Цончо Родев
Изпитание (54)

7

8 и 9 ноември

— Зет ти го докарали нощес — каза апатично Гавраил, като влезе в стаята и с механични движения запали цигара.

Бащата поприведе вестника и го изгледа над разперените страници.

— Кого? Кого докарали, казваш?

— Мартин Мартинов. Докарали го смъртно ранен. Казват, той пръв повел войските на атака.

Новината не направи никакво впечатление на Стамат Хаджиспасов. Той изсумтя неопределено и отново заби нос във вестника. Около половин час двамата не проговориха и тишината се нарушаваше само от шумоленето на хартията в ръцете на бащата и звуците, които идеха от улицата.

— Светът е пощурял — рече той най-сетне. — Сливница, та Сливница!

— Нещо във вестника ли? — попита Гавраил.

— Във всички вестници. Депеши откъде ли не. Сякаш нова Витлеемска звезда се е появила — хвалби и поздравления отвсякъде. Чак и гаджалите — така, на подбив, той назоваваше турците — ашколсун ни казват! — В гласа му звучеше искрено смайване. — Да се кръсти ли човек, да псува ли?

Стамат Хаджиспасов имаше основание да се чуди.

Никой в Европа, специалист или обикновен читател на всекидневната преса, не допущаше възможността за българска победа. Наистина правителствата на Англия и Италия открито осъждаха налудничавата постъпка на крал Милан, славяните — особено хърватите — заклеймяваха войната като „престъпление“ или „измяна, варварство, зверство“ („Слобода“ — Загреб) към славянството, но зад възмущението се криеше и печалната увереност в неизбежното поражение на българите.

Дори руските офицери, които пазеха в съзнанието си свеж спомен за българското геройство при Шипка и Стара Загора и вярваха в добрата първоначална школовка на младите си български колеги, в най-добър случай предричаха упорита съпротива, саможертва и масов героизъм, но в прогнозите си благоразумно се въздържаха от предсказания за някакъв български успех. За разлика от тях военните специалисти пророкуваха бърза, неизбежна и дори лесна победа на сръбската армия. Пък и как иначе? В техните представи и в описанията на вестниците българската войска изглеждаше нещо като необучена милиция, почти невъоръжена, съсредоточена на такова разстояние от бойните действия, каквото нито една армия не би могла да измине навреме, лошо снабдявана и след отзоваването на руските офицери останала практически и без командуване. И когато телеграфът разнесе новината за българската победа на Сливница, цяла Европа се смая. Българската „милиция“, водена от своите 25-годишни капитани, беше разбила изпитаната в няколко войни сръбска армия, начело на която стояха школувани и опитни генерали и полковници. Името Сливница изведнъж стана синоним на храбростта и патриотизма, на новите Термопили, на подвига.

И светът даде воля на възторга си. Вестниците бяха пълни със съобщения за небивали прояви на радост по четирите краища на Земята. В Петербург българофилите манифестираха и сред камбанен звън се целуваха по улиците; Русия се гордееше с храбрите „братушки“, освободени от нея, и с прославилата се войска, която руските офицери бяха подготвили за победата; дори официалните среди започнаха да забравят или прощават „неразумното“ дело на 6 септември: „Колкото и да е бил дързък, неразумен и даже нелеп превратът, устроен от българския княз в Пловдив — пишеше «Новое время» на 8 ноември, — в тази дързост няма нищо безчестно, нищо, което можеше да лепне петно върху историята на южното славянство.“ Англичаните, спортна нация, прославяха победата на малкия и неизвестен състезател, който бе спечелил, след като бе имал само тяхната подкрепа. Въпреки недружелюбността на „железния канцлер“ германците и особено германската армия приветствуваха гръмката победа на Сливница… като не пропущаха да я припишат на германския принц, който „в една далечна страна направи чест на германското име и на германското оръжие“. Италианците припомняха, че Александър, роден във Верона, беше закърмен с млякото на една здрава италианска селянка. Турция, ощетената на 6 септември, Турция, единствената, която имаше някакво право да недоволствува, също поздрави българската победа; простата маса, която знаеше за красивия княжески жест на толерантност в Пловдив и за участието на техни събратя и едноверци в сраженията^[1] и като не пропущаха да припишат на тях главната заслуга за успеха, сипеха искрени похвали и казваха „бизим булгарлар“^[2]. Дори в реакционната Австро-Унгария, вдъхновител и подстрекател на сръбския шовинизъм, общественото мнение застана на страната на сливнишките герои; най-влиятелният австрийски орган „Neue Freie Presse“ издигна глас в защита на българите и на тяхното дело, като изтъкваше, че „желанията на достойния и храбър български народ трябва да се удовлетворят“ и че „бляскавите им победи при Сливница им дават право на първенство на Балканския полуостров“.

