на обикновените руснаци, които го доказаха, като проляха кръвта си за нашата свобода. Дотук аз наистина мисля като Бендерев. Но само дотук. По-нататък се различаваме. Аз не вярвам в безкористието на руския цар и се страхувам, че амбицията му е от турски вилает да превърне страната ни в руска губерния. С това не мога да се примиря. Аз съм славянин, но преди всичко българин.

— Вие мислите, че Русия желае да ни превърне в губерния?

— Не Русия, а руският цар. Това не е едно и също нещо. Тук е втората точка, където ротмистър Бендерев не може да прокара граница. — За него цар и Русия са такова единство, както за вас са княз Александър и България. Що се отнася до заговора… — Как да ви обясня, госпожо? Бендерев е луда глава, човек на лесната екзалтация, но е добър българин и милее за отечеството си. Той е могъл да наговори разни глупости за заговори против княза, това подхожда на буйната му природа. Но искрено се съмнявам в истинността на тези приказки.

— Вие разбирате по-добре — кимна Елисавета. — Но все пак ще кажете на княза, нали?

— Обещавам ви, госпожо. Благодаря ви за доверието, което ми засвидетелствувахте.

Елисавета се изправи и му подаде ръка за сбогуване.

— Благодаря ви и аз, господин Мартинов. Вярвам, че ще съумеете да запазите името ми в тайна. — Той потвърди с мълчалив поклон. — В началото ви обещах да не говоря за Олга. Позволете ми обаче да кажа само едно: вие сте толкова благороден човек, че не мога да не съжалявам…