Първите отзвуци на този всеобщ възторг, проникнали в софийските вестници, можеха да смаят и много по-неподатлив на патриотични чувства човек от Стамат Хаджиспасов.

— Какво говориш за света! — Гавраил изкриви безкръвните си устни. — Не чуваш ли?

Въпросът беше излишен. Човек трябваше да бъде глух, за да не чуе как се тресеше столицата. И въпреки това двамата — бащата и синът — се ослушаха. София не ликуваше, а сякаш беше полудяла от възторг. Всички църковни камбани на столичния град огласяха въздуха със своя радостен и тържествен звън. Неспирно повтаряна, отнякъде вече часове наред се носеше познатата и вълнуваща мелодия на „Шуми Марица“, пригласяна от нестройни топовни и пушечни гърмежи. По улиците напираше и се люшкаше човешки порой — едно екзалтирано множество, пияно от радост, достигнало до пълна самозабрава, което тичаше нагоре-надолу из града, размахваше трицветни знамена, пееше до премаляване „Вятър ечи, Балкан стене…“ и „Напред, напред за слава…“, акламираше не съществуващи или поне неприсъствуващи лица.

— До снощи бяха сдрефили — каза бащата, — а сега…

— А ти? — саркастично подметна Гавраил, изтърсвайки пепелта от цигарата си. — Нали вчера се канеше да посрещаш Милан с хляб и сол?

— Шшшт! — предупредително вдигна пръст до устните си Стамат Хаджиспасов, като се заоглежда уплашено. — Не говори високо! Така са пощръклели тези навънка, че само да посочиш някого с пръст и ще го разкъсат за едното чудо!

— Тъй е. Ако не беше ме послушал вчера, сега и едно копче нямаше да намеря от тебе, за да го погреба.

Бащата не отговори. В отношенията му с Гавраил малко по малко беше настъпила промяна, която отначало го дразнеше, но с която от ден на ден все повече свикваше. В това ново отношение на него беше оставена незавидната роля на богат, но глуповат баща, който за всичко трябва да бъде ръководен от сина си. Понякога Стамат, недоволен и изпитващ вътрешна съпротива, не заспиваше по цели нощи, като търсеше да открие причината, която беше докарала това положение. Отговорът беше много прост, но той никога не достигаше до него. Отраснал и остарял в К., той пренесе в София своя к-ски мироглед, привичките си, начина си на говорене, а за столицата те бяха твърде наивни, примитивни, дори еснафски; за разлика от него Гавраил беше дошъл с незатормозено съзнание, без лични навици, без собствен поглед върху света и затова с лекота се потопи и претопи в атмосферата на столицата, попи в себе си всичко онова, което му беше нужно, за да се ориентира бързо в настоящето, и което щеше да му послужи като основа за бъдещето. В споровете между двамата Стамат говореше като чорбаджийски син от К. преди Освобождението, а Гавраил — като човек, който утре ще има в ръцете си най-голямото могъщество на века: капитала. Ето кое не можеше да разбере бащата! Но без да проумява причините, той безпогрешно усещаше, че обикновено във всичко отстъпваше на сина си: в хитростта, в предвидливостта, в правилната оценка на събитията. И докато отначало само го оставяше да изказва мненията си, после захвана сам да ги търси, а сега дори търпеше наставленията и мъмренията му.

— Вчера половината от тези, дето сега си дерат гърлата по улиците, мислеха като мене — каза той с тон на извинение.

— Нека не се лъжем един-друг — присмя се Гавраил. — Вчера всички се страхуваха, но не повече от пет-шест души се готвеха да посрещнат сърбите с…

— Е, какво? — кресна бащата. — Иди ме издай! Хвърли ме на тия песове да ме разкъсат! Това ли искаш?

— Искам да ме слушаш — без следа от вълнение каза синът. Каза го така просто и естествено, сякаш не говореше с баща си, а с някакво невръстно и не особено умно дете. — Да ме слушаш — повтори той безстрастно. — Признай, че колкото пъти си ме послушал, никога не си се каял.

Стамат изчака една шумна тълпа, която гърмеше във въздуха и пееше „Тих бял Дунав…“, да премине по улицата и едва тогава запита тихо:

— Какъв акъл ще ми дадеш?

Бледото лице на Гавраил не изрази нищо, дори не и задоволство от това признание на мъдростта и далновидността му, което Стамат Хаджиспасов символично поднесе в неговите крака.

— Да излезеш с тези хора навънка.

— Аз?

— Ти.

— И защо, дявол да го вземе?

— Сливнишката победа няма да принадлежи на тези, разните там Мартиновци, които са си оставили костите по чукарите — спокойно и наставнически отговори синът. — На тях най-много да им дигнат един паметник на незнайния воин. — Той разпери ръце с комично съжаление: — Така е устроен светът… Не, тате. Победата ще принадлежи на онзи, който най-шумно се е тупал в гърдите, който най-много се е показвал патриот. Вземи, да речем, княза. Вчера беше тук, а днес го зоват „победителя на Сливница“ и „сливнишкия герой…“

— И как си го мислиш това? — продължи недоверчиво да пита бащата. — Да изляза и на стари години да пея „Тих бял Дунав“?

— Точно така. Един човек да те забележи, достатъчно е. Утре той ще го разкаже на десет, а те — на сто. И всеки ще знае, че Стамат Хаджиспасов, главният акционер на „Българското дружество за строеж на железопътни линии“, в часовете на опасност се е проявил като най-буен патриот. Друго не се иска.

— Ще ме завлекат да правя овации на Петко Каравелов или дядо Славейков — мислеше на глас бащата.

— Толкова по-добре. Помъчи се да направиш така, че Петко Каравелов или дядо Славейков да те забележат. С един куршум ще улучиш два заека: хем ще се покажеш патриот, хем на големеца ихтибар ще сториш. Няма да те забрави, бъди сигурен.

— А ти?

— Какво аз?

— Ти какво ще правиш?

— И аз ще дойда — каза Гавраил и затисна цигарата си в пепелницата. — Даже ако ти не излезеш, аз сам ще отида.

След пет минути крачеха сред една пъстра навалица и със сериозни лица пееха „конници се пишат във Средеца града…“

По улиците цареше невъобразим хаос, какъвто софиянци не помнеха. Отвсякъде се стичаха полудели от радост тълпи, виеха се хора, песните, гърмежите и крясъците се смесваха в буйна гълчава, а над всичко се носеше тържественият звън на камбаните.

Някой бутна Стамат и повали калпака му. Той се наведе и се опита да си го прибере, но не успя — стъпкаха ръцете му, изтласкаха го, повлякоха го пак напред. Не намери калпака, само се загуби от сина си и изведнъж се почувствува стар и безпомощен. Престана да пее и се остави екзалтираният народ да го влече със себе си. Не отиваха нито към дома на Каравелов, нито към друг от големците. Прекосиха две улици, прегазиха някаква градина и се озоваха пред двореца. Тук тълпата неочаквано се смири. Ревовете и гърмежите престанаха, хората се разкъсаха, песните заглъхнаха. Множеството пристъпваше тихо, после спря и смирено преклони глави. Притиснат от околните, Стамат Хаджиспасов също застана неподвижно.

— Какво чакаме? — попита той един младеж в ученическа униформа, който се случи до него. — Знамето е спуснато. Значи, княза го няма.

— Тук е героят на Сливнишката битка — със задавен от вълнение глас отговори ученикът.

— Кой? Кой?

— Капитан Мартин Мартинов. Рицарят на войната…

 

 

С разсъмването сякаш отчасти се разведри и в душата му. Сега, когато ясният ноемврийски ден разливаше наоколо своята студена светлина, положението и българите не му изглеждаха толкова страшни. И макар че бе дал заповед да препускат неспирно към Ниш, крал Милан се поддаде на едно от своите случайни настроения и нареди на кочияша да спре пред пощенската станция в Бела Паланка. А когато влезе в станцията, изглеждаше почти напълно спокоен.

Той се свърза по телеграфа с капитан Светозар Нешич в Цариброд. Вестите от фронта съвсем не бяха така черни, както ги бе преценил снощи. Дивизиите бяха събрали разпилените след боя части и се преустройваха. Майор Марко Милошевич съобщаваше, че отредът на капитан Паница — сърбите го наричаха „хайдушката бригада на Паница“ — се бе оттеглил от Ржана на българска територия и Милошевич с остатъците от своите батальони отново беше заел селото.

Докато преглеждаше тези обнадеждаващи телеграми, вратата зад него се отвори. Милан извърна глава. Вцепенен, до вратата стоеше Милутин Гарашанин.

Двамата автори на войната, които преди една седмица се бяха разделили с уверения за скорошна среща в София, сега се гледаха очи в очи и една безкрайна минута не намериха какво да заговорят. Бледен, с попукани устни и черни кръгове около очите, Милан напразно се мъчеше да скрие издайническото треперене на ръцете и цялото си тяло. Срещу него необичайно разрошеният Гарашанин го гледаше с угаснал поглед.

Драматичното мълчание бе нарушено от министър-председателя:

— Как сте със здравето, Ваше Величество? — попита той най-сетне.

Запитването, единствените думи, които дойдоха на езика му, беше глупаво и нелепо. Такъв въпрос ли трябваше да се отправи към един крал, който вчера беше претърпял пълно поражение на бойното поле и сега позорно бягаше от неприятеля? Но колкото и да е странно, тези думи на Гарашанин подействуваха облекчително на краля.

— Благодаря, господине. Ако изключим това дяволско безсъние, което ме измъчва напоследък, иначе не съм зле.

Двамата въздъхнаха. Ледът беше строшен. Без да чака покана, Гарашанин, приближи и седна срещу краля.

— Какво съобщават телеграмите, Ваше Величество?

— Окуражителни, напълно окуражителни — с трескаво оживление заговори Милан, сякаш искаше да убеди не само министър-председателя, но и себе си. — Положението не е така безнадеждно, както Петрович и Атанацкович ми го представяха снощи.

Милутин Гарашанин взе телеграмите и ги прегледа набързо.

— Какво заповяда Ваше Величество за по-нататъшните действия?

— Отстъпление на четирите дивизии към Пирот. Там се подготвят укрепени позиции и ако българите дръзнат да ни преследват, ще им дадем решително сражение.

— Как? — вдигна дебелите си рошави вежди Гарашанин. — Въпреки тези известия вие смятате да отстъпите на наша територия? Да пожертвувате всички придобивки от първите дни?

Милан прекара език по засъхналите си устни.

— Нямам избор. Сливница е загубена за нас. Там всичко дава превес на българите. Позицията им е непревземаема, пък и всички румелийски войски им дойдоха на помощ. А ние сме много зле, господине. Войската не иска да се бие. Щом българите засвирят проклетата си „Шуми Марица“, и нашите части се разбягват позорно. Лазаретите са пълни с пръсташи. Моралът на войската е неузнаваем. Овце, а не войници! И с тях съм тръгнал да воювам за величието на Сърбия. Пфу!

Двамата си помислиха едно и също: многократните предупреждения на „черногледеца“ Джорджевич. Но премълчаха мислите си.

— Чудя се на държането на турците — оплака се неочаквано Милан. — Стоят неутрални, а тъкмо сега е време да нападнат и да възстановят статуквото в Румелия. Така и на нас ще помогнат.

Но Гарашанин следваше пътя на собствените си мисли:

— И все пак не разбирам, Ваше Величество, защо след едно… — той щеше да каже „поражение“, но навреме се поправи: — защо след един временен неуспех ще изтеглите войските чак при Пирот? Българите бяха много по-малочислени и въпреки това, отстъпвайки, се биха за всяка педя земя.

Примерът беше, меко казано, нетактичен. Гарашанин съветваше да се следват тактическите прийоми на същите българи, които допреди десет дни двамата с краля се надпреварваха да представят като неорганизирана тълпа, водена от неопитни командири. Всеки друг път крал Милан би отговорил с някоя остра забележка, с която покрай другото би стоварил вината на чужди, включително Гарашаниновите, плещи. Но сега, когато в съзнанието му още гърмеше вчерашното българско „ура“, той се задоволи да каже примирително:

— Ако бъдем нападнати на наша територия, войниците ще знаят, че се бият за майките и жените си. — И добави на латински: — Pro aris et focis^[3]…

Погледнато обективно, решението на Милан беше правилно. Цялата военна история учи, че една сразена армия, преследвана по петите от победоносния неприятел, няма никакви шансове за успех с непрекъснати отстъпателни боеве, които лесно се превръщат във всеобщо и паническо бягство. В такива случаи разумът, опитът и военната теория съветват оттегляне на значително разстояние и на подготвени позиции, като се даде достатъчно време на войските за преустройване и съвземане. Но Гарашанин поклати отрицателно глава. Като подполковник от запаса той не можеше да не знае азбучните истини на войната; но като министър-председател и един от вдъхновителите на войната той се интересуваше преди всичко от политическите ефекти.

— Давате ли си сметка какво би означавало едно такова отстъпление, Ваше Величество? Народът недоволствува и чака повод да даде, хм, израз на недоволството си. Ние можем да го държим само с постоянни окуражителни вести от бойното поле.

— Лесно е да се каже, господине. Но как може да се осъществи?

Оратор, който се повлича по собственото си красноречие, и човек на хазартните надежди и решения, Милутин Гарашанин не обмисля дълго своя отговор:

— Една изгубена битка не значи загубване на войната, господарю — каза той самонадеяно. — Какво от туй, че вчера сме претърпели неуспех? Сега силите на българите са равни на нашите, а ние пак ги превъзхождаме в опитност и въоръжение. Вчера поражение, утре победа. Така е на война!

Податлив на внушения, кралят се зарази от увереността на своя пръв министър.

— И какво ме съветвате, господине?

— Никакво отстъпление, Ваше Величество. Дивизиите да останат там, където са, и да се приготвят да отблъснат българското настъпление. Когато не се намират в своите къртичи дупки по Сливнишката позиция, погромът на българите е неминуем. — Гарашанин забеляза как кралят възвръща бодростта си, но за всеки случай прибави: — В една битка на открито ние ще постигнем тази победа, която толкова е нужна на короната…

— Прав сте, господин Гарашанин — почти без колебание се съгласи Милан; съгласи се със същата лекота, с която преди два дни бе изменил пътя на Моравската дивизия и с него — общия план на войната. — Ще наредя Йован Петрович да изготви съответната диспозиция до дивизиите. А утре ще се върна в Пирот с целия си щаб.

Сега пък Гарашанин се зарази от внезапно събудения кураж на краля. Очите му за пръв път днес придобиха нормалния си блясък.

— И аз ще дойда с вас, господарю.

И забравили угрозата на положението, двамата главни виновници за братоубийствената война отново се почувствуваха победители и крепко стиснаха десниците си.

 

 

Ако се изключи Рекогносцировъчният отред на капитан Христо Попов, който на 8 ноември завзе Брезник, като продължи да преследва Моравската дивизия чак до Трън и Врабча, и една излишна демонстрация — задачата му беше само да разузнава североизточно от Драгоман — на ротмистър Бендерев, извършена на крайното дясно крило на 9 ноември, може да се каже, че най-спокойното място в България беше Сливница. След тежките тридневни боеве на войските бе даден заслужен отдих и войниците го посветиха на делничното бивачно ежедневие. На 8 и 9 ноември, в Сливница пристигнаха и последните подкрепления от Южна България, кръгло 20 000 души. На тях също бе дадена почивка.

И ако е вярно, че Сливница беше най-спокойното място в България, вярно е също така, че единственият неспокоен човек на Сливница беше княз Александър. В момента не го тревожеше нито войната, нито дори европейската дипломация, която обикновено му създаваше повече затруднения и от бойните действия. След поражението на сърбите на 7 ноември и пристигането на свежите, невлизали в бой части Александър Батенберг не се съмняваше в изхода на войната. Дипломацията също се опита да му създаде поредните неприятности. Русия, Австро-Унгария и Германия, които предвиждаха, че една серия от победи би направила българите самонадеяни и от това — извор на какви ли не дипломатически усложнения, настояха Портата да поеме инициатива за помирение между враждуващите сили. Великият везир направи постъпки пред княза за посредничество, но Александър, който само преди пет дни беше изпратил една твърде унизителна нота до султана, с която целеше запазването на турския неутралитет, сега отговори с достойнство и енергия, впрочем твърде непривични за него: „Заявявам — отговори той на Кямил паша, — че моят свещен дълг спрямо падналите на бойното поле и моята военна чест ме задължават да не предлагам и да не приемам никакво примирие преди окончателното оттегляне на сръбските войски от България и да не се съглася на мир, освен като се намеря на земята на неприятеля.“

Не, тревогите му произлизаха от друго. От предстоящото идване на подполковник Данаил Николаев.

За да се разсее, той бе обиколил на кон становете на войската, бе разговарял дълго с войниците, а после се бе върнал в селото и там дълго чете и препрочита поздравителните телеграми, които светът сипеше щедро върху него.

А те бяха стотици. От всички краища на Европа. Стичаха се в такъв неудържим поток към Сливница, че Главният щаб се принуди да прекара за тях отделна телеграфна линия от София до селото. Ден и нощ по жицата се носеха поздравления от градове, общества и отделни граждани на Русия, от Германия (и особено от хесенци, които чрез Александър се смятаха едва ли не съизвършители на великото дело), от Англия, Франция, Италия, от всички народностни групи на Австро-Унгария, Швейцария, Белгия, далечна Швеция и т.н., и т.н.^[4] Рудокопите от Глайвиц, студентите от Москва, селяните от Тоскана, планинците от Алпите, войниците от Хановер, фабричните работници от Манчестер — целият свят ликуваше заедно с българите.

Въпреки телеграмите в този момент не ликуваше само Александър. В приятно отоплената стая на сливнишкия хан, която още служеше за главна квартира на княза, той полека препрочете този „Приказ по българската войска № 38“, с който правеше промени в командуването на армията. С него началството на Западния корпус се отнемаше от Гуджев и се поверяваше на Николаев; капитан Радко Димитриев, познат с добрата си академична подготовка, се придаваше като помощник на Стефан Паприков; а подполковниците Муткуров и Филов, както и самият Аврам Гуджев се оставяха в разпореждане на командира на корпуса. Александър подписа приказа, после замислено го подържа над тлеещите в мангала въглени. Не се съмняваше в разумността на извършваните промени. Гуджев не притежаваше онази настойчивост, която се изисква от един командуващ при настъпателни операции, а Данаил Николаев беше безспорно най-авторитетният измежду българските офицери, доказал на 6 септември своята решителност. Тревогата произлизаше от предстоящото му свиждане с Николаев.

След онази среща, която има̀ с Николаев преди една година на есенните учения край София, Александър тайно се страхуваше от него. Плашеше го суровостта на този безкомпромисен човек и непрегъваем воин, но още повече го плашеше споменът за миналогодишния разговор, който беше завършил твърде печално за княза. Горчивото предричане на Николаев се бе сбъднало изцяло: Александър наистина се бе намерил на опашката на събитията и само щастливата липса на колебание, с която бе приел Съединението, бе спасила неговия авторитет пред народа. Как щеше да се държи сега същият този Данаил Николаев, в ръцете на когото фактически щеше да бъде съсредоточена цялата българска войска? Нямаше ли с намеци и „случайни“ напомняния за предишното малодушие на княза практически да го отстрани от командуването на войската? Той, човекът с извоюван на Шипка и Шейново ореол и безспорен пръв герой на Съединението, щеше ли да се примири с подчинението пред Александър, който преди една година му бе отказал помощта си?

Докато князът си задаваше тези въпроси, появи се адютантът Увалиев и доложи от вратата:

— От София пристигна подполковник Николаев. Ще пожелае ли Ваше Височество да го приеме?

Ако не се срамуваше да издаде слабостта си, Негово Височество би попитал: „В какво настроение, е господин подполковникът?“ Но сега само въздъхна и каза тихо:

— Въведете го, господин капитан.

След минута Николаев влезе в стаята и с отсечени думи се представи според устава. Докато го слушаше с добре усвоената дружелюбна усмивка на устните — усмивка едновременно сърдечна и покровителствена, — князът внимателно го изучаваше. Не висок, но стегнат и силен, с твърди и сякаш безпощадни черти на лицето, с тънки и жестоки устни и смръщени очи под високото изпъкнало чело, с нещо аскетично в цялата осанка, подполковникът внушаваше респект, уважение и същевременно малко боязън. Беше напълно очевидно, че в него няма колебливостта на Гуджев, но няма и парадната храброст на Бендерев; липсваше му прекалената предпазливост на Паприков, но и безразсъдната дързост на Паница. По-скоро беше един храбър Гуджев и благоразумен Бендерев, или един предпазлив Паница и дързък Паприков. Такъв човек нямаше да отстъпва по устрем на младите и буйни офицери от рода на ранения на Три Уши Стефан Тошев, но нямаше да му липсва и трезвата решителност на Олимпий Панов или Рачо Петров.

— Идвате точно навреме, господин подполковник — протегна му десница Александър и Николаев я раздруса без следа от раболепие. — Точно навреме. — Той му подаде току-що подписания приказ. — Запознайте се с този документ.

Офицерът прочете набързо приказа и го остави на масата. Лицето му не изрази нищо, абсолютно нищо. Нито суетно доволство, нито присторено равнодушие. „Какво иска да покаже? — безпокойно се запита Александър. — Че назначението му за фактически главнокомандуващ е естествена дан за миналите заслуги? Че поради пасивността ми в подготовката на Съединението аз съм длъжен да му предам сега войската? Или че той е толкова уверен в силите и способностите си, та назначението не му прави никакво впечатление?“ Николаев обаче каза това, което князът най-малко очакваше:

— С божията помощ и подкрепата на всички чинове от най-висшия офицер до последния необучен редник — надявам се да изпълня с чест трудната задача, която Ваше Височество е благоволил да ми повери.

Александър се изненада. Лицемереше ли този човек? Какво се криеше зад двусмислените му уговорки: съмнение в собствените сили или незадоволени амбиции? Те седнаха един срещу друг от двете страни на мангала и князът попита:

— Какво искате да кажете?

— Загрижен съм, Ваше Височество.

— Загрижен? Сега, когато разбихме сърбите и се изравнихме с тях по численост, вие сте загрижен?

— Противно на всеобщото мнение аз мисля, че отбраната е по-лесна от настъплението. При отбрана човек се приспособява към обстановката, създавана от неприятеля, и здравият разум и навременната решителност са му достатъчни. Но в настъплението инициативата принадлежи на настъпващия, а за нея са необходими опит, знания и стратегически талант, каквито аз и другите офицери може би притежаваме, но не сме доказали. Именно затова съм загрижен. И затова говоря за божията помощ и подкрепата на всички чинове от армията.

Князът отдъхна. Стори му се, че се освобождава от някаква безмерна тежест — като истински войник и патриот Данаил Николаев нямаше намерение да се занимава с миналото или със суетни амбиции за самоизтъкване, а единствената му грижа беше съдбата на войната и на държавата. Внезапно разчувствуван и умилен, Александър каза тихо:

— Преди една година между нас се появи известно разногласие, господин Николаев. В името на изпитанието, през което ние сме избрани от провидението да преведем България, моля ви да забравите миналото и да ми простите, ако ме смятате виновен.

Преди да му отговори, офицерът продължително спря студените си очи върху него.

— Ние сме мъже и пълководци, а не сълзливи жени, Ваше Височество. Ние имаме много тежък дълг пред народа и родината, за да се занимаваме с дребнави препирни. — После, като помълча малко, добави: — Каквито и грехове да имате към народното дело, вие ги изкупихте на 6 септември и сега, в първите дни на войната.

Александър отново му подаде ръка и Николаев отново я разтърси крепко, мъжествено, безхитростно. Това ръкостискане заместваше взаимното им обещание да не се връщат повече на този въпрос.

Князът повика хората от състава на корпусния щаб — те бяха Паприков, Гуджев, Димитриев, Филов, Муткуров и Панов — и ги представи официално на новия им началник. След малко осемте мъже вече бяха надвесили глави над картата, и спореха оживено.

 

 

Писмо на Спас Стаматов от град К., получено по човек от Христо Сумров на 9 ноември в село Алдомировци:

„Драги Христо,

За лоша вест съм хванал калема, синко, но ти стисни зъби и я срещни храбро, както подобава на мъж и войник.

Господ прибра при себе си Гина, стопанката ти. Почина кротко, без страх и без мъки, примирена със света и с бога. Завчера поп Спиро я изповяда и причасти и същата вечер Гина склопи очи. Последното й слово беше за тебе, синко. Не му донесох аз късмет, казва. Да си вземе нова стопанка, млада и здрава, тя да му народи челяд. Мен за туй не ме биваше. В утробата си нося болестта. Сега чедата ми Лалка, Иван и Росица ме викат при себе си. Тъй рече горката жена, после поиска прошка от тебе, от нас, пък затвори очи и не ги отвори повече. Отиде си с ясна усмивка — измъчи се бедната тук на земята и с мир и блаженство в душата се пресели в другия, по-добрия свят.

Вчера я предадохме на земята. Опя я пак дядо ти поп Спиро. Целият град дойде да я изпрати до сетньото й жилище. Бяха и всички ученици от школото. Погребахме я както тя искаше — при децата й: Росица отдясно, Лалка и Иван отляво.

Драги Христо, не си жена да те теша със сладки думи. Мъж си и си преминал през въстанията и Шипка, три деца си изпратил — знаеш какво е. Ще жалиш и милееш, друго не може и да бъде. Аз, като по-стар от тебе, искам да ти река едно: сега си войник, цяла държава и цял народ гледат на тебе. Не се предавай на мъката си. Преглътни своята мъка и мисли за народната.

Ние с кака ти Елисавета сме добре. Грижим се за дома ти, преглеждаме гробовете на скъпите ти хора. И те чакаме да те посрещнем като юнак и победител.

Хаджи Спас